Красива мистерия

ГЛАВА ПЕТНАЙСЕТА

Слънчевата светлина нахлуваше през витражните стъкла на прозорците и падаше върху архитектурния план на абатство Saint— Gilbert-Entre-les-Loups. Бе начертан на много стара и дебела хартия и показваше кръстовидния дизайн на сградата. От двете разклонения стърчаха затворени със стени пространства, а градината на абата висеше от дъното на кръста.

Главният инспектор си сложи очилата за четене, наведе се към свитъка и започна да изучава чертежа в пълно мълчание. Познаваше градината на абата. И бе събирал яйца с брат Бернар едва преди няколко часа в дясното разклонение на кръста, в ограденото пространство с козите, овцете и кокошките.

Погледът му се плъзна през чертежа към срещуположното разклонение. Там се намираха шоколадовата работилница, столовата, кухните. И още едно оградено пространство.

— Това какво е, mon рérе? — посочи Гамаш.

— Това е градината ни за зеленчуци и подправки. Отглеждаме си ги сами, разбира се.

— И са достатъчни да нахранят всички ви?

— Точно затова никога не приемаме повече от две дузини монаси. Основателите решили, че това е идеалната бройка. Достатъчно, за да вършат работа, и не твърде много като гърла за хранене. Били са прави.

— Но пък разполагате с трийсет килии. Има място за още. Защо?

— За всеки случай — отвърна отец Филип. — Както съвсем правилно забелязахте, господин главен инспектор, за нашия орден е присъщо безпокойството. Ами ако ни трябва още място? Ами ако дойде някой? Подготвени сме за неочакваното. Макар че идеалната бройка е двайсет и четири.

— Но сега вече сте двайсет и трима. Освободи се място.

— Така е, предполагам. Не се бях замислял чак дотам.

Главният инспектор се зачуди дали беше вярно и дали от това би могло да излезе мотив. Щом абатът се занимаваше с набирането на нови монаси, възможно ли беше да е намерил нов човек, когото искаше да покани в Ордена на гилбертинците?

Но преди да дойде нов, някой трябваше да си отиде. И кой би могъл да е по-подходящ от заядливия приор?

Гамаш отхвърли тази възможност, но без особен ентусиазъм. Дори в академичните среди и нюйоркския корпоративен свят, където местата бяха ограничени, а конкуренцията убийствена, хората не режеха гърла, както се казваше. Нито пък трошаха черепи.

Гамаш можеше да се сети за много причини, поради които този абат би убил приора си, но освобождаването на място за някого бе най-малко вероятната от всички.

— Кой бе последният монах, когото доведохте?

— Брат Люк. Дойде преди по-малко от година, от един орден в близост до американската граница. Те също са музикален орден. Бенедиктинци. Правят прекрасно сирене. Разменяме шоколад за тяхното сирене. Опитахте го на закуска.

— Вкусно е — съгласи се началникът, който искаше да забравят за сиренето и да се върнат обратно на убийството. — Защо избрахте него?

— Бях му хвърлил око още щом влезе в семинарията. Великолепен глас. Изключителен.

— И с какво още допринася?

— Pardon!

— Доколкото разбирам, певческият талант е първото, което…

— Първото, което търся, е богоугодност и добродетелност — каза абатът. Гласът му все още звучеше мило, но тонът му бе категоричен. Той държеше да изясни това. — Първо трябва да се уверя, че този брат е подходящ за "Сен Жилбер", да живее с Бог чрез Христа. Ако това е налице, тогава гледам всичко останало.

— Като например гласа — каза Гамаш. — Но трябва да има и нещо повече, поп[40]? Трябва да притежава и някакво умение. Както казахте, трябва да сте независими.

За пръв път от началото на разговора абатът се поколеба. И се почувства неловко.

— Брат Люк притежава предимството на младостта. Има време да се научи.

Но Гамаш бе забелязал пукнатината, процепа. Пролуката. И задълба навътре.

— И все пак всички останали монаси си имат специалност. Например, доколкото разбирам, брат Александър вече е твърде стар да се грижи за животните. Не е ли по-разумно да му се намери заместник?

— Подлагате решението ми на съмнение ли?

