Тридесет и първа глава

За втори път през живота си баракс Григи ту Керестин седеше на коня си, заобиколен от могъщата си армия, и се взираше в престолния град Аксками.

Столицата изглеждаше възхитително под светлината на първите слънчеви лъчи. Окото на Нуку тъкмо се подаваше над източния хоризонт и пръскаше алени отблясъци по кулите и минаретата на огромния град, въздухът трептеше, а прохладният утринен бриз нашепваше обещания за далечната зима, когато дните щяха да са топли и спокойни, а нощното небе — кристално ясно.

Аксками. Григи усещаше как пламъкът на желанието се разгаря в него само като кажеше наум тези седем букви. Високите бежови стени, които му се бяха изплъзнали веднъж. Лабиринтът от улици, стълпотворението от храмове, библиотеки и къпални, кейове и площади. Изобилното процъфтяване на живота и индустрията.

Взорът му се насочи към хълма, където се издигаше Императорската цитадела — далечната й стена пламтеше в златисто под светлината на слънчевите лъчи, а западната бе потънала в сянка. Той пиеше жадно с очи това неземно великолепие, докато погледът му обхождаше храма на Оча и Кулите на Ветровете, които се издигаха в четирите му ъгъла като гигантски игли. Джабаза лъкатушеше на север, а Зан течеше на юг; шлепове, гемии и плоскодънни лодки се поклащаха лениво покрай бреговете им. Столицата бе запечатана още предната нощ — както се правеше винаги във времена на опасност — и речният трафик бе замразен.

Колко копнееше за този град, а той все му се изплъзваше, като жена, отхвърляща ласките му. В миналото родът му бе изгубил трона, ала сега той щеше да възвърне цялата слава, която семейството му заслужаваше. Аристократът почувства душевен подем, който напълно го убеди в справедливия характер на каузата му. Бунтът в Зила беше просто поредното доказателство за управленческата немощ на Мос. А обстоятелството, че бе оставил проблема на местните баракси, без да изпрати нито един отряд свои войници, само влошаваше положението му. Този път жителите на Аксками щяха да приветстват Григи, а не да се обединяват срещу него, както бе станало преди.

И единственото препятствие, което трябваше да преодолее, бяха двадесетте хиляди мъже, разположени между него и наградата му.

— Историята се повтаря — усмихна се той, въодушевен от близостта на своя блян. — Само дето преди пет години ти се намираше там.

— Точно така — отвърна баракс Авун, стиснал здраво поводите на коня си. — Да се надяваме, че този път историята ще бъде по-добра към нас.

— Да мине днешният ден и ние ще пишем историята — каза Григи и пришпори коня си.

Двамата обходиха задните редици на войските си — единият едър и пълен, а другият — слаб и аскетичен. Чаросплетниците им се движеха плътно зад тях, изгърбени зловещо на седлата си. Господарите им искаха да им бъдат под ръка, за да предават заповедите им на многобройните баракси и бараксини, минали на тяхна страна.

Благородните семейства се бяха стекли под знамето на Керестин, защото това беше единствената им алтернатива срещу некадърността на Мос. Дори и да хранеха някакви съмнения, падането на Императрица Лараня от Кулата на Източния вятър прогони всичките им колебания. Мълвата за душевното състояние на Кръвния Император отдавна се разпространяваше сред аристократите, ала самоубийствения изход, който бе избрала съпругата му след жестокия побой, окончателно ги убеди в лудостта на владетеля. Григи вярваше, че те ще застанат твърдо зад него, защото нямаха никакъв друг избор. Нито една от другите благородни фамилии — в това число и родът Коли — не разполагаше нито с подкрепата, нито със силата, за да се осмели да предяви претенции към трона. Дори и всички вкупом да се откажеха от него и да го нападнеха, щяха да се озоват в патова ситуация, тъй като силите им щяха да са почти равни. Останалите аристократи добре съзнаваха това. Изборът беше само един — или Григи, или Мос.

Армиите стояха на жълто-зелената трева, покрила равнината западно от Аксками, където преди пет години бе пролята толкова много кръв. Числеността им беше толкова голяма, че окото не бе способно да ги преброи — толкова много различни хора, с различно минало и различни мечти, и в същото време анонимни, различими единствено по цветовете, в които бяха боядисани кожените им брони. Всеки от тях представляваше оръжие за рода, към когото се бе заклел да служи вярно, и държеше оръжие в ръцете си. Дивизии стрелци с пушки, с лъкове, мечоносци, ездачи на коне и манкстуи, артилеристи, отговарящи за топовете и мортирите; те стояха строени в строги редици, като дисциплината им беше желязна, а предаността им — стопроцентова. Такива бяха войниците на Сарамир — животът им принадлежеше изцяло на волята на господарите и господарките им, а всяка проява на неподчинение или малодушие бе по-страшна от смърт в очите им.

Повечето от защитниците бяха в червено и сребристо — цветовете на рода Батик. Тези, които носеха други цветове, принадлежаха към малцината, чиято преданост към трона ги заслепяваше за грешките на Мос, или пък изгаряха от такава омраза към рода Керестин, че само заради това се опълчваха срещу него. Владетелят бе оставил императорските стражи в града, ала всички останали войници бяха изпратени на бойното поле. Мос прекрасно съзнаваше, че ако позволеше на узурпаторите да обсадят столицата, това обстоятелство, съчетано с наближаващия глад и недоволството на поданиците му, щеше да подпише смъртната му присъда и поражението му щеше да е само въпрос на време.

