Мъдростта на Графството

Единайсета глава Да ходиш като хобит

Хобитите обичат да ходят. Те биха кръстосвали цялото Графство, за да си откраднат ябълки от определено дърво или за да пият първокласна бира. Имат късмет, че са се родили със съвършените за целта крака с големи ходила, предпазени от гъсти косми, защото в различните приключения из Средната земя им се налага да прекосят хиляди километри89.

Преди да се включи в унищожаването на Пръстена, Фродо става известен в Графството с обширните си скитания. (Той получава тази любов към „броденето“ още като момче от чичо си Билбо.) Фродо би се отдалечил в гората и по хълмовете, надалеч от дома си, само заради удоволствието от скитането. После младият хобит започва да се чуди какво има отвъд границите на картата, а изследванията му го отвеждат далеч от дома. Фродо започва да мечтае за високите планини разходките му разпалват неговия вътрешен свят и жаждата му за приключения90.

Всеки, който се е разхождал из Уорикшър, Англия, сред красотата на лятото, знае как изглежда Графството в действителност, защото тази местност разбужда въображението на Толкин като дете. В „Сърцето на Англия“, както наричат местността, има обществени пътеки, продължаващи с километри из красивата природа. Те преминават покрай ниви, където на слънце съхнат грамадни бали сено; по хълмове, където лениви понита пасат тревата около древните дъбове; покрай полусрутени зидове от каменни плочи без хоросан; покрай горички, изпълнени с птича песен; и накрая отвеждат в някое селце с приветлива кръчмица. Така би трябвало да изглежда през очите на Фродо една разходка из неговата любима страна.

Много лекари ще ви кажат, че най-полезното физическо натоварване за хората е ходенето. Но как стана така, че станахме роби на колите си? Средностатистическият американец прекарва почти час в колата си на път за работа и обратно. За това време повечето хора в добра форма могат да извървят близо десет километра. Трудно е да се придвижваш безопасно на някои места, на които дори няма тротоар. Тротоарите са рядкост и почти изчезват от градоустройствените планове след Втората световна война. Ето защо американците са толкова безпомощни без мощните си машини на колела.

Хобитите живеят в свят без коли, влакове или смехотворни средства за транспорт като онези моторизирани двуколки, на които се возиш прав. Скъпо е да се отглеждат коне (дори в Графството), те се използват главно за разораване или да теглят каруци. Така че най-добрият начин за придвижване е пеш91.

За един хобит е нищо да извърви петнайсет, че и повече мили за един ден. Много от нас са слушали историите на бабите и дядовците си, как се е налагало да ходят няколко мили в едната посока до училище и как се гордеят с факта, че си протривали обувките! Дългите преходи вече не са ежедневие в нашето общество.

За хобитите ходенето е вид изкуство. В техните разходки има стил, те са ритуал. Обикновено си служат с щеки за ходене92, (много подходящи за брулене на ябълки от дърветата и за пазене на равновесие при ходене по стръмни скали). От Толкин знаем и че обичат и да си тананикат, докато се разхождат, а след дълга разходка са още по-развълнувани от мисълта за топлото огнище, добрата вечеря и удобното легло93.

Когато Фродо, Сам и Пипин напускат Хобитово и поемат към Фуков край, те подхващат старата „песен за път“, която е толкова стара, колкото са и хълмовете. Билбо е написал думите за тази мелодия, а Фродо я пее на приятелите си. Песента разказва за удоволствието от това да отидеш на пътешествие из природата, да се наслаждаваш и откриваш красотата ѝ и да ходиш на места, на които никога не си бил преди това.

Хобитите не са единствените, които обичат да скитат из Средната земя. Хората от Брее наричат Арагорн „Бързоход“ заради навика му да ходи пеш на дълги пътешествия. Скиталецът е отличен ездач, но предпочита да ходи пеш, защото така забелязва неща, които никога не би видял, яздейки. Това го имам предвид всеки път, когато се разхождам с жена си. Когато съм в града, гледам колкото се може да се придвижвам пеш. В големи градове като Ню Йорк, Лондон, Париж и Бомбай се натъквах на невероятно изненадващи неща, които нямаше да видя, ако бях на задната седалка на такси или в подземното метро.