— Разбира се. Аз подлагам на съмнение всичко. Защо избрахте брат Люк, въпреки че единственият му принос за манастира е бил гласът му?

— Прецених, че на този етап гласът му е достатъчен. Както казах, той има време да се научи на други неща. Може да поеме грижата за животните от брат Александър, ако покаже влечение към тази работа. Но ние вече сме благословени.

— Какво имате предвид?

— Няма нужда да молим монаси да се присъединят към нас. По-младите сами проявяват интерес. Това бе една от големите ползи от записа. Вече имаме избор. А когато пристигнат, можем да ги обучим. Един по-възрастен монах може да стане наставник на по-младия така, както брат Ролан е бил наставляван и обучен за тапицерския занаят.

— Брат Люк вероятно също може да се научи — каза Гамаш, а абатът се усмихна.

— Идеята не е лоша, господин главен инспектор. Merci.

И все пак, помисли си Гамаш, това не обясняваше направения от абата volte-face[41] при вземането на решение. Да наруши принципите си и да избере съвсем млад послушник пред квалифициран и обучен човек. С една-единствена дарба. Изключителният му глас.

Гамаш се взираше в плана върху масичката пред себе си. Нещо не беше наред с него. Чувстваше се както в залата с кривите огледала. Леко му се завиваше свят, щом го погледнеше.

— Само една тайна стая ли има? — попита той и пръстът му увисна над Крилото.

— Доколкото ми е известно. Винаги е имало слухове за отдавна забравени тунели и трезор със съкровище, но никой никога не ги е откривал. Или поне на мен не ми е известно.

— А според слуховете какво е това съкровище?

— За удобство на всички въпросът остава неясен — отвърна абатът с усмивка. — Едва ли е било много, тъй като първите две дузини монаси е трябвало да го превозят с лодка по реката чак от Квебек Сити. А лично аз смятам, че ако не е било нещо, което можеш да изядеш или облечеш, едва ли е отпътувало.

Гамаш прие обяснението на абата, тъй като в общи линии то съвпадаше с неговите правила за стягане на багаж. Освен това какво би могло да е ценно за хора, приели обет за мълчание, за бедност и изолация? Но си отговори още щом си зададе въпроса. Хората винаги намираха нещо, което да им е ценно. За малките момчета — върхове на стрели и стъклени топчета тип "котешко око". За юношите — хубава тениска и бейзболна топка с автограф. А за порасналите момчета? Това, че бяха монаси, не изключваше възможността да имат свои съкровища. Може би техните просто се различаваха от ценностите на останалите.

Той притисна с длан края на свитъка, за да не се навие на руло. После се загледа там, където пръстите му докосваха хартията.

— Хартията е същата — каза той и я потърка с пръсти.

— Същата като коя? — попита абатът.

— Като тази. — Главният инспектор за пореден път извади листа измежду страниците на томчето и го постави върху плана. — Псалмът е написан върху съвсем същата хартия като плана на манастира. — Възможно ли е това тук — той докосна псалма — да е също толкова старо, колкото и това? — Той кимна към плана на манастира. — По едно и също време ли са писани?

Скицата бе датирана — 1634 — и подписана с Отец Клеман, абат на Saint-Gilbert-Entre-les-Loups. Под подписа имаше две фигури, които Гамаш вече познаваше. Вълци, сгушени заедно, очевидно заспали.

Entre les loups. Сред вълците. Внушаваше по-скоро постигане на споразумение, намиране на покой, отколкото клане или изгнание. Очевидно, когато успееш да избягаш от Инквизицията, не изпитваш желание да причиняваш подобни ужаси на околните. Дори да са вълци.

Гамаш сравни текстовете. И двата бяха прости, буквите бяха по-скоро нарисувани, отколкото изписани. Калиграфски. Почерците изглеждаха подобни. Трябваше да потърси мнението на експерт, за да разбере дали планът и псалмът са написани от един и същи човек. През 1634 година.

Отец Филип поклати глава.

— Определено е същият тип хартия. Но дали е от същата партида? Мисля, че псалмът е много по-скорошен, а човекът, който го е писал, е използвал пергамент, за да се опита да го състари. Ние все още разполагаме със свитъци пергамент, изработени от монаси преди столетия. Преди хартията.

