Тринадесета глава

Окото на Нуку изгря над разлома Ксарана, а лъчите му си запробиваха път през облаците, осеяли източния хоризонт. Утринна мъгла пълзеше из котловините на Лоното — гъста и непрогледна в най-дълбоките падини, ефирна и рехава около по-високите места. Градът бе призрачно тих и по кривите улички не се мяркаше нито една жива душа, с изключение на обичайните стражи, патрулиращи из града с тежките си кожени доспехи. Жътвената седмица бе започнала преди два дни — първата нощ всички обитатели на Лоното се бяха веселили до зори, ала през втората празненството бе далеч по-умерено; въпреки това хората още дълго щяха да си почиват в постелите си.

Кайку седеше на тревата, зареяла поглед в източния хоризонт. Лицето й беше бледо, а очите й — мътни и кръвясали от прекараната безсънна нощ. Девойката изобщо не обръщаше внимание на тримата си спътници — те сякаш не съществуваха за нея. В момента те затягаха ремъците на раниците си, зареждаха пушките си и говореха съвсем тихо, сякаш се бояха да нарушат спокойствието на утринта. Тсата, Юги и Номору — навъсената разузнавачка, чийто рапорт бе довел до тази експедиция. Сега те трябваше да прекосят Разлома, отправяйки се към мястото, където Зан навлизаше в западния му край, за да проучат аномалията, открита от Номору. За да се изправят отново срещу Чаросплетниците.

Кайку определено трябваше да се чувства другояче. След толкова време на бездействие, перспективата да се сблъска с Чаросплетниците — убийците на семейството й, за които бе положила обет за възмездие пред Оча — би пробудило нещо в нея. Ако не възбуда, то поне страх или тревога. Вместо това обаче имаше чувството, че сърцето й е мъртво в гърдите й — досущ изтлял въглен от угаснал огън.

Защо не се бе досетила за Саран? Как така не можа да разпознае първопричината за привличането, което изпитваше към него? Богове, бе стояла на носа на кораба на Чиен и му беше разказвала как Асара я бе върнала обратно към живота, как това действие ги бе обвързало по един дълбок, съкровен начин и как тази връзка ги караше да се стремят една към друга. А всъщност през цялото това време е говорила на самата Асара.

Духове, колко я мразеше само! Мразеше лъжите й, хитруването й, непоносимия й егоизъм. Мразеше я, задето беше повярвала, че е Саран, задето тази проклета жена я бе накарала да говори за Асара, докато същевременно я наблюдаваше зад тъмните си куараалски очи. Ала най-много я мразеше, задето бе позволила Кайку да съблазни Саран, да прави любов с него, мислейки си, че той е истинска личност, а не някакъв си фалшификат. Нямаше никакво значение, че не бяха довели до край акта си; предателството се таеше в намеренията, а не в резултата, и беше неоспоримо.

Едва сега младата жена си даде сметка, че желанието й да спи с куараалския шпионин не се дължеше единствено на плътско влечение. Тя се бе разкрила пред него и любовните ласки нямаше да бъдат просто забавление, а потвърждаване на чувството, което — както си мислеше Кайку — съзряваше между тях. Естествено, тя не си призна това пред себе си — младата жена не можеше да бъде честен съдник на собствените си чувства. Единствено благодарение на безмерното си огорчение тя осъзна колко много надежди бе възлагала на Саран, ала вече бе прекалено късно.

Беше се разкрила пред някого, беше станала уязвима и отново я бяха наранили жестоко. Загледана мрачно в далечината, Кайку си обеща, че никога вече няма да допусне това да се случи отново.

— Време е, Кайку — каза Юги, поставяйки дланта си на рамото й.

Тя надигна бавно глава и се загледа отнесено в него, сякаш изобщо не го виждаше. После се изправи уморено на крака, вдигна раницата и пушката си и ги нарами.

— Готова съм — рече, обръщайки се към тримата си спътници.

* * *

Преминаха през укрепленията на границата на Лоното и се насочиха на запад. Окото на Нуку вече се бе издигнало високо над облаците и лъчите му обливаха каньоните и долините на разлома Ксарана. За един продължителен период от време никой не продума нищо. Номору ги поведе по тесните ръбове, спускащи се до най-дълбоките клисури — това бе единственият начин да прекосят незабелязани Разлома. Кайку, Тсата и Юги заслизаха по сипеите и стръмните канари и не след дълго бяха погълнати от сенчестия, хладен здрач.

