Красива мистерия

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ОСМА

Гамаш и Бовоар не си размениха и дума, докато не се върнаха в кабинета на приора. Комисар Франкьор обсеби новодошлия веднага след вечерята и остана насаме с него в трапезарията.

Всички останали напуснаха при първа възможност.

— Божичко — каза Бовоар. — Инквизицията. Това не го очаквах.

— Никой не го очакваше — каза Гамаш. — Инквизицията не съществува от стотици години. Чудя се защо е дошъл.

Бовоар скръсти ръце и се облегна на вратата, а Гамаш се настани на бюрото. И чак тогава забеляза, че другият стол е счупен и подпрян на два крака в ъгъла.

Не каза нищо, но погледна към Бовоар и вдигна вежди.

— Лека препирня — вдигна рамене младият инспектор.

— Със стола?

— С комисаря. Няма ранени — побърза да добави, щом видя физиономията на началника. Ала полза нямаше. Гамаш изглеждаше все така навъсен.

— Какво стана?

— Нищо. Той наговори някакви глупости, а аз не бях съгласен.

— Казах ти да не му се връзваш и да не спориш с него. Той знае как да ти влезе под кожата…

— И какво трябваше да направя? Просто да кимам, да му се кланям и да му търпя глупостите? Вие го правете, ако искате, аз не мога.

В продължение на няколко секунди двамата се гледаха мълчаливо.

— Простете — каза Бовоар и изпъна гръб. Разтри умореното си лице, после отново погледна към Гамаш.

Главният инспектор вече не се сърдеше, но продължаваше да изглежда загрижен.

— Случи ли се нещо? Какво каза комисарят?

— О, обичайните глупости. Че вие не знаете какво вършите, а аз съм същият като вас.

— И това те ядоса?

— Да ме сравняват с вас? Че кой не би се ядосал? — Бовоар се засмя, ала ясно виждаше, че на началника не му е забавно. Продължаваше да го изучава внимателно.

— Добре ли си?

— Божичко, само да се ядосам или разстроя и веднага това питате. За толкова крехък ли ме мислите?

— Добре ли си? — повтори Гамаш. И зачака.

— О, дявол да го вземе — отвърна Бовоар и тежко се облегна на стената. — Просто съм уморен, а това място започва да ме изнервя. Само монах доминиканец липсваше. Имам чувството, че съм кацнал на друга планета. Говорят същия език като мен, но непрекъснато си мисля, че казват повече, отколкото аз проумявам, разбирате ли?

— Напълно. — Гамаш продължи да се взира в Бовоар, после отмести поглед. Реши да не дълбае повече засега. Но ясно виждаше, че нещо измъчва заместника му. И Гамаш се досещаше какво. Или кой.

Гамаш знаеше, че на комисар Франкьор не му липсват умения. И да го подцени човек бе ужасна грешка. След всичките им години съвместна работа Гамаш бе научил, че най-големият талант на Франкьор е способността му да' накара хората да извадят на показ най-лошите си страни.

Колкото и добре да криеш своя демон, Франкьор ще го намери. И ще го пусне на свобода. И ще го храни. Накрая демонът ще изяде гостоприемника си и ще заеме мястото му.

Гамаш бе виждал как достойни млади служители на Sûretè се превръщат в цинични, злобни и надути главорези. Млади мъже и жени с малко съвест и много оръжие. И началник, който моделираше поведението им и го възнаграждаваше.

Гамаш отново погледна към изтощения Бовоар, облегнат на стената. Франкьор бе намерил начин да проникне в Жан Ги. Бе намерил входа, после раната му и сега я чоплеше отвътре. С очакването да нанесе още по-големи щети.

А Гамаш го бе допуснал.

И сега се тресеше от гняв. За част от секундата гневът възпламени вътрешностите му и стигна до върховете на пръстите, които той стисна в юмруци с такава сила, че кокалчетата му побеляха.

Гневът преобразяваше цялата му същност и Гамаш положи усилие да се овладее. Да се вкопчи в остатъците от своята човечност и да се издърпа обратно.

Франкьор нямаше да докопа този млад човек, зарече се Гамаш. Това щеше да приключи сега.

Той стана, извини се и излезе от стаята.

Бовоар постоя няколко минути, като си мислеше, че началникът е отишъл до тоалетната. Но той не се върна и младият инспектор излезе навън.