— Къде ги държите?

— Симон? — извика абатът и монахът веднага се появи. — Би ли показал на господин главния инспектор свитъците ни пергамент?

Брат Симон видимо се подразни, сякаш задачата изискваше твърде голямо усилие. Ала кимна и прекоси стаята, следван от Гамаш. Сетне отвори едно чекмедже, пълно с листове пожълтяла хартия.

— Нещо липсва ли? — попита Гамаш.

— Не знам — отвърна Симон. — Никога не съм ги броил.

— За какво ги използвате?

— За нищо. Просто си седят тук. За всеки случай.

Случай на какво, зачуди се Гамаш. Или просто така, за всеки случай.

— Кой би могъл да вземе някой от тях? — попита той и се почувства като впримчен в безконечната игра "Двадесет въпроса".

— Всеки — отвърна брат Симон и затвори чекмеджето. — Никога не го заключваме.

— А кабинетът ви заключва ли се? — Гамаш отново се обърна към абата.

— Никога.

— Беше заключен, когато пристигнахме — каза детективът.

— Аз го заключих, когато тръгнах да ви посрещна — обади се брат Симон. — Исках да съм сигурен, че всичко ще си остане непокътнато.

— А заключихте ли и когато тръгнахте да извикате лекаря и абата?

— Oui.

— Защо?

— Не исках някой да се натъкне случайно на тялото. — Монахът започваше да се държи отбранително, погледът му се стрелна от Гамаш към абата, който кротко седеше и слушаше.

— Тогава вече знаехте ли, че е убийство?

— Ясно ми беше, че не е естествена смърт.

— Колко хора използват градината на абата? — попита главният инспектор и отново забеляза как погледът на монаха се стрелна за миг към абата.

— Никой — отвърна отец Филип, изправи се и се приближи до секретаря си.

Дали му се притичваше на помощ? — зачуди се Гамаш. Така изглеждаше. Само че не беше ясно защо брат Симон би имал нужда от спасяване.

— Както, струва ми се, споменах и по-рано, господин главен инспектор, това е моята лична градина. Нещо като свято убежище. Матю се отбиваше, а брат Симон се грижи за градината, но иначе я използвам само аз.

— Защо? — попита Гамаш. — Повечето други места в абатството са за общо ползване. Защо вашата градина е лична?

— Трябва да попитате отец Клеман — отвърна абатът. — Той е проектирал сградата. Той е добавил градината, тайното Крило и всичко останало. Бил е изкусен архитект. Прочут за времето си. Сами виждате съвършенството на работата му.

Гамаш кимна. Виждаше го. И точната дума наистина бе "съвършенство". Не само в простите изящни щрихи, но и в разположението на прозорците.

Всеки камък лежеше на точното място. Нямаше нищо излишно. Нищо претрупано. Всяко нещо си имаше причина да е там. Както имаше причина градината на абата да е лична, ако не и тайна.

Гамаш отново се обърна към брат Симон.

— Ако никой друг не е използвал градината, защо решихте, че някой от монасите би могъл да се натъкне случайно на тялото на брат Матю?

— Не бях очаквал да открия приора там — каза Симон. — Не знаех какво друго мога да очаквам.

Възцари се мълчание. Гамаш остана загледан в потайния монах.

После кимна и отново насочи вниманието си към абата.

— Говорехме за листа хартия, открит върху тялото на приора. Вие смятате, че хартията е стара, но текстът не е. Кое ви кара да мислите така?

Двамата мъже се върнаха на столовете си, а брат Симон се оттегли встрани и взе да разтребва и размества документи. С широко отворени очи. И уши.

— Мастилото е твърде тъмно, това първо — каза отец Филип, докато оглеждаха страницата. — С течение на времето пергаментът попива течността, така че остатъците на повърхността вече не са мастило, а петно с формата на думите. Можете да видите това в плана на манастира.

Гамаш се наведе над свитъка. Абатът бе прав. Черното мастило не бе избеляло от времето и слънчевата светлина, а беше попило в пергамента. Сега цветът не лежеше на повърхността, а бе проникнал навътре.

— Това обаче — абатът махна към пожълтялата хартия — още не е попило.