Западната страна на Лоното бе защитена от гъст лабиринт от процепи и тунели, известен като Плетеницата. Тук, преди столетия, същите потоци, които открай време бяха текли на изток от ръба на долината, за да изваят земята, където бе построено селището, се бяха обърнали на запад, разяждайки древните скали. С течение на времето скалите ерозираха, а честите земетресения, които разтърсваха Разлома, бяха довели до появата на тунелите. Сега тези потоци бяха пресъхнали, ала следите от съществуването им прорязваха пейзажа като лабиринт от объркани задънени улици, водещи надолу в дълбините. Ако пътешествениците се движеха по върха на Плетеницата, щяха да напредват значително по-бързо и лесно, обаче там щяха да са лишени от каквато и да е възможност за прикритие — един от участъците представляваше плоска скала, широка около километър и половина — и вероятността да бъдат забелязани от километри бе огромна.

— Това е краят на нашата територия — обяви Номору, след като се промъкнаха през една тясна цепнатина и излязоха от Плетеницата. Това беше първото нещо, което някой от тях казваше, откакто бяха потеглили. Пред тях се простираше полегатото дъно на някакво широко дефиле. Вертикалните му стени се издигаха почти на тридесет метра над главите им — обрулени от времето, грапави скали, чиято повърхност бе покрита с редки храсталаци, а самото дъно представляваше естествена градина, която накара Кайку да затаи дъх. Истински рай от пъстри цветя и живописни дървета, обагрен в алено, пурпурно и зелено, осеян с малки езерца, захранвани от ромолящия ручей. Чуруликащи птички пърхаха около гнездата си в короните на дърветата, а във въздуха се стелеше ефирна мъгла.

— Оттук нататък вече няма да сме в безопасност — добави следотърсачката, а грозните гласни на нисшия й сарамирски сякаш оскверниха красотата на това приказно място. Въпреки това всички съзнаваха истинността на думите й. Разломът гъмжеше от банди, всяка от които ревниво охраняваше своята територия, и Лоното водеше непрекъсната война, за да държи отворени пътищата си към външния свят.

Четиримата пътешественици поеха напред с удвоена бдителност. Номору отново избираше най-трудните маршрути, защото най-непроходимите пътища често се оказваха и най-сигурните. След по-малко от час Кайку изгуби всякаква представа за посоката, в която се придвижваха. Младата жена не отделяше поглед от жилавата фигура, пристъпваща най-отпред, обвинявайки я за това изпитание; после обаче си даде сметка колко несправедливо беше това. Ако не беше Асара, тя щеше да приветства с радост тази експедиция. Ако не беше Асара…

Липсата на разговори отново я беше навела на мрачни мисли. Юги бе необичайно сдържан, а Тсата… Тсата и бездруго почти не си отваряше устата. Само слушаше и наблюдаваше, изнервяйки този срещу себе си с чуждоземското си любопитство. А дали той знаеше? Дали знаеше, че Саран не беше онзи, за когото се представяше? Ами Заелис и Кайлин? Та те би трябвало да знаеха. Поне Кайлин — тя разпознаваше Различните веднага щом ги зърнеше. Всички Сестри владееха тази способност.

Изведнъж й се прииска да се изправи срещу Заелис и Кайлин и да ги попита защо никой не й беше казал истината. След това обаче си каза, че навярно имаха своите основания — все пак Асара беше шпионин и едва ли беше тяхно право да разкриват самоличността й. Кайку не беше говорила пред никого за Асара, като изключим Мишани, нито пък бе споменавала нещо за влечението си към Саран. Защо изобщо да се намесват? Освен това така само щеше да налива вода в мелницата на Кайлин, която не спираше да я увещава да се посвети изцяло на Аления орден. Ако се беше отдала на обучението си, вместо да скита по широкия свят, щеше сама да разпознае Асара, и то на момента.

Още не можеше да повярва, че някогашната й прислужница е способна на това. Пък и как би могла? Нямаше никаква представа за реалните умения на Асара. Беше я виждала да променя леко чертите на лицето си, както и цвета на косата си, включително и да накара татуировката на ръката си да избледнее. Добре, да не забравяме и ужасните следи от изгаряния по тялото й, от които не остана и помен. Ала да смени не само формата на тялото си, но и своя пол… това се струваше невъзможно на Кайку. Що за създание би могло да направи това? Що за същество?