Кръвният Император не искаше да им позволи да го притиснат до стената. Вместо това избра да посрещне врага си пред стените на Аксками. Въпреки че войските му бяха разпръснати, армията му не беше много по-малка от тази, която Григи ту Керестин бе събрал срещу него.

Ала Григи имаше скрит коз. Върховният Чаросплетник беше на негова страна.

Всемогъщи богове, това се казваше измяна! Григи изобщо не можеше да си представи как Какре бе успял да уреди смъртта на Императрицата, ала това, което бе сторил, бе нанесло страхотен удар на Мос. През цялото това време Какре бе заговорничил с Григи и Авун ту Коли, кроейки как да унищожи некадърния Мос и да постави един нов, могъщ лидер на неговото място — такъв, какъвто беше Григи. Досущ като плъх, който напускаше потъващия кораб, само за да се прехвърли на друг.

Григи отдавна знаеше, че на Чаросплетниците не можеше много да се вярва, ала това надхвърляше всякакви граници. Те бяха опасни — много опасни. И за жалост Вещерите далеч не бяха единствените, които можеха да са коварни. След като твърдо заемеше полагащото му се място, благородникът щеше да се отърве от всички Чаросплетници веднъж и завинаги. Народът също копнееше за това. Григи нямаше желание собственият му кораб да потъне под тежестта на плъховете, качили се на борда му.

Той погледна към Авун — малките му очички блестяха сред гънките тлъстина. Спътникът му отвърна невъзмутимо на погледа му. Като по сигнал двамата им Чаросплетници мигом се приближиха до тях — Маската на единия изобразяваше озъбен демон, а на другия — инсектовидна муцуна, изработена от скъпоценен камък.

Авун кимна едва забележимо на Григи. Гласът на пълния баракс трепереше от вълнение, когато се обърна към Вещерите и рече:

— Започвайте.

* * *

Грохотът на сблъскващите се армии отекна високо в небето, достигайки чак до терасата на Императорската цитадела, където стоеше Мос и наблюдаваше битката. Очите му бяха пусти, а брадата му изглеждаше изтъняла и изтощена; лекият повей на вятъра, надигнал се от града под него, едва раздвижи сплъстените кичури, залепнали за челото му. Някога мускулестото му тяло сега изглеждаше отпуснато, а плътта сякаш висеше по масивните му кости. Той държеше бокал с вино в едната си ръка и го галеше нежно, като че ли това бе детето, което бе убил. Погледът му обаче беше бистър и въпреки скръбта, която го бе жигосала със своя отпечатък, сега той приличаше повече на стария Мос, отколкото през последните дни.

Колко нелепо изглеждаше всичко, помисли си той. Равнините, заобикалящи Аксками, бяха толкова гладки, че не можеше и дума да става за някакво преимущество заради терена. Керестин бе поел към града, Мос бе излязъл да го пресрещне и ето че сега войниците им чакаха да се избият едни други. Ако имаше поне малко страст в цялата работа, вражеските армии щяха да се изпепелят само с поглед, изгаряйки от нетърпение да се разкъсат взаимно; тази война обаче беше безстрастна. Хората се строяваха един срещу друг, подготвяйки се за атаката, която започваше едва когато едната армия бе готова за действия. Направо да си умреш от смях, каза си Мос, само дето почти се чувстваше умрял.

Битката изглеждаше странно сюрреалистична. Първите редици яростно се сблъскаха, когато бе даден сигналът за атака, а грохотът на топовете и мортирите се смеси с писъците на умиращите. Стрелците с пушки стреляха, презареждаха и пак стреляха, конниците се носеха по фланговете, а ездачите на манкстуи газеха безмилостно противниковите бойци. Огромните животни се бяха преобразили от послушни добичета в бесни планини от мускули, а тъжните им муцуни сега бяха хищно озъбени. От тук бе възможно да се види как различните войскови подразделения се движат в бавен танц, подреждайки се около голямата касапница в центъра, където пешаците се колеха свирепо един друг, изкусно въртейки мечовете си.

— Изобщо не изглеждате загрижен, Императоре мой — каза Какре, пристъпвайки на терасата. Мос сбърчи леко носа си, когато усети противната кучешка миризма на Вещера.

— Може би просто не ме е грижа — вдигна рамене владетелят. — Побеждаваш, губиш, какво значение има това? Покварата продължава да разяжда земята. Керестин може да ме убие, а мога и аз да го убия. Изобщо не му завиждам за проблемите, с които ще се нагърби в допълнение към императорската ми мантия.

Върховният Чаросплетник го изгледа изпод вежди. Не му хареса тона на Мос. Беше прекалено ведър. След смъртта на Лараня Какре престана да изкривява сънищата на Императора, разчитайки на собствената му скръб да го направи податлив на влияние, за да не се налага да рискува, манипулирайки директно съзнанието му. За известно време беше точно така — той веднага се подчини, когато Върховният Чаросплетник го посъветва да изпрати войската си на югоизток, за да пресрещне силите на пустинните баракси и изобщо не се поинтересува за числеността на армията на Керестин. Ала ето че сега, противно на думите му, предишното униние изглежда го беше напуснало. Е, дори и да беше така, фаталистичното му настроение съвсем скоро щеше да се върне, помисли си Какре.