Огледа се. На оскъдната светлина коридорът тънеше в полумрак. Надникна в тоалетните. От Гамаш нямаше и следа. Почука на вратата на килията му и без да дочака отговор, надникна вътре. И там го нямаше.

Бовоар изпадна в недоумение. Сега какво?

Можеше да изпрати съобщение на Ани.

Извади телефона си и погледна екрана. Имаше съобщение от нея. Вечеряла с приятели и щяла да му пише, като се прибере.

Кратко и жизнерадостно.

Твърде кратко, помисли си Бовоар. Твърде жизнерадостно? Дали не звучеше малко рязко? И леко пренебрежително? Без да я е грижа, че вече е тъмно, а той все още работи? Че не може просто да зареже всичко и да отиде и той да хапне и пийне с приятели.

Стоеше в мрачния коридор и си представяше Ани на онази terrasse в търговския център "Лорие", която толкова харесваше. Млади професионалисти, които пият крафт бира. Ани се смее. Забавлява се. Без него.

— Искате ли да разберете какво има отзад?

Франкьор подскочи от изненада, не толкова от въпроса, колкото от гласа. Комисарят разглеждаше паметната плоча на свети Гилберт в Светия храм, когато Гамаш безшумно се приближи зад гърба му.

Без да чака отговор, Гамаш се протегна и натисна двата вълка. Вратата се отвори и пред тях се разкри Крилото — тайната стая на монасите.

— Смятам, че трябва да влезем, не мислите ли? — Гамаш сложи голямата си твърда длан върху рамото на Франкьор и го насочи навътре. Не беше бутане. Нито един свидетел не би могъл да заяви, че е било извършено насилие. Но и двамата мъже знаеха, че Франкьор не бе имал нито намерение, нито желание да влиза вътре.

Гамаш затвори вратата и се обърна към своя началник.

— Какво казахте на инспектор Бовоар?

— Пуснете ме да изляза, Арман.

Гамаш го премери с поглед.

— Страхувате ли се от мен?

— Не, разбира се — отвърна Франкьор, макар че изглеждаше леко уплашен.

— Искате ли да излезете? — Гласът на Гамаш звучеше дружелюбно, но от очите му лъхаше хлад. А съдейки по позата му пред вратата, отговорът нямаше значение.

Франкьор замълча за момент, за да обмисли ситуацията.

— Защо не попитате вашия инспектор какво се случи?

— Престанете с тези училищни игрички, Силвен. Дойдохте, тук с някаква цел. Мислех, че целта ви е да тровите мен, но не е така, нали? Знаехте, че с мен ще ударите на камък. Затова се заловихте с инспектор Бовоар. Той все още се възстановява от раните си…

Франкьор изсумтя презрително.

— Не вярвате ли? — попита Гамаш.

— Всички останали се възстановиха. Вие се възстановихте, за бога. Държите се с него като с бебе.

— Няма да коментирам здравословното състояние на инспектора с вас. Той все още се възстановява, но не е толкова уязвим, колкото си мислите. Вие винаги подценявате хората, Силвен. Това е най-голямата ви слабост. Смятате другите за по-слаби, отколкото са. А себе си за по-силен, отколкото всъщност сте.

— И къде е истината, Арман? Бовоар все още лекува раните си? Или е по-силен, отколкото си мисля? Хората си може да заблуждавате и да ги омагьосвате с глупостите си, но не и мен.

— Не — каза Гамаш. — Твърде добре се познаваме.

Франкьор бе започнал да крачи неспокойно из стаята. Но Гамаш не помръдваше от вратата и не изпускаше комисаря от поглед.

— Какво казахте на инспектор Бовоар? — повтори Гамаш.

— Каквото казах и на вас. Че сте некадърен и че той заслужава повече.

Гамаш внимателно се вгледа в мъжа, който неспокойно кръстосваше стаята. После поклати глава.

— Не е само това. Има още. Кажете ми.

Франкьор спря и се обърна с лице към Гамаш.

— Божичко, Бовоар ви е наговорил нещо, нали? — Франкьор се приближи на сантиметри от Гамаш и се вгледа от упор в очите му. Известно време двамата се взираха един в друг, без да мигнат. — Ако не се е възстановил от раните си, тези рани са му нанесени от вас. Ако е слаб, тази слабост е причинена от вас. Ако е неуверен, то е защото знае, че с вас не е в безопасност. А вие хвърляте вината върху мен.

Франкьор се засмя. Гамаш усети върху лицето си топлия му и влажен дъх с мирис на ментов бонбон.

