Красива мистерия

ГЛАВА ТРЕТА

— Искате ли да ви изчакам? — попита лодкарят и с лека насмешка почеса наболата си брада.

Не му бяха казали защо са дошли. Може би предполагаше, че са журналисти или туристи. Поредните заблудени поклонници.

— Oui, merci — отвърна Гамаш и подаде на човека възнаграждението му заедно с щедър бакшиш.

Лодкарят прибра парите в джоба си и се загледа в пътниците, които разтовариха вещите си и се качиха на пристана.

— Колко дълго можете да ни чакате? — попита главният инспектор.

— Към три минути — засмя се лодкарят. — Това е около две минути повече, отколкото ще ви е нужно.

— Можете ли да осланете… — Гамаш погледна часовника си. Минаваше един следобед. — … до пет?

— Искате да чакам тук до пет? Вижте, знам, че идвате отдалеч, обаче трябва да ви е ясно, че няма да ви отнеме четири часа да извървите пътя до онази врата, да почукате, а после да се обърнете и да се върнете.

— Те ще ни пуснат да влезем — каза Бовоар.

— Вие монаси ли сте?

— Не.

— Папата ли сте?

— Не — отвърна Бовоар.

— Тогава ви давам три минути. Използвайте ги разумно.

От пристана и нагоре по пътеката Бовоар ругаеше под носа си. Когато стигнаха до голямата дървена порта, главният инспектор се обърна към него.

— Изкарай го от себе си, Жан Ги. Прекрачим ли прага, край с ругатните.

— Oui, patron.

Гамаш кимна, Жан Ги вдигна ръка и похлопа на вратата. Звук почти не се чу, но го заболя ужасно.

— Maudit tabernac[13] — процеди през зъби.

— Мисля, че ето това е звънецът — каза капитан Шарбоно и посочи към дългия метален прът в кухина, изсечена в камъка.

Бовоар я взе и хлопна с все сила по вратата. Този път се чу звук. Той отново замахна и забеляза множество вдлъбнатини от предишни удари. И удари отново. И отново.

Жан Ги погледна зад себе си. Лодкарят вдигна ръка и чукна с пръст по часовника си. Бовоар се обърна към вратата и се сепна.

В дървото се бяха появили очи. Вратата ги гледаше. После осъзна, че се е отворил процеп, през който надничаха две кървясали очи.

Ако Бовоар се бе изненадал да види очите, то и очите изглеждаха изненадани, че го виждат.

— Oui — Думата прозвуча приглушено иззад дървото.

— Bonjour, mon frére[14] — каза Гамаш. — Казвам се Арман Гамаш, началник съм на отдел "Убийства" в Sûretè. Това са инспектор Бовоар и капитан Шарбоно. Предполагам, че ни очаквате.

Дървеното прозорче хлопна, после се чу безпогрешното изщракване, щом то се заключи. Настъпи тишина и Бовоар се зачуди дали наистина щяха да ги допуснат вътре. И ако не, какво щяха да правят тогава? Да разбият вратата? Лодкарят очевидно нямаше да им бъде от полза. Бовоар вече чуваше тихото кискане от пристана, примесено с плискането на вълните.

Той погледна към гората. Беше гъста и мрачна. Бяха се опитали да я държат на разстояние. Бовоар виждаше следи от отсечени дървета. Пънове бяха осеяли пространството около стените като след битка, последвана от крехко примирие. В сянката на манастира пъновете приличаха на надгробни плочи.

Бовоар си пое дълбоко въздух и си наложи да се вземе в ръце. Подобни изблици на въображението не му бяха присъщи. Той боравеше с факти. Събираше ги. А главният инспектор събираше усещания. При всеки случай на убийство Гамаш следваше тези усещания — стари, прогнили, разложени. И в края на пътечката от лигава слуз откриваше убиеца.

Докато Гамаш следваше усещанията, Бовоар следваше фактите. Строго и неумолимо. Но когато работеха заедно, усилията им се увенчаваха с успех.

Бяха добър екип. Страхотен екип.

"Ами ако не се зарадва?" Въпросът тайно се прокрадна в мозъка на Бовоар. "Ами ако не иска Ани да е с мен?"

Но това също бе просто плод на въображението. Не факт. Не факт. Не факт. Той се вторачи във вратата и отново видя вдлъбнатините от предишни удари. Нанесени от някого — или нещо — в отчаяното му желание да влезе.