Мислите на Вещера се отплеснаха другаде — към една друга битка, където точно в този момент последният трън в окото на Чаросплетниците щеше да бъде премахнат. Как само нещата се бяха обърнали в тяхна полза — кой бе очаквал, че Айс Маракса ще се окажат достатъчно глупави, че да се разкрият, вдигайки бунт в Зила. Какре бе обещал на Мос, че ще се справи с причината за метежа и го беше направил. Свърза се с Фарек, Чаросплетника на рода Винаксис, и всички други в района, давайки им следните прости инструкции: заловете един от водачите жив и разголете съзнанието му. Шансът им предостави Кседжен ту Имоту, ала можеше да е и който и да е друг от ръководната им група. Айс Маракса създаваха проблеми от прекалено дълго време и бяха добре скрити; Какре нямаше никакво време да ги търси, особено след като връзката им с Престолонаследничката можеше да се окаже фалшива следа. В края на краищата обаче ревностните им усилия донесоха само смърт — както на тях, така и на божествената им спасителка. Защото дъщерята на бившата Кръвна Императрица Анаис ту Еринима беше жива; нещо повече — Фарек бе разбрал къде се крие тя.

Времето бе крайно неудобно. Върховният Чаросплетник искаше да изпрати по-голяма армия от Различни към Лоното, но главните им сили бяха съсредоточени другаде. Въпреки това зверовете бяха повече от достатъчно — достатъчно, за да преодолеят случайните пречки и спънки, които можеха да ги посрещнат в разлома Ксарана.

На Какре не му се искаше да поеме риска просто да убие Престолонаследничката, така че Либера Драмач да я превърнат в мъченица. Вещерът копнееше да разкрие всичко за организацията, да смаже последната съпротива и да плени всичките й лидери, принуждавайки ги да изпеят и майчиното си мляко. Тогава, когато всичко излезеше наяве, можеше да намери и онази чаросплитаща кучка, убила неговия предшественик.

Днес, в промеждутъка между изгрева и залеза, всички проблеми на Чаросплетниците щяха да бъдат решени.

Той едва бе забравил подозренията си, когато почувства докосването на негов събрат от Чаросплетието. Бърз като змия, Какре се гмурна сред златистите нишки, за да го посрещне, и двете съзнания се сляха, обменяйки информация, след което се оттеглиха едно от друго. След броени секунди Върховният Чаросплетник се върна обратно в тялото си, изгарян от пламъците на гнева. Той отново насочи вниманието си към битката, наблюдавайки съсредоточено малките фигурки, които се биеха и умираха пред стените на града.

На около километър и половина северозападно от сражението внезапно се бе появил някакъв голям алено-сребрист облак, който се движеше бързо към задните редици на рода Керестин. Осем хиляди войници на рода Батик, сякаш излезли от нищото. От императорската цитадела се виждаше всичко в радиус от двадесет километра, а никой не бе успял да забележи пристигането на тази войска.

— Мос! — програчи той. — Какво е това?

Кръвният Император го изгледа невъзмутимо.

— Това е войската, с чиято помощ смятам да победя рода Керестин — отвърна владетелят.

Как? — извика Какре, вкопчил извитите си като нокти на хищна птица пръсти в парапета.

— Нещо ми изглеждаш объркан, Какре — отбеляза Императорът насмешливо. — Съветвам те да не прилагаш гнусните си трикове върху мен, както правеше преди. Възможно е да продължа да бъда Император още доста дълго време, въпреки усилията ти да стане точно обратното, и би било разумно от твоя страна да не ме ядосваш. — Той се усмихна отново, показвайки зъбите си. — Разбрахме ли се?

Какре го слушаше и не можеше да повярва на ушите си.

— Какво сте направили, Мос? — попита накрая, когато успя да възвърне гласа си.

— Осем хиляди наметала, боядисани в цвета на тревата от равнините — рече владетелят. Изобщо не звучеше като съсипания мъж, на който бе приличал само преди няколко часа. Сега гласът му бе уверен и спокоен. — Изобщо не изпратих хората си на югоизток. Нито пък изпратих потеря след Реки. Накарах ги да се върнат. Имах нещо като предчувствие, че Керестин може да научи за тази възможност и че току-виж решил да се възползва от нея, събирайки по-голяма армия, отколкото предполагах. Преди разсъмване им наредих да се скрият там под наметалата си и да чакат. Никога не би могъл да ги забележиш, освен ако не се намираш много близо.

Очите на Чаросплетника проблеснаха от черните дълбини на Маската му.

— Ами пустинните баракси? — просъска той.

— Да дойдат — разпери ръце Мос. — Ще заварят Керестин разгромен, а аз ще продължавам да управлявам в Аксками, без някой да може да ми се противопостави. Естествено, с помощта на верните си Чаросплетници — допълни с обидно язвителен тон. — Понякога е най-добре да не позволяваш на някои хора да знаят всичко, Какре. Един добър управник знае това. Не забравяй, че аз издигнах рода Батик дълго преди да те срещна.

— Ала аз съм вашият Върховен Чаросплетник! — извика Какре. — Аз трябва да зная всичко!

— За да го обърнеш срещу мен? Не мисля — каза Кръвният Император с тих, ала същевременно железен глас. Глас на човек, който нямаше какво да изгуби повече и едва ли се боеше от Чаросплетниците. Императорската цитадела хвърляше сянката си над тях, ала яростта на Мос го караше да изглежда още по-мрачен. — Не съм глупак. Зная какво правиш. Заговорничиш с Коли и Керестин, за да се отървеш от мен. — Очите му се изпълниха със сълзи на омраза. — Не трябваше да преставаш, Какре. Не трябваше да спираш сънищата. — Той се наведе още по-близо, вдишвайки вонята на развалена риба, показвайки на врага си, че не го е страх от него.