И отново усети как гневът, така добре овладян, го обзема с пълна сила. Положи огромно усилие да го озапти, отлично разбираше, че врагът му не е този хитър, лицемерен, злобен човек. Негов враг бе той самият. И гневът, който заплашваше да го погълне.

— Няма да позволя да провалите живота на Жан Ги Бовоар. Всяка дума бе произнесена бавно. Ясно. Отчетливо. С глас, който малцина бяха чували от устата на главния инспектор. Глас, който накара началника му да отстъпи назад и заличи усмивката от красивото му лице.

— Вече е твърде късно, Арман — каза Франкьор. — Животът му вече е провален. И вината за това е ваша. Не моя.

— Инспекторе?

Брат Антоан четеше в килията си, когато чу стъпки пред вратата. Надникна в коридора и видя полицая от квебекската полиция, който стоеше отвън със смутено изражение.

— Изглеждате отчаян. Добре ли сте?

— Добре съм — отвърна Бовоар. Дотегнало му беше да го питат едно и също.

Двамата мъже отново се загледаха един в друг. Бяха почти еднакви. Еднакви на възраст, на ръст. С еднакво телосложение. Отрасли в един и същ район.

Но единият бе влязъл в Църквата, за да не я напусне никога. А другият бе напуснал Църквата, за да не се върне никога. И сега се гледаха мълчаливо в мрачния коридор на Saint-Gilbert-Entre-les-Loups.

Бовоар се приближи към монаха.

— Този човек… доминиканецът… Какво знаете за него?

Брат Антоан огледа коридора и пристъпи обратно в килията си. Бовоар го последва.

Съвсем същата килия като тази, в която бе настанен Бовоар, с незначителни лични допълнения. Суитшърт и спортно долнище, захвърлени в ъгъла. Купчина книги до леглото. Биография на Морис Ришар[82]. Сборник с игрови схеми, написан от бивш хокеен треньор на "Монреал Канейдиънс". Бовоар имаше същите книги. Болшинството квебекчани бяха заменили религията с хокея.

Но тук религията и хокеят очевидно съществуваха заедно. Най-отгоре на купчината лежеше книга за историята на манастир в някакво място, наречено Солем. И Библия.

— Брат Себастиен — каза брат Антоан толкова тихо, че Бовоар трябваше да напряга слуха си, за да го чува — е от канцелария във Ватикана, известна в миналото като Инквизицията.

— Това го разбрах. Но какво прави тук?

— Каза, че е дошъл заради убийството на приора — печално отвърна брат Антоан.

— Но вие не му повярвахте, нали?

Брат Антоан се усмихна съвсем леко.

— Толкова ли е очевидно?

— Не. Просто аз съм толкова наблюдателен.

Антоан се изкиска, после отново стана сериозен.

— Ватиканът може да изпрати свой свещеник в манастир за разследване на обстоятелствата, довели до убийство. Не да открие убиеца, а да изясни защо климатът в едно абатство се е влошил дотолкова, че да се стигне до убийство.

— Но ние знаем коя е причината — каза Бовоар. — Вие сте били в конфликт заради псалмите и записа.

— Но защо допуснахме този конфликт? — попита брат Антоан. — Молил съм се за това в продължение на седмици, месеци. Трябваше да намерим начин да се справим. Какво се обърка? И защо не усетихме, че един от нас е не просто способен на убийство, а реално обмисля да го извърши?

Щом видя смущението и болката в очите на монаха, Бовоар изпита желание да му каже. Да отговори на въпроса му. Ала нямаше никаква представа какъв е отговорът. Не знаеше защо монасите се бяха обърнали един срещу друг. Нямаше представа как изобщо се бяха озовали тук. Защо изобщо бяха станали монаси.

— Казахте, че Ватиканът може да изпрати свещеник, но не изглеждате убеден в думите си. Смятате ли, че той може да не е този, за когото се представя?

— Не, аз вярвам, че той наистина е брат Себастиен и че работи в Конгрегацията за доктрината на вярата. Просто не смятам, че е тук заради убийството на брат Матю.

— Защо? — Бовоар седна на дървения стол, а монахът — на ръба на леглото си.

— Защото е монах, а не свещеник. Мисля, че биха пратили някой по-високопоставен църковен служител за нещо толкова сериозно. А и изобщо… — Брат Антоан се опитваше да открие подходящите думи, за да изрази някакво усещане. Интуиция. — Ватиканът не действа толкова бързо. Нищо в Църквата не се случва бързо. Всичко е затлачено в традиции. За всяко нещо има отделна процедура.

