Красива мистерия

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ПЪРВА

Бовоар се събуди от звъна на камбаните, които зовяха вярващите за молитва. Макар да знаеше, че камбаните не зоват него, той все пак ги последва през мъглата в мозъка си. И започна да идва в съзнание — бавно и с усилие.

Дори не бе напълно сигурен дали се е събудил, толкова размита бе границата между сън й реалност. Чувстваше се тромав, объркан. Взе часовника си и присви очи към циферблата.

Пет сутринта. Камбаните продължаваха да кънтят и ако Бовоар можеше да събере нужната енергия, щеше да запокити обувките си по монаха, който дърпаше въжетата им.

Просна се обратно в леглото и се помоли звъненето да спре. Обзе го тревога, с мъка си поемаше въздух.

Дишай дълбоко, молеше той тялото си. Издишай дълбоко.

Дишай дълбоко — "О, я стига", помисли си. Надигна се в леглото и спусна босите си крака на студения каменен под.

Всичко го болеше. Ходилата. Темето. Гърдите, ставите. Пръстите на краката. Веждите. Втренчи поглед в стената отсреща, с отворена уста и с натежала челюст. Молеше се за глътка въздух.

Накрая най-сетне успя да вдиша хрипливо, гърлото му се отвори и въздухът нахлу в дробовете му.

После започна треперенето.

"О, мамка му! Дявол да го вземе!"

Той включи лампата, измъкна шишенцето с хапчетата изпод възглавницата и здраво го стисна. След няколко опита успя да го отвори. Искаше една таблетка, но ръцете му трепереха толкова силно, че в дланта му паднаха две. Няма значение, каза си. Метна и двете в устата си и преглътна на сухо. После се вкопчи в ръба на леглото и зачака.

Неговата химиотерапия. Неговото лекарство. Хапчетата щяха да убият онова, което убиваше него. Да спрат треперенето. Да спрат болката, заседнала толкова надълбоко, че не можеше да я докопа. Да спрат образите, спомените.

Страховете. Че са го зарязали сам. Че все още е сам. Че винаги ще е сам.

Отпусна се по гръб на леглото и усети как таблетките започват да действат. Как нещо толкова хубаво би могло да е лошо?

Той отново се почувства човек. Отново се почувства цял.

Болката утихна, мозъкът му се избистри. Кукичките и бодлите пуснаха плътта му. Празнотата се запълни. Докато се люшкаше между сън и реалност, Бовоар чуваше познати гласове и песни.

Камбаните млъкнаха. Службата започна. Утреня. Първата за деня.

Пееха два гласа. Призив и отговор. Бовоар с изненада осъзна, че вече ги разпознава. Той отпусна вкопчените си в леглото пръсти и се заслуша.

Призив. Отговор.

Призив. Отговор.

Хипнотизиращо.

Призив. Отговор.

После се присъединиха всички останали гласове. Вече нямаше нужда от призив. Бяха се намерили.

Бовоар усети спазъм някъде дълбоко в себе си. Остатъци от болката.

Беше пет и половина сутринта и утренята беше свършила. Гамаш седеше на пейката и се наслаждаваше на спокойствието от службата. Вдиша мириса на тамяна. Ухаеше на градина, а не на мускус като в повечето църкви.

Монасите си бяха тръгнали. Всички, с изключение на брат Себастиен, който се настани на пейката до него.

— Колегите ви не са толкова религиозни като вас.

— Опасявам се, че и аз не съм религиозен — отвърна детективът. — Не ходя на църква.

— Но въпреки това сте тук.

— За да търся убиец обаче. Не спасение.

— Но като че ли намерихте утеха.

Гамаш замълча за момент, после кимна.

— Трудно би било човек да не намери утеха тук. Обичате ли грегориански песнопения?

— Много — отвърна монахът. — Какви ли не митове се носят за тях. Може би заради липсата на сведения. Не знаем дори откъде водят началото си.

— Името им не подсказва ли?

Доминиканецът се усмихна.

— Логично предположение, но грешно. Папа Грегорий няма никаква връзка с тях. Маркетингов ход, нищо повече. Грегорий се е радвал на голяма популярност и някой хитър свещеник е решил да ги кръсти на него, за да извлече полза.

— Затова ли са станали толкова известни?

— Със сигурност не им е навредило. Има и друга теория — че ако Христос е слушал или пял някаква музика, тя е била грегориански хорал. Ето на това му се вика добър маркетинг. "Одобрено от Исус. Така го пее Спасителят."

Гамаш се засмя.

— Явно преимущество пред конкуренцията.

— Учени започнали да изучават песнопенията — каза брат Себастиен, — опитвайки се да намерят обяснение за популярността на записа, направен от монасите. Хората полудяха по него.

— И намерили ли са обяснение?

— Проследили с датчици мозъчната активност на доброволци, докато слушали грегориански псалми, и резултатът бил просто поразителен.

— Така ли?

— Оказало се, че след известно време мозъчните им вълни се променили. Започнали да излъчват алфа-вълни. Знаете ли какво е това?

— Най-спокойното състояние на мозъка — отвърна главният инспектор. — Когато хората са съсредоточени, но напълно спокойни.

— Именно. Кръвното им налягане паднало, дишането им станало по-дълбоко. И същевременно, както вие казахте, станали по-съсредоточени. Сякаш превъзхождали самите себе си, разбирате ли?

— Остават самите себе си, но най-добрата си версия.

— Точно така. Не действа така върху всички, разбира се. Но мисля, че при вас се получава.

Гамаш се замисли и кимна.

