Красива мистерия

ГЛАВА ДЕВЕТНАЙСЕТА

— Знаете ли защо гилбертинците имат черни роби и бели качулки? Това облекло е единствено по рода си. Не се среща в никой друг орден.

Кръстосал дългите си крака, комисар Силвен Франкьор седеше на бюрото на приора, небрежно облегнат на твърдия стол.

Главен инспектор Гамаш сега заемаше стола за гости от другата страна на бюрото. Опитваше се да прочете доклада на патоанатома и другите документи, които Франкьор бе донесъл със себе си. Вдигна поглед и видя, че комисарят се усмихва.

Имаше привлекателна усмивка. Не лигава, нито снизходителна, а топла и уверена. Усмивката на човек, на когото можеш да се довериш.

— Не, сър. Защо?

Франкьор се бе появил в кабинета преди двайсет минути и бе дал докладите на Гамаш. После продължи да прекъсва четенето на главния инспектор с банални изявления.

Гамаш разпозна това като разновидност на стар метод за провеждане на разпити. Да дразниш, да досаждаш. Прекъсваш, прекъсваш, прекъсваш, докато накрая субектът избухва и казва много повече, отколкото би казал, поради безсилие, че не му е било позволено да каже каквото и да било.

Коварна и времеемка бе тази игра с търпението на човека. Не се използваше от днешните нахакани млади агенти. Но старите полицаи я владееха. И знаеха, че ако изчакат достатъчно дълго, тази техника почти винаги дава резултат.

Главният комисар на Sûretè я прилагаше върху началника на отдел "Убийства".

Докато учтиво изслушваше досадните забележки на Франкьор, Гамаш се чудеше защо. Дали само за забавление, просто така, да го разиграва? Или имаше, както винаги с комисар Франкьор, друга, по-дълбока причина?

Гамаш се вгледа в това очарователно лице и се запита какво ли се случва на сантиметри от усмивката. В гнилия мозък. Във византийското съзнание.

Макар Жан Ги да смяташе този човек за идиот, Гамаш знаеше, че не е така. Никой не можеше да се издигне до най-високия пост в квебекската полиция, една от най-уважаваните в света, без да притежава нужните умения.

Да подцениш Франкьор, смятайки го за глупак, би било огромна грешка. Макар че Гамаш никога не можеше напълно да се отърси от усещането, че Бовоар донякъде е прав. Въпреки че не беше идиот, Франкьор не беше и толкова умен, колкото изглеждаше. И със сигурност не беше толкова умен, за колкото се смяташе. В крайна сметка Франкьор бе достатъчно опитен, че да използва стар и коварен метод за провеждане на разпити, но и достатъчно арогантен, че да го приложи върху човек, който със сигурност ще го разпознае. Всъщност бе повече хитър, отколкото умен.

Но това не го правеше по-малко опасен.

Гамаш сведе поглед към доклада на патоанатома в ръката си. За двайсет минути бе успял да прочете само една страница. Там се посочваше, че приорът е бил здрав мъж на шейсетина години. Обичайната амортизация на едно шейсетгодишно тяло. Малко артрит, малко втвърдяване на артериите.

— Потърсих информация за гилбертинците веднага щом чух за убийството на приора. — Гласът на Франкьор бе любезен, надежден. Хората не просто се доверяваха на този човек, те му вярваха.

Гамаш вдигна поглед от страницата и се престори на любезно заинтригуван.

— Така ли?

— Бях чел някои от вестникарските статии, разбира се — каза комисарят и отмести поглед от Гамаш към тясното като процеп прозорче. — Когато записът им стана такава сензация. Имате ли го?

— Да.

— И аз. Аз лично не разбирам цялата тази еуфория. Скучен е. Но много хора го харесват. Вие?

— Да.

Франкьор се усмихна съвсем леко.

— Така и предполагах.

Гамаш безмълвно наблюдаваше комисаря и чакаше. Все едно разполагаше с цялото време на света, а листът в ръката му, бе далеч по-безинтересен от всичко, което излизаше от устата на шефа му.

— Предизвика сензация. Удивително е, като се замисли човек. Тези монаси са тук от стотици години и сякаш никой не ги е забелязал. После записват няколко песнички и… voila. Световноизвестни. Точно там е проблемът, разбира се.

— Как така?