— Дори за убийство?

Антоан отново се усмихна.

— Ако сте чели за династията на Борджиите, значи ви е известно, че Ватиканът има и такава традиция. Така че, да, дори за убийство. КДВ може да изпрати някого да ни разследва, но не толкова бързо. Ще им отнеме месеци да предприемат някакви действия, а може би дори и години. Брат Матю ще се е превърнал в пепел. Немислимо е Ватиканът да изпрати човек тук още преди погребението на приора.

— В такъв случай каква е вашата теория?

Монахът се замисли, после поклати глава.

— Цяла вечер се опитвам да го проумея.

— Ние също — призна Бовоар, после съжали, че го е казал. Колкото по-малко знаеше заподозреният за разследването, толкова по-добре. Понякога нарочно подхвърляха информация, за да извадят заподозрените от релси. Но това винаги се правеше преднамерено. А сега той го направи съвсем неволно.

— И аз имам тези книги — каза той с надеждата да замаже грешката си.

— Играете хокей?

— Централен нападател. А вие?

— Аз също, но трябва да призная, че за този пост нямаше особена конкуренция, след като брат Юсташ го напусна поради смърт от старост.

Бовоар се засмя, после въздъхна.

— Искате ли да поговорим за това? — попита брат Антоан.

— За кое?

— За това, което ви гложди.

— Гложди ме само желанието да открия убиеца и да се махна оттук.

— Не харесвате ли манастира?

— Не, разбира се. Вие да не би да го харесвате?

— Ако не го харесвах, нямаше да съм тук — отвърна брат Антоан. — Обичам "Сен Жилбер".

Това простичко признание смая Бовоар. Брат Антоан го каза точно така, както Бовоар би го казал за Ани. Без смущение, без двусмисленост. Просто факт. Като съществуването на небето и камъните. Естествено и окончателно.

— Защо? — Бовоар се наведе напред. Това бе един от въпросите, които умираше да зададе на монаха с прекрасен глас. И с телосложение като неговото.

— Защо ми харесва тук? Че кое да не ми харесва? — Брат Антоан огледа килията си, все едно бе апартамент в монреалския "Риц". — Зиме играем хокей, лятно време ловим риба, плуваме в езерото и берем боровинки. Знам какво ще ми донесе всеки ден и въпреки това всеки ден за мен е приключение. Имам щастието да живея сред хора, с които имаме обща вяра, но въпреки това са достатъчно различни, за да ми бъдат безкрайно интересни. Обитавам дома на моя Отец и се уча от своите братя. И пея словата Господни с гласа на Бог.

Монахът се наведе напред и подпря силните си ръце върху коленете.

— Знаете ли какво открих тук?

Бовоар поклати глава.

— Открих покой.

Бовоар усети парене в очите си и се облегна назад, дълбоко засрамен от себе си.

— Защо разследвате убийства? — попита брат Антоан.

— Защото съм добър в това.

— А кое ви прави добър?

— Не знам.

— Напротив, знаете. Спокойно можете да ми кажете.

— Не знам — отсече Бовоар. — Но по-добре това, отколкото да седя на задника или на коленете си и да се моля на някакъв облак в небето. Аз поне върша нещо полезно.

— Случвало ли ви се е да убиете някого? — тихо попита монахът.

Поразен от въпроса, Бовоар кимна.

— А на мен не ми се е случвало — каза брат Антоан.

— Случвало ли ви се е да спасите някого? — попита Бовоар.

Брат Антоан се изненада на свой ред. След кратко мълчание, поклати глава.

— А на мен ми се е случвало — каза Бовоар и се изправи. — Просто продължавайте да пеете, mon frére. Продължавайте да се молите. Продължавайте да коленичите. А изправянето и спасяването оставете на другите.

Бовоар излезе от килията и когато вече бе преполовил пътя до кабинета на приора, чу гласа на брат Антоан.

— Всъщност спасих един човек.

Бовоар спря и се обърна. Монахът стоеше в мрачния коридор пред килията си.

— Себе си.

Жан Ги изсумтя, поклати глава и отново обърна гръб на монаха.

Не повярва на нито една негова дума. Със сигурност не му повярва и когато говореше за любовта си към манастира. Невъзможно беше човек да обича купчината камъни и старите кости, които потракваха вътре. И да се крие от света. Да се крие от здравия разум.

