Двадесет и осма глава

Науката, която се занимаваше с изследването на орбитите на трите луни, беше много древна. Макар че лунните бури се появяваха на сравнително произволни интервали от време, натрупаните в продължение на стотици години наблюдения бяха довели до откритието на някои закономерности. Астрономите вече можеха да определят почти със сигурност кога трите луни щяха да застанат достатъчно близо една до друга, за да предизвикат лунна буря. Навигаторите се осланяха на тези прогнози, защото от положението на луните зависеха приливите. Макар че по принцип само образованите люде биваха уведомявани за появата на този природен феномен, обикновено мълвата бързо се разпространяваше сред селяните, които реагираха своевременно, за да предпазят семействата и добитъка си от природната стихия.

Тези сведения не можеха по никакъв начин да помогнат на Кайку и Тсата, които се намираха на открито, когато лунната буря се разрази.

Имаше известен напредък от нощта, в която се бяха измъкнали на косъм от гаурега, и всички мисли за връщане в Лоното бяха забравени. Въпреки че бяха изоставили всяка надежда да убият някой от Възлите, те решиха да насочат погледа си към тревистата равнина и по-специално към зловещото съоръжение, издигащо се край водите на Зан. Гледаха да стоят на такова разстояние, където да не бъдат забелязани от стражите; вече беше невъзможно да се приближат до бреговете на реката, тъй като те гъмжаха от зверове-пазачи.

Решението на Кайку да останат бе възнаградено по-рано, отколкото очакваха. Още на следващата нощ започнаха да пристигат шлеповете.

Девойката предполагаше, че навярно Вещерите са използвали реката, за да съберат тук всички тези Различни твари, както и че са превърнали странната сграда в склад за хранителни припаси, докарани тук от северното течение на реката. Кайку и Тсата бяха присъствали на няколко хранения, по време на които големи купчини месо бяха докарани с каруци, управлявани от същите онези раболепни дребосъци, които бе видяла в манастира на Чаросплетниците на остров Фо. Тя ги бе нарекла „голнери“, което означаваше „малки хора“ — сарамирците често използваха тази дума, когато говореха за деца. Трябваше да очаква, че ще ги види тук; прогресивно нарастващата лудост на Вещерите, причинена от вещерския камък в Маските им, ги правеше напълно неспособни да се грижат за себе си.

Ала, въпреки всичко, предположенията на Кайку, че реката се използва за превоз, си оставаха само неподкрепени от факти догадки. Това продължи до момента, в който се появиха шлеповете. Те не бяха един или два, а много повече.

Бяха пристигнали през деня, така че когато Кайку и Тсата преминаха бариерата през нощта, ги завариха да се поклащат покрай двата бряга на Зан — над четиридесет масивни баржи. На голнерите им трябваха два дни и нощи, за да разтоварят големите денкове и сандъци, които после отнасяха с каруци в гористата пустош. Изведнъж привидно безсмислените покупки на речни кораби от страна на Чаросплетниците през последните пет години придобиха страховит смисъл — те пренасяха по реките Различни хищници и ги събираха накуп, подготвяйки своята армия. Кайку се зачуди какво ли влияние имаха Вещерите върху моряците, които сновяха по палубите, че да им поверят знанието за тази тайна армия. Навярно ставаше въпрос за нещо повече от пари.

На третата нощ товаренето започна.

Първоначалният потрес, който изпитаха двамата спътници, когато забелязаха, че равнината е пуста, бързо бе изместен от онова, което се случваше по реката. Различните твари пристъпваха по подвижните мостове към трюмовете на плавателните съдове под бдителния поглед на Възлите. Шлеповете бяха толкова много, че бе невъзможно всички едновременно да бъдат натоварени, ето защо чакаха на опашка, за да получат своя дял чудовища, след което потегляха нагоре по течението. Изглежда, невидимата преграда не покриваше реката; нито една от баржите не се върна надолу по течението, където се намираха големите водопади и корабоплаването бе невъзможно.