— Страшен шум ще се вдигне, когато гръмне новината за смъртта на брат Матю. Та той е по-известен от брат Жак. — Франкьор се усмихна и за изненада на Гамаш запя: — frére Jacques, frére Jacques, dormez-vous? Dormez-vouz?[59]

Ho комисарят изпя веселата детска мелодия като погребална песен. Бавно, звучно. Сякаш в лековатия стих имаше някакъв скрит смисъл. После за момент втренчи студения си поглед в Гамаш.

— Ще има големи неприятности, Арман. Дори вие трябва вече да сте го проумели.

— Да, проумял съм го. Merci.

Гамаш се наведе напред и остави на бюрото помежду им доклада на патоанатома. Вторачи се право в комисаря, който му отвърна. Без да мига. С хладен и неумолим поглед. Предизвикваше главния инспектор да проговори. И той го стори.

— Защо сте тук?

— Дойдох да помогна.

— Простете, господин комисар — каза Гамаш. — Но аз все още не съм сигурен защо дойдохте. Никога досега не сте изпитвали нужда да помагате.

Двамата мъже се гледаха свирепо. Въздухът помежду им пулсираше от враждебност.

— Имам предвид в разследване на убийство — добави Гамаш с усмивка.

— Разбира се.

Франкьор погледна към Гамаш с едва прикрита ненавист.

— При липсата на комуникация — комисарят погледна към лаптопа върху бюрото — и наличието на един-единствен телефон в манастира, беше ясно, че някой трябва да ви донесе това.

Той махна към папките помежду им. Доклада от аутопсията и резултатите от лабораторните изследвания.

— Това е изключително полезно — каза Гамаш съвсем искрено. Ала и той като Франкьор знаеше, че няма нужда главният комисар на Sûretè да влиза в ролята на куриер. Всъщност би било много по-полезно, ако наистина това бе целта, да ги донесе някой от агентите на Гамаш в отдел "Убийства". — Щом сте тук да помогнете, може би ще искате да ви запозная с фактите по случая — предположи Гамаш.

— Моля ви.

През следващите няколко минути Гамаш се опита да представи на комисар Франкьор фактите, докато комисарят постоянно го прекъсваше с безсмислени въпроси и коментари. Повечето от тях внушаваха, че Гамаш може да е допуснал пропуск или да не е попитал или разследвал нещо.

В крайна сметка, на пресекулки, Гамаш успя да разкаже историята за убийството на брат Матю.

Тялото, свито на кълбо около пожълтялата хартия с невмите и безсмислиците на латински. Тримата монаси, молещи се над мъртвия приор в градината. Абатът, отец Филип, секретарят му, брат Симон, и докторът, брат Шарл.

Доказателствата за жестокото разцепление в "Сен Жилбер". Между онези, които искаха да се вдигне обетът за мълчание и да се направи втори запис с грегориански псалми, и останалите, които не искаха нито едното, нито другото. Между хората на приора и хората на абата.

С упорити прекъсвания Гамаш разказа на комисаря за тайната стая — Крилото — и за тайната градина на абата. Слуховете за още тайни стаи и дори за съкровище.

След тази подробност комисарят погледна Гамаш така, сякаш главният инспектор бе лековерно хлапе.

Гамаш просто продължи със сбити описания на монасите.

— Изглежда, няма напредък в разрешаването на случая — каза Франкьор. — Все още всички са заподозрени.

— Добре, че дойдохте в такъв случай — каза Гамаш. — да помогнете.

— Така е. Дори не разполагате с оръдието на убийството например.

— Вярно е.

— Нито пък знаете какво е.

Гамаш отвори уста да сподели предположението, че камък от градината на абата е строшил черепа на приора, а после е хвърлен зад стената в гората. Ала инстинктът, или може би лекият проблясък на задоволство в очите на Франкьор, го накара да спре. Вместо това той погледна към комисаря, после наведе поглед към непрочетения доклад от аутопсията.

Обърна страницата и се зачете. Сетне вдигна глава и срещна погледа на Франкьор. Проблясъкът се бе разгорял в триумфален пламък.

Гамаш сви дясната си длан и я обгърна с лявата. Държеше я здраво. За да не види Франкьор лекия тремор и да реши, че е заради него.

— Прочетохте ли докладите? — попита Гамаш.

Франкьор кимна.

— В самолета. Разбрах, че търсите някакъв камък.

От неговата уста прозвуча смехотворно.

— Така е. Очевидно сме сгрешили. Не е камък.

— Не. — Франкьор разкръстоса крака и се наведе напред. — Няма кал или друго замърсяване в раната. Абсолютно нищо. Както виждате, патоанатомът смята, че е използван дълъг метален предмет като тръба или ръжен.