Невъзможно бе да обичаш да пееш скучната до смърт музика или пък Бога, който изискваше това от тях. И изобщо не беше сигурен, че повярва на брат Антоан, когато монахът каза, че никога не е убивал.

Щом влезе в кабинета на приора, Жан Ги Бовоар се облегна на стената, преви се одве и отпусна ръце върху коленете си. После вдиша дълбоко. И дълбоко издиша.

Главен инспектор Гамаш се върна в кабинета на приора с нов стол.

— Salut — каза той на Бовоар и изнесе счупения стол в коридора с надеждата, че монахът дърводелец ще го открие и ще го поправи. Гамаш си имаше свои неща за поправяне.

Кимна към стола и Бовоар седна.

— Какво ти каза комисар Франкьор?

Бовоар го погледна смаян.

— Казах ви. Наговори ми какви ли не глупости за вашата некадърност. Сякаш аз вече не знам.

Ала опитът му да се пошегува увисна нелепо помежду им. На Гамаш не му беше до смях. Не откъсваше очи от заместника си.

— Но това не е всичко — каза началникът след известно мълчание. — Франкьор е казал още нещо. Или е намекнал. Трябва да ми се довериш, Жан Ги.

— Нищо друго не е казвал.

Бовоар изглеждаше изтощен, изпит от умора и Гамаш осъзна, че трябва да го изпрати обратно в Монреал. Щеше да измисли някаква причина. Жан Ги можеше да отнесе в управлението оръдието на убийството и пергамента, който бяха открили върху трупа. Сега, когато копията бяха направени, оригиналът можеше да отиде в лабораторията.

Да, имаше куп основателни причини да изпрати Жан Ги обратно в Монреал. В това число и истинската.

— Мисля, че когато хората не са безразлични към близките си, искат да ги защитят — каза Гамаш, като внимателно подбираше думите си. — Но понякога, когато например застанеш пред вратаря по време на хокейна или футболна среща, вместо да го предпазваш, ти просто му пречиш да види задаващата се опасност. Нанасяш вреда. Неволно.

Гамаш се наведе още милиметър напред, а Бовоар отстъпи милиметър назад.

— Знам, че се опитваш да ме предпазиш, Жан Ги. И съм ти благодарен за това. Но трябва да ми кажеш истината.

— А вие, сър? Вие казвате ли ми истината?

— За кое?

— За изтеклото в интернет видео от полицейската атака. За това как се е озовало в мрежата. Официалният доклад беше димна завеса. Това видео е пуснато от вътрешен човек. Но вие, изглежда, вярвате в официалния доклад. Хакер, друг път.

— Това ли е всичко? Комисар Франкьор каза ли ти нещо за видеото?

— Не, въпросът си е мой.

— А аз вече съм ти отговарял. — Той внимателно се вгледа в Бовоар. — Откъде изникна това точно сега? Какво искаш да кажа?

— Че не вярвате на официалния доклад. Че водите тайно разследване. Че ще откриете кой го е извършил. Убитите бяха наши хора. Ваши хора. Не можете просто да зарежете всичко така.

А той вече не можеше да контролира гласа си.

Бовоар беше прав, разбира се. Видеото бе пуснато в интернет от вътрешен човек. Гамаш го знаеше от момента, в който се случи. Но предпочете — поне официално — да приеме резултата от вътрешното разследване. Че някакво хлапе, някакво хакерче, просто извадило късмет и открило видеото от атаката, в архива на Sûretè.

Докладът звучеше нелепо. Но Гамаш посъветва подчинените си, в това число и Бовоар, да го приемат, да го забравят, да продължат напред.

И доколкото му бе известно, всички го бяха послушали. С изключение на Бовоар.

А сега Гамаш се чудеше дали трябва да му каже, че през последните осем месеца заедно с още няколко служители от командния състав и с помощта на външни хора водеха тайно внимателно и дискретно разследване.

Мор някакъв ни стига.

Но в този случай морът вече бе стигнал Sûretè du Quebec и от години разяждаше структурата й отвътре. От главата надолу.

Силвен Франкьор бе изпратен в манастира да събере информация. Не за убийството на приора. Той бе тук, за да разбере какво знае Гамаш. Или какво подозира.

И Франкьор се опитваше да получи тази информация чрез Бовоар. Провокираше го, притискаше го, опитваше се да го извади от кожата му, да го накара да прекрачи границата.

