Нишката на покварата

Девета глава

Мос седеше в Чертога на сълзите, заслушан в ромоленето на дъжда.

Никога преди не беше идвал тук. Това не беше необичайно — много от по-горните етажи на Цитаделата бяха напълно необитаеми. Тя бе построена от четвъртата Кръвна Императрица на Сарамир — Хуита ту Лилира — като израз на покаяние и опит да бъде омилостивен Оча заради изстъпленията на нейния предшественик. Ала дори Императорското семейство нямаше нужда от сграда с подобни размери и толкова заплетена архитектура. Мос си мислеше, че даже и да бе извикал всичките си далечни роднини да живеят тук — което бе невъзможно, понеже родствениците ти трябваше да са разпръснати по цялата империя, за да управляват различните дела на рода ти — пак нямаше да могат да запълнят всички помещения. Когато големият пожар отпреди пет години унищожи голяма част от интериора, обитателите на злополучните покои просто си намериха нови и си живееха там в пълни удобства, докато течеше възстановителната работа.

Най-горните етажи, където Мос откри Чертога на сълзите, бяха най-непригодни за живеене и по техните облицовани с лач коридори отекваха само кухи стъпки. Лараня бе казала веднъж, че бе напълно възможно горе да живеят хора — цяла общност от изгубили се скитници — които да останат неоткрити в продължение на векове. Съпругът й се бе изсмял и бе отвърнал, че тя има прекалено буйна фантазия. Макар че бяха необитаеми, тези места не бяха потънали в прах и запуснатост, и той предполагаше, че в задълженията на съветниците му влизаше и поддръжката на най-високите нива на Императорската цитадела.

Упойващият ромон на стичаща се вода го бе довел тук, докато се скиташе в търсене на уединение, помъкнал третата си бутилка вино за днес. Чертогът на сълзите представляваше обширно помещение с овална форма, а куполообразният му таван завършваше с голям отвор, посредством който дъждовните капки се събираха в центъра на покрития с плочки под. Той бе наклонен така, че водата да не се разлива по цялото помещение, а желязната решетка, откъдето се оттичаше течността, предотвратяваше наводняването на Чертога. Умело изработена система от улеи и олуци отвеждаше дъждовната вода до статуите, разположени в периферията на залата, и сълзите се стичаха от очите им, събирайки се в каменните легенчета в краката им.

Здрачаваше се, а не бяха запалени никакви фенери. Помещението беше мрачно и задушно. Дъждът беше малко необичаен за това време на годината, ала прилягаше напълно на настроението на Мос. Императорът седеше в един от столовете, разположени в в кръг, и наблюдаваше как колоната от дъждовна вода оформя игрив килим от миниатюрни експлозии при сблъсъка на капките с плиткото езерце в средата на помещението. Единствената светлина, идваща от помръкващото сияние на окото на Нуку, очертаваше челото и брадатата челюст на Мос, както и бутилката, която държеше в ръка. Той отпи шумно една голяма глътка.

— Не трябва да си сам — изграчи Какре от входа на залата. Императорът изруга ядосано.

— Богове, ти си последният човек, когото искам да виждам сега, Какре — каза той. — Махай се!

— Трябва да поговорим — настоя Върховният Чаросплетник, пристъпвайки във вътрешността на Чертога.

Мос му хвърли изпепеляващ поглед.

— Ела по-близо тогава. Няма да говоря с теб, докато се спотайваш в сенките.

Вещерът се подчини и се затътри към монарха, който продължи да наблюдава дъжда. Неприятният мирис на разложение и животинска кожа достигна до ноздрите му през пелената на винените изпарения, карайки го да потръпне.

— За какво искаш да говорим? — изсумтя Мос.

— Ти си пиян — презрително рече Чаросплетникът.

— Никога не съм пиян. Това ли искаше да ми кажеш? Имам си жена, която да ме хока, Какре; ти си гледай своята работа.

Вещерът вирна глава и Императорът изведнъж почувства горещата вълна на гнева му, която накара косъмчетата по врата му да настръхнат.

— Понякога сте много безочлив, мой Императоре — процеди Какре. — Аз не съм някой от вашите слуги, че да ме гоните или да ми се подигравате, както ви скимне.