Гамаш се намръщи, поразен. Тепърва щеше да потърси мнението на експерт криминалист, но подозираше, че абатът може би не греши. Пожълтелият псалм изобщо не беше стар, някой се бе постарал да изглежда така. С измамна цел.

— Кой би направил това? — попита Гамаш.

— Не бих могъл да знам.

— Нека го кажа по друг начин тогава. Кой би могъл да направи това? Малцина са онези, които могат да изпеят грегориански псалм, камо ли да го напишат, макар и като пародия, с помощта на тези тук.

Той притисна показалеца си върху една от невмите.

— Живеем в различни реалности, господин главен инспектор. Онова, което за вас е очевидно, за мен не е.

Той се изправи и след малко се върна с работна тетрадка, очевидно съвременно издание, и я отвори. Вътре, на лявата страница, имаше латински текст с познатите завъртулки. От дясната страна бе написан същият текст, но вместо невми имаше музикални ноти.

— Това е същият псалм — обясни отец Филип. — От едната страна е в стар стил, с невми, а другият е съвременен, с ноти.

— Чие дело е това?

— Мое. Ранен опит за транскрибиране на старите псалми. Не е много добър и прецизен, опасявам се. По-късните са по-сполучливи.

— Откъде взехте стария псалм? — Гамаш посочи към страницата с невмите.

— От нашия Псалтир. Но преди да се развълнувате, господин главен инспектор…

Гамаш отново забеляза, че тези монаси улавяха дори най-леката промяна в изражението му. На това спокойно място и най-миниатюрната проява на интерес се възприемаше като "вълнение".

— … нека ви кажа, че много манастири имат поне един Псалтир, а често и много повече. Нашият е от най-безинтересните. Няма оцветени текстове. Няма илюстрации. Доста скучен по църковните стандарти. Единственото, което бедните гилбертинци са можели да си позволят по онова време, предполагам.

— Къде съхранявате Псалтира?

Това ли беше съкровището? — запита се Гамаш. Може би го държаха скрито. Имаше ли назначен монах, който да го пази? Може би самият приор? Каква власт би дало това в ръцете на брат Матю?

— Държим го върху аналоя в Светия храм — отвърна абатът. — Книгата е огромна, оставяме я разтворена. Макар че сега, ако не се лъжа, брат Люк я е взел в porterie. Изучава я.

Монахът едва забележимо се усмихна, доловил лекото разочарование в изражението на началника.

Гамаш осъзна, че е много смущаващо да си толкова прозрачен. А и така се губеше всяко предимство, които разследващият би могъл да има. Илюзията, че заподозрените не знаят какво си мислят полицаите. Но този абат сякаш знаеше или успяваше да предположи почти всичко.

Макар че отец Филип не бе всевиждащ и всезнаещ. В крайна сметка не бе разбрал, че сред тях има убиец. А може и да беше.

— Трябва да сте много добър в четенето на невми — каза началникът и отново насочи вниманието си към работната тетрадка на абата, — щом сте успели да ги транскрибирате в музикални ноти.

— Ще ми се да беше вярно. Има и по-зле от мен, но далеч не съм най-добрият. Всички умеем да го правим. Когато в "Сен Жилбер" пристигне нов монах, това е първата задача, която получава. Като брат Люк. Да започне да транскрибира грегорианските псалми от нашия стар Псалтир в съвременни музикални ноти.

— Защо?

— Нещо като тест, за начало. За да проверим доколко е предан в действителност. За човек, който не е истински увлечен от грегорианските псалми, задачата е мудна и скучна. Това е добър начин да отсеем дилетантите.

— А за онези, които са истински увлечени?

— За тях е рай. Нямаме търпение да разгърнем Псалтира. И тъй като мястото му е върху аналоя, можем да го ползваме, когато си пожелаем.

Абатът сведе поглед към работната си тетрадка и взе да я разлиства. Усмихваше се, клатеше глава и дори цъкаше с език заради някоя грешка. Това припомни на Гамаш как децата му, Ани и Даниел, разглеждаха албумите с детските си снимки. Смееха се или бърчеха чела. На прическите и тоалетите си.