Гамаш отново усети познатия прилив на гняв.

Искаше му се да разкаже всичко на Бовоар, но се радваше, че не го е направил досега. Така Франкьор щеше да остави Жан Ги на мира. Спокоен, че каквото и да върши Гамаш, то е без участието на Бовоар. Франкьор щеше да е доволен, че е успял да измъкне всичко възможно от Бовоар.

Да, Франкьор бе изпратен тук с цел и Гамаш най-сетне разбра каква е тя. Сега обаче го чоплеше друг въпрос: кой бе изпратил комисаря?

Кой бе началник на главния началник?

— Е? — настоя Бовоар.

— Говорили сме за това много пъти, Жан Ги — каза Гамаш. — Но ако смяташ, че ще помогне, готов съм да поговорим отново. — Той погледна Бовоар право в очите над полукръглите си очила за четене.

Жан Ги бе виждал този поглед много пъти. В траперски хижи. В мръсни мотелски стаички. В ресторанти и бистра. На маса, над чинии с бургери poutine[83]. И над разтворени бележници.

Това правеха — обсъждаха текущото разследване. Анализираха заподозрените, уликите. Обменяха мисли, идеи, догадки.

Повече от десет години Бовоар се бе взирал в същите тези очи над същите тези очила. И макар че невинаги се съгласяваше с началника, неизменно го уважаваше. Дори го обичаше. Така, както могат да се обичат помежду си само братя по оръжие.

Арман Гамаш бе негов началник. Негов шеф. Негов водач. Негов наставник. И много повече.

Един ден, по Божията воля, Гамаш щеше да гледа така своите внуци. Децата на Жан Ги. Децата на Ани.

Бовоар ясно виждаше болката в тези познати очи. И не можеше да повярва, че самият той я е причинил.

— Забравете какво ви наговорих — каза Бовоар. — Глупав въпрос. Няма значение кой е пуснал видеото. Нали?

Колкото и да не му се искаше, последните му думи прозвучаха умолително.

Гамаш се облегна тежко назад и се вгледа в Бовоар за момент.

— Ако имаш нужда да говорим, ще говорим, искам да го знаеш.

Но Бовоар забеляза усилието на Гамаш да го каже. Бовоар знаеше, че той не е единственият пострадал в онзи ден, запечатан във видеото. Не е единственият, който все още носи бремето на преживяното.

— Щетите са нанесени, patron. Прав сте. Трябва да го оставим зад гърба си.

Гамаш свали очилата си и погледна Бовоар право в очите.

— Искам да бъдеш сигурен в едно, Жан Ги. Който и да е разпространил това видео в интернет, един ден ще отговаря за постъпката си.

— Но не пред нас?

— Тук имаме достатъчно работа, която — нека бъдем откровени — изобщо не е лека.

Началникът се усмихна, но това не прикри бдителността в кафявите му очи. Колкото по-скоро успееше да изпрати Бовоар обратно в Монреал, толкова по-добре. Вече беше тъмно, но щеше да разговаря с абата и да изпрати Бовоар още сутринта.

Гамаш придърпа лаптопа към себе си.

— Ще ми се тази пущина да работеше.

— Не — рязко се намеси Бовоар. Пресегна се през бюрото и закри екрана с длан.

Началникът го погледна изненадано.

Бовоар се усмихна.

— Извинете, но днес следобед работих по този въпрос и ми се струва, че открих проблема.

— И сега не искаш аз да прецакам всичко, така ли?

— Точно така.

Бовоар се надяваше, че гласът му звучи небрежно. Надяваше се, че обяснението звучи правдоподобно. Но най-много от всичко се надяваше, че Гамаш ще остави компютъра на мира.

И той го направи. А Бовоар го обърна с екрана към себе си.

Кризата бе овладяна. Той отново се отпусна на стола си. Хроничната болка премина в остри спазми, които се разпростряха по костите и пронизаха костния му мозък. Като коридори, които разнасяха болката до всяка част от тялото му.

Бовоар започна да се чуди кога най-рано ще може да остане сам в кабинета. С лаптопа. Със записа върху диска, донесен от комисаря. И с хапчетата, оставени от лекаря. Вече с нетърпение чакаше следващото богослужение. Когато всички щяха да са в Светия храм, а той — тук, в кабинета.

През следващите двайсетина минути обсъждаха случая, подхвърляха теории, отхвърляха теории, докато накрая Гамаш не се изправи на крака.