— Къде ли отиват? — питаше се Кайку.

На разсъмване, когато и последният шлеп бе отплавал, двамата спътници се оттеглиха отвъд преградата, за да си починат; ала сънят не дойде лесно тази нощ. Те прекараха по-голямата част от деня, потънали в съмнения и грижи. Кайку се чудеше дали да известят Кайлин посредством Чаросплетието; все пак нали именно поради тази причина бяха останали — за да вдигнат тревога, ако Чаросплетниците поемат към Лоното. Шлеповете обаче не се движеха натам — те бяха поели нагоре по течението на реката, която щеше да ги отведе към Аксками, а оттам вече можеха да поемат по Джабаза, Керин или Ран.

Тсата изтъкна, че е възможно да стигнат до Разлома по течението на Ран. Лоното се намираше на по-малко от двадесетина километра западно от тази река. Кайку обаче не се осмеляваше да изпрати известие, освен ако не беше абсолютно наложително, а те не бяха сигурни каква бе крайната цел на шлеповете.

В крайна сметка решиха, че ще останат още две нощи. Ако дотогава не научеха нищо ново, щяха да се отправят на изток и да вървят цял ден, за да се отдалечат максимално от Чаросплетниците, след което Кайку щеше да изпрати съобщението. Тя нямаше представа какви щяха да бъдат последствията от това нейно действие. Навярно Вещерите изобщо нямаше да забележат намесата й в Чаросплетието и забраната на Кайлин срещу далечната комуникация щеше да се окаже само плод на прекалената й предпазливост. А можеше и да стане точно обратното — все едно пъдпъдък да остане незабелязан в стая, пълна с лисици.

Следващата нощ се разрази лунната буря.

Само защото бяха изгубили контакт с външния свят за толкова дълго време, живеещи в малкото си общество от двама души, те изобщо не я очакваха. Бяха прекосили Зан, избирайки си една скала от западния бряг, където стражите бяха по-малко, за наблюдателен пункт. Там неравната земя се протягаше като разперени пръсти към речния бряг, завършвайки с почти отвесна каменна стена. Кайку и Тсата се бяха притаили в един от естествените улеи между тези „пръсти“, легнали по корем сред гъстата покварена растителност. Девойката държеше в ръка далекогледа на Номору — водачката им се бе разделила с голяма неохота с този предмет, намеквайки, че лошо им се пишеше, ако не го върнеха непокътнат.

Луните бяха изгрели от различни места — Аурус от север, Иридима от запад, а Нерин — от югоизток, — поради което нищо не предвещаваше опасността, докато не стана прекалено късно. Ако в този момент някой от двамата бе погледнал нагоре, щеше да види притеглените една към друга луни — точно над главите им, в средата на навъсения небосклон.


Първото нещо, което почувства Кайку, беше как въздухът изведнъж сякаш стана по-остър. След това се появи странното усещане за левитация — като че ли нещо я повдигаше над земята. Тя погледна към Тсата и неволно потрепери — ткиуратецът приличаше на мъртвец. Кожата му бе придобила отровно-жълтеникав оттенък, а зеленикавите му татуировки сияеха призрачно в мрака. Храстите, сред които се бяха притаили, започнаха да шумолят, а сетивата й се изостриха, обезпокоени от някакво невидимо движение; сякаш се намираше в стара къща, из чиито стени бродеха безброй плъхове.

Кайку вдигна глава към небето и кожата й настръхна при гледката на трите небесни тела, скупчени едно до друго като кошмарен грозд в притъмнелите небеса. Сякаш от нищото се раждаха черни облаци, които се пенеха, кълбяха и гърчеха под могъщото влияние на сплетените гравитации.

— Духове — промълви девойката, вперила поглед в тревистата равнина под тях. — Трябва веднага да си намерим убежище.

* * *

За малко да не успеят.

