Мъдростта на Графството

Девета глава Куражът на полуръстовете

В Пролога към „Властелинът на пръстените“ Толкин пише, че хобитите не са войнствен народ. Обитателите на Графството в цялата си история са участвали съвсем рядко в битки (и това било много отдавна), но никога не им се е случвало да водят войни помежду си. Всички налични оръжия в Графството са или украшения за камините им, или събират прах в музея на Графството74.

Как успява Графството, в тази миролюбива атмосфера, да излъчи едни от най-сърцатите воини, взели участие във Войната за Пръстена? Може би защото хобитите воюват не за слава и не от кръвожадност, а заради любимите си другари.

„Има зрънце кураж пише Толкин, скрита (вярно, надълбоко) в сърцето на най-дебелия и боязлив хобит, което чака една последна и съдбоносна заплаха, за да покълне.“

Смятам, че всеки носи такова „зрънце“ в себе си, което просто чака подходящите условия, за да се съживи. Ние се оприличаваме на Билбо, защото той реагира на ужасяващите събития по същия начин, по който бихме реагирали и ние: с откровен страх! В началото на „Хобит“ не бихме нарекли Билбо смел. Фактически той е страхлив дори и по стандартите на хобитите, разтреперва се, и то винаги в най-неподходящи моменти, а това изпълва с недоволство храбрите и закалени в битки джуджета.

Подобно на по-старите ергени, Билбо е безкрайно рутиниран в грижата за себе си: в ядене, пиене, пушене на лула и пр. Той е забележително мързелив (поне за забързаните магьоснически стандарти), обсебен от приготвянето и наслаждаването на всяко от многото си хранения през деня. Главните му занимания са да поддържа чисти и вчесани гъстите къдрави косми по краката си, а портата на Торбодън лъсната, че да грее на слънцето.

В живота ни всеки от нас познава по някой такъв човек. Ерген без особени отговорности, обладан от ежедневните си домакински занимания. Вещите им се превръщат в техни въображаеми деца, а те са толкова неподготвени и притеснени, когато някой нахлуе в личната им територия така, както бандата джуджета на Торин се натриса в дупката на Билбо, че това предизвиква хаос в ежедневието им (няма да споменавам опитите на Билбо да изчисти, съпроводени с толкова много „Моля“, „Благодаря“ и пр.)75.

Та защо Гандалф избира Билбо да се присъедини към приключенията на джуджетата? Дали случайно вълшебникът преминава покрай Торбодън и ей така му хрумва да остави знак „Г“ като „Гандалф“ на кръглата врата на Билбо? Вероятно вълшебникът следи развитието на Билбо, и въобще на хобитите, през целия им живот. Има нещо в хобитите, което се харесва на Гандалф. Вероятно заради онова тяхно „зрънце“ кураж.

В първата част на пътуването им до Самотната планина Билбо е ужасна компания. Той постоянно хленчи заради трудностите по пътя. „Стомахът ми стърже като празна торба“, оплаква се той на Торин. И не само това! В името на дървената тояга на Бикогласния той си мисли как вкъщи е сезон за пикник и как щял да бере къпини! (Къпиненият Билбо Бегинс не е точно разбойникът, готов да се вмъкне при дракона убиец, добре че са козинявите му крака)76.

За първи път Билбо показва безстрашието си, когато Торин и компания са хванати от гигантските паяци в Мраколес. Без да се замисли, Билбо убива първото си чудовище паяк с черна кръв и в прилив на гордост кръщава малкия си елфически меч със звучното хобитовско име „Жилото“77. След това съвсем сам атакува безбройната армия от паяци, убива купища от тях, докато освобождава приятелите си, после отбранява зашеметените от отровата джуджета, докато не им гарантира сигурност. Това е истински героична проява!

Няма нужда да се споменава, но смела постъпка е и провирането му в бърлогата на Смог (макар че всъщност коварните джуджета го карат да се промъкне там засрамен).

Следващият момент, в който Билбо проявява истински кураж, е когато взема камъка Аркен, промъква се през оградата на импровизираното джуджешко укрепление и го дава на краля на горските елфи. Билбо знае, че това ще ядоса и настрои срещу него Торин, който е обсебен от желанието си да притежава това съкровище. Но Билбо иска да спре тази безсмислена война, която без време ще отнеме живота на приятелите му.

Подобни алтруистично настроени хора са онези, които сигнализират за злоупотреби, и борците против корупцията: понякога те рискуват кариерата (а нерядко и живота си), за да се опълчиш на корумпираното управление, измамите и експлоатацията. Необходимо е да си смел човек, за да се противопоставиш на силните с ясната представа, че тежката секира може да се стовари върху главата ти.

Фродо също, без да го е осъзнавал, е безстрашен. Билбо и Гандалф са наясно с това. Те го смятат за „най-добрия хобит в Графството“. След като напускат къщата на Том Бомбадил, Фродо и приятелите му се губят в древна гробница, обитавана от могилните твари78.

Злото създание в гробницата залавя и приспива Мери, Пипин и Сам, и се кани ритуално да ги убие. Въпреки че ужасно го е страх, Фродо усеща растящия в него кураж. Той не побягва и не изоставя другарите си (въпреки че си представя как точно това прави). Вади меча си и отсича гигантската ръка на създанието, която пъпли иззад ъгъла на гробницата.

Сам изживява нещо подобно, когато атакува чудовищния паяк Корубана, за да не му позволи да отмъкне и изяде безжизненото тяло на Фродо. Зрънцето кураж, за което пише Толкин, го има дори в простия градинар. Подобен е и поривът на Мери да атакува Краля-магьосник79 в битката при Минас Тирит, промушвайки го в петата (най-сполучливото попадение в петата в световната литература от Ахил насам): така той спира водача на Назгулите и неговата атака помага на Еовин да го убие, прокуждайки завинаги злия му дух.

