Нишката на покварата

Тридесет и шеста глава

Битката за Лоното се беше пренесла и в небето. Гарваните се бяха изстреляли от покривите на къщите и бяха долетели от далечните дървета и закътаните си сред скалите гнезда, издигайки се в гъст облак, по-черен от кълбетата дим, стелещи се в небето. За птичите им съзнания призивът на Лусия беше като боен зов, на който просто не можеха да не откликнат. Тя се отнасяше към тях като към приятели и до този момент не бе правила нищо, което да ги изложи на опасност; ала нещата се бяха променили и сега тя изпращаше своите пазители на война с една-единствена, простичка заповед — да избият гнусовраните.

Черните силуети се виеха и грачеха в помръкналото следобедно небе, предизвиквайки по-големите и по-силни Различни птици. Гарваните бяха безброй — числеността им превъзхождаше многократно тази на гнусовраните. Те се опитваха да парират атаките на пазителите на Лусия, махайки неповратливо с парцаливите си криле, ала гарваните бяха много по-пъргави и нанасяха мълниеносни удари с клюнове и нокти, след което се отдалечаваха светкавично. Това обаче не означаваше, че от тяхна страна нямаше жертви — на всеки три мъртви гарвана се падаше по една гнусоврана, която се понасяше като камък към земята. Касапницата бе жестока, а кървавите пера, които се стелеха бавно над Лоното, напомняха някакъв зловещ звездопад.

Кайлин ту Моритат следеше с периферното си зрение какво се случваше във въздуха, ала вниманието й бе насочено другаде. Тя бе застанала на една от най-високите тераси, обградена от две Сестри от Аления орден, а двадесетина мъже ги охраняваха от евентуални хищници. Под тях терасите и платата на града се спускаха към източната долина, която продължаваше да гъмжи от Различни зверове, мятащи се безполезно към укрепленията, докато топовете и пушките на защитниците ги покосяваха със стотици. Черните вълма дим, стелещи се наоколо, бяха спуснали непрогледната си завеса над кривите улички на Лоното, където тичаха все повече и повече чудовища — отбраната на западната стена се бе пропукала и хищниците се промъкваха оттам, нападайки онези жени и деца, които не бяха успели да се скрият в пещерите.

Битката в небето намери своето отражение в Чаросплетието. Сестрите пикираха и връхлитаха като комети, избягвайки непохватните усилия на Вещерите да отвърнат на удара. Те заплитаха цели гроздове от възли, а действията им бяха координирани до такава степен, че Чаросплетниците изглеждаха като орда диваци пред перфектно организираните жени. Освен това Сестрите имаха и числено превъзходство пред противниците си, ето защо нямаше нищо чудно в обстоятелството, че бяха наклонили везните на битката в своя полза.

По-опитните Чаросплетници се сражаваха дръзко, ала изведнъж бяха разтърсени от силна тревога. Кайлин прекрасно знаеше на какво се дължеше това — вещерският камък надаваше своите вопли за помощ. От този момент нататък противниците й започнаха да правят множество елементарни грешки, което бе добре дошло за Аления орден. Двама вещери загинаха почти едновременно, а телата им изригнаха в пламъци, докато Сестрите разкъсаха нишките им.

Друг Чаросплетник се намираше на границата на поражението, когато Кайлин внезапно бе обляна от ледена вълна, сякаш я връхлетя предчувствието за собствената й смърт. Жената реагира в мига, преди ударната вълна да ги помете; силата й беше толкова голяма, че засенчваше воплите за помощ на вещерския камък. Самата тъкан на реалността се огъна и изкриви, а когато чудовищното цунами отмина, Кайлин веднага се втурна да разгледа деформираните нишки, за да установи местоположението на първоизточника му.

Запад. Бе дошло от запад — там, където се намираше Кайку.

Прозрението я осени на часа. Вещерският камък в разлома Ксарана бе унищожен. Тя изпрати триумфиращ вик на своите Сестри и те се хвърлиха с нови сили в схватката.