Зная, че си бил ти — прошепна.

Маската на Какре го зяпаше безизразно.

— Мога да ви убия на мига — каза Вещерът, а от думите му, изтръгнали се от зейналата му черна уста, сякаш капеше отрова.

— Ала няма да посмееш — отвърна му Мос, отдръпвайки се от него. — Защото няма да знаеш кой ще бъде Император след залез слънце. И няма да използваш своята проклета сила върху мен, тъй като няма да си сигурен, че ще подейства. Веднъж вече сбърка, Какре. Не прикри следите си, когато си тръгна. — Императорът трепереше от възмущение. — Помня. Помня гнусните ти пръсти вътре в главата си. Спомените се завръщат; ти не ги зарови достатъчно дълбоко.

Мос обърна поглед към битката, а сълзите продължаваха да проблясват в очите му.

— Ала още си ми нужен, Какре. Боговете да ме пазят, но имам нужда от Чаросплетниците. Без вас няма как да се свържа навреме с Окхамба и Търговския консорциум, за да предотвратя глада. Няма начин да запазим целостта на тази страна, ако хората започнат да умират от глад. Ще настане хаос, ще избухнат бунтове и кланета. — Той си пое дълбоко дъх и сълзите му най-накрая рукнаха, стичайки се към брадата му. — Ако ви разоблича, ако призова благородниците да се надигнат и да ви изхвърлят, ще предизвикам смъртта на милиони.

Реакцията на Какре беше непроницаема. Той остана загледан в Императора за известно време, ала вниманието на Мос бе изцяло обсебено от случващото се на бойното поле. Най-накрая Върховният Чаросплетник също погледна натам.

— Гледай внимателно, Какре — процеди владетелят през зъби. — Още не съм изиграл последната си карта.

* * *

Шумът на битката беше невъобразим — ревовете на войниците се смесваха с пукота на пушките и грохота на артилерията, писъците на умиращите и звънтенето на стоманата. Във въздуха летяха стрели, мечове разкъсваха човешка плът, раздавайки жестока смърт. Чистите обезглавявания и бързата гибел бяха изключение — стоманените остриета се впиваха в кости и стави, разкъсваха сухожилия, раздираха нечие лице от лявата буза до дясното ухо или разрязваха артерии, оставяйки ранения боец да умре от загуба на кръв сред мелето. Осколките от снарядите осакатяваха наред, а пламтящата течност от гюлетата превръщаше кожата на жертвите си в съсухрен пергамент. Мъжете надаваха чудовищни писъци, докато езиците им почерняваха, а очните им ябълки изскачаха от кухините, търкулвайки се надолу по бузите им. Въздухът бе наситен с миризма на кръв, пушек и изгорели тела, обаче битката продължаваше да бушува със същата сила.

— Родовете Набичи и Гор ми трябват тук! Веднага! — извика Григи на своя Чаросплетник. Тънкият му момичешки глас звучеше, сякаш бе паникьосан, ала изобщо не беше така. Пълният баракс се славеше с изключително самообладание и напълно необяснимата поява на осем хиляди войници на рода Батик зад гърба му не беше нищо повече от хитър противников ход за него. Той вече бе изпратил един отряд, който да ги забави, докато артилеристите му успееха да обърнат топовете си към нововъзникналата опасност. Просто битката щеше да му струва по-скъпо, ала пак щеше да я спечели с ловкост и маневреност.

— Този глупак Какре ще си плати за това — закани се Григи, докато приближаваше коня си към баракс Авун. Изобщо не го беше грижа, че двамата Чаросплетници — неговият и на рода Коли — яздеха съвсем близко зад него. — Защо не ме предупреди за тези скрити войници? И къде е тази проклета намеса, за която ми обеща? — Той хвърли гневен поглед на баракс Авун, сякаш го обвиняваше за грешките на Какре; в крайна сметка, именно Авун ту Коли се бе свързал с него.

Аскетичният благородник, който наблюдаваше битката със сънливите си очи, се обърна към Григи и го изгледа невъзмутимо.

— Намеса ще има — рече той. — Само че не такава, каквато си очаквал. — След тези думи Авун кимна на Вещера си.

Пронизващата болка в гърдите на Григи изкара дъха му. Тлъстата му брадичка се затресе и устата му зяпна безпомощно, докато се взираше с ням ужас в своя доскорошен съюзник. Изгаряща болка започваше да пълзи от ключицата по лявата му ръка, парализирайки ръката му. Той погледна към собствения си Чаросплетник, а в очите му се четеше безмълвна молба за помощ; ухиленият демон обаче се взираше безжалостно в него. Едва успя да изругае полугласно, преди силата да напусне окончателно крайниците му.

— Историята наистина се повтаря, Григи — рече Авун. — Ала очевидно ти нищо не си научил от нея. Видя ме как предавам рода Амача последния път, когато бяхме тук; трябваше да се досетиш, че не може да ми се има доверие.