„А какво ли създание би могло да изкриви нишките на реалността, за да създаде огън или да прекършва чуждите умове? — запита се безжалостно младата жена. — Тя е не по-малко невъзможна от теб. Светът се променя по-бързо, отколкото можеш да си представиш. Вещерските камъни преправят Сарамир и онова, което някога е било невъзможно, вече е реалност.“

— Какво си се умислила, Кайку? — обади се Юги. — Личи си от километър.

Младата жена се усмихна извинително и като че ли живна малко.

— Кажи ми нещо, Юги. Пътешествието ще бъде дълго и ако някой не ме развесели, просто ще падна и ще умра.

— Съжалявам — вдигна рамене мъжът. — Хуморът ми нещо се е изчерпал. Снощи не се чувствах хич добре, ала вървенето поне избистри главата ми.

— Да не би да си преял? — вдигна вежди девойката.

— Едва ли. Не съм хапвал нищичко. Може би затова ми е толкова зле.

Кайку се засмя тихо. Номору, която вървеше пред тях, се обърна внезапно и ги изгледа навъсено.

— Изглеждаш притеснена — каза Юги със загриженост в гласа. — Има ли нещо общо с Маската?

— Не — отвърна девойката и това беше съвсем вярно; напълно бе забравила за Маската, обсебена от мислите за болката, която Асара й беше причинила. Тя лежеше увита в раницата й; предметът, който баща й бе откраднал и заради който бе умрял. Кайку изведнъж усети как Маската се взира в нея. Пет години бе стояла скрита в раклата в къщата й, без момичето да я сложи дори един-единствен път; защото тя много добре знаеше как действаха Истинските Маски, как превръщаха в роб човека, който ги носеше, как го пристрастяваха към еуфорията на Чаросплетието, дарявайки го с огромна сила в замяна на разсъдъка му. Копнежът да стори това ни най-малко не беше намалял; едва забележим, ала неизменен гъдел в най-тъмните кътчета на съзнанието й, пробуждащ се всеки път, когато се сетеше за Маската. Тя отново я зовеше.

* * *

По някое време следобед пътешествениците спряха под една надвиснала канара, за да се подкрепят. Дефилето бе останало зад гърба им и вече от няколко часа се спускаха по огромен полегат склон, осеян с порутени скали, които стърчаха от земята като гигантски каменни цветя, чиито венчелистчета бяха украсени с кварц, варовик и малахит. Откакто бяха поели по склона, се движеха на прибежки от едно укритие до друго и макар че така напредваха по-бързо, отколкото през дефилето, нервите им се бяха обтегнали до крайност. Тук вероятността да ги забележат беше много голяма.

— Защо минаваме оттук? — попита Юги. — Не бързаме толкова много.

Номору смръщи вежди, очевидно засегната от тази реплика.

— Аз съм водачът — сопна се тя. — Познавам тези земи.

Дясната ръка на Заелис обаче не се отказваше.

— Добре, обясни ми тогава. И аз ги познавам, макар и не толкова добре като теб. Южно от тук има сравнително закътан проход, който…

— Не можем да минем оттам — бе категорична жената.

— Защо? — обади се Тсата. Кайку го изгледа изненадано. Това беше първата дума, която ткиуратецът бе казал този ден.

— Това няма значение — отсече следотърсачката и тръгна напред.

Тсата остана неподвижен, изучавайки я съсредоточено. Кожата му, която изглеждаше жълтеникава на разсъмване, сега грееше в златисто на светлината на следобедните слънчеви лъчи, а бледозелените му татуировки, пълзящи по ръцете и лицето му, създаваха впечатлението, че Разломът му е като роден дом.

— Ти познаваш тази местност — проговори той след миг. — Трябва да споделиш знанията си. Ако ги задържиш за себе си, ще бъде лошо за нашия паш.

Паш ли? — Номору се беше обърнала към тях, вдигнала недоумяващо вежди.

— Групата — поясни Кайку. — Четиримата пътуваме заедно, което ни прави паш. Нали така? — завъртя се момичето към Тсата.