Чаросплетниците бяха сломени. Борбеността им се беше изпарила. Подобно на бледи призраци, съзнанията им се рееха сред златистите нишки, зашеметени и изплашени от чудовищния характер на бедствието, което ги беше връхлетяло. Те още не можеха да повярват, че това е истина, а Сестрите се поколебаха, опасявайки се от някакъв трик. Нерешителността им обаче продължи само секунда — в следващия миг те се втурнаха напред, подобно на вълци след ранен заек, и разкъсаха враговете си на парчета.

Изведнъж всичко свърши. Представителките на Аления орден се рееха сами из Чаросплетието, безтелесни сред грациозно полюшващите се фибри. Сами, с изключение на левиатаните, които се носеха бавно на ръба на възприятията им, а движенията им изглеждаха странно оживени. Огромните китоподобни същества бяха почувствали ударната вълна и очевидно бяха смутени от нея.

Постепенно Кайлин взе да долавя странни вибрации, които пронизваха света на златистите нишки. Отне й известно време, докато разбере природата на този феномен. Това бяха отгласите от непонятния език на тайнствените същества — приглушени басови припуквания и похлопвания, които я накараха да се вслуша с изумление. Никога преди левиатаните не бяха давали признаци, че забелязват хората, дръзващи да проникнат в Чаросплетието, като изключим непрекъснатите им усилия да стоят извън обсега на натрапниците; ала ето че сега бяха реагирали на гибелта на вещерския камък.

Кайлин избухна в мощен смях, когато се завърна в тялото си. Искаше й се да остане там и да се заслуша в гласовете на мистериозните обитатели на Чаросплетието, обаче трябваше да свърши и други неща. Въпреки че бяха разгромили Вещерите в Лоното, победата им можеше да се окаже закъсняла, за да обърне баланса на битката.

Тя погледна към Сестрите от двете й страни, видя едва прикритите усмивки, разцъфнали на изрисуваните им устни, както и пламъчетата в алените им очи, и изведнъж се почувства невероятно горда. Това бе само малка част от сестринското й войнство — високата жена беше разпръснала повереничките си, загрижена за безопасността на Ордена — ала ето че бяха успели да надвият Чаросплетниците в собствената им игра. Кайлин изпитваше дълбока привързаност към всички Сестри от Аления орден — към всяко дете, родено с кана, което бе спасено от смъртта. Тя винаги бе вярвала, че повереничките й представляваха нещо повече от хората, че бяха нещо като по-висши индивиди, стояща на по-високо стъпало от расата, от която бяха произлезли; а сега вече го знаеше.

Кайку, безценната Кайку. Най-вероятно тя бе спасила всички тях. Вярата, която питаеше Кайлин към нея, се бе оказала напълно оправдана.

Високата жена разпрати букет заповеди из Чаросплетието, разполагайки Сестрите си там, където нуждата от помощта им беше най-голяма, след което внезапно помръкна. Докато се бе сражавала сред златистите нишки, нямаше време да го забележи, ала сега разбра, че Сестра Ирилия, на която бе поверила закрилата на Лусия, не отговаря на повикванията й.

Когато и последните гнусоврани бяха разръфани от гарваните, Лусия се обърна към Номору и попита:

— А сега какво?

Юги я изгледа загрижено. Някогашната Престолонаследничка изобщо не се държеше като дете на четиринадесет жътви. Баща й и най-добрият й приятел току-що бяха умрели пред очите й — по нея още блестяха капките от кръвта на Заелис, които тя изобщо не си бе направила труда да избърше, — ала сълзите й вече бяха изсъхнали и изцапаното й със сажди лице изглеждаше като ледена маска. Очите й, които обикновено гледаха замечтано и отнесено, сега бяха като кристални отломки — пронизващи и остри.

Мъжът се озърна наоколо. Продължаваха да стоят на мястото, където ги бяха нападнали Чаросплетниците. Труповете на Флен и Заелис лежаха недокоснати до мъртвите фурии, Вещерите, Сестра Ирилия и десетки гарвани. Лусия се намираше в центъра на тази костница. Тя не бе обърнала никакво внимание на предложението на Юги да се преместят на някое по-безопасно място — тази негова идея бе продиктувана едновременно от съчувствие към загубата й и от непоносимото страдание, което му причиняваше гледката на неговия приятел и водач Заелис, въргалящ се в прахта. Впоследствие бяха пристигнали други войници и Юги ги бе разпределил наоколо; щом Лусия не искаше да се премести, той трябваше да се погрижи за защитата й.