Инспектор Гамаш стоеше до него, без да трепне. Напълно спокоен. Взираше се във вратата, сякаш не беше виждал нищо по-забележително през целия си живот.

А капитан Шарбоно? С периферното си зрение Бовоар виждаше, че той също се взира във вратата. Изглеждаше неспокоен. Нетърпелив или да влязат, или да се махнат. Или да отидат, или да си тръгнат, да направят нещо, каквото и да било, само да не чакат на прага като някакви крайно любезни завоеватели.

Тогава се чу шум и Бовоар видя как Шарбоно трепна от изненада.

Разнесе се продължително стържене на ковано желязо по дърво. После тишина.

Гамаш не помръдна, не се изненада — или поне не го показа. Продължи да се взира във вратата, сключил ръце зад гърба си. Сякаш разполагаше с цялото време на света.

Вратата се открехна. После още малко. И още малко.

Бовоар очакваше да чуе скърцане като от стари, ръждясали панти, най-после влезли в употреба. Ала не се чу никакъв звук. Което бе още по-смущаващо.

Вратата се отвори докрай и пред тях изникна фигура в дълга черна роба. Но не изцяло черна. С бели еполети на раменете и тясна бяла предница, която частично покриваше гърдите. Сякаш монахът бе затъкнал ленена кърпа в яката си и бе забравил да я махне.

На вързаната около кръста му връв висеше халка с един-единствен гигантски ключ.

Монахът кимна и отстъпи встрани.

— Merci — каза Гамаш.

Бовоар се обърна към лодкаря и едва устоя на изкушението да му покаже среден пръст.

Лодкарят нямаше да е по-изненадан дори ако пътниците му бяха започнали да се носят във въздуха.

На прага инспектор Гамаш спря и извика:

— До пет, нали така?

Лодкарят кимна и смотолеви едва чуто:

— Oui, patron.

Гамаш отново се обърна към отворената врата и се поколеба. За секунда. Незабележима за никого другиго, освен за човек, който добре го познава. Бовоар погледна към Гамаш и разбра защо.

Главният инспектор просто искаше да се наслади на този изключителен момент. Само една крачка го делеше от мига, в който той щеше да стане първият нерелигиозен човек, стъпил в манастира Saint-Gilbert-Entre-les-Loups.

И после Гамаш направи крачката, а останалите го последваха.

Вратата се затвори след тях с меко, приглушено изтракване. Монахът вдигна ключа, пъхна го в огромната ключалка и го завъртя.

Бяха заключени вътре.

Арман Гамаш влезе с очакването, че ще му трябва минутка да привикне с мрака. Не очакваше, че ще му е нужно време да се адаптира към светлината.

Вътре далеч не цареше мрак, а ярка светлина.

Пред тях се простираше дълъг и широк коридор от сив камък, а в дъното му се виждаше затворена врата. Но онова, което впечатли главния инспектор и което сигурно бе поразявало всеки човек, всеки монах, прекрачвал този праг векове наред, бе светлината.

Коридорът беше осеян с дъги, в цялата им палитра от цветове. Зашеметяващи призми. Шареха по твърдите каменни стени. Събираха се върху сивите плочи на пода. Местеха се, сливаха се, а после се разделяха, все едно бяха живи.

Главният инспектор знаеше, че е зяпнал от изненада, но пет пари не даваше. През целия си живот се бе нагледал на купища изумителни неща, но такова нещо не беше виждал никога. Сякаш газеше в чиста радост.

Той се обърна, улови погледа на монаха и го задържа за момент.

Там обаче нямаше радост. Само болка. Мракът, който Гамаш бе очаквал да открие в манастира, не беше между стените, а в хората. Или поне в този човек.

Тогава, без да каже и дума, монахът се обърна и тръгна по коридора. Движеше се бързо, но ходилата му почти не издаваха звук. Чуваше се единствено лекото шумолене на робата му, когато докосваше камъните. И се плъзгаше покрай дъгите.

Полицаите от Sûretè метнаха раниците си на гръб и нагазиха в топлите призми.

Докато следваше монаха, Гамаш се оглеждаше — около себе си и нагоре към тавана. Светлината идваше от прозорци високо в стените. Нямаше прозорци на нивото на главите им. Първите бяха разположени на три метра от земята. Над тях имаше още един ред. През прозорците се виждаше ясното синьо небе, няколко облака и върховете на дърветата, които сякаш се опитваха да надникнат вътре. Точно както Гамаш гледаше навън.

