Красива мистерия

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И СЕДМА

Отец Филип се постара да не обръща внимание на досадния звук.

Изпя благословия. Изслуша отговора. Подаде следващата фраза.

Установи, че става все по-добър в изкуството да не обръща внимание. Да игнорира неприятното.

Обетът му за мълчание вече включваше и обет за глухота. Още малко и щеше да стане съвсем безчувствен.

Застана напълно неподвижен и се отдаде на Бог.

Тогава отец Филип изпя — с вече не толкова млад и енергичен, но все тъй възторжен глас — следващия ред от молитвата. И сякаш в отговор чу хлопането по вратата.

— Господи, помилуй — изпя.

Хлопане.

— Исусе Христе, помилуй.

Хлопане.

— Пресвета Троице, помилуй го.

Мозъкът на абата изключи. За първи път от десетилетия, след стотици, след хиляди богослужения мозъкът му изключи. Христовата благодат и Божията милост бяха заместени.

От хлопане.

Хлопане.

Като гигантски метроном.

Хлопане по портата.

Монасите, наредени от двете му страни, вдигнаха поглед. Към него.

За напътствие.

"Упъти ме, Господи — помоли се той. — Какво да сторя?"

Хлопането нямаше да спре, осъзна той. Вече имаше ритъм. Упорити, нестихващи удари. Като от машина.

Дум. Дум. Дум.

Щеше да продължи цяла вечност. Докато…

Докато не отвореха.

Абатът направи нещо, което никога, абсолютно никога досега не беше правил. Нито като послушник, нито през всичките си години като монах, нито сега, като абат. Никога не беше напускал богослужение.

Но сега го направи. Поклони се на кръста, после обърна гръб на паството си и слезе от олтара.

Сърцето му също хлопаше, но много по-бързо от блъскането по портата. Усети как се поти под робата. Дългата черна дреха сякаш натежа, докато крачеше по дългата пътека.

Покрай главния комисар на Sûretè с неговите умни очи и умно лице.

Покрай младия инспектор, който сякаш душа даваше да е някъде другаде, само не и тук.

Покрай главния инспектор, който слушаше толкова внимателно, като че ли се мъчеше да намери отговори не само за престъплението, но и за себе си.

Отец Филип мина покрай всички тях. Стараеше се да не бърза. Напомняше си да върви с премерени крачки. Целеустремено, но сдържано.

Хлопането продължаваше. Нито по-тихо, нито по-силно. Нито по-бързо, нито по-бавно. Поддържаше почти нечовешко постоянство.

Абатът неволно ускори ход. Бързаше да стигне до вратата, за да прекрати този звук колкото се може по-скоро. Звукът, който съсипа вечернята. И успя да пробие желязното му спокойствие. След отец Филип се точеха монасите — в дълга и тънка колона по един. С наведени глави и скрити под робите ръце. Крачеха бързо. Стараеха се да не изостават от абата и в същото време да изглеждат спокойни.

Когато и последният монах напусна олтара, полицаите се присъединиха към тях — Гамаш и Бовоар на крачка разстояние след Франкьор.

Отец Филип излезе от Светия храм и тръгна по безкрайно дългия коридор. С вратата в дъното. Струваше му се, че дървената порта се отдалечава с всеки удар, макар да знаеше, че е трик на въображението му.

"Господи, помилуй", молеше се той, докато се приближаваше към вратата. Това бе последната молитва, изречена от него на олтара, и единствената, която остана в главата му, щом останалите се изпариха. "Господи, помилуй. О, Господи, помилуй."

Абатът спря до вратата. Дали да погледне през прозорчето, за да види кой е отвън? Но какво значение имаше? Хлопането нямаше да престане, докато вратата не се отвореше.

Абатът осъзна, че няма ключ. Къде беше младият portier? Нима трябваше да измине целия път обратно до Светия храм, за да вземе ключа?

Абатът се обърна и с изненада видя останалите монаси, наредени в полукръг зад него. Като хор, готов да изпълни коледна песен. Всички вярващи бяха дошли, макар да не изглеждаха особено радостни и щастливи[79]. По-скоро мрачни и измъчени.

