Мъдростта на Графството

Осемнайсета глава Да носиш товара на своя пръстен

Представете си, че има два вълшебни пръстена, които правят хората невидими. Единият е даден на честен човек, а другият на нечестен. И двамата могат да се промъкват навсякъде и да правят каквото си пожелаят. Могат да проникнат в банка или бижутерски магазин и да отмъкнат каквото си искат. Те стават богоподобни. Би ли могъл честният човек да устои на това изкушение?

Според гръцкия философ Платон, не би могъл. Преди 2400 години той повдига много сходен въпрос в книгата си „Държавата“. Неговият магически пръстен идва от легендата за Гиг, овчар, който намира в гробница златен пръстен, даващ му невероятната способност да изчезва145.

Гиг използва своя нов източник на сила, за да прелъсти една кралица, да убие краля и да завземе кралството. Платон твърди, че членовете на обществото вярват (макар да не биха се подписали под това), че нечестното поведение е по-изгодно от съблюдаващото закона. Той заключава, че неговото собствено общество би сметнало за глупак човек, който не се възползва от силата на пръстена, за да получи каквото иска. (Този вид разумно мислене напомня ли ви за някого от скорошната банкова криза?)

Със сигурност Толкин се запознал с мита за Гиг още като дете знаем, че е обичал гръцките митове. Навярно е чел „Държавата“ на Платон в училище, най-вероятно на старогръцки. Легендата за Гиг и Платоновото виждане за пръстена имат отзвук върху историите на Толкин. Ам-гъл и Билбо са двете противоположни страни на една монета честният и нечестният човек, на които им е дадена силата с пръстена да стават невидими. Ам-гъл я използва, за да убива бебета в съня им. Билбо — за да се крие от досадните Влачи-Торбинсови. Има голяма разлика146.

Толкин взима идеята за вълшебен пръст147, чиято сила развращава носителя му, и ѝ добавя нордически привкус. Историите за вълшебници и магьосници, прехвърлящи част от силата си в предмети извън телата си, за да се предпазят от нараняване, е често срещана в северноевропейската митология. Част от душата на Саурон се съдържа в Единствения пръстен, а той е направен от почти неразрушима материя и може да бъде унищожен само ако се разтопи в пламъците, в които е създаден. Докато Пръстенът съществува в Средната земя, без значение дали е на дъното на река или в джоба на връхната дреха на хобит от Графството, духът на Саурон може да го открие някой ден и отново да стане цял148.

Толкин не харесва, когато хората привиждат алегория в неговия Съдбовен пръстен. Дори пише в Предговора на „Властелинът на пръстените“ колко много мрази „алегорията във всичките ѝ превъплъщения“. За него Пръстенът е това, което е външно хранилище за душата на зло създание с магически сили способно да поквари всеки, който го притежава (Исилдур, Ам-гъл и в крайна сметка дори Билбо и Фродо). Духът на Пръстена е по същество разрушителен, защото Сауроновият дух се отличава с ненаситна жажда за власт и тирания над останалите живи същества. Следователно Единственият пръстен усилва лошите черти на всеки, който го носи149.

Въпреки това за мнозина от нас пръстенът на Саурон дава удобна аналогия. Тя се е просмукала в културното несъзнавано: всички ние носим своя съдбовен пръстен. Може да е някакво травматично бреме от миналото ни или някакъв финансов, или здравословен проблем от настоящето. Повечето от нас се боят от бъдещето и от неизвестното, от смъртта. Какъвто и да е случаят, товарът на нашия пръстен най-вероятно ще ни унищожи, освен ако не го захвърлим. Едно от най-големите достойнства на Фродо е неговата решителност. Веднъж приел задачата да унищожи Пръстена, той не се отказва. Отправя се към Мордор със съзнанието, че никога няма да се върне отново в любимото си Графство. Решителността му се пренася върху Сам, който поема товара на Пръстена, след като Фродо е заловен от орките. Сам и Фродо преминават в Мордор през невъобразими изпитания, срещат най-ужасните си страхове. Те преодоляват тези предизвикателства благодарение на силната си воля и безкрайната сила на истинското приятелство пример, който можем да използваме в отношенията със своите собствени приятели.

Виждал съм как силата на приятелството спасява някого от товара на Съдбовния пръстен. Мой скъп приятел от детството затъна в депресия и се пропи до смърт. Загрижените му колеги се намесиха. Приятелят ми попадна 145 в програма, организираща съвместно изкачване на планини с други зависими; и макар че това беше предизвикателството на живота му, с всеки достигнат връх духът му се избистряше по малко. Той целият се промени към по-добро: здравето, външният вид, чувството за хумор. Той преоткри удоволствието от живота, чистото удоволствие да застане на връх четирихилядник, знаейки, че е свободен.

Алтернативата на това, да захвърлиш своя товар, е да заприличаш на Ам-гъл, обсебен като наркоман от някакъв вид пръстен В Торбодън се налага Гандалф да проведе своята малка терапия, когато кара Билбо да остави съкровището си и да се освободи, прехвърляйки товара си на Фродо.

На свой ред Фродо почти изгубва душата си по пътя за Съдбовния връх. На края на пътешествието всички добри спомени са изтрити от съзнанието му. Той не може да си спомни вкуса на храната, на водата, усещането на трева под краката си. Засмукан е от Сауроновото „огнено колело“. Накрая, стоейки на самия ръб на кратера, той не може да захвърли Пръстена. Поставя го на пръста си с намерението да го задържи завинаги. Добре че е проявил милост към Ам-гъл същество, чийто ламтеж за „безценното“150 го е подчинил още по-силно, отколкото Фродо. Само това спасява хобита да не се провали в своята мисия и да не стане нов Ам-гъл.