— Един вид паш — поправи я ткиуратецът. — Ала не единственият. В случая обаче имах точно това предвид.

Водачката им разпери гневно ръце. Кайку забеляза нейните собствени татуировки, когато ръкавите на дрехата й разголиха кожата й — преплетени форми и спирали, извиващи се около най-различни образи и пиктограми, символизиращи клетвите, дълговете и задълженията на носещия ги. Това бе традицията на просяците, крадците и другите представители на низшите съсловия от Бедняшкия квартал в Аксками — те изписваха историята си с мастило по телата си. Нуждата ги принуждаваше да извършват услуги един на друг и в повечето случаи честната им дума бе достатъчна; ала понякога, когато ставаше въпрос за по-важни дела, възникваше и необходимостта от по-силна гаранция. Татуировките представляваха външен израз на поетите ангажименти — обикновено се рисуваха наполовина и биваха завършени едва след изпълнението на мисията. Клетвопрестъпниците бързо биваха разкривани и не оцеляваха дълго, след като всички останали им откажеха помощта си.

Колко беше странно, помисли си Кайку, че нуждата от чест и достойнство се увеличаваше с намаляването на парите и имуществото. Тя се запита дали Номору не беше клетвопрестъпница, ала значението на татуировките бе непонятно за нея и всички думи, които разчиташе, бяха изписани на жаргона на нисшия сарамирски, който тя не владееше.

— Териториите се променят — каза накрая следотърсачката, смекчавайки тона си. — Границите обаче не са точно определени. Пазят ги разузнавачи, понякога и бойци, но няма постоянна охрана, нито пък укрепления. Ето защо ви прекарвам точно оттам. Няма друго място, откъдето да се промъкнем по-лесно. — Тя кимна с глава към осеяния със скали склон. — Това място е бойно поле. Погледнете терена. Това е ничия земя. Прекалено много духове бродят тук.

— Духове? — попита Кайку.

— Появяват се през нощта — обясни водачката. — Мнозина са били убити тук. Местата помнят. Ето защо го прекосяваме през деня. — Тя се обърна към Юги. — Проходът, за който говориш, беше превзет преди месец. Имаше битка — един спечели, а друг загуби. — Жилавата жена се усмихна, оголвайки зъбите си. — Едно време беше безопасен. Сега ще те убият, преди да си го доближил. — После изгледа въпросително Тсата. — Доволен ли си? — попита.

Ткиуратецът вирна брадичка към нея. Номору се намръщи, понеже не знаеше, че това е начинът, по който окхамбците изразяваха съгласието си. Кайку не я просветли. Водачката им вече бе решила, че не харесва мъжа с оранжево-русата сплъстена коса.

* * *

Късметът им изневери късно вечерта на същия ден.

Навъсеното небе приличаше на кървавочервен съсирек, осеян с тъмносини язви и полуприкрит под булото на прозрачните облаци. Нерин и Аурус бяха увиснали в западната част на небосклона — едва забележимият зеленикав полумесец на по-малката се подаваше иззад масивното восъчно лице на по-голямата сестра. Номору ги водеше по един висок скалист гребен, издигащ се високо над околните чукари и клисури. Назъбената му повърхност ги принуждаваше да се катерят мъчително по едната страна на всяко препятствие, само за да се спуснат след това по стръмния му склон. Тъкмо бяха достигнали до края на гребена, когато Номору внезапно вдигна ръка, изкривявайки пръстите си в типичния за Сарамир знак, който всички жители на континента научаваха още като деца. Четиримата пътешественици се притаиха до скалата.

Кайку напрегна слуха си, ала не можа да чуе нищо, с изключение на далечни животински крясъци и приглушеното жужене на насекомите. Досега не се бяха натъквали на каквито и да е признаци на човешко присъствие — било заради уменията на Номору, или поради чист късмет. Сега присъствието на незнайната опасност стегна мускулите й, изпълни тялото й с адреналин и прогони мрачните мисли.

Юги се надигна леко, държейки пушката си готова за стрелба.

— Усещаш ли нещо? — прошепна той.

— Не съм се опитвала — отвърна тя. — Още не се осмелявам. Ако е Чаросплетник, веднага ще ме забележи. — Кайку премълча най-дълбокия си страх — никога досега не се беше изправяла срещу Вещер на бойното поле на Чаросплетието. Единствената Сестра, която бе правила това, беше Кайлин, и девойката се боеше, че някой ден това щеше да се случи, независимо дали го искаше, или не.