Ходенето не е просто освежаващо упражнение, то е полезно за вашето здраве. Също така действа възстановително на психиката. Когато осемте другари (без един сражаващ се с балрога вълшебник) пристигат в Лотлориен след ужасните преживявания в Мория, едно от нещата, които правят, за да се възстановят, е да се разходят из сребърната гора и с блаженство да разглеждат сребърните листа на дърветата. Преди години, като младеж, Арагорн крачел замислен из същата тази гора и срещнал прелестната Арвен Вечерницата, която също била излязла да се поразтъпче. Точно тук той се влюбил в жената, за която в крайна сметка щял да се венчае. Човек никога не знае какво ще му се случи по време на разходка в гората!

Том Бомбадил е друг известен любител на ходенето от Средната земя. В „Приключенията на Том Бомбадил“ той е описан как се шляе по цели дни из ливадите, играе си с пчелите и обут във високите си жълти кожени ботуши, се „надбягва със сенките“.

След като Том Бомбадил спасява хобитите от Стария Върбалан, той хуква обратно по гористата пътека толкова бързо, че дори полуръстовете не могат да го стигнат. Когато на сутринта се събуждат в къщата на този странен тип, старият Том току-що се е върнал от разходка из местните хълмове, като някакъв страхотен маратонец, който не пропуска сутрешния си джогинг.

Гандалф също си пада по ходенето. Сред елфите той е известен като Сивия странник прочут и неуморен скитник. Почти през цялото време Гандалф е на път, стиснал в ръка тоягата си. Фактически в онази странна сутрин вълшебникът е на разходка, почуква по вратата на господаря на Торбодън и забърква Билбо в приключение.

Години по-късно, когато Фродо наблюдава заминаващия от Торбодън Гандалф, той си дава сметка, че вълшебникът е стар човек, но за такъв се движи доста пъргаво. Откакто живее в Средната земя, Гандалф не спира да се поддържа във форма и да упражнява краката си. Само от време на време, когато отчаяно бърза, яхва своя Сенкогрив94. Няколко години живях в малък град в планините Сискию в Южен Орегон, в една къщичка на склона на хълма. Градът се казва Ашланд95, но моите приятели, с бели магьоснически бради, дърводелци, за които работих, винаги свързваха градчето с Хобитово, защото им напомняше за Графството. Сред всички градчета в Щатите Ашланд е най-отдалечен от какъвто и да било метрополис, така че изглеждаше защитен и изолиран от външния свят. Неговите жители обичат да се грижат за градините си, да се разхождат по хълмовете и да ядат в някой от стотината ресторанти в този туристически град (мечтата на хобита).

В Ашланд често ми се случваше цяла седмица да не се кача на колата си. Никога през живота си не съм ходил толкова. Почти всеки ден с жена ми и родителите ми се разкарвахме из хълмовете, излизахме от задната врата и продължавахме по старата крива пътека нагоре през града до хълмовете, извървявахме цели мили. Чувствахме се невероятно здрави и щастливи. В едно скорошно международно проучване за сините зони по света (местенца, където се срещат десетократно повече столетници, отколкото е средното за Щатите ниво, ходенето е ключът към дълголетието. Ходенето укрепва костите и помага да се намали теглото. Избистря и съзнанието.

В „Задругата на пръстена“, когато Билбо напуска Торбодън, на път за Ломидол той запява „Започва път от моя праг“ песенчица, която композира, след като се връща от приключението си с джуджетата. Той крачи, „увлечен в неговия бяг“, с песен на уста, освободен от товара на Пръстена, към новото си приключение. Освен ако не искаме да се чувстваме като Шишко Болгер (най-пълния гражданин на Хобитово), трябва да слезем от колите и да ходим като онези знаменити Гордокраки от Графството96.

Мъдростта на Графството ни казва: Няма значение къде живееш, дали е в голям, малък град или село, нека твоите крачки по безкрайния път те водят към по-добър живот, спокойствие на духа и приключения.