— Трябва да се поразтъпча. Ще ми правиш ли компания?

Бовоар кимна със свито сърце и последва Гамаш в коридора.

Поеха към Светия храм, но Гамаш внезапно спря и се вторачи в електрическата крушка на стената.

— Знаеш ли, Жан Ги, когато пристигнахме, се изненадах, че тук имат електричество.

— Имат слънчеви батерии, както и хидрогенератори, които са свързали с близката река. Брат Реймон ми каза. Искате ли да знаете как работят? И това ми каза.

— Може би за рождения ми ден, ще ми разкриеш тази тайна като специален подарък — каза началникът. — Но точно в момента се чудя как тази светлина е стигнала дотук.

Той посочи към стенния аплик.

— Не ви разбирам, patron. Как стига което и да било осветително тяло до която и да било стена? Монтирано е там.

— Точно така. Но къде са жиците? И къде са каналите за новата отоплителна система? Къде са водопроводните тръби?

— Където са във всяка една сграда — отвърна Бовоар и се зачуди дали началникът не си е изгубил ума. — Зад стената.

— Но в плана е показана само една стена. Гилбертинците са строили манастира — основите, стените — години наред, десетилетия. Сградата е инженерно чудо. Но не можеш да ме убедиш, че са предвидили възможност за геотермална система, водопровод и това.

Той отново посочи към лампата.

— Тук вече съм безпомощен — призна Бовоар.

Гамаш се обърна към него.

— В твоя дом, в моя също, има две стени. Външната облицовка и вътрешният зид. Между тях двете е изолацията и окабеляването. Водопроводната система. Отдушниците.

И тогава Бовоар проумя.

— Не може да са прокарали кабелите и тръбите през каменните стени. Значи това не е външната стена. — Той посочи към плочите. — Зад нея трябва да има друга.

— Така смятам и аз. Стената, която си огледал, може да не е тази, която се руши. Водата и корените дълбаят външната стена. Отвътре това все още не се вижда.

Две кожи, мислеше си Бовоар, докато крачеха към Светия храм. Публичното лице, а зад него другото, което гниеше и се рушеше.

Беше направил грешка. Не се бе постарал достатъчно. И Гамаш го знаеше.

— Excusez-moi — пропя нечий глас. Двамата полицаи забавиха крачка насред пътеката в Светия храм и се обърнаха. — Насам.

Гамаш и Бовоар погледнаха вдясно и там, в сенките, стоеше доминиканецът. До паметната плоча на Гилберт от Семпрингам.

Двамата полицаи се приближиха до него.

— Явно бързахте за някъде — каза брат Себастиен. — Ако сега не е удобно, можем да поговорим и по-късно.

— Ние винаги бързаме нанякъде, mon frére — каза Гамаш. — Но дори да не бързаме, се стараем да изглеждаме заети.

Доминиканецът се засмя.

— Същото е и с монасите. Ако отидете във Ватикана, ще видите, че винаги бързаме по коридорите и си придаваме важност. В повечето случаи се опитваме да открием тоалетна. Печалната комбинация от великолепното италианско кафе и огромните разстояния между тоалетните във Ватикана. Базиликата "Свети Петър" е била строена от блестящи архитекти, но тоалетните не са били сред приоритетите им. Комисар Франкьор ми каза нещо за смъртта на приора. Чудя се дали не бихме могли да поговорим още малко по този въпрос? Имам усещането, че макар и мосю Франкьор да е старши по чин, същинската част от разследването е във ваши ръце.

— На прав път сте — съгласи се Гамаш. — Какви въпроси имате?

Но вместо да отговори, монахът се обърна към плочата.

— Дълъг живот е имал Гилберт. И интересно описание. — Той посочи към текста. — Струва ми се странно, че самите гилбертинци, които вероятно са направили тази плоча, са го представили като крайно скучен човек. Но най-отдолу, като допълнение, хрумнало им в последния момент, са написали, че е защитил своя архиепископ. — Брат Себастиен се обърна към Гамаш: — Знаете ли кой е той?

— Архиепископът? Томас á Бекет.

Брат Себастиен кимна. На слабата светлина от електрическите крушки, висящи високо между гредите на тавана, сенките долу се разкривяваха. Очите изглеждаха като кухи дупки, носовете се удължаваха и губеха формата си.

Доминиканецът се усмихна уродливо.