Тези монаси нямаха фотоалбуми. Нито семейни снимки. Имаха работни тетрадки с невми и ноти. Псалмите бяха заменили семейството.

— Колко време отнема да изучиш целия Псалтир?

— Цял живот. Транскрибирането на един-единствен псалм може да отнеме цяла година. Това се превръща в изненадващо красива връзка, много интимна.

За момент абатът сякаш се откъсна от реалността и се отнесе нанякъде. На някакво друго място, където нямаше нито високи стени, нито убийство, нито полицай от Sûretè, който да му задава въпроси.

После се върна.

— И тъй като работата е твърде продължителна и твърде сложна, много от нас умират, преди да я завършат.

— Какво се случи преди малко? — попита Гамаш.

— Pardon?

— Докато говорехте за музиката, погледът ви сякаш се разсея. Сякаш се отнесохте нанякъде.

Абатът насочи цялото внимание и бдителния си поглед към детектива. Ала не каза нищо.

— И друг път съм виждал този поглед — каза Гамаш. — Когато пеете. Не само вие, а всички монаси.

— Това е радост, предполагам — отвърна абатът. — Дори при мисълта за псалмите се чувствам освободен от всякакви грижи. Чрез тях постигам най-голяма близост с Бог.

Ала Гамаш бе виждал този поглед и на други лица. В бедняшки, мръсни и вонящи стаи. Под мостове и в студени странични улички. Върху лицата на живите, а понякога и на мъртвите. Това бе екстаз. Някакъв вид унес.

Тези хора стигаха там не чрез псалми, а с помощта на игли в ръката, лули за крек[42] или миниатюрни хапчета. А понякога си оставаха там и никога не се връщаха.

Ако религията бе опиум за народа, тогава какво бяха псалмите?

— Ако всички транскрибирате едни и същи псалми — каза началникът по повод казаното от абата преди краткия му унес, — не можете ли просто да ги преписвате един от друг?

— Да мамим? Вие наистина живеете в различен свят от нашия.

— Това бе въпрос — усмихна се Гамаш, — не съвет.

— Предполагам, че бихме могли, но това не е някакво досадно задължение. Целта не е да транскрибираме псалмите, а да ги опознаем, да заживеем в музиката, да видим гласа на Бог във всяка нота, всяка дума, всеки дъх. Всеки, който би се изкушил да, мине по прекия път, не би пожелал да посвети живота си на грегорианския псалм и да го прекара тук, в "Сен Жилбер".

— Някой някога стигал ли е до края на Псалтира?

— Неколцина монаси, доколкото ми е известно. Никой от моите съвременници.

— А какво се случва с техните работни тетрадки след смъртта им?

— Изгарят се. Обредно.

— Горите книги? — Възмущението, изписано на лицето на Гамаш, нямаше нужда от много тълкуване.

— Да. Точно както тибетските монаси прекарват дълги години в създаване на сложни рисунки върху пясък и ги разрушават веднага щом ги завършат. Целта е да не се привързваме към нищо. Истинският дар е музиката, не работната тетрадка.

— Но това сигурно е болезнено.

— Така е. Но вярата често е болезнена. И често носи радост. Две половини на едно цяло.

— Е… — Гамаш отново насочи вниманието си към пожълтялата страница, сложена върху архитектурния план на манастира. — Значи не смятате, че това на практика е чак толкова старо?

— Не смятам.

— Какво друго можете да ми кажете за него?

— Очевидна е разликата между псалмите, тъкмо затова ви показах и работната си тетрадка.

Абатът постави пожълтелия лист върху тетрадката си така, че да покрие съвременното изписване. Двата псалма с невми застанаха един до друг. Главният инспектор започна да ги изучава. Прекара почти минута втренчен и в пълно мълчание.

Местеше поглед от единия към другия. Взираше се в думите и в знаците, превзели страниците като птичи ята.

След време погледът му се успокои и застина за по-дълго върху единия псалм. После върху другия.

Когато вдигна очи, в тях блесна искрицата на прозрението и абатът му се усмихна, както би сторил с някой умен послушник.

— Невмите са различни — каза Гамаш. — Не, не различни. Но са повече на брой върху листа, който открихме у абата. Много повече. Сега, когато ги гледам един до друг, е просто очевидно. Този във вашата тетрадка, преписан от оригинала, има само по няколко невми на ред. А онзи, който открихме у приора, е осеян с тях.