Корубана и Кралят-магьосник не са очаквали такова дребно създание да ги нападне и със сигурност не са очаквали малките хобити да се сражават с такава ярост. Ние със сигурност имаме възможността да изненадаме тираните по света и да ги победим. Има много начини да се борим, не е нужно да използваме юмруците си (или елфически мечове, изковани в Гондолин). В демократичното общество дори само гласуването е силен начин да отправиш послание. Всички тези натрупани гласове понякога изненадват до смърт управляващите. Също така е възможно да излезем на улицата и да заявим желанието си за промяна, по света има много смели протестиращи, които настояват за промяна в репресивното им управление.

Хобитите, освен че са куражлии, заразяват и околните. Боромир загива в опита си да спаси Мери и Пипин от орките, сражава се с противниците си, докато не счупва меча си, а по тялото му са забити достатъчен брой стрели, за да повалят няколко воини. Със саможертвата си той изкупва вината си пред Фродо заради опита си да му вземе Пръстена и накрая издъхва в мир в обятията на Арагорн. Арагорн от своя страна не изоставя Мери и Пипин да бъдат измъчвани от орките и предприема своя невероятен маратон с Гимли и Леголас през полята на Рохан, знаейки, че преследва много по-силен противник из непозната територия, но опасността ни най-малко не го стряска80.

Една от характеристиките на смелите хора е в екстремни ситуации да не се паникьосват. На няколко пъти Арагорн, Гандалф и хобитите демонстрират тази характеристика. Аз попадам в категорията „страхливци“, но няколкото пъти, в които съм се сблъсквал с истинска опасност, нещо в съзнанието ми прищраква, овладявам се и успявам да се измъкна от неприятностите.

Веднъж отидох на водолазно приключение и докато следвах нашия водач през една вита пещера, внезапно, единствената ми светлина угасна. Видимостта намаляваше, докато съвсем изчезна. Последното нещо, което видях, бяха отдалечаващите се крайници на приятелите ми, които 80 не подозираха за състоянието ми. Опитах се да продължа напред, но някак си се оказах заклещен, подобно на корковата тапа в бутилката.

Бях сам в най-непрогледния мрак, който бях виждал, петдесет крачки под водата със заклещена в скалите бутилка кислород и оставащи ми няколко минути въздух. Нямах достатъчно място да размърдам ръцете си и да се завъртя. Единствената ми мисъл беше за жена ми и колко много искам да я видя отново.

Сетих се за разговора ни, преди да отида на това пътешествие, бях ѝ казал, че не искам деца на този етап от живота си, защото ще се лиша от скъпоценната си свобода. Тя се разплака, отвърна, че не може да повярва какъв съм егоист. Тогава се зачудих как съм го мислил тогава. Какъв идиот съм бил. Естествено, че исках деца от нея! Не исках да умра сам в някаква тъмна дупка под водата. Това ли беше краят на историята ми? Ако е така, би било жалко.

Доста странно, но не бях се паникьосал. Това щеше да изконсумира целия ми въздух и да ме убие. Напротив, аз дишах спокойно, докато опитвах да се освободя. В крайна сметка (след няколко от най-дългите минути в живота ми) измъкнах се и се залутах на сляпо, докато в един момент не видях синьо петно в далечината, бележещо края на пещерата. Щях да доживея да видя какво е истински кураж: моята амазонка воин ми роди две деца.

Подложих се на това опасно гмуркане заради тръпката ми за приключения. Но когато някой изпълнява заповед с ясната представа, че ще загине, в това има една особена доблест. Фродо отпътува към Мордор с мисълта, че никога няма да се върне отново в Графството. Той е като войник от първите смъртоносни редици. Сам е също толкова смел. На петдесет мили от Съдбовния връх той осъзнава, че никога не ще успеят да се върнат обратно в Графството. След като надеждата му за оцеляване окончателно го напуска, той става още по-корав. Чувства, че все едно „се е преродил в същество от камък и желязо“ и нищо в Мордор не може да го уплаши. Има пътища назад, но Фродо и Сам никога не поемат по тях. Единствената възможност за тях е да продължат напред към целта си.

В един момент, изкачвайки стъпалата на Кирит Унгол, те спират да си починат. Сам е в типичното си оптимистично настроение и се чуди в какво приключение отново ще се набъркат. Как ще свърши историята им? Дали някой ще разбере и ще му пука ли какво се е случило с тях? Най-добрите истории за Сам са тези с щастлив край, но понякога те не са и най-интересните. Според мен това е една от най-добрите сцени във „Властелинът на пръстените“ отразяването на история в историята.

Фродо казва на Сам, че със сигурност един от главните герои в историята ще бъде „Смелият Сам“. И той остава смел до края, докато катастрофата не се оказва евкатастрофа81 и кулата на Саурон е разрушена.

Когато някой усеща трудности или преживява ужасен момент от живота си, независимо дали е в бизнес средите, или наистина се бори за оцеляване на бойното поле, човешко е да си помисли дали на някого му пука за него, дали някой разбира страданието му. Истински смелите винаги продължават напред подобно на Сам, и Фродо е с ясното съзнание, че може никой да не научи историята им и през какво са минали. Истинската награда е да посрещнеш трудностите и да израснеш като човек.

Мъдростта на Графството ни казва: Във всеки от нас има зрънце кураж, което чака подходящия момент да покълне.