Точно тогава забеляза, че Тсата е изчезнал.

Ткиуратецът се беше притаил до канарата вдясно от нея. На някакво първично ниво той съзнаваше от кой ъгъл можеше да бъде забелязан и къде беше прикрит. Скалистите зъбери вдясно пазеха фланга му и той щеше да чуе, ако някой се опиташе да се промъкне оттам; отвъд тях обаче имаше закътани места, където можеше да се скрие стрелец с пушка или лък. Татуираният мъж реши да заобиколи канарата отдясно, докато същевременно Номору минаваше отляво; така щеше да се срещне с разузнавачката от другата страна. Логиката, която го ръководеше, се основаваше на хилядолетен опит в джунглата. Един следотърсач можеше да бъде ухапан от змия, да падне в капан, да си счупи крака, да бъде пленен или да се окаже неспособен да предупреди останалите от своя паш, в случай че враговете установяха местоположението им. Докато двама разузнавачи, всеки от които се движи по различен маршрут, бяха значително по-трудни за обезвреждане и ако единият беше сполетян от нещастие, другият можеше да му се притече на помощ. Пък и — най-важното — така бе по-безопасно за самата група.

Тсата не спираше да се учудва на неразбираемите мисловни процеси на чужденците — били те сарамирци, или куараалци. Толкова много биваше премълчавано; толкова много оставаше в сферата на намеците и загатванията. Например флиртуването — той бе наблюдавал как Саран и Кайку се навъртат един около друг на кораба на Чиен. Защо просто не можеха да си кажат онова, което и двамата знаеха, да си признаят директно желанието, което изпитваха един към друг, а трябваше да го правят по такъв косвен начин? Чужденците се държаха толкова потайно, толкова затворено, и кътаха силата си, вместо да я споделят, криейки се зад думи и действия, водени от желанието да облагодетелстват себе си, а не своя паш. Вместо една задружна общност те имаха една неуравновесена култура, състояща се от множество социални нива, където мястото на отделния индивид зависеше единствено от това, дали произлиза от заможно или бедно семейство. Всичко това изглеждаше толкова абсурдно!

Тсата изпитваше известна симпатия към Саран, защото куараалецът бе склонен да пожертва всички мъже, които го придружаваха в джунглите на Окхамба, само и само да се измъкне жив оттам. Ткиуратецът напълно го разбираше — шпионинът работеше за благото на един по-голям паш — този на Либера Драмач и всички жители на империята, докато останалите участници в експедицията бяха там единствено заради парите или славата. Единствено мотивите на Саран бяха безкористни. Дори куараалецът обаче се държеше потайно и се мислеше за „водач“ на групата им, макар че Тсата не бе взел никакви пари и се бе присъединил към куараалеца по своя собствена воля.

Един поглед се оказа напълно достатъчен, за да види, че скалистите зъбери блокираха пътя му, пречейки му да заобиколи канарата отдясно. Ето защо ткиуратецът реши да се изкатери върху нея. Това щеше да е доста рисковано, ала просто нямаше друг начин. Той се изстреля като пружина от приклекналата си позиция и само след миг вече беше горе, прилепил тялото си към грапавата повърхност на камъка. В джунглите на отечеството му оранжево-русата му коса и зелените му татуировки му служеха като перфектен камуфлаж, ала сега имаха точно обратния ефект. Той бързо пропълзя към другата част на скалата, опитвайки се да се слее с оскъдната растителност, покрила повърхността й.

Светлината постепенно чезнеше от небосклона, заменена от бледозеленикавото сияние на луните. Тсата се приближи до края на канарата и погледна надолу. От дясната стена на гребена, по който се движеха, стърчеше тесен перваз, следващ извивките на стръмния склон, който завършваше сред малка полянка, заобиколена от три страни от надвиснали скали.

Ткиуратецът ги чу и долови мириса им още преди да ги е видял. Те вървяха по перваза и не след дълго щяха да излязат точно там, където стояха Юги и Кайку.