— Точно така.

— И какво означава това?

— Пак казвам, не мога да съм сигурен. — Абатът се наведе над пожълтялата страница. — Невмите имат една-единствена цел, господин главен инспектор. Да дават насока. Нагоре, надолу, бързо, бавно. Те са знаци, сигнали. Като ръцете на диригент. Смятам, че който е писал това, е имал идея за много гласове в различни посоки. Това не е кантус планус[43]. Това е сложен псалм, многопластов. А и има доста бързо и твърдо темпо. И…

Абатът се поколеба и замълча.

— Да?

— Както казах, аз не съм експерт. Матю беше. Но мисля, че идеята е била да има и музика. Струва ми се, че единият от редовете с невми е за музикален инструмент.

— И това би било нещо различно от грегориански хорал?

— Това щеше да го превърне в ново създание. Нещо нечувано досега.

Гамаш отново насочи погледа си към пожълтелия лист.

Колко странно, помисли си, невиждани монаси да притежават нещо нечувано.

А един от тях, приорът им, бе открит мъртъв, свит в ембрионална поза около това нещо. Като майка, закриляща неродената си рожба. Или брат по оръжие, свит на кълбо около ръчна граната.

Щеше му се да знае кое от двете е. Божествено или прокълнато?

— Тук има ли музикален инструмент?

— Има пиано.

— Пиано? Да го ядете ли планирахте, или да го обличате?

Абатът се засмя.

— Преди години един от монасите пристигна с него и сърце не ни даде да го върнем. Обожаваме грегорианските хорали и сме им се посветили изцяло, но истината е, че обичаме всяка църковна музика. Много от нашите братя са изкусни музиканти. Имаме флейти и цигулки. Или може би са виоли? Така и не разбрах каква е разликата.

— Едната пее, другата танцува — каза Гамаш.

Абатът го погледна с интерес.

— Прекрасно казано.

— Един колега ми го каза. Много научих от него.

— Дали би искал да стане монах?

— Страхувам се, че той вече е отвъд всичко това.

Абатът за пореден път разгада правилно изражението на Гамаш и замълча.

Гамаш вдигна листа.

— Предполагам, че нямате копирна машина?

— Не. Но имаме двайсет и трима монаси.

Гамаш се усмихна и го подаде на абата.

— Бихте ли го възложили на някого за препис? Ще е от полза да имам копие, за да не разнасям навсякъде оригинала. И ако може някой да транскрибира невмите в музикални ноти. Възможно ли е?

— Можем да опитаме. — Отец Филип извика секретаря си и му обясни какво трябва да се направи.

— Да се транскрибират в музикални ноти? — попита Симон. Не преливаше от оптимизъм. Йорито[44] на манастира.

— Не е спешно. Просто го препиши засега, за да можем да върнем оригинала на главния инспектор. Възможно най-прецизно, разбира се.

— Разбира се — повтори Симон. Абатът се обърна, но Гамаш забеляза раздразнението, което просветна за миг в погледа на Симон. Насочено към гърба на абата.

Беше ли той в крайна сметка човек на абата? — зачуди се инспекторът.

Гамаш хвърли поглед през витражния прозорец. През него светът изглеждаше леко изкривен. Но въпреки това той копнееше да излезе навън. Да постои на слънце. Далеч, дори за малко, от този затворен свят на лукави погледи и неясни съюзничества. На ноти и лицемерни изражения.

На блуждаещи очи и екстаз.

Гамаш копнееше да се разходи из градината на абата. Независимо колко добре обработена, оплевена и подрязана беше, този контрол бе илюзия. Природата нямаше укротяване.

И тогава осъзна кое го бе накарало да се почувства неловко преди малко, когато за пръв път видя плана на манастира.

Погледна го отново.

Оградените със стени градини. В плана те бяха еднакви по размер. Но в действителност не бяха. Градината на абата бе много по-голяма от animalerie. Ала в плана изглеждаха напълно еднакви.

Първите архитекти бяха изопачили скицата. Перспективите липсваха.

Нещата изглеждаха еднакви, а не бяха.