— Да, не си — съгласи се Мос и отпи още една глътка от шишето. — Моите слуги са предани и те правят онова, което им наредя. За разлика от теб. Чудя се защо ли изобщо те търпя?

Какре остана безмълвен.

— Е, какво толкова имаш да ми кажеш?

— Новини от юг. В Зила е избухнал бунт.

Мос не каза нищо — само челото му се набръчка.

— Бунт — повтори той замислено.

— Губернаторът е бил убит. Тълпа селяци и жители от града щурмувала сградите на администрацията. Един от моите Чаросплетници ми изпрати известието, преди да убият и него.

— Убили са Чаросплетник? — Мос не можеше да повярва на ушите си.

Какре не сметна за необходимо да отговори на това. Ромоленето на дъжда запълни празнотата в разговора, докато владетелят размишляваше.

— Кой е виновен? — попита монархът след известно време.

— Рано е да се каже — изграчи Върховният Чаросплетник. — Ала селяните са били организирани. Агентите ми в Зила съобщават за увеличаване на привържениците на онзи култ, който постоянно се изплъзваше от опитите ни да разберем нещо повече за него.

— Айс Маракса? Те ли са били? — извика гневно Мос и запрати бутилката по една от плачещите статуи. Тя се разби с трясък в главата й и дъждовната вода, събираща се в каменното легенче до стъпалата й, се обагри в червено.

— Възможно е. Неведнъж съм ви предупреждавал, че могат да направят нещо подобно.

— Трябваше да го предотвратиш! — Императорът се изправи рязко на крака и блъсна стола си, който се прекатури на лъскавия под.

— Те знаят за реколтата — каза Какре с невъзмутим глас, макар че изглеждаше досущ като джудже на фона на едрия мъж. — Тук, на северозапад, можем да замаскираме положението, ала Зила се намира на границата на Южните префектури. Там хората виждат със собствените си очи как покварата унищожава посевите им, а и всички лоши новини от изток минават през Зила на път за западното крайбрежие. Чаросплетниците са могъщи, мой Императоре, ала ние не можем да съзрем всички планове — не и когато цялата страна се обръща срещу нас. Трябваше да ме оставите да се справя с Айс Маракса още първия път, когато чухме за тях.

— Не си измивай ръцете, Какре! — вбеси се Мос. — Ти си виновен за това! — Той изведнъж сграбчи вещера за робата. — Ти си виновен!

— Не ме докосвайте! — изсъска Върховният Чаросплетник и Императорът усети внезапна болка, сякаш някаква гигантска стоманена ръка бе стиснала гръдния му кош. Силите му го напуснаха, а на тяхно място се възцари паниката. Пръстите му се разтвориха и той пусна робата на Вещера, гърлото му се изпълни с храчки, а дишането му стана накъсано и повърхностно. Фигурата на Какре като че ли увеличи размерите си, надвисвайки заплашително над него като кукловод над марионетка. Мос заотстъпва назад, подхлъзна се и попадна точно под дъждовната колона, цопвайки в плиткото езерце. Зловещият силует на вещера сякаш изпълни цялото помещение — Маската му изглеждаше мрачна и мъртвешка, а Императорът не можеше да се надигне от пода, като че ли въздухът изведнъж бе станал от олово.

— Преминаваш границата — каза му Върховният Чаросплетник, а гласът му бе мрачен и студен като гроб. — Ще трябва да научиш мястото си!

Мос извика от страх — гневът му се беше изпарил пред могъществото на Какре, а от присъщото му мъжество не бе останал и помен след онова, което бе сторил вещерът с тялото и съзнанието му. Дъждовните капки продължаваха да го обливат, мокрейки косата и стичайки се по брадата му.

— Ти имаш нужда от мен, Мос — рече му Какре. — И аз, за съжаление, имам нужда от теб. Ала не забравяй какво мога да ти сторя. Не забравяй, че мога да прекърша живота ти, когато си поискам. Мога да спра сърцето ти само с една мисъл или да го накарам да се пръсне в гърдите ти. Мога да предизвикам такива вътрешни кръвоизливи в тялото ти, че никой лекар да не е в състояние да ме обвини за това. Мога да те накарам да полудееш, преди да си успял да извадиш меча си. Никога вече не ме докосвай отново, или ще трябва да ти направя нещо по-сериозно следващия път.