Лицето на Григи бе почервеняло, а очите му бяха изпъкнали като на риба, докато се бореше за последни глътки въздух. Сърцето му беше като пламтяща звезда от болка в гръдния му кош и изпращаше изпепеляващите си лъчи по вените му. Шумът на битката беше заглъхнал и гласът на Авун като че ли идваше от нейде много далеч. Той се вкопчи отчаяно в седлото си, когато осъзна, че наистина щеше да умре тук, заобиколен от тези трима невъзмутими ездачи. Богове, не, та той още не беше готов! Имаше да свърши още толкова много неща! Намираше се толкова близко до своя блян, който така подло му бяха отмъкнали, а не можеше дори да изрази гласно възмущението си!

Неговият Чаросплетник. Неговият Чаросплетник го беше предал. Нали трябваше да са винаги предани, винаги. Устоите на обществото им зависеха от това. Ако един Вещер не се подчиняваше във всичко на господаря си, значи Чаросплетниците бяха прекалено опасни и на тях не можеше да се разчита. Та те дори се избиваха един друг, служейки на рода, който ги поддържаше. А този тук го бе оставил да умре.

Как Авун бе спечелил Чаросплетника му на своя страна? Как?

— Ще видиш, че заповедите, които си дал, изобщо не са достигнали до своите получатели — каза мудно Авун. — Те също ще бъдат изненадани, когато моите хора се нахвърлят върху тях и жалките ти следовници бъдат приклещени между хората на Коли от запад и армията на Мос от изток. Ще настане истинско клане. — Той повдигна едната си вежда. — Ти, естествено, няма да си жив, за да го видиш. Сърцето ти ще спре по средата на битката. Нищо чудно за такъв дебелак като теб.

Болката в тялото на Григи беше нищо в сравнение с болката в душата му — раздиращото чувство на безсилие, съчетано с гнева и страха, го изпепеляваше отвътре. Той усети как зрението му постепенно се замъглява, сякаш някакъв черен воал се спускаше пред очите му, и колкото и да се бореше срещу това, колкото и да се мъчеше да издаде някакъв звук, всичко бе напразно. Войниците на рода Керестин се намираха само на няколко метра от него, ала въпреки това никой не го забелязваше, никой от тях не виждаше какво правеха Чаросплетниците — как бяха протегнали невидимата си ръка и бяха сграбчили сърцето му. Сигурно на подчинените му им се струваше, че той просто се съвещаваше със своите съюзници, а що се отнася до пребледнялото му лице и зяпнала като на риба на сухо уста, навярно не бяха достатъчно близо, за да обърнат внимание.

Той погледна към Аксками и градът му се стори потънал в мрак. Два пъти се бе опитал да го превземе и два пъти се бе провалил. Булото на забравата, което се спускаше над него, беше проява на милосърдие. Той изобщо не почувства как залитна напред и падна от седлото, а масивното му тяло се строполи на земята; не чу разтревожените викове на Авун и лицемерните му думи към хората на Григи, които веднага се завтекоха да помогнат на господаря си, нито пък видя как коварният му съюзник се отдалечава със своя Чаросплетник далеч от тълпата, за да насочи вниманието си към сражението. Имаше само златиста светлина и безброй нишки, които сякаш изникнаха от нищото, които се полюшваха плавно, докато го носеха към онова, което се намираше отвъд забвението.

* * *

Качулката на Какре се развяваше на вятъра, докато наблюдаваше развоя на битката. Окото на Нуку се бе издигнало високо в небето и бе станало доста горещо, ала погребаният под тежката си роба Какре не се прибираше на хладина в покоите си. Вестоносците на Императора го уведомяваха периодично за развоя на сражението, а Какре научаваше известията посредством Чаросплетието. Силите на рода Керестин бяха напълно разгромени. Армията на една от най-изтъкнатите фамилии в империята бе направена на пух и прах. Самите Керестин, които бяха инвестирали всичко в тази военна кампания, навярно щяха да се съвземат чак след десетилетия… ако изобщо се съвземеха. След този коварен удар едва ли щяха да продължат да участват в междуособните интриги на благородниците и най-вероятно щяха да бъдат унищожени.

Авун ту Коли беше умен. Каквито и игрички да играеше, бе успял да запази всичко в тайна от Григи. Не само родът Коли се беше обърнал срещу Керестин, а и още неколцина аристократи. Сега разсипаните армии отстъпваха панически, а съюзниците на Григи го изоставяха, виждайки, че каузата им е безнадеждна. Какре забеляза, че отрядите на рода Коли бяха непокътнати; Авун ту Коли ги беше изтеглил от зоната на конфликта, оставяйки други да изнесат тежестта на битката на плещите си — на него му стигаше да гледа отстрани.

— Ти си бил — каза Какре накрая. — Сега си спомням. Докладваха ми за съобщение, изпратено на Авун ту Коли от Цитаделата, ала пропуснах да го проследя. — Вещерът се намръщи под Маската си, ядосан, задето бе забравил за нещо толкова важно.

— Авун ту Коли винаги е бил подла лисица — отвърна Мос. — И това го направи удобен за мен. Той винаги ще избере страната на победителя, без значение с кого е бил в съюз допреди малко. Само трябваше да го убедя, че аз ще победя. Виж го, виж как пази войските си. Родът Коли ще бъде най-могъщото семейство в Сарамир след Батик и той добре знае това. — Владетелят се почеса по изтънялата брада, изпъстрена с множество бели нишки. — Ти нанесе своя удар, Какре, и той беше дяволски добър, ала нито аз мога без теб, нито ти — без мен. Каквото и да си направил, сме необходими един на друг.