Стъклата бяха стари. Витражни. Несъвършени. И точно несъвършенствата им създаваха тази игра на светлината.

Нямаше украса по стените. Не беше необходима.

Монахът отвори вратата и ги въведе в огромно, по-хладно пространство. Тук дъгите бяха насочени към една-единствена точка. Олтара.

Това беше църквата.

Монахът я прекоси бързешком, като успяваше да подвие коляно в движение. Крачката му се бе ускорила, все едно манастирът леко се бе наклонил напред и те се търкаляха към крайната си цел.

Тялото.

Гамаш се озърташе, за да се ориентира в обстановката. Това бяха гледки и звуци, невиждани и нечувани от хора, на които им предстои да си тръгнат.

Миришеше на тамян. Но не онзи мускусен, тежък аромат на повечето църкви в Квебек, който като че ли имаше за цел да скрие нещо гнило. Тук мирисът бе много по-естествен. На цветя или свежи билки.

Гамаш поглъщаше всичко, на серии от мимолетни впечатления.

Тук нямаше тъмни или цветни стъкла. Високите прозорци бяха леко скосени, така че светлината падаше първо върху простия аскетичен олтар. По него нямаше никаква украса, с изключение на ярката светлина, която трептеше отгоре, хвърляше лъчи по стените и огряваше и най-отдалечените ъгли на помещението.

А на тази светлина Гамаш видя и нещо друго. Не бяха сами.

Две редици монаси седяха лице в лице от двете страни на олтара. С наведени глави и скръстени в скута ръце. Всички до един в съвършено еднакви пози. Като дървени статуетки, килнати леко напред.

Седяха в пълно мълчание и се молеха в призмата от светлина.

Гамаш и останалите прекосиха църквата и излязоха в друг дълъг коридор. С още пъстроцветни дъги. И отново тръгнаха след монаха.

Главният инспектор се запита дали водачът им, енергичният монах, изобщо забелязваше цветовете, през които, газеше. Скучни ли бяха станали? Дали възхитителното ставаше банално на това изключително място? Мъжът пред тях със сигурност не изглеждаше впечатлен. Но от друга страна, както главният инспектор много добре знаеше, насилствената смърт упражняваше точно такъв ефект върху хората.

Тя блокираше, изключваше всичко красиво, радостно, прелестно. Толкова съкрушително бе нещастието.

Монахът, който ги водеше, беше млад. Много по-млад, отколкото Гамаш бе очаквал. Мислено се нахока за тези свои очаквания. Това бе един от първите уроци, които преподаваше на новите си служители в отдел "Убийства".

Да не хранят очаквания. Да влизат във всяко помещение, да срещат всеки мъж, жена и дете и да оглеждат всеки труп с отворено съзнание. Не толкова отворено, че да им изпадне мозъкът, но достатъчно отворено, за да виждат и чуват неочакваното.

Да не хранят предубеждения. Убийството беше непредсказуемо. А в много от случаите такъв се оказваше и убиецът.

Гамаш бе нарушил собственото си правило. Очакваше, че монасите ще са възрастни. Каквито бяха повечето монаси, свещеници и монахини в Квебек. Религиозният живот вече не привличаше много млади хора.

Мнозина все още искаха да намерят Бог, но се бяха отказали да го търсят в църквата.

Този млад мъж, този млад монах, беше изключение.

В краткия миг, когато главният инспектор и монахът срещнаха погледите си и ги задържаха, Гамаш осъзна две неща. Монахът бе по-скоро момче, отколкото млад мъж. И бе дълбоко разстроен, макар да се опитваше да го скрие. Като дете, което неволно е стъпило върху ръбест камък, но не иска да признае, че го боли.

На местопрестъпление с убийство силните емоции бяха закон. Бяха нещо естествено. Защо тогава този млад монах се опитваше да прикрие чувствата си? Не че успяваше.

— Божичко — изпъшка Бовоар, щом се изравни с Гамаш, — искате ли да се обзаложим, че оттам се излиза в Монреал?

Той кимна към следващата затворена врата, в дъното на коридора. Бовоар бе по-задъхан от Гамаш и капитан Шарбоно, но пък той носеше и повече багаж.

Монахът взе прът от ковано желязо, като онзи при външната порта, и хлопна с него по дървото. Звукът отекна в коридора. Той изчака за момент, после отново удари. Всички чакаха търпеливо. Накрая Бовоар взе пръта от него и мощно го стовари върху вратата.

Чакането им приключи с познатото стържене от вдигането на резето. И вратата се отвори.