Лунната буря започна със страховит вой тъкмо когато влетяха в убежището, което търсеха. То представляваше дълбок процеп във варовиковата скала, чийто под се издигаше нагоре под лек наклон, ала въпреки стеснението във вътрешната си част, имаше достатъчно място за Кайку и Тсата. Той седна с кръстосани нозе, а тя обви коленете си с ръце. В този миг навън се изсипа такъв пороен дъжд, сякаш небето се бе разтворило изведнъж, и безмълвието на нощта бе пометено от грохота на милиардите капки, обстрелващи земята с неистова ярост. Те изкореняваха покварената растителност и барабаняха неумолимо върху каменния покрив над главите на пътешествениците, ала за щастие наклоненият под не позволяваше да водната стихия да се добере до тях. Заслушан в звуците на бурята, Тсата извади малко пушено месо и го раздели с девойката. Тя го пое мълчаливо, без дори да го погледне.

Кайку се чувстваше неспокойно. Лунните бури винаги я изпълваха със страх — действаха й така още от съвсем малка, — ала събитията от не толкова далечното й минало ги бяха натоварили с наистина лоши спомени. Всичките й близки бяха умрели в една такава лунна буря,

отровени от собствения й баща, който искаше да ги спаси от чудовищната участ, която ги очакваше в лапите на Чаросплетниците. Тогава за първи път бе видяла демоните на сенките — страховитите шин-шини, — изпратени от Вещерите да я убият. Отново се беше срещнала с тези зловещи същества в друга лунна буря — тогава мисията им бе да убият Лусия.

Изведнъж небето нададе такъв чудовищен рев, сякаш го раздираха, и към общата какафония се прибави и грохотът на светкавиците. Девойката потрепери. Спътникът й изглежда си даде сметка за

състоянието й, понеже сложи длан на рамото й и прошепна успокоително:

— Ще бъде кратка. Луните само минават една покрай друга; орбитите им не съвпадат.

Кайку прокара пръсти през косата си и кимна безмълвно. Чувстваше се малко неловко като обект на съчувствието му. Защо изобщо му бе разказвала за своето семейство? Защо беше споделяла миналото си с него? Бе доста необичайно затворен човек като нея да постъпи така; и, въпреки това, да говори за тези неща с него не й се струваше толкова трудно, както беше с другите хора. С другите сарамирци.

Младата жена вече бе изгубила представа за времето, което беше изтекло, откакто бе напуснала Разлома. Месец? Възможно ли бе да е минало толкова време? Започването на Жътвената седмица и предателската постъпка на Асара в облика на Саран вече й изглеждаха като далечни спомени. Земята неусетно обличаше есенната си премяна, а летният зной все по-често бе пронизван от прохладни ветрове. Храната, която си бяха донесли, бе свършила преди доста време, ето защо Тсата ловуваше животни отвъд преградата на Чаросплетниците или пък събираха корени и растения, за да си правят яхния. Диетата им бе груба и в нея имаше прекалено много месо за вкуса на Кайку, ала, от друга страна пък, така тя се чувстваше близо до земята и това я правеше щастлива.


Нощем се изправяха срещу Различните зверове и Кайку ставаше все по-добра в уроците, които Тсата й бе предал. Напредъкът на девойката беше удивителен. Ткиуратецът вече нямаше защо да се тревожи и да я държи под око, докато се промъкваха из пресечените райони; вместо това започна да разчита на нея, възприемайки я все повече като партньор и все по-малко като ученичка. Тези няколко седмици, които прекараха във взаимната си компания, им помогнаха и да се опознаят доста по-добре, отколкото можаха сред затвореното пространство на кораба, отвел ги от Окхамба в Сарамир.