Бяха двамина. Носеха черни дрехи и кожени брони, а лицата им бяха неестествено бели от силния грим, с червени кръгове около очите. От телата и дрехите им се излъчваше силна миризма на ритаси — цвете с пет венчелистчета, което сарамирците запалваха по време на погребалните си церемонии. Пушките им изглеждаха старинни и тежки, а на коланите им се полюшваха закривени саби.

Тсата преметна пушката на гърба си и измъкна своята кнтха от колана си. Тя представляваше типично за Окхамба оръжие, използвано за близък бой в джунглата, където по-дългите хладни оръжия са мъчноподвижни и само се закачат в околните растения. То се състоеше от кожена ръкохватка, снабдена със стоманен предпазител за пръстите, и две закривени в противоположни посоки остриета, излизащи от горния и долния му край. Обикновено кнтха се използваше по двойки — едно за блокиране на противниковите удари и едно за атака, което правеше четири свистящи остриета, способни да нанесат чудовищни рани. Ефективната им употреба изискваше изключително жесток боен стил и неслучайно сарамирците имаха свое собствено название на това приспособление — куки за изкормване.

Безшумен и бърз като котка, ткиуратецът скочи на скалния перваз. Двамата мъже, концентрирани върху собственото си безшумно придвижване, изобщо не усетиха, че се промъква зад гърба им. Бяха лесни жертви.

Тсата ги връхлетя светкавично, обезглавявайки с лекота единия, след което заби кнтхата, която държеше в лявата си ръка, в гърлото на другия. Ударът не беше достатъчно силен, за да отреже главата му, ала въпреки това зловещото острие разряза дебелите мускули и заседна в горната част на гърба му. Докато първият мъж рухваше на земята, ткиуратецът ритна в гърдите своята жертва и изтръгна оръжието си от тялото й. Рукна фонтан гореща кръв, а Тсата отстъпи назад и се загледа в строполяващия се човек, чието тяло още не можеше да осъзнае, че вече беше мъртво.

Доволен, че е предпазил по-голямата част от своя паш, ткиуратецът веднага насочи мислите си към Номору. Той избърса кръвта от остриетата, за да попречи на мириса на кръв да издаде присъствието му пред евентуалния неприятел, след което се запромъква по перваза в посоката, откъдето бяха дошли мъжете с белосаните лица.

Откри я на закътаната полянка. Беше притисната до скалата, с лице към него. Пред нея стояха други двама — единият бе притиснал ножа си до брадичката й, а другият се оглеждаше напрегнато наоколо с пушка в ръце. Съзнавайки, че още не беше достатъчно тъмно, за да остане незабелязан, Тсата се огледа набързо за други врагове, ала не откри такива. Очевидно това не бяха истински воини, колкото и да се правеха на такива.

Първостепенната му задача бе човека с ножа. Искаше му се да се нахвърли изневиделица върху него, ала рискът за разузнавачката беше прекалено голям. Вместо това ткиуратецът изчака, докато никой от двамата не гледаше към него, и взе на мушка набелязаната жертва. Тъкмо преценяваше каква бе вероятността да застреля мъжа, без той да намушка инстинктивно Номору, когато жената го забеляза и очите й едва забележимо потрепнаха. Нито един от двамата непознати не й обърна внимание. Само след миг обаче тя се вторачи съсредоточено в ткиуратеца. Човекът с ножа се намръщи, щом видя това, ала не отклони погледа си. Тогава жената първо присви очи, а после ги ококори широко.

— Стига си се пулила, глупачке! — изсъска мъжът с ножа. — Не съм идиот. Хич няма да ме накараш да се обърна — след което я зашлеви през лицето. За да направи това обаче, трябваше да отдели ножа от гърлото й, и Тсата използва точно този момент, за да натисне спусъка. Пушката изтрещя оглушително и куршумът пръсна черепа му, разпилявайки мозъка му.

Последният оцелял се обърна с вик, вдигайки оръжието си; ала ткиуратецът вече беше до него и разпаряше гърлото му със своята кнтха. Пушката му гръмна, докато падаше, а вторият удар на Тсата проби дупка в черепа му.

Ехото от изстрелите отекна из Разлома, изгубвайки се в сгъстяващия се здрач.

Тсата и Номору се спогледаха, след което следотърсачката се наведе и взе от земята пушката и кинжала си, които нападателите й бяха отнели.

— Ще дойдат всеки момент — рече тя. — Още от тях. Трябва да се махаме оттук.

Загрузка...