Той знаеше какво се опитваше да направи Номору, въпреки че изобщо не го показа, когато я попита. До този момент гнусовраните не бяха взели никакво участие в битката, като гледаха винаги да остават извън обсега на оръжията, реейки се високо в небето. За опитен воин като Юги целта им бе повече от ясна. Те бяха очите на Възлите — и планът на Номору бе концентриран именно върху тях. Да ослепим Възлите, като извадим очите им. Да ги поставим в неизгодна позиция. А после…

— Трябва да ги намерим — рече Номору с безизразен тон.

Лусия не каза нищо, ала гарваните над главите им веднага се разпръснаха, насочвайки се във всички посоки. Търсенето на Възлите започна.

Момичето се заслуша в мислите на птиците, затворило очи. Номору я наблюдаваше изпитателно. В този момент пристигна един вестоносец от западната стена, който каза, че големи участъци от нея щели да рухнат всеки момент под влияние на огъня и тежестта на труповете, накамарени срещу нея.

Юги смръщи чело. Паднеше ли западната стена, бяха обречени. Дори и да успееха да разберат къде се криеха Възлите, мъжът с кърпата на челото не хранеше особени надежди, че щяха да успеят да се доберат до тях. Навярно една последна, концентрирана атака щеше да успее да ги провре през редиците на Различните, ала той не вярваше много на това. Обаче при всички положения щеше да е по-добре, отколкото да стоят тук и да чакат смъртта си, сгушени зад сгромолясващите се стени, криейки се в тъмнината, докато вражеският прилив ги удавеше под вълната от зъби и нокти.

Мъжете около Лусия веднага надигнаха пушките си, когато една черна фигура се появи в края на улицата, ала после ги смъкнаха обратно, когато се оказа, че това е Кайлин. Високата жена крачеше гордо и невъзмутимо както винаги. Тя премина покрай стражите, без изобщо да ги удостои с поглед, и веднага се ориентира в ситуацията. Понеже не искаше да безпокои Лусия, Кайлин реши да се обърне към Юги.

— Ранена ли е? — попита тихо.

— Не — отвърна мъжът.

В този миг очите на Лусия се отвориха.

— Кайлин — започна тя, а в гласа й се усещаше някаква безапелационност, каквато нямаше преди. — Трябва ми помощта ти.

Високата жена се приближи към нея.

— Разбира се — отвърна тя и за миг на Юги му се стори, че изглеждаха като майка и дъщеря — дотолкова си приличаха по гласа и маниерите. — Как мога да ти помогна?

— Открих нещо.

— Възлите ли? — попита нетърпеливо Номору.

— Тях ги открих преди известно време — рече момичето, а на устните му изплува злобна усмивка, която изглеждаше направо шокиращо на фона на изящните й черти. — Става въпрос за нещо по-добро.

Възлите, за разлика от Сестрите от Аления орден, не се страхуваха да се скупчват на едно място. Бяха се разположили на юг от Лоното, далеч от бойните полета, а охраната им бе поверена на стотина гаурега. Чудовищата бяха изградили жива стена около тях — това ги правеше недосегаеми за който и да е отряд, който изпратеше Лоното срещу тях. Случайните атаки на неголеми формации биваха отблъсквани с лекота, а единствената армия с достатъчна численост, за да ги застраши, бе затворена в Лоното. Въпреки това Възлите бяха научили урока си и се криеха на границата на телепатичните си възможности, с които контролираха Различните хищници, управлявайки битката отдалеч.