Кайку не питаеше особено добри чувства към Тсата, след като бе рискувал живота й, използвайки я като стръв за маджкрийна в джунглите на родния си континент; сега обаче го разбираше по-добре и можеше да види нещата и от неговата гледна точка. Даваше си сметка, че навярно ставаше въпрос за нещо преходно, като приятелствата й с пътниците на кораба по време на пътуването до Окхамба, ала в този момент го усещаше по-близък от всеки друг за последните години. Обстоятелството, че бяха непрекъснато един до друг, че правеха всичко заедно, й напомняше за отношенията й с нейния брат Мачим, в онова блажено време, когато не знаеше какво е да изгубиш близък човек.

Ала, въпреки всичко, все още имаше прегради. Тя бе изненадана от себе си, че му разказа за семейството си, а той не й бе споделил нищо за своето. Девойката знаеше отговора — просто не го беше попитала. Едва ли щеше да й откаже, ако тя проявеше желание да научи нещо повече за него — както знаеше, жителите на Окхамба бяха извънредно отзивчиви — обаче точно това я притесняваше. Младата жена се боеше, че така можеше да го накара да говори за нещо, за което не искаше, и че той щеше да се почуства задължен да изтърпи това заради нея. Тя все още не разбираше напълно неговата душевност и не желаеше да бъде груба с ткиуратеца, макар че понякога той се държеше точно така с нея — макар и несъзнателно.

Навярно заради странната, нереална атмосфера на лунната буря, или пък поради обстоятелството, че е била подмамена да сподели своите тайни, докато той ревниво къташе своите, ала Кайку реши да рискува.

— Защо си тук, Тсата? — попита тя. После, след като вече бе направила първата крачка, продължи с по-уверен глас: — Защо реши да дойдеш в Сарамир? Богове, Тсата, та аз прекарвам с теб буквално всяка секунда от последните няколко седмици, и все още не зная нищичко за теб! Твоите сънародници споделят всичко — защо не и това?

Ткиуратецът избухна в смях.

— Вие наистина сте много чудни хора — каза той. — Аз не съм спрял да те тормозя, а ти толкова дълго време да сдържаш любопитството си! — Мъжът се усмихна. — Интересно ми беше колко ли ще издържиш.

Кайку се изчерви.

— Прости ми — рече ткиуратецът. — До такава степен си обременена от идеята за благовъзпитано държание, че не посмя да ме попиташ за нищо, за което не съм заговорил пръв. А след всичко, което научи за мен и за моя народ, би трябвало да знаеш колко ценим откритостта.

— Тъкмо защото си толкова открит, не исках да те питам за нещата, за които не си ми споменал — отвърна тя, чувствайки се едновременно смутена и облекчена.

Той отново се засмя.

— Не бях очаквал това. Предполагам, че не е лишено от смисъл. — Той й хвърли ироничен поглед. — Изглежда, още не съм опознал обичаите ви, както си мислех.

Небесата отново нададоха чудовищен рев. Кайку потрепери.

— Саран беше същият — продължи ткиуратецът. — Никога не ме попита за мотивите ми. Явно е смятал, че това е нещо, което засяга само мен, а не него.

— Нея — поправи го Кайку. Тя му беше разказала за Асара, спестявайки му злополучния опит за съвкупление. Тсата ни най-малко не се изненада от измамата, нито пък от обстоятелството, че тази жена можеше да сменя облика и пола си. Той каза на Кайку, че едни жаби в Окхамба можели да сменят пола си, а насекомите били в състояние да променят формата си в пашкулите. Асара не беше в противоречие с природата — само с човешкия свят.

Тсата се замисли.

— Отговорът на твоя въпрос е прост — рече след малко. — Саран ми разказа за неговата — за нейната — мисия и за опасността, която представляват Чаросплетниците за Сарамир. Също така ми спомена и какво според него би могло да се случи, ако завладеят този континент. Че ще посегнат и на другите.

Девойката кимна. Това съвпадаше с предположенията й.