Думите едва не заседнаха в гърлото му: „каквото и да си направил“. Сякаш можеше да махне с ръка и да забрави толкова лесно за убийството на жената, която бе обичал. Сякаш можеше някога да се влюби отново, или пък да изпитва нещо друго, освен скръб, омраза и срам. Прикован с Чаросплетниците в една симбиоза на взаимното отвращение, той знаеше, че занапред го чака само зло; ала злото трябваше да се изстрада в името на властта. Беше имал син, после съпруга и накрая — неродено дете. Загубата им би превърнала къде-къде по-силни мъже от него в развалини. Бяха му останали единствено племенници, които да поемат юздите на империята, когато си отидеше от този свят; освен това имаше и дълг към своето семейство — към рода Батик. Нямаше да се откаже от трона, докато още можеше да диша.

— Грешиш — внезапно рече Какре, а гласът му бе сух и стържещ. — И след малко твоите вестоносци ще ти кажат защо.

В този миг камбанката в стаята зад него зазвъня като обезумяла. Мос потръпна, внезапно обзет от лошо предчувствие. Той се обърна и пристъпи сред приятния хлад на помещението; облицованите с лач стени и под не позволяваха на зноя да проникне вътре. Пред завесата на входа се обърна и видя, че прегърбената фигура на Чаросплетника пъпли зад него.

— Какво става тук, Какре? — попита намръщено. В душата му пропълзяваше вледеняващ страх. — Какво става тук?

Камбанката зазвъня отново. Съсухрената белезникава ръка на Вещера се показа изпод гънките на робата му и посочи към входа на стаята.

— Кажи ми! — извика Мос на Върховния Чаросплетник.

Вестоносецът изглежда си помисли, че тези думи бяха адресирани към него, ето защо дръпна завесата и пристъпи вътре, пребледнявайки, когато зърна изпепеляващия поглед на своя Император. Тогава осъзна грешката си, ала вече бе твърде късно, и той изстреля съобщението си на един дъх, сякаш с произнасянето на тези думи можеше да се отърве от обхваналия го ужас.

— Различни! — извика той. — Има Различни навсякъде около доковете. Хиляди! Избиват всичко, което се движи!

Различни? — попита Мос, обръщайки се веднага към Какре.

— Различни — повтори Вещерът със спокоен глас. — Стоварихме ги с десетки баржи в Аксками миналата нощ, след което ти нареди да затворят вратите и така ги заключи в града. Ще видиш, че още повече шлепове в момента акостират на западния бряг на Зан и Различните се насочват към войниците пред Аксками. Ще убият всеки, който не носи цветовете на рода Коли.

— Коли? — Мос почти се задушаваше от чудовищния характер на онова, което казваше Вещерът. Различни? В Аксками? Най-страшният враг на цивилизацията в самото сърце на империята? И не някой друг, а именно Чаросплетниците ги бяха докарали тук!

— Да — потвърди Какре, — Коли. Ужасно подла лисица, нали? Винаги готов да прекрачи труповете на съюзниците си в името на победата, като един истински сарамирец. През цялото това време беше на моя страна.

Мос имаше ужасното усещане, че Върховният Чаросплетник се хили зад Маската си.

— Хайде да не се заблуждаваме, Мос — изграчи той. — Чаросплетниците добре виждат накъде вървят нещата в Сарамир. Скоро ти ще се опиташ да се отървеш от нас. Народът ще го поиска от теб. Григи ту Керестин възнамеряваше да направи същото. Не можем да си позволим това да се случи.

Вестоносецът бе замръзнал на мястото си, целият разтреперан — младеж на осемнадесет жътви, превърнал се в неволен свидетел на разговор с огромно значение за империята. Дори в най-дръзките си мечти не си бе представял подобно нещо.

— Докато си говорим, Различните излизат от планините, мините и десетките други места, където ги бяхме събрали, скривайки ги от чуждите очи. Ти беше достатъчно добър да ни помогнеш, унищожавайки армиите на другите благородници в този театър пред стените на Аксками. Сега нашите Различни ще се погрижат за останалото.

За миг Мос бе прекалено смаян, за да възприеме онова, което му казваше Върховният Чаросплетник. После, с вик на ярост, той се наведе светкавично и измъкна кинжала си изпод дрехите, където го беше скрил. В следващия миг Какре само вдигна ръката си и тялото на Мос изведнъж се вкочани, мускулите и ставите му се парализираха и той се строполи на пода в зародишна поза — лицето му бе изкривено, челюстта — деформирана, пръстите му стърчаха на всички страни, а вратът му бе извит като на пиле; досущ лист пергамент, смачкан и захвърлен на земята. Очите му се въртяха неистово в орбитите си, ала единственият звук, който можеше да издава, беше неразбираемо гъргорене.

Върховният Чаросплетник се надвеси над Императора — дребен, прегърбен и безкрайно смъртоносен.

— Времето на благородните семейства приключи — каза той. — Твоето време изтече. Чаросплетниците ви служеха с векове, ала отсега нататък вече няма да е така. Империята умря днес.

Той махна с длан и Мос се взриви. Кръвта плисна от очите, ушите, носа и устата му, от гениталиите и ануса му. Коремът му се разкъса и намотаните му черва се изсипаха на земята сред кървава слуз, а гръбнакът му се натроши на парченца от черепа до опашната кост.

Всичко свърши за по-малко от секунда. Обезобразеният труп на Императора лежеше сред локва от собствените му телесни течности върху лъскавия под, облицован със зелени плочи от лач.