Но бяха там. Абатът не беше сам. Господ бе чул молитвата му и наистина се бе смилил.

Брат Люк се появи до него, ключът леко трепереше между тънките му пръсти.

— Дай ключа на мен, синко — каза абатът.

— Но това е моя работа, mon рérе.

Дум.

Дум.

Дум по вратата.

Отец Филип продължаваше да стои с протегната към монаха ръка.

— Възлагам тази работа на себе си — рече той и се усмихна на разтревожения младеж. С треперещи ръце брат Люк откопча тежкия метален ключ от колана си и го подаде на абата. Сетне отстъпи назад.

Отец Филип, чиято ръка също потреперваше, дръпна резето встрани. После се опита да пъхне ключа в ключалката.

Дум.

Дум.

Вдигна и другата си ръка, за да насочи по-лесно ключа.

Дум.

Ключът се плъзна в ключалката и се завъртя.

Хлопането спря. Онзи, който хлопаше, бе чул през грохота тихото металическо потракване.

Портата се отвори.

Беше привечер, слънцето тъкмо залязваше. Мъглата се сгъстяваше. През открехнатата врата навън се процеждаше светлина, но вътре не влизаше никаква.

— Oui? — каза абатът. Щеше му се тонът му да е по-твърд, по-властен.

— Отец Филип?

Любезен глас, почтителен. Безплътен.

— Oui — отвърна абатът с все така чужд тон.

— Може ли да вляза? Идвам отдалеч.

— Кой сте вие? — попита абатът. Разумен въпрос.

— Има ли значение? Нима ще отпратите човек в нощ като тази?

Разумен отговор.

Но разумът не беше от силните страни на гилбертинците. Страст, усърдие, преданост. Музика. Но точно разум — едва ли.

И все пак отец Филип си даде сметка, че гласът беше прав. Вече не можеше да хлопне вратата. Беше твърде късно за това. Веднъж отворена, тя нямаше как да не пропусне онова, което стоеше отвън.

Той отстъпи назад. Зад себе си чу как цялото братство, като по команда, също отстъпи. Но с периферното си зрение забеляза, че двама души не помръднаха.

Главен инспектор Гамаш и неговият заместник Бовоар.

През прага прекрачи крак. В хубава обувка от черна кожа, оцапана с кал, и с късче ярко есенно листо, полепнало за нея.

След него влезе човекът.

Слаб, среден на ръст, малко по-нисък от абата. Светлокафяви очи, кестенява коса, бледа кожа, леко зачервена от студа.

— Merci, mon рérе. — Мъжът придърпа през прага огромната си чанта и се обърна към домакините си. Едва тогава широко и искрено се усмихна. Не от радост, а от изумление.

— Най-сетне — каза. — Открих ви.

Не беше красив, нито грозен. Не се открояваше с нищо особено, с изключение на едно: дрехата си.

Монашеско расо. Но докато гилбертинците носеха бял стихар[80] върху черно расо, при него цветовете бяха черно върху бяло.

— Пес Господен[81] — прошепна един от монасите.

Когато Гамаш се обърна да види кой го е казал, забеляза, че устите на всички монаси са леко отворени.

— Вече не използваме този термин — каза новодошлият и огледа домакините си с широка усмивка. — да не плашим хората. — Гласът му звучеше приятно.

Монасите също го гледаха втренчено, но без да се усмихват.

Накрая непознатият се обърна към отец Филип и протегна ръка. Двамата безмълвно се здрависаха. Младият мъж се поклони, после се изправи.

— Казвам се брат Себастиен. Идвам от Рим.

— Сега? — ахна абатът и мигновено съжали за глупавия въпрос. Но не беше чул нито самолет, нито моторна лодка.

— Дойдох с полет от Рим тази сутрин и тръгнах насам.

— Но как? — попита абатът.

— С гребане.

Сега и отец Филип се вторачи в него, зяпнал от изумление.

Брат Себастиен се засмя. Смехът му, като всичко останало у него, беше приятен.

— Знам, знам. Не е от най-блестящите ми идеи. Пристигнах с малък самолет до местното летище, но мъглата се сгъсти твърде много и никой не искаше да измине останалата част от пътя с мен. Просто нямах друг избор. — Той погледна към Гамаш и смутено замълча, после отново се обърна към абата: — Оказахте се доста по-далеч, отколкото очаквах.