Милият градинар Самознай Майтапер също е податлив на силата на Пръстена, създаваща илюзия за величие у онзи, който го носи. Сам взема пръстена, след като Фродо е отровен от Корубана, с намерението да го спаси от попадане му в ръцете на Врага. Скоро след това Пръстенът започва да поражда „диви блянове“ у скромния хобит.

Той си се представя като един вид супергерой151 на Средната земя. Вижда се като притежател на божествена сила, позволяваща му само с едно махване на ръката да върне обратно към живота природата на Мордор. Въпреки това неговото „чисто хобитово чувство“ надделява. Той разбира простата истина: няма силата да носи такъв товар. Сам знае със сърцето си, че всичко, от което се нуждае в живота, е да бъде свободен човек със своята собствена малка градинка.

Мъдростта на Графството е вкоренена в Сам.

Тези от нас, които живеят извън Графството, все по-трудно намират сили да овладеят стремежа си към власт и одобрение. В това отношение ние, хората, сме удивителни оптимисти. Как иначе да си обясним, че разни хора се кандидатират за високи държавни постове, за които са напълно неквалифицирани, или че разни бездарни човечета развяват интимния си живот по телевизията и охотно приемат прозвището „звезди“? Аз също съм усещал вкуса на заблудата. Когато бях тийнейджър, спечелих престижен конкурс за драматурзи и моята творба се игра в алтернативен театър в Ню Йорк. Израснах в малък град, на две преки от мен живееше актьорът Кайл Маклоклан152 (току-що беше излязъл филмът „Синьо кадифе“, в който играеше) и си въобразих, че хората от нашия квартал са абонирани за славата. След като пиесата ми се игра и получих одобрителни рецензии, дойде покана от легендарното издателство „Самюъл Френч“ да издадат творбата ми. През един златен септемврийски ден излязох от офиса им, стискайки първия си договор в ръка, чувствах се, сякаш Ню Йорк е в краката ми и Артър Милър трябва да внимава! Вървях си щастливо по тротоара на Четирийсет и пета улица, репетирайки си наум речта за наградите „Тони“, когато от една тясна уличка изведнъж на пътя ми изскочи бездомник. Хвана ме за двете ръце и усетих пиянския му дъх в лицето си. Каза ми: „Хей, хлапе, можеш ли да ми дадеш някакви пари? Пиша пиеси, ама нещо не ми върви“.

Предполагам, че трябваше да му купя сандвич и да го питам какво се е объркало в кариерата му. Можех да науча важен урок за живота в театъра. Но не го направих. Вместо това в ужас побягнах, все едно виждах духа на бъдещия провален драматург. След този първоначален успех моя пиеса никога повече не се игра. Без значение колко пъти опитвах. Провалът ми като драматург ме измъчваше с години и вгорчаваше живота и кариерата ми, та често си мислех за онзи нещастен Ам-гъл на улицата, който бе изрекъл прокоба над моята театрална кариера. Накрая намерих удовлетворение като писател и човек на изкуството, но по много различни начини. А като драматург? Не. Един ден най-сетне захвърлих това желание като зъл пръстен в кратер от лава и го наблюдавах как се разтапя.

Понякога Съдбовният пръстен е нечие чуждо бреме, стоварено върху твоя живот, да го носиш. Боромир е доблестен мъж с чисто сърце. Във всяка друга история той би бил сред героите153. Бащата на Боромир обаче е Денетор, мъж покварен от безумната жажда да сложи Пръстена и да го използва за себе си. Денетор стоварва на Боромир тежката задача да донесе Единствения пръстен в Гондор, без значение на каква цена. А цената е загубата на чест. Боромир я плаща, когато се опитва да отнеме Единствения пръстен от Фродо. Той знае със сърцето си, че Пръстенът е зъл, но желанието му да направи баща си горд и „лудостта“ обземат душата му. Ако някой, когото познаваме или обичаме, е обладан от някакъв ламтеж или лош навик, това още не означава, че трябва да го оставим да опетни собствения ни живот. Животът си е само твой и не би следвало да е продължение на нечии чужди амбиции или отражение на чужда слабост. Имаме силата позитивно да насочим мислите си и да решим как най-добре да оползотворим времето си. Начинът да направим това е със съсредоточени усилия да обуздаем отрицателните желания и да подсилим положителните.

Обитателите на Графството са много по-щастливи от нас. Нашият съвременен живот е толкова объркан и изпълнен със съмнения в сравнение с техния. Хобитите поправят неприятните ситуации или лошото си настроение с конкретни мерки. Ако бяхте хобит, страдащ от наднормено тегло, някой от приятелите ви би ви подарил тояжка за ходене и с усмивка би ви казал: „Хайде да отидем на дълга разходка до Горски дом“. Ако мразиш работата си в мелницата, където работиш за онзи негодник Тед Пясъчкин, някой може да ти предложи да отвориш своя собствена мелница по-нагоре по реката. Графството е свободна страна, нали така? Нямаш пари? Започни да работиш в собствената си градина, защото е цялата в бурени! Не можеш да спиш през нощта? Имаш нужда от повече ходене и градинарство. Нещо ти тежи на сърцето? Потърси приятелите си и им кажи за проблемите си. Магическият Съдбовен пръстен прогаря джоба на велуреното ти сако?

Иди да го разтопиш.

Мъдростта на Графството ни казва: Носете своя Съдбовен пръстен само толкова, колкото смятате за необходимо. В подходящия момент го хвърлете в огъня и се освободете от тежестта му.