Гибелта на Чаросплетниците ни най-малко не ги интересуваше; те бяха лишени от емоцията, необходима, за да откликнат на смъртта на своите господари. Това, което ги безпокоеше, беше смъртта на гнусовраните, защото тези птици изпълняваха перфектно ролята на наблюдателни постове. Възлите не бяха директно свързани със зрението на всички хищници, които им бяха поверени, ала можеха да гледат през очите на някои от тях. Те не използваха всички възможности; все пак количеството информация, което можеха да обработват за определено време, не беше неограничено.

Сега се бяха пренасочили към скренделите — бяха избрали няколко екземпляра, нареждайки им да се изкачат колкото бе възможно по-нависоко, за да могат да им осигурят панорамна гледка към бойното поле. Резултатът обаче изобщо не можеше да се сравнява с работата, която вършеха гнусовраните.

Скривалището, което си бяха избрали, представляваше тревиста долина във формата на полумесец, заобиколена от хълмисти възвишения от запад, изток и юг. Никой не можеше да ги забележи от тези посоки и ако не позволяваха на гаурегите да се катерят по хълмовете, защитниците на Лоното никога нямаше да ги открият. Събралите се тук Възли бяха почти двеста на брой — призрачно стълпотворение от същества, облечени с идентични черни роби, забулили с качулки безизразните си бели лица, които бяха обърнали на север. Когато армията от хищници обгради Лоното, Възлите се оказаха на предела на възможностите си, понеже броят Различни, който можеше да контролира всеки от тях, бе ограничен. Обаче с разгръщането на сражението задачата им се улесни, тъй като числеността на зверовете намаля, достигайки оптималния брой, с който можеха да оперират Възлите. Гаурегите обикаляха неспокойно покрай притихналите фигури, прегърбили косматите си туловища, а огромните им предни крайници се поклащаха лениво пред тях.

Гаурегите не бяха от най-чувствителните създания; Възлите също. Ето защо никой не обърна внимание на постоянно засилващия се тътен от юг, докато не стана прекалено късно. По времето, когато гаурегите започнаха да поглеждат към заобикалящите ги възвишения и да ръмжат въпросително един на друг, звукът вече бе станал ясно различим, и миг преди новият и неочакван враг да се покаже пред погледа им, те осъзнаха какъв бе този шум.

Копита.

Кавалерията на рода Икати превали хребета на възвишението, а първите ездачи нададоха бойните си викове. Баракс Зан яздеше в средата на сиво-зелената маса, вдигнал високо своя меч, а гласът му се извисяваше над възгласите на хората му. Непохватните опити на гаурегите да се организират в някаква защита се оказаха трагично бавни. Ездачите се врязаха в противниковите редици, стреляйки почти от упор в Различните хищници; залпът им унищожи почти цялата предна линия на врага. Тогава нападателите извадиха мечовете си и двете формации се сблъскаха — косматите юмруци поваляха конниците от седлата им, остриетата се врязваха в твърдата кожа и разпаряха мускулите отдолу, конете чупеха краката си, все едно бяха съчки, гърмяха пушки, хора биваха премазвани. Гаурегите бяха страховити противници и нападението се превърна в истинско клане; кървав и жесток ръкопашен бой между хора и зверове.

Зан маневрираше умело с коня си, гледайки да го държи далеч от зверовете, като съсичаше всеки крайник, който се протегнеше към него. В очите му горяха ярки пламъци, каквито никой от хората около него не беше виждал от години, а изпитите му, покрити с бяла брада страни бяха осеяни с капки кръв. Хората му превъзхождаха гаурегите в съотношение три към едно, ала зверовете все още се държаха, защитавайки облечените си в черно господари, които продължаваха да гледат на север, сякаш изобщо не забелязваха какво се случваше около тях.

Тогава втората група прехвърли западния хребет и седемстотин мъже нападнаха фланга на гаурегите. Сега страховитите хищници просто нямаше как да попречат на нашествениците да ги обградят и да се доберат до Възлите. Ездачите поваляха безмълвните забулени фигури от конете си, като или ги обезглавяваха, или ги разсичаха през ключиците или гърдите, а съществата с безизразните маски стояха неми и изобщо не се съпротивляваха. За войниците на рода Икати това бе добре дошло; те колеха своите несъпротивляващи се жертви, газейки сред гъстите им редици.