— Отидох с него до сърцето на Окхамба, за да се уверя дали теориите му бяха верни. Убедих се — усмихна се спътникът й и се почеса разсеяно по китката. — Нося отговорност за много по-голям паш — за всичките си сънародници. Ето защо реших да дойда в Сарамир и да преценя заплахата със собствените си очи, да видя реакцията на вашите хора и да отнеса новините вкъщи, ако мога. Ще трябва да уведомя своите сънародници, както Саран уведоми вас. Това е причината, поради която дойдох тук — и поради тази причина ще трябва да напусна Сарамир по-нататък.

Кайку внезапно се почувства натъжена. Реакцията й я изненада. Времето, което прекарваха заедно, бе ограничено и думите му й напомниха, че наближаваше часът, в който щяха да се разделят. Завръщането им в истинския свят, с всичките му проблеми и трудности, беше неизбежно.

— И аз така подозирах — каза Кайку. — Изглежда, и ти си станал предсказуем за мен.

Татуираният мъж я изгледа малко особено.

— Сигурно е така — промълви, заслушан в барабаненето на дъжда.

Изведнъж младата жена настръхна. Тя допълзя до входа на пукнатината и се заозърта в мрака.

— Чу ли нещо? — прошепна той, приближавайки се до нея.

— Преградата я няма — рече Кайку.

Ткиуратецът я изгледа недоумяващо.

Преградата я няма! — повтори младата жена. — Щитът на заблудата. Изчезна. Мога да усетя липсата й.

— Трябва да се върнем в равнината — каза Тсата.

Младата жена кимна, а на лицето й бе изписано мрачно изражение. Бариерата я нямаше. Чаросплетниците вече не се криеха.

Тръпки я побиха при мисълта какво ли можеше да означава това.

* * *

Кайлин ту Моритат отвори очи, а ирисите й бяха червени.

— Кайку — прошепна ужасено тя.

В Залата за съвещания имаше още две Сестри освен нея. Помещението се намираше на един от горните етажи в сградата на Аления орден. Стените му бяха боядисани в черно, а от тавана се спускаха пурпурни вимпели и символи. Трите жени седяха на рогозки, разположени около масата в центъра на залата, и си говореха тихо, докато навън бурята беснееше и блъскаше по спуснатите капаци на прозорците като някакъв незнаен гладен звяр. Сиянието на фенерите и лъкатушещите струйки дим от триножниците бяха придобили зловещ вид под влиянието на природното бедствие, а върху идентично нарисуваните лица на Сестрите се виждаше маската на съзаклятието.

Другите две погледнаха към Кайлин. Нямаше нужда да надзъртат към червените й очи, за да узнаят, че нещо се беше случило; шепотът в Чаросплетието, който бяха доловили, можеше да е дело само на техен човек.

Кайлин внезапно стана на крака.

— Съберете Сестрите — нареди тя. — Искам всяка от нас, която е в Лоното, да бъде тук след час.

С тези думи напусна помещението и пое по изкаляните улици. Минаваше полунощ, ала навярно Заелис още беше буден. Не че щеше да се поколебае да го събуди, ако спеше; въпросът беше от изключителна важност.

Тя вървеше по пустите улици на Лоното — висока и тънка сянка, която сякаш се плъзгаше между капките, понеже поройният дъжд почти не я намокри. Бе едновременно разгневена и изплашена, а мрачните й мисли не я напуснаха нито за миг, докато не стигна до жилището на Заелис.

Кайку. Богове, как можеше да е толкова безразсъдна? Кайлин не знаеше дали да й се възхищава, или да я прокълне? Бе измъчвана от постоянна тревога, откакто Юги и Номору се бяха завърнали от западната част на Разлома с известията за армията от Различни хищници, струпана покрай бреговете на Зан. Другата новина, която бяха донесли, беше, че Кайку е отказала да се върне. Ако през това време Чаросплетниците бяха успели да пленят твърдоглавата девойка, щяха да преровят съзнанието й и да извлекат оттам всичко, което искаха да научат за Аления орден. Сега Кайку бе използвала Чаросплетието, за да изпрати съобщение на повече от хиляда и петстотин километра, размотавайки нишка по цялото това разстояние. Бе достатъчно да я забележи само един Вещер, за да я проследи до първоизточника й, в резултат на което всички тези години, през които Аления орден бе грижливо пазен в тайна, щяха да отидат на вятъра. Стигаше им, че Чаросплетниците знаеха за една Различна жена, способна да ги победи в собствената им игра — предишният Върховен Чаросплетник Вирч ги бе предупредил за нея точно преди да умре — ала две, които си комуникират помежду си — това вече загатваше за много по-сериозни неща. Ако Вещерите забележеха дори най-незначителната следа за съществуването на Аления орден, щяха да изтребят всички Сестри до крак.