Какре вдигна глава и погледна към вестоносеца. Изражението на потрес и неверие, изписано на лицето на младежа, бе направо комично. Той се строполи на колене и умря от чудовищен кръвоизлив.

В стаята се възцари тишина, ала навън продължаваха да се чуват изстрели от пушки. Биеха камбани. В града беше вдигната тревога.

На фона на ярките слънчеви лъчи, облели терасата, стаята изглеждаше потънала в полумрак. Вещерът се загледа в труповете на двамата мъже, които бе убил. Император и слуга; а накрая — две купчини отпадъци.

Различните хищници в Аксками щяха да вилнеят из целия град, сломявайки всяка съпротива, докато накрая всички жители не паднеха на колене. Навсякъде из северен Сарамир огромни армии от чудовища потегляха от планините Тчамил и се насочваха покрай речните брегове, опустошавайки всичко по пътя си — кошмарен плод на започнала преди десетилетия подготовка и пет кратки години на свободно движение из империята. Страховити орди, изригващи сякаш от нищото като зловещи тумори, подчиняващи се единствено на Чаросплетниците и Възлите.

Съобщенията за помощ изобщо нямаше да достигнат до получателите си. Из цялата империя изчезваха Чаросплетници, а господарите им биваха намирани убити. Толкова дълго време благородниците на Сарамир бяха разчитали на способностите на Вещерите за далечна комуникация, че сега не знаеха какво да правят без тях. Толкова дълго време бяха смятали Чаросплетниците за свои покорни слуги, че изобщо не можеха да си представят, че те някога ще се разбунтуват. Изведнъж щяха да останат съвсем-сами, изолирани в огромната страна, а гигантски разстояния щяха да ги делят от всеки, който би могъл да им помогне. По времето, когато щяха да се адаптират, вече щеше да е прекалено късно. Благородните семейства щяха да бъдат унищожени.

Играта бе свършила и Чаросплетниците бяха победили.

Какре излезе бавно от стаята. Когато императорските стражи намереха тялото на Мос, щяха да си направят очевидните заключения. През това време той вече щеше да се намира в покоите си, зад заключената врата, която бе достатъчно здрава, за да задържи императорските стражи достатъчно дълго време, докато Цитаделата паднеше… ако изобщо някой се осмелеше да го потърси.

Освен това там го очакваше и вкусната хапка, която си беше поръчал предната нощ специално за този случай. Една млада жена, нежна като коприна, гъвкава, красива и съвършена. А каква кожа имаше само, каква кожа…

* * *

Проходът Джуача прорязваше планините Тчамил между Максачта и Ксаксай, където те се стесняваха, простирайки се от плодородните земи на запад до пустините на Тчом Рин на изток. Като изключим пролома Рири на южното крайбрежие, той беше единственият широк път, свързващ източната и западната половина на империята. Легендите разказваха, че самият Оча бе разделил планините, като стъпил отгоре им, за да открие Тчом Рин и Новоземие за избрания си народ, давайки им разрешение да изтикат аборигените Угати. Учените пък смятаха, че проходът Джуача дължеше съществуването си на природен катаклизъм — мащабно разместване на земните пластове, прорязало лъкатушеща просека между възвишенията, дълга над двеста и двадесет километра. Той бе толкова равен, сякаш планините просто се бяха разделили, разпъвайки земята помежду си, докато стане плоска като тепсия.

Най-широката част на проходът Джуача беше три километра, макар че той се стесняваше до седемстотин метра в западния си край, където се издигаше град Максачта. Когато сарамирците го бяха открили навремето, устието му бе затрупано от всевъзможни препятствия — големи канари, стъклоподобни вулканични скали, масивни зъбери от черен камък — ала ги бяха разчистили без проблеми с помощта на експлозиви. Проходът Джуача бе единственото място, където цяла армия можеше да прекоси планините Тчамил, ако не искаше да пътува над седемстотин километра в южна посока до пролома Рири.

Реки ту Танатсуа достигна билото на планинския гребен малко след разсъмване, когато окото на Нуку още беше ниско в небето, а лъчите му грееха директно в очите му. Слабото лице на младежа бе покрито от набола брада, която беше изненадващо гъста за толкова млад човек. Черната му коса бе рошава, а бялата нишка бе станала почти незабележима от прахоляка и мръсотията. Скъпата му премяна я нямаше, продадена за здрави селски дрехи, по-подходящи за дългото пътуване, а погледът му бе станал по-твърд и мъдър; вече приличаше по-малко на дете и повече на мъж. Стъпките му хрускаха по тънкия пласт есенен сняг, покрил земята на тази надморска височина, докато изминаваше последните няколко метра, които го деляха от билото, след което спря и погледна назад.

Асара се движеше малко зад него, загърната в пухкава кожена мантия, а дрехите й бяха също толкова здрави и семпли като неговите. Косата й бе спусната свободно, а по лицето й нямаше никакъв грим, ала въпреки това продължаваше да е неземно красива. Стръмното изкачване изобщо не я беше изморило. В далечината зад нея Максачта се разстилаше върху жълто-зелените равнини, а изящните къщички и кулички блестяха, отразявайки светлината на ранните слънчеви лъчи. Бяха минали покрай града преди два дни, ала не останаха да спят там, гледайки да избягват излишните срещи с хора. Поради същата причина бяха избрали и този тежък планински маршрут пред удобството на прохода Джуача. Пътят бе труден, ала за сметка на това по-безопасен, макар че сега всички пътища бяха станали рисковани.