— И гребахте сам чак дотук? От селото?

— Да.

— Но това са километри разстояние. Как изобщо се ориентирахте за посоката?

Абатът знаеше, че трябва да замълчи, но просто не можеше да прекрати въпросите си.

— Лодкарят ме упъти. Каза да се движа направо, докато не подмина три пристана, а след четвъртия да завия надясно. — Изглеждаше възхитен от инструкциите. — Но мъглата много се сгъсти и започнах да се тревожа, че съм объркал посоката. Точно тогава обаче чух камбаните и последвах звука. А щом стигнах до пристана, видях светлините на манастира ви. Нямате представа колко се радвам, че ви открих.

И наистина изглежда радостен, помисли си Гамаш. Изглеждаше направо в екстаз. Непрекъснато се взираше в монасите, все едно не беше като тях. Сякаш никога досега не беше виждал religieux.

— Заради приора ли дойдохте? — попита отец Филип.

Гамаш внезапно получи прозрение и пристъпи напред, ала твърде късно.

— Заради убийството му? — уточни абатът.

Човекът, който тъгуваше за великото мълчание, плямпаше твърде много.

Гамаш пое дълбоко въздух и брат Себастиен обърна глава към него, после отмести поглед към Бовоар и накрая се спря на комисар Франкьор.

Усмивката изчезна от лицето на младия монах, а на нейно място се появи изражение на дълбоко състрадание. Той се прекръсти, целуна палеца си, после сложи дългите си ръце върху гърдите и леко се поклони с печален поглед.

— Ето защо бързах толкова. Тръгнах веднага щом чух. Господи, упокой душата му.

Всички монаси се прекръстиха. А главен инспектор Гамаш се зае да изучава новодошлия. Човекът, който бе тръгнал да гребе сам, докато мракът и мъглата се сгъстяваха все повече. През непознато езеро. И най-накрая бе открил абатството, следвайки звука. И светлината.

Идваше чак от Рим.

И отчаяно бързаше да открие Saint-Gilbert-Entre-les-Loups. Толкова отчаяно, че рискуваше собствения си живот. Този млад мъж, макар да се шегуваше, че е постъпил глупаво, изглеждаше изключително разумен. Защо тогава рискуваше? Кое му пречеше да изчака до сутринта?

Гамаш знаеше със сигурност, че човекът не идва заради убийството. Разбра го още в мига, когато отец Филип го попита. Непознатият не знаеше нищо за смъртта на приора. Брат Себастиен научи тази новина от абата.

Ако наистина бе изминал целия път от Рим заради убийството, щеше да се появи с печално изражение. Щеше веднага да поднесе съболезнованията си.

Вместо това се заливаше от смях на собственото си безразсъдство, разказваше за пътуването си, споделяше, че се радва да ги види. Разглеждаше монасите с огромно любопитство. Но нито веднъж не спомена брат Матю.

Не, брат Себастиен идваше тук по някаква причина. При това важна. Но тя нямаше нищо общо със смъртта на брат Матю.

— Камбаните за вечернята ли чух? — попита брат Себастиен. — Така съжалявам, че ви прекъснах, mon рérе. Моля ви, продължете.

Абатът се поколеба, после се обърна и тръгна обратно по дългия коридор. Непознатият го следваше и се озърташе във всички посоки.

Гамаш го наблюдаваше внимателно. Този човек сякаш за пръв път влизаше в манастир.

Детективът даде знак на брат Шарл да изостане и да се присъедини към него в края на процесията. Изчака другите да се отдалечат достатъчно, после се обърна към лекаря.

— Вие ли нарекохте брат Себастиен "Пес Господен"?

— Нямах предвид лично него.

Лекарят изглеждаше пребледнял и видимо тревожен. От обичайното му добро настроение нямаше и следа. Всъщност изглеждаше много по-разстроен от живия странник, отколкото от мъртвия приор.

— А какво имахте предвид? — настоя Гамаш.