— Знаехте това още като дойдохте, но не ми го казахте. — Гласът на Гамаш прозвуча спокойно, но неодобрението се усещаше.

— Моля? Да си позволя да кажа на великия Гамаш как да си върши работата? Не бих си и помислил.

— Тогава защо сте тук, ако не за да предадете важна информация?

— Защото, Арман — Франкьор изплю името, сякаш бе merde[60] в устата му, — единият от нас го е грижа за полицията, а другият — за кариерата му. Аз съм тук, защото искам, когато новината за убийството излезе наяве и положението стане неуправляемо, а световните медии ни накацат, да не изглеждаме като пълни идиоти. Мога поне да създам впечатлението, че Sûretè е компетентна институция. Че правим всичко по силите си, за да разкрием бруталното убийство на един от най-обичаните religieux в света. Наясно ли сте какво ще иска да знае светът, когато гръмне новината за убийството му?

Гамаш запази мълчание. Знаеше, че ако непрестанното прекъсване може да предизвика експлозия от информация, то на същото е способно и мълчанието. Човек като Франкьор, който така умело сдържаше гнева си, се нуждаеше от пространство. А може би и тласък — в удачно избран момент.

— Защо при две дузини заподозрени в далечен манастир славната Sûretè du Quebec все още не е арестувала никого — презрително се усмихна Франкьор. — По каква причина се мотаят толкова, това ще попитат.

— А вие какво ще им отговорите, Силвен? Че е трудно да се стигне до истината, когато собствените ти хора отказват да споделят информация?

— Истината ли, Арман? Искате да им кажа, че един арогантен, надут, некадърен задник ръководи разследването?

Гамаш вдигна вежди и леко кимна към мястото, на което седеше Франкьор. На бюрото.

И видя как Франкьор излиза от кожата си. Комисарят се изправи и каменният под възропта, когато столът го остърга. Красивото лице на Франкьор пламтеше от гняв.

Гамаш остана на мястото си, но след момент се изправи — бавно, съвсем бавно — и двамата застанаха лице в лице от двете страни на бюрото. Ръцете на Гамаш бяха сключени зад гърба му. Гърдите му бяха открити, сякаш подканяше Франкьор да се прицели добре.

На вратата леко се почука.

Никой от двамата не отговори.

После се чу още едно почукване и колебливото: "Шефе?".

Вратата се открехна.

— Трябва да се отнасяте с повече уважение към хората си, Арман — отсече Франкьор на висок глас. После се обърна към вратата. — Влезте.

Бовоар пристъпи прага и погледна първо единия, после другия. Напрежението във въздуха беше толкова гъсто, че му се стори почти невъзможно да влезе в кабинета на приора. Но Бовоар го направи. Влезе вътре и застана рамо до рамо с Гамаш.

Франкьор отмести втренчения си поглед от главния инспектор върху Бовоар и пое дълбоко въздух. Успя да скалъпи дори лека усмивка.

— Идвате тъкмо навреме, инспекторе. Мисля, че двамата с вашия началник си казахме достатъчно. Даже повече от достатъчно.

Той се изкиска подкупващо и протегна ръка.

— Нямах възможност да ви поздравя, когато пристигнах. Приемете моите извинения, инспектор Бовоар.

Жан Ги се поколеба, после стисна ръката му.

Чу се камбанен звън и Бовоар направи гримаса.

— О, не, пак ли?

Комисар Франкьор се засмя.

— И аз така се чувствам. Но вероятно, докато монасите се молят, ние можем да се заемем със собствената си работа. Поне ще знаем къде са.

Той почти намигна на Бовоар, после отново се обърна към Гамаш.

— Помислете над това, което ви казах, господин главен инспектор. — Гласът му бе любезен, почти сърдечен. — Само за това ви моля.

Той тръгна към вратата, но Гамаш извика след него:

— Струва ми се, господин комисар, че тази камбана не е за молитва, а за обяд.

— Е — ухили се Франкьор, — в такъв случай молитвите ми са чути. Разбрах, че храната тук била отлична. Така ли е? — попита той Бовоар.

— Не е лоша.

— Bon. Значи ще се видим в столовата. Ще остана няколко дни, разбира се. Абатът бе така любезен да ми предложи една от стаите. А сега, ако ме извините, само ще се освежа и ще се срещнем там.

Той кимна и на двамата, после излезе с уверена стъпка. Един човек, който напълно владееше себе си, ситуацията, и манастира.

Бовоар се обърна към Гамаш.

— Какво беше това?

— Честно казано, нямам представа.