Ефектът върху гаурегите беше мигновен. Предишната съгласуваност на действията им се изпари яко дим. Когато и последният от Възлите бе съсечен, те се превърнаха в обезумели животни, копнеещи да избягат в гората, за да се спасят от свистящите мечове и агресивните бойци. Единственото, което ги интересуваше, бе тяхното собствено оцеляване. Това имаше изцяло обратен ефект върху хищниците — те станаха много по-уязвими и за минути бяха накълцани на парчета.

Най-накрая падна и последният звяр — клането беше свършило. Баракс Зан се отпусна на седлото си, дишайки тежко, и огледа отрупания с трупове пейзаж. После се усмихна, вдигна високо меча си и нададе ликуващ вик, който хората му веднага подеха; долината заехтя от могъщия им рев, израз на триумфа от току-що спечелената победа.

Мишани ту Коли ги гледаше от върха на хълма, възседнала коня си; дългата й до глезените коса се развяваше на вятъра, а лицето й беше безстрастно както винаги.

След като Възлите вече ги нямаше, сред редиците на Различните хищници настана истинско безредие. Каквито животни бяха преди, в такива се превърнаха сега. Пред западната стена на Лоното, където оградата от дървени колове се бе наклонила опасно навътре под тежестта на накамарените трупове, зверовете преустановиха организираните си атаки и се нахвърлиха един върху друг, побеснели от дима и миризмата на кръв. Част от тях побягнаха далеч от пламъците, нападайки всичко, което се движеше наоколо. Изтощените бранители не можеха да повярват на очите си и гледаха изумено как враговете им, които се намираха на косъм от това да се прехвърлят през стената, внезапно отстъпиха, превръщайки се от дисциплинирана армия в най-неконтролируемата сбирщина, която хората от Лоното бяха виждали през живота си. Някой взе истерично да благодари на боговете и скоро по-голямата част от бранителите подеха вика му; защото само боговете, както изглеждаше, бяха способни да отблъснат враг като този в последната минута. Хората стояха на стената, отпуснали ръцете, в които държаха пушките и мечовете си, и не правеха нищо друго, освен да дишат — дишаха, живееха и се наслаждаваха на простотата на това.

Сцената в източната част на града бе почти същата, само дето Различните там бяха приклещени между стените на долината и издигащите се склонове на Лоното. Лишени от възможност за бягство, хищниците биваха покосявани от катапултите, топовете и пушките. Без направляващото напътствие на Възлите, те не можеха да намерят пътя, по който бяха дошли, за да се измъкнат оттук; те полудяваха от страх при звука на експлозиите, като някои от тях започваха да гризат собствените си крайници, други се заравяха под купчините мъртви хищници, а трети падаха вцепенени на земята, където останалите ги стъпкваха или ги разкъсваха на парчета. Е, в крайна сметка малка част успяха да избягат от долината, ала всички други останаха в смъртоносния капан до мига, в който настъпи смъртта им — било то от куршум, гюле или нокът.

По здрач над Лоното отново се възцари тишина. Димът бавно се разсейваше в пламналото небе, а окото на Нуку надзърташе ядосано над западните възвишения от разлома Ксарана. Никой от защитниците вече не обръщаше внимание на отвратителното зловоние, носещо се във въздуха, понеже бяха свикнали с него. Мъже, жени и деца вървяха по кривите улички на града, оглеждайки последиците от битката с широко отворени очи; жени ридаеха при известията, че съпрузите им никога няма да се върнат от боя, деца пищяха за родителите си, лежащи разчленени нейде в прахта. Различни родители взимаха под крилото си не-различни деца, опитвайки се да ги утешат, както и не-различни възрастни прибираха

Различни хлапета, без да осъзнават, че отговорността им ставаше постоянна в мига, в който телата биваха идентифицирани.