Приближаваха Светия храм и му се искаше да приключат този разговор, преди да влязат в църквата. Но не от някакво религиозно благоприличие, а заради изумителната акустика.

Трябваше да приключат този разговор на четири очи.

— Той е доминиканец — тихо отвърна брат Шарл, без да откъсва поглед от началото на процесията. От брат Себастиен и абата.

— Как разбрахте?

— По расото и колана му. Доминиканец.

— И как това го прави пес Господен?

Главата на процесията, като главата на змия, бе влязла в Светия храм, а останалите ги следваха.

— Доминиканец — повтори брат Шарл. — Domini canis. Божие куче.

Тогава и те влязоха в Светия храм и разговорът приключи. Брат Шарл кимна съвсем леко на Гамаш и последва събратята си монаси обратно до олтара, където заеха местата си.

Брат Себастиен коленичи, прекръсти се, после седна на една от църковните пейки и взе да се озърта.

Бовоар се върна на мястото си, а Гамаш се намръщи, когато комисар Франкьор седна до Жан Ги. Гамаш заобиколи и се настани от другата страна на Бовоар, а младият инспектор се оказа заклещен между началниците си.

Но Бовоар сякаш не забеляза. Щом вечернята започна отново, той затвори очи и мислено се пренесе в апартамента на Ани. Представи си как лежат заедно на дивана пред камината.

Тя се е отпуснала върху извивката на ръката му. Той е неин закрилник и нежно я прегръща.

Всички жени, с които бе излизал, в това число и Инид, бившата му съпруга, бяха миниатюрни. Слабички, дребни на ръст.

За разлика от Ани Гамаш. Тя имаше сочно атлетично тяло. Силно. И когато лежеше до него, независимо дали гола, или облечена, двамата си пасваха идеално.

— Искам това никога да не свършва — шепнеше Ани.

— Няма да свърши — уверяваше я той. — Никога.

— Но ще се промени, когато хората разберат.

— Ще стане още по-хубаво.

— Oui — съгласяваше се Ани. — Но на мен ми харесва така. Само двамата.

И на него му харесваше така.

Сега, в Светия храм, сред аромата на тамян и свещи, Бовоар си представи, че чува пукането на огъня в камината. Долови сладкия мирис на кленовите цепеници. Вкуси червеното вино. И усети Ани върху гърдите си.

Музиката започна. Изведнъж, като след някакъв невидим за Гамаш сигнал, монасите излязоха от неподвижното си състояние и запяха с пълен глас.

Гласовете им изпълниха храма като въздух в бели дробове. Звукът сякаш извираше от каменните стени. Грегорианските псалми бяха част от абатството точно толкова, колкото и камъните, плочниците и дървените греди.

На пейката пред Гамаш седеше брат Себастиен с широко отворени очи. Взираше се като хипнотизиран. Без да помръдне.

Устата му беше леко отворена, а върху бледата му буза блестеше сълза.

Брат Себастиен слушаше как гилбертинците пеят своите псалми и плачеше, сякаш никога досега не бе чувал Божия глас.

Вечерята премина в почти пълно мълчание.

Тъй като службата приключи по-късно от обичайното, братята и техните гости отидоха направо в столовата. На масите бяха сервирани супници с превъзходна супа от грах и мента и панери с прясно изпечени, още топли франзели.

Един от братята изпя благодарствена молитва за храната, монасите се прекръстиха и после остана да звучи само разливането на супата и потракването на лъжиците в глинените паници.

Неочаквано се разнесе тихо жужене. Във всяка друга обстановка този звук би останал незабелязан, но тук, в тишината, звучеше мощно като двигател на моторна лодка.

И постепенно се усилваше. Все повече и повече.

Един по един монасите спряха да се хранят и съвсем скоро единственият звук в дългата трапезария бе жуженето. Всички глави се обърнаха към източника.

Главен инспектор Гамаш.

Човекът сърбаше супа и си тананикаше. Гледаше в чинията си и се наслаждаваше на вкусната храна. После, вероятно усетил вперените в себе си погледи, вдигна глава.

Но жуженето не престана.

Гамаш се усмихна леко, докато тананикаше, и огледа лицата на монасите.