— Добре ли сте?

— Много добре, благодаря.

— Дърт, отвратителен, безсрамен, разярен егоист? Д.О.Б.Р.Е.?

— Мисля, че това описание подхожда повече на господин комисаря — усмихна се Гамаш и двамата тръгнаха по коридора, към Светия храм и столовата.

— Дошъл е тук, за да ви каже това?

— Не, според него е дошъл да помогне. Освен това е взел със себе си доклада от аутопсията и резултатите от лабораторията.

Гамаш разказа на Бовоар какво пише в докладите. Бовоар вървеше и слушаше. После спря и се обърна към Гамаш, изпълнен с гняв.

— Знаел е какво пише в доклада, че оръдието не е никакъв камък, но не ни го е казал веднага? Какъв е този театър?

— Не знам. Но трябва да насочим вниманието си към убийството и да не позволяваме комисарят да ни разсейва.

— D'accord — съгласи се неохотно Бовоар. — Е, къде е проклетото оръдие на убийството? Претърсихме гората зад стената и не открихме нищо.

Ако не броим, помисли си, дивите боровинки. А те вероятно не са смъртоносни, стига да не са потопени в тъмен шоколад.

— Едно нещо знам със сигурност — каза началникът. — Докладът ни казва нещо изключително важно.

— Какво?

— Убийството на брат Матю почти сигурно е било предумишлено. Ако се намираш в градина, в прилив на емоции можеш да грабнеш камък и да убиеш някого…

— Но не и парче метал — каза Бовоар, следвайки мисълта на началника си. — Убиецът трябва да го е носил със себе си. Няма начин тръба или ръжен да се търкалят просто ей така в градината на абата.

Гамаш кимна.

Някой от монасите не просто бе избухнал и бе убил приора в пристъп на ярост. Убийството беше планирано.

Mens rеа.[61]

Гамаш веднага се сети за латинската фраза.

Mens rea. Престъпен умисъл. Преднамереност.

Един от тези монаси се бе срещнал с абата в градината, въоръжен с метална тръба и престъпен умисъл. Мисълта и деянието бяха влезли в стълкновение, завършило с убийство.

— Не мога да повярвам, че Франкьор смята да остане — каза Бовоар, докато крачеха из Светия храм. — Готов съм да поема лично вината за престъплението, ако така този идиот ще се разкара.

Гамаш спря. Намираха се точно в центъра на храма.

— Внимавай, Жан Ги. — стараеше се да говори тихо. — Комисар Франкьор не е глупак.

— Шегувате ли се? Още щом слезе от хидроплана, трябваше да ви връчи докладите. Но вместо това той ви пренебрегва пред всички и се залепя за абата.

— Говори по-тихо — предупреди го Гамаш.

Бовоар се огледа предпазливо и настойчиво зашепна:

— Този човек е жива напаст.

Той се извърна към вратата откъм коридора, понеже се оглеждаше за Франкьор. Гамаш се обърна и двамата продължиха да вървят към столовата.

— Вижте — Бовоар ускори ход, за да смогва с широките крачки на началника. — Той подронва авторитета ви тук. Трябва да го проумеете. Всички видяха какво се случи на пристана и сега си мислят, че Франкьор е началникът.

Гамаш отвори вратата и поведе Бовоар към следващия коридор. Посрещна ги аромат на прясно изпечен хляб и супа. Тогава, след бърз поглед през рамо към сумрака на Светия храм, Гамаш затвори вратата.

— Той е началникът, Жан Ги.

— О, я стига!

Ала смехът замръзна върху устните на Бовоар. Гамаш бе напълно сериозен.

— Той е главен комисар на Sûretè — каза Гамаш. — А аз… не съм. Той е мой шеф. Той винаги ще е началник. — Гамаш забеляза буреносното изражение на Бовоар и се усмихна. — Всичко ще бъде наред.

— Знам, че ще бъде, patron. В крайна сметка нищо лошо не може да се случи, когато служител от командния състав на Sûretè започне да злоупотребява с властта си.

— Точно така, топ vieux. — Гамаш се ухили и улови погледа на Бовоар. — Моля те, Жан Ги. Стой настрана от това.

Бовоар нямаше нужда да пита "От кое?". Кротките кафяви очи на главен инспектор Гамаш се вгледаха в неговите. В тях се четеше молба. Не за помощ, а точно обратното. Да бъде оставен на спокойствие, за да се справи сам с Франкьор.

Бовоар кимна.

— Oui, patron.

Ала знаеше, че току-що е излъгал.