Повечето хищници или бяха избити, или бяха избягали надалеч, а ловни групи преследваха онези зверове, които скитаха в околностите на селището или се криеха в някои от къщите в града. Обитателите на Лоното бяха победили, ала вместо да бъдат изпълнени с чувство на триумф, в сърцата им се бяха загнездили умората и примирението. Долината бе удавена в кръв и се задушаваше сред морето от трупове. Броят на жертвите беше огромен, а степента на разрушенията — неизмерима. Никой от оцелелите не се заблуждаваше, че това беше пирова победа. Те бяха запазили живота си, ала с Лоното беше свършено веднъж и завинаги. Чаросплетниците вече знаеха къде се намират и щяха да дойдат отново, но следващия път едва ли щяха да са толкова безразсъдни. Следващия път дори всичкият късмет на света нямаше да може да спаси града.

Десетки конници на рода Икати влязоха бавно в Лоното, с баракс Зан и Мишани ту Коли начело на колоната им. И те бяха изтощени като жителите на Лоното, ала по съвсем други причини. Изнурителната им езда от Зила бе продължила в течение на дни, и те пришпорваха конете си до предела на възможностите им. Когато Кседжен ту Имоту издаде местоположението на Лусия пред Чаросплетника Фарек, Зан най-накрая се убеди в истинността на думите на Мишани. Той взе хилядата конници, с които бе дошъл в Зила, и препусна стремглаво към Разлома, следвайки указанията на Мишани. Бяха минали източно от Бараск, заобикаляйки опасната Гора на Ксу от север, и навлязоха в разлома Ксарана южно от Лоното, където дъщерята на Авун ги прекара по пътеки, удобни за конете. Обикновено подобен маршрут беше съпроводен от множество опасности, обаче враждуващите фракции в Разлома бяха забравили за дрязгите помежду си пред лицето на голямата опасност, поради което отрядът на Зан успя да поддържа добро темпо и пристигна точно навреме.

Ала никой от обитателите на Лоното не ги приветства като спасители. Малцина бяха тези, които съзнаваха, че заслугата за поражението на врага се дължеше именно на новодошлите конници. Те яздеха из уличките на града, а бранителите им отправяха любопитни и дори обвинителни погледи, сякаш искаха да кажат: Защо идвате чак сега? Къде бяхте, когато имахме нужда от вас?

Мишани трябваше да мобилизира всичките си сили, за да запази присъствие на духа. След всеки следващ труп тя очакваше да види бездиханното тяло на Кайку, Лусия или някой друг, когото познаваше. Тя познаваше неколцина от загиналите и опечалените, ала все още не се осмеляваше да изрази съчувствието си, понеже не знаеше колко дълбока щеше да е нейната собствена рана. Гледката на разрушения й град беше достатъчно угнетяваща, но за Мишани местата си оставаха просто места, а и тя не бе твърде сантиментална. Въпреки това обаче се боеше да попита хората за съдбата на приятелите си — страхуваше се от онова, което можеше да чуе в отговор. Доколкото познаваше Кайку, бе сигурна, че девойката щеше да се навре в разгара на битката. Приятелката й се славеше с непреклонния си и опърничав нрав; тя едва ли щеше да отстъпи от опасността, дори и да й заповядаха да го стори. Мишани не искаше дори да си помисля как ли би се почувствала, ако Кайку беше мъртва.

Дългокосата жена нямаше представа накъде точно води хората на Зан; знаеше само, че някакво чувство вътре в нея й нашепваше къде трябваше да отиде — инструкция, поставена в главата й от Кайлин. Още не се беше отърсила от шока, когато Сестрата проговори директно в съзнанието й — дори и сега, след като бяха минали часове. Тя разбираше как се бе завъртяла веригата от събития — как гарваните на Лусия ги бяха забелязали от високо, как Кайлин бе използвала своята кана, за да се свърже с Мишани, казвайки й къде се намираха Възлите и какво трябваше да сторят, — ала чудовищните рискове, които бяха поели, я ужасяваха. Богове, ами ако Чаросплетниците бяха изпратили армията си по-бързо в Лоното или ако Зан бе изгубил още повече време в съмнения и скептицизъм… ако Фарек бе предусетил намеренията на Зан и беше запазил сведенията на Кседжен за Лусия в тайна, ако Мишани не бе „спасена“ от Баккара, когато хората на баща й щяха да я убият… ако Чиен не бе настоял тя да остане в градската му къща в Ханзеан…

Тя потрепери при тези възможности.