Реки й подаде ръка и жената я пое с усмивка. Младежът я издърпа нагоре и двамата поеха с уверени крачки по билото.

Планинският гребен, по който вървяха, се издигаше на петнайсетина километра от западния край на прохода. От мястото, където се намираха сега, се откриваше панорамна гледка във всички посоки. Асара бе избрала този път, за да могат да реагират своевременно, ако изникнеше някаква опасност пред или зад тях, и Реки се беше съгласил, без да спори. Отдавна се бе научил да й се доверява за тези неща. Все пак тя бе запазила живота му досега, а и беше изумително опитна за жена на нейната възраст. Тази девойка неустоимо го привличаше и същевременно го изпълваше със страхопочитание.

Ала в избора на Асара имаше и друг мотив. Тя подозираше нещо, което не желаеше да сподели с младежа; искаше да се увери дали съмненията й са основателни и едва тогава щеше да реши дали да му каже. Различните й очи бяха изключително остри и мъничките петънца, които бе забелязала в далечината, я бяха накарали да се замисли. Изглежда, подозренията й се потвърждаваха.

Планините се скупчваха на изток, оформяйки тясна, сивееща долина. Тя бе осеяна с трупове на хора и Различни зверове. Лешояди и други птици, хранещи се с мърша, сновяха около тях и късаха плът толкова прясна, че едва бе започнала да се разлага. От мястото, където се намираха, мъртъвците изглеждаха като чудовищно стълпотворение — хиляди трупове, накамарени един върху друг.

Хиляди жители на пустинята. Мъже и жени в традиционните за Тчом Рин одежди.

Асара заслони очите си с ръка и се вгледа по-внимателно. Видя счупени знамена и гербовете на градовете Ксаксай и Муйо, редом с тези на други благородни семейства. Трябваха й само няколко секунди, за да намери това, което търсеше.

Знамената на рода Танатсуа, раздрани и изпочупени, лежаха върху няколко тела като погребален саван. Символите на семейството на Реки. Тя бе запозната достатъчно добре с военните дела и знаеше, че знамето на даден род се вдигаше над някоя армия само ако бараксът лично присъстваше сред редиците й.

Пустинните баракси бяха реагирали незабавно на самоубийството на Лараня. Дали Чаросплетниците на Какре стояха зад това, подлъгвайки семействата, както правеше Върховният Чаросплетник в Аксками? Беше очевидно, че армията е стигнала дотук изключително бързо, дори и ако се приемеше, че новините за смъртта на Императрицата са били предадени незабавно от Какре на зловещите му пустинни събратя. Навярно това беше някакъв авангард… Пустинните баракси не биха обявили война само въз основа на нещо, което бяха чули. За да се вдигнат на поход, им трябваше онова, което Реки носеше. При това положение мисията му беше безпредметна.

Асара погледна към младежа. Зрението му не бе остро като нейното, ала пак бе видял достатъчно. Той се взираше безмълвно в сцената и лицето му беше спокойно, ала сълзите пълнеха очите му.

— Баща ми там ли е? — попита накрая.

— Кой може да каже? — отвърна девойката, ала Реки разбра истината по гласа й. Асара можеше да си представи как бе станало всичко — как тези мъже са били нападнати в засада от Различните, чийто брой е надхвърлял числеността дори на тази голяма бойна единица, как хората буквално са били пометени от чудовищата, извиращи непрекъснато от планините… Как обаче тези зверове бяха толкова организирани, толкова многобройни, толкова целеустремени? Дали това също бе резултат от тайнствените амбиции на Чаросплетниците? На пръв поглед изглеждаше невъзможно, ала другите обяснения бяха още по-невероятни.

Реки изтри очи с опакото на ръката си. Не скърбеше за баща си, за когото вечно беше извор на безкрайно разочарование; бе натрупал достатъчно горчивина в себе си, за да се престори, че не го е грижа. Плачеше за смъртта на хората си. Плачеше, защото за първи път се сблъскваше с цената на войната.

Запалиха огън на билото на гребена, без да ги е грижа за последствията. Реки извади косата, която някога беше на сестра му, и я изгори. Острата миризма се издигна в лъкатушеща струйка дим в утринното небе, докато космите се запалваха, свиваха се и почерняваха. Младежът бе коленичил над огъня и се взираше в него, докато и последната къдрица не се превърна в пепел. Асара стоеше до рамото му и го наблюдаваше, питайки се как ли щеше да се почувства той, ако някога разбереше, че убийцата на сестра му бе жената до него. Чудеше се какво ли щеше да се случи, ако някой ден се озовеше на прицела на възмездието му.

— Сега отговорността минава върху мен — рече той накрая. — Това, което беше кауза на баща ми, сега е мой дълг.

Младата жена го наблюдаваше безмълвно. Той се изправи и срещна очите й. Погледът му бе невъзмутим и излъчваше някаква твърдост, каквато Асара не бе виждала преди.

— Вече си баракс — каза тихо тя.

Той нито примигна, нито отклони взор. Накрая обърна глава на изток, взирайки се над планинските върхове, сякаш можеше да съзре необятната пустиня зад тях, където се намираше домът му. Без да промълви и дума, Реки се отправи натам, спускайки се по далечния склон на гребена. Асара го гледаше как пристъпва, отбелязвайки изправените му рамене и неумолимата извивка на челюстта му; после хвърли един прощален поглед на западните земи, сякаш се сбогуваше с тях, и тръгна след него.

Загрузка...