Някои изглеждаха възмутени. Други — тревожни, все едно детективът си беше изгубил ума. Трети изглеждаха разгневени, че е смутил спокойствието им.

Бовоар седеше с празен поглед, с недокоснатата супа пред себе си, напълно изгубил апетит, Франкьор леко клатеше глава, сякаш се срамуваше.

Един монах изглеждаше уплашен. Брат Симон.

— Какво си тананикате?

Въпросът дойде от челното място на масата. Но не от отец Филип. А от доминиканеца. Младежкото му лице изразяваше любопитство, добродушие. Нямаше и следа от гняв, обида или възмущение.

Всъщност брат Себастиен изглеждаше искрено заинтригуван.

— Съжалявам — отвърна Гамаш. — Не си давах сметка, че го правя на глас. Désolé.

Но главният инспектор изобщо не изглеждаше разкаян.

— Мисля, че е канадска народна песен — обади се брат Симон малко по-високо от обикновено.

— Така ли? Много симпатична мелодия.

— Всъщност, mon frére — каза Гамаш, без да обръща внимание на седналия до него брат Симон, който се разшава неспокойно и го сбута с коляно под масата, — това е песнопение. Заседнало ми е в главата. И не мога да го разкарам оттам.

— Никакво песнопение не е — побърза да се намеси брат Симон. — Той си мисли, че е такова, но аз се опитах да му обясня, че църковните песнопения са много по-прости.

— Каквото и да е, прекрасно е — каза брат Себастиен.

— Много по-добро от песента, която измести от главата ми. "Кемптаунската гонка".

— Кемптаунската гонка, пет мили дълга. Дуу-да, дуу-да — запя брат Себастиен. — Тази ли?

Всички погледи се преместиха от главния инспектор към новодошлия. За момент дори Гамаш остана безмълвен.

От устата на брат Себастиен глупавата стара песничка прозвуча като гениално творение. Написано от Моцарт, Хендел или Бетовен. Ако творбите на да Винчи можеха да се превърнат в музика, те биха звучали така.

— От зори до мрак, дуу-да — завърши брат Себастиен с усмивка.

Тези монаси, които пееха прекрасно в прослава на Бога, гледаха доминиканеца като същество от друг вид.

— Кой сте вие?

Въпроса зададе брат Антоан. Новият капелмайстор. Не прозвуча настоятелно, нито обвинително. Лицето и гласът му излъчваха нотка на удивление, която Гамаш за пръв път забелязваше.

Детективът огледа другите монаси.

Смущението беше изчезнало. Както и безпокойството. Брат Симон бе забравил да се цупи, а брат Шарл вече не се боеше.

Лицата на всички излъчваха единствено дълбоко удивление.

— Аз съм брат Себастиен. Обикновен доминикански монах.

— Но какъв сте? — продължи да настоява брат Антоан.

Брат Себастиен внимателно сгъна салфетката си и я остави пред себе си. После плъзна поглед по дългата дървена маса, износена и издраскана от гилбертинците, седели на нея в продължение на стотици години.

— Казах, че идвам от Рим — започна той, — но не бях съвсем точен. Идвам от двореца на Светия престол във Ватикана. Работя в КДВ.

Възцари се гробна тишина.

— КДВ? — попита Гамаш.

— Конгрегация за доктрината на вярата — поясни брат Себастиен, обръщайки се към Гамаш. Върху неразгадаемото му лице се появи извинително изражение.

Страхът отново се бе промъкнал в помещението. И докато преди изглеждаше смътен, безформен, сега имаше и форма, и фокус. Приятният млад монах, седнал начело на масата, до абата. Песът Господен.

Докато наблюдаваше брат Себастиен и отец Филип, седнали един до друг, главният инспектор се сети за необичайната емблема на Saint-Gilbert-Entre-les-Loups. Два преплетени вълка. Единият носеше черно върху бяло, другият, абатът — бяло върху черно. Пълни противоположности. Себастиен, млад и жизнен. Отец Филип, вече възрастен и остаряващ с всеки изминал миг.

Entre les loups. Сред вълците.

— Конгрегация за доктрината на вярата? — попита Гамаш.

— Инквизицията — каза брат Симон съвсем тихо.