Мисълта за Чиен извика спомена за широкото му лице и бръснатия скалп. Тя не изпитваше нищо повече от мимолетно съжаление за неговата смърт. Търговецът беше добър човек, ала животът я бе научил, че добрите хора умираха със същата лекота, с която умираха и лошите. Подозираше, че баща й имаше пръст в тази работа, ала сега наемните му убийци бяха далеч зад тях, понеже баракс Зан я бе измъкнал от Зила по възможно най-тайния начин. В крайна сметка, Чиен не беше успял да изпълни мисията, с която Мишани го беше натоварила, ето защо тя не смяташе, че трябва да изпълни обещанието си и да освободи семейството му от обвързаността с рода Коли. В друго време навярно би била по-щедра, ала сега трябваше да мисли за безопасността на майка си, поради което беше най-добре съзаклятието й да потъне в забвение заедно с търговеца. Светът бе жесток, но Мишани също можеше да е жестока.

Те поеха по една прашна уличка и едва тогава дългокосата жена разбра какво ги очакваше в края на пътя им. Войниците спряха, тя слезе от коня и запристъпва напред по килима от мъртви гарвани, минавайки покрай труповете на Чаросплетниците, фуриите и мъртвата Сестра. Там бе застанала Кайлин, подобна на висока тъмна кула, а до нея беше Лусия — приведена над тялото на Заелис, навела надолу обгореното си вратле, заровила лице в ръцете си.

Мишани спря пред Кайлин и вдигна поглед към нея, при което черните й коси се отдръпнаха назад, разкривайки нежните черти на лицето й. Ирисите на високата жена бяха възвърнали обичайния си зелен цвят.

— Мишани ту Коли — рече Сестрата, докато й се покланяше, — имаш дълбоката ми благодарност.

Благородничката беше прекалено развълнувана, за да отвърне с подобаващите любезности. Вместо това попита:

— Къде е Кайку?

Кайлин не отговори веднага и сърцето на Мишани се сви от ужас.

— Не съм сигурна — рече високата жена накрая. — Беше от другата страна на Разлома. Унищожила е вещерския камък, който открихме там. Благодарение на нея, както и на теб, съумяхме да обърнем битката в наша полза. Ако Вещерите продължаваха да се бият с нас, нямаше да мога да се свържа с теб и да те насоча към Възлите.

„Вещерски камък ли?“, помисли си Мишани, ала не каза нищо. По време на отсъствието й се бяха случили доста неща.

— Не мога да я достигна — продължи Кайлин след минутка. — Не отговаря на опитите ми да се свържа с нея. Какво означава това, не зная.

Мишани се замисли над думите й и стигна до същото заключение.

Кайлин погледна към Лусия.

— Не е помръдвала от часове. Не ни разреши да отнесем труповете. Боя се, че й нанесоха такава рана, от която може никога да не се възстанови.

Благородничката тъкмо щеше да каже нещо, ала чу някакви стъпки зад гърба си, обърна се и видя Зан, който крачеше между мъртъвците, а очите му бяха вперени в един-единствен човек — в…

— Лусия?

Момичето надигна глава, когато чу името си, след което отново се надвеси над Заелис.

— Лусия? — рече той отново и този път тя се обърна към него; лицето и косата й бяха изпръскани с кръв. Благородникът си пое разтреперано дъх, а дъщеря му се изправи бавно на крака и очите й го зърнаха.

Погледите им се срещнаха.

Тогава тя вдигна ръце и протегна дланите си, изцапани с кръвта на Заелис, към Зан. Долната устна на мъжа започна да трепери и по лицето му рукнаха сълзи. Той стопи светкавично разстоянието между тях и я вдигна във въздуха, а тя го прегърна силно, докато крехкото й тяло се разтърсваше от ридания. Те стояха там, сред пушека, мъката и смъртта — баща и дъщеря, слети в прегръдка, за която бяха чакали от години.

За момента това бе всичко, от което се нуждаеха.