После фигурата на Чаросплетника започна постепенно да избледнява и чудовищната енергия, изпълнила въздуха, взе да се разрежда. Мос усети, че отново може да диша нормално и си пое дълбоко дъх. Помещението отново стана такова, каквото беше — мрачно, просторно и кънтящо — а Какре отново беше една дребна, прегърбена фигура, погребана под безразборно съшити кожи и парцали.

— Ти ще се разправиш с последиците от бунта в Зила. Аз ще издиря причините за него — изграчи Вещерът и си тръгна, оставяйки Мос да лежи под дъжда — ядосан, уплашен и победен.

Императрица Лараня и по-малкият й брат Реки се шмугнаха през овалната порта, прогизнали и останали без дъх от смях. Щом се озоваха в павилиона, Есзел повдигна театрално вежди и каза шеговито на Реки:

— Хората ще си помислят, че никога не си виждал дъжд.

Деверът на Мос се разсмя като малко дете. Това изобщо не беше далеч от истината.

Павилионът се издигаше в средата на голямо езеро, а тесен мост го свързваше с останалата част от покривните градини на Императорската цитадела. Стените му бяха от резбовано дърво — филигранна плетеница от изрязани растителни мотиви, през които тези, които се намираха вътре, можеха да гледат навън към водата. Есзел бе запалил фенерите, висящи на колоните, заради спускащия се здрач. Павилионът можеше спокойно да побере осем души, които да се разположат удобно на пейките, така че тримата не страдаха от липса на пространство.

Реки седна и се загледа с възхищение в изящната дърворезба. Лараня го целуна по бузата и се обърна към Есзел.

— Дъждът е голяма рядкост там, където сме родени — обясни тя.

— Досетих се — усмихна се младежът.

— Духове! — възкликна Реки, докато пиеше с очи развълнуваната повърхност на езерото. — Сега зная как се е чувствал Зиазтан Ри, когато е писал „Перлата на Водния бог“_._

Есзел го изгледа с любопитство.

— Да не би да си я чел?

Реки изведнъж се засрами, осъзнавайки, че се е надувал. Древният текст на Зиазтан Ри — който съдържаше едни от първите наблюдения по естествена история в империята — беше изключително рядък и ценен.

— Ами… може да се каже…

— Защо не си ми казал за това? — нахвърли му се Есзел. — Виждал съм преписани откъси, но никога не съм чел цялата поема.

— Помня я цялата — рече братът на Лараня, опитвайки се да звучи толкова скромно, колкото можеше. — Това е едно от любимите ми произведения.

— Цялата? — едва не изкрещя Есзел. — Умирам от нетърпение да я чуя от началото до края.

— Ще бъде чест за мен — поклони се Реки. — Никога не съм срещал някой, който даже да е чувал за Зиазтан Ри.

— Значи не си се срещал с подходящи хора — намигна му Есзел. — Ще трябва да те поразведа из двора.

— Почакай малко — намеси се Лараня, надигна се от мястото си и седна до Есзел. — Есзел си е мой! Няма да ти позволя да ми го отмъкнеш, за да водите разни сухарски разговори за книги и отдавна умрели хора.

— Императрицата ревнува! — засмя се младежът.

Лараня изгледа двамата си спътници. Всеки от тях заемаше особено място в сърцето й. Дори да искаха, едва ли можеха да бъдат по-различни, ала ето че си паснаха страхотно. Брат й имаше сиви, напрегнати очи, а от края на лявото му око до извивката на челюстта му лицето му бе прорязано от дълбок белег. Дългата му до брадичката коса беше лъскаво черна с един бял кичур отляво — спомен от онова злополучно падане в детството му, което беше белязало и физиономията му. Бе тих, несръчен и интелигентен и създаваше впечатлението, че никога не се чувства удобно нито в дрехите, които носеше, нито в собствената си кожа.

Есзел, от друга страна, имаше буен нрав и буквално преливаше от жизненост; маниерите му често бяха преувеличени и приличаше повече на обитател на Речния район в Аксками, отколкото на Императорската цитадела с ярката си очна линия, грим и боядисана в лилаво, червено и зелено коса.

— Съвсем малко ревнувам! — закачливо каза младата жена. — Просто ви искам и двамата за себе си!

— Е, вашият сан си има своите привилегии — заключи Есзел, изправи се и се поклони ниско. — Аз съм на ваше разположение, Императрице!

— Тогава ти заповядвам да ни издекламираш поема за дъжда — рече Лараня и забеляза как очите на брат й светнаха.

— Случайно се сещам за една поетична творба, където дъждът е ключов елемент — каза младежът с пъстроцветната коса. — Искате ли да я чуете?

— С удоволствие! — възкликна Реки. Той бе изпълнен с благоговение към Есзел, който беше както член на Имперския съд, така и превъзходен поет. Императорският съветник по въпросите на културата го бе предложил за тази престижна длъжност, тъй като смяташе, че до няколко години младежът ще се превърне в бляскаво име на поетичния небосклон и връзката му с управляващата фамилия щеше да е от полза и за двете страни.

Есзел застана в центъра на павилиона, прочисти гърлото си и застина неподвижно. За няколко секунди единственият звук беше ромоленето на дъжда, докато младежът се наслаждаваше на вниманието на аудиторията. После започна да говори, а думите се заизливаха от устата му като разтопено сребро. Висшият сарамирски беше един изключително сложен език и изпълняваше перфектно нуждите на поезията. Неговото разнообразие позволяваше да бъде ту остър и рязък, ту мек и звучен, а богатството на най-различни значения превръщаше говорещия в истински скулптор, в чиито ръце гъвкавата реч се превръщаше в божествена наслада за ухото. Есзел имаше невероятен талант по отношение на езика и съзнаваше това; красотата на изреченията му буквално омагьосваше слушателя.

Стихотворението, което им изрецитира, беше не толкова за дъжда, колкото за един човек, чиято жена бе обладана от ачисита — демонични изпарения, които бяха влезли през ноздрите в тялото й, карайки я да се разболее. Обезумелият от мъка съпруг беше посетен от Шинту — лукавият бог на късмета — който го беше убедил да изнесе жена си от къщата и да я положи на пътя, оставяйки я там за три дни. До края на този срок Шинту щял да прогони демона. Тогава богът-хитрец помолил братовчед си Паназу да изсипе тридневен дъжд над земята, тъй като искал да подложи на изпитание вярата на мъжа. Той знаел, че жена му вече била доста изтощена от болестта и едва ли щяла да издържи на тридневната влага. След първия ден, по време на който мъжът не се отделил нито за миг от съпругата си, съселяните му, които го взели за умопобъркан, го заключили в местната тъмница, връщайки жена му обратно в леглото й, където тя продължила да боледува.

Доволен, че човекът се вързал на номера му, Шинту си помислил, че всичко е приключило, и насочил вниманието си към поредната си жертва. Той напълно забравил за тази работа, ала след известно време на нея се натъкнала Нариса — богинята на забравените неща. Тя видяла колко несправедливо и ужасно било страданието на тази двойка и се обърнала към Паназу да оправи нещата, понеже и той бил изиграл роля в случилото се. Паназу, който обичал Нариса — и чиято любов впоследствие щяла да привлече вниманието на Шинту, довеждайки до раждането на копелето Суран от собствената сестра на Паназу, Аспинис — не могъл да й откаже. Богът освободил жената от ачиситата и разбил със светкавица вратата на килията, където бил затворен злополучният съпруг. Освободени и излекувани, двамата отново се събрали, откривайки щастието в прегръдките на другия.

Есзел тъкмо бе стигнал до края на поемата и бе доволен да види, че в очите на Реки проблясваха сълзи, когато силуетът на Мос внезапно се открои на входа на павилиона. Поетът потръпна при вида на Кръвния Император, чието лице наподобяваше буреносен облак. Той стоеше неподвижно, от дрехите, косата и брадата му се стичаше вода и наблюдаваше навъсено сцената пред себе си. Есзел замлъкна.