— Забележителен акт от страна на Гилберт. Бих искал да знам защо го е направил.

— А аз, топ frére — каза Гамаш, без да се усмихва, — бих искал да знам коя е истинската причина да сте тук.

Въпросът изненада монаха и той се вторачи в Гамаш за момент, после се засмя.

— Мисля, че има за какво да поговорим, мосю. Да влезем в Крилото. Там никой няма да ни безпокои.

Входът към стаята бе зад плочата. Гамаш го знаеше. Бовоар го знаеше. Очевидно го знаеше и монахът. Но вместо да открие тайното резе и да го натисне, брат Себастиен стоеше и чакаше. Чакаше да го стори някой от тях двамата.

Главен инспектор Гамаш измери монаха с поглед. Изглеждаше приятен. Отново тази дума. Безобиден. Доволен от работата си, доволен от живота си. Доволен, несъмнено, че е последвал камбанния звън за "Ангел Господен" и е открил този уединен манастир.

Построен преди почти четири века от отец Клеман, за да избягат от Инквизицията. Бяха потънали в канадската пустош, за да заблудят света, че последните причастия за гилбертинците са казани още преди столетия.

Дори Църквата бе повярвала, че са изчезнали.

Но те не бяха. Векове наред монасите обитаваха брега на това кристалночисто планинско езеро и се кланяха на Бог. Молеха му се. Пееха Му. И водеха спокоен и съзерцателен живот.

Но никога не забравяха кое ги е накарало да се заселят тук.

Страхът. Безпокойството.

И сякаш стените не бяха достатъчно високи и достатъчно дебели, отец Клеман бе взел още една мярка за сигурност. Бе построил стая, в която да се скрият. Крилото. За всеки случай.

И тази вечер този случай най-сетне се беше случил. Инквизицията, в лицето на този приятен монах, бе открила гилбертинците.

"Най-сетне — бе казал брат Себастиен, когато прекрачи прага на манастира. — Открих ви."

"Най-сетне", помисли си Гамаш.

А сега доминиканецът от Конгрегацията за доктрината на вярата молеше полицейски служител да му покаже тайната врата. Да я отвори. Да отнеме от гилбертинците и последното им тайно убежище.

Гамаш знаеше, че вече няма значение. Тайната бе разкрита. Вече никой не се криеше. Вече нямаше нужда. Инквизицията не съществуваше. Но все пак главен инспектор Гамаш не желаеше да е човекът, отворил тази врата за Песа Господен след четири столетия.

Всичко това проблесна в съзнанието на Гамаш за част от секундата, но преди да успее да каже каквото и да било, Бовоар пристъпи напред и натисна изображението с преплетените вълци. И паметната плоча се отвори.

— Merci — каза доминиканецът. — Чудех се дали знаете как се отваря.

Бовоар го погледна пренебрежително. Поредният младок, който го подценяваше, но това щеше да му е за урок.

Гамаш отстъпи настрана и даде път на монаха. Тримата се настаниха на каменната пейка, която опасваше стените. Гамаш чакаше. Нямаше намерение да поставя начало на разговора. Тримата седяха и мълчаха. След около минута Бовоар започна леко да нервничи.

Ала началникът му не трепваше. Седеше абсолютно неподвижен. Невъзмутим.

Тогава от монаха се разнесе тих звук. На Гамаш му отне секунда да го разпознае. Тананикаше си мелодията, която самият Гамаш си бе тананикал на вечеря. Но звучеше различно. Може би заради акустиката в стаята, помисли си Гамаш. Но дълбоко в себе си знаеше, че причината е друга.

Обърна се към мъжа до себе си. Брат Себастиен седеше със затворени очи, дългите му светли мигли лежаха отпуснати върху бледите му бузи. И се усмихваше.

Сякаш самите камъни пееха. Сякаш монахът извличаше песента от въздуха, от стените, от тъканта на робата си. Гамаш имаше странното усещане, че песента извира от него самия. Сякаш песента беше част от него, а той — част от нея.

Сякаш всичко се бе раздробило и се бе вдигнало във въздуха като вихър, а от него се бе родил този звук.

Усещането бе толкова лично, толкова всепроникващо, че бе почти плашещо. И сигурно щеше да е точно такова, ако самата музика не беше така прекрасна. И успокояваща.

Тогава доминиканецът спря да тананика, отвори очи и се обърна към Гамаш.

— Бих искал да знам, господин главен инспектор, къде чухте тази мелодия.