Аления орден представляваше най-голямата заплаха за тях — може би по-голяма дори от самата Лусия, — понеже срещу него Чаросплетниците нямаха превъзходството на своите Маски. Сестрите също можеха да чаросплитат, ала техните дарби бяха вродени и естествени, което ги правеше по-силни от облечените в парцаливи роби мъже, неспособни да проникнат в кралството отвъд сетивата без помощта на разни външни приспособления.

Сестрите обаче бяха малко, твърде малко и Кайлин не смееше да ги разкрие, освен ако не беше абсолютно наложително.

Изглежда, това време най-сетне бе настъпило. Вбесена от постъпката на Кайку, която ги излагаше на такъв риск, високата жена същевременно бе доста обезпокоена от съобщението. Нещата бяха приели доста мрачен обрат. Трябваше да се вземат мерки, и то скоро; макар че едва ли щяха да бъдат такива, каквито Заелис си представяше. Основният приоритет на Кайлин бе оцеляването на Аления орден. Всичко друго беше без значение.

Въпреки че пътят й между сградата на Ордена и жилището на Заелис не беше особено дълъг, дъждът бе спрял и небесата се бяха успокоили, когато стигна крайната си цел. Всяка от луните отново пое по своя път, а черните буреносни облаци постепенно се разпръскваха, топейки се като захарен памук. Бурята беше бърза и свирепа, а краят й бе внезапен като началото й.

Къщата, която Заелис споделяше с осиновената си дъщеря, се издигаше на една от по-високите тераси на Лоното, сред няколко други постройки със същата форма и дизайн. Представляваше двуетажна сграда от полирано дърво и хоросан, с балконче на източната стена, откъдето се откриваше чудесен изглед към долината, и малък олтар до входната врата с резбовани изображения на Оча и Исисия, заобиколени от димящи пръчици тамян. Над вратата висеше хартиен фенер, чието сияние осветяваше пиктограмите, а до него се поклащаше мъничката камбанка, с която Кайлин извести пристигането си.

Заелис се появи почти веднага на вратата. Той покани високата жена в скромно обзаведена стаичка, осветена от единична лампа, закачена на тавана. По стените висяха декоративни оръжия, а саксиите с цветя и пейзажът, нарисуван с маслени бои, освежаваха помещението, чиято мебелировка се състоеше от две маси и няколко рогозки. Лусия седеше на една от тях с кръстосани нозе и пиеше билков чай от глинена чаша. Тя вдигна поглед към Кайлин и в очите й проблесна едва доловимо любопитство.

— Не може да заспи — обясни Заелис. Той отбеляза разсеяно, че дебелите плитки на новодошлата не бяха подгизнали, че яката й от гарванови пера бе съвършено суха и че гримът й беше в безупречно състояние. — Лунната буря.

Гостенката нямаше време за учтивости.

— Кайку се свърза с мен посредством Чаросплетието — рече тя и забеляза как лицето на водача на Либера Драмач помръкна при тези думи. Лусия продължи да я наблюдава невъзмутимо над ръба на чашата си, сякаш знаеше всичко, което щеше да каже високата жена.

— Лоши ли са новините?

— Много лоши — отвърна Кайлин. — Различните се намират изцяло под контрола на Чаросплетниците посредством онези