— Забавлявате се, а? — попита Мос. Начинът, по който зададе този въпрос, не оставяше никакви съмнения у поета, че Императорът търси повод да се заяжда. Той не харесваше младежа с пъстроцветната коса и не си даваше никакъв труд да крие това. За Есзел не беше тайна и че монархът не можеше да понася приятелството между него и съпругата му, понеже тя го търсеше само в случаите, когато Мос бе зает със своите дела.

— Да — отвърна му Лараня, стана и подаде ръка на мъжа си. — Защо не се присъединиш към нас?

Той не удостои с никакво внимание протегнатата му длан и изгледа намръщено съпругата си.

— Търсех те, Лараня, защото си мислех, че мога да намеря някаква утеха при жена си след онова, което ми се случи преди малко. Вместо това те намирам… цялата мокра, да се занимаваш с детински глупости в дъжда!

— Какво е станало? За какво говориш? — попита го Императрицата, ала загрижеността й бе примесена с гняв от грубия тон, с който мъжът й се бе обърнал към нея. Есзел използва случая да седне тихомълком до Реки.

— Какво те интересува? — озъби се владетелят. — Важното е, че когато най-накрая те намерих, ти се оказа в компанията на този противен паун, тази пародия на мъж! — Той посочи презрително към Есзел, който прие смирено оскърблението. Едва ли можеше да постъпи другояче. Ужасеният поглед на Реки се местеше бързо от поета към Императора.

— Не си изливай гнева върху подчинените си, които няма как да ти отвърнат! — извика Императрицата. — Ако си ядосан заради мен, кажи ми го! Не съм ти някаква робиня, за да се възползваш от мен всеки път, когато търсиш утеха!

— Богове! — изсумтя Мос. — Трябва ли отвсякъде да ме обсипват с враждебност? Няма ли един човек, с когото да разменя блага дума?

— Горкичкият! — отвърна му саркастично Лараня. — Как да не те съжали човек, когато връхлиташ тук като банати и започваш да обиждаш приятеля ми, както и да ме излагаш пред родния ми брат!

— Тогава ела с мен! — заповяда й монархът и я сграбчи за ръката. — Да си поговорим насаме, далеч от чужди уши.

Жената рязко отдръпна ръката си.

— Есзел декламираше поема — отсече строго тя. — И ще остана тук, докато не свърши.

Мос хвърли изпепеляващ поглед на поета, целият разтреперан от гняв. Реки можеше да почувства как сърцето на поета тупка като обезумяло. Сестра му не беше съобразила, че като търсеше причина да откаже на съпруга си, бе насочила гнева му към беззащитния си приятел.

— Как ли ще се почувстваш, ако любимият ти поет изведнъж се окаже без покровител? — попита ехидно владетелят.

— Тогава любимият ми съпруг изведнъж ще се окаже без жена! — отвърна на удара Лараня.

— Нима това нищожество означава толкова много за теб? Този полу-мъж?

— Този полу-мъж е повече мъж от теб, понеже умее да запазва самообладанието си, което е нещо задължително за благородник като теб!

Това вече беше прекалено. Мос вдигна ръка — провокиран от чистия гняв — за да я удари, когато яростта на жена му изведнъж изчезна, заменена от ледено спокойствие.

— Само го направи — изрече тя с глас, наподобяващ стържене на нокти по ръждясал метал.

Внезапната промяна в Лараня го спря. Никога преди не беше вдигал ръка срещу нея, никога преди не бе изгубвал контрол до такава степен. Разтреперан, той се вгледа в очите й, мислейки си колко красива я правеха споровете, както и колко я обичаше и мразеше същевременно. После отново изгледа кръвнишки Есзел — за последно — обърна гръб и се отдалечи по тесния мост, изгубвайки се в дъждовната нощ.

Реки въздъхна тежко — едва сега си даде сметка, че беше затаил дъха си. Поетът изглеждаше съкрушен, а брадичката на Лараня потрепваше дръзко, докато гърдите й се издигаха и спадаха трескаво. Част от нея обаче се чувстваше адски доволна, че е успяла да надделее над съпруга си.

Атмосферата вече не беше същата и по негласно споразумение и тримата се запътиха към стаите си. По-късно Лараня съумя да открие съпруга си и те първо се караха, после се помириха и накрая правиха бясно любов, без да съзнават, че Какре ги наблюдаваше от Чаросплетието.