— Така е. Може би не толкова силно като при гилбертинците, но го изпитах.

— Учените може и да наричат това явление "алфа-вълни", но за Църквата то е красива мистерия.

— И къде е мистерията?

— Тези псалми въздействат по-силно от всяка друга църковна музика. Тъй като съм монах, аз избирам теорията, че те са Божият глас. Макар че има и трета възможност — призна доминиканецът. — Преди няколко седмици вечерях с колега и според неговата теория всички тенори са идиоти. Свързано е по някакъв начин с черепните им кутии и вибрациите на звуковите вълни.

Гамаш се засмя.

— Той знае ли, че сте тенор?

— Той ми е началник и със сигурност подозира, че съм идиот. И нищо чудно да е прав. Но каква възхитителна съдба! Да се превърнеш в идиот с песен на уста. Може би грегорианските псалми действат по същия начин. Превръщат всички ни в щастливи малоумници. Разбъркват мозъците ни, докато пеем. Забравяме грижите и тревогите си. Измъкваме се от реалността. — Младият мъж затвори очи и сякаш се отнесе нанякъде. И после, също толкова неочаквано, се завърна. Отвори очи, погледна Гамаш и се усмихна. — Благодат.

— Екстаз — каза Гамаш.

— Точно така.

— Но за монасите това не е просто музика — каза Гамаш. — Има и молитва. Псалмите са молитви. Това е мощна комбинация. И двете влияят на мозъка по свой начин. — Монахът не каза нищо и Гамаш продължи: — Присъствах на няколко богослужения и наблюдавах монасите. Всички до един изпадат в някакъв унес, докато пеят. Дори само като слушат. При вас се случи преди малко само докато си мислехте за псалмите.

— Какво искате да кажете?

— Виждал съм това изражение. Върху лицата на наркомани.

Брат Себастиен се шокира от прямотата на Гамаш и се вторачи в него.

— Нима намеквате, че сме наркомани?

— Споделям наблюденията си.

Доминиканецът се изправи.

— Онова, което може би ви е убягнало, е истинската вяра на тези хора. Те са се посветили на Бог и на духовното си усъвършенстване. И когато говорите за тяхната тържествена преданост като за обикновена наркомания, вие, сър, ги унижавате. Сравнявате псалмите с болест. С нещо, което ни прави по-слаби вместо по-силни. Да определяте "Сен Жилбер" като наркоманско свърталище е просто нелепо.

Той обърна гръб и тръгна. Ходилата му потракваха по каменния под, за разлика от безшумното плъзгане на останалите монаси.

Гамаш знаеше, че е прекрачил границата. Но поне бе успял да напипа слабо място.

Брат Себастиен се спотайваше в сенките. След като остави Гамаш, той устремено се запъти към вратата в дъното, отвори я, а после шумно я затвори. Без да прекрачва прага й.

Притихна в ъгъла и започна да наблюдава главния инспектор. Гамаш седя на твърдата пейка в продължение на една-две минути. Монахът знаеше, че повечето хора не се задържат на едно място и трийсет секунди. Но този спокоен човек очевидно можеше да стои в покой колкото пожелае.

Тогава главният инспектор се надигна и — без да коленичи — напусна Светия храм. Тръгна към изхода, който водеше към дългия коридор със заключената врата в дъното, охранявана от младия монах с удивителния глас. Брат Люк.

Брат Себастиен остана сам в Светия храм.

Сега или никога, осъзна доминиканецът.

Той започна бавно и старателно да претърсва помещението. Сложи длан върху протритото дърво на празния аналой, после продължи методичния си оглед. Щом се увери, че храмът не пази никакви тайни, тихомълком продължи по коридора към кабинета на приора, където в момента се помещаваше оперативният щаб на полицаите. Прерови чекмеджетата и папките. Надникна под бюрото, зад вратата.

После включи компютъра, макар да знаеше, че там няма да открие каквото търсеше. Но не беше изминал целия този път, за да свърши работата през пръсти. Смяташе да погледне навсякъде. За разлика от гилбертинците, които изглеждаха доволни да живеят като в шестнайсети век, брат Себастиен принадлежеше на своето време. Не би могъл да си върши работата, ако не познаваше новите технологии и не им се възхищаваше. От самолети до мобилни телефони и лаптопи.

Това бяха неговите инструменти и те не отстъпваха по значение на кръста и светената вода.

Той огледа файловете, макар че нямаше много за гледане. Лаптопът не беше свързан с интернет заради нестабилната сателитна връзка. Но преди да го изключи, чу познато бръмчене.

В оптичното устройство имаше диск.

Доминиканецът кликна върху иконката и се появи изображение. Видео. Звукът бе намален, което го устройваше. Освен това кадрите бяха достатъчно красноречиви.

Гледаше записа с нарастващо изумление. Случващото се го отвращаваше, но същевременно не можеше да откъсне поглед от екрана.

След края на видеото доминиканецът с изненада осъзна, че иска да го изгледа отново. Този кошмарен запис.

За пореден път се запита с какво трагедията привлича вниманието до такава степен, че човек не можеше да откъсне очи. Но доминиканецът намери сили да го направи. Изрече кратка, но искрена молитва за душите на отдавна изгубените и за изгубените души на онези, които все още крачеха сред тях, и изключи компютъра.

После излезе от кабинета на приора и продължи да претърсва манастира Saint-Gilbert-Entre-les-Loups.

Знаеше, че тук някъде се намира онова, което търсеше. Нямаше как да е иначе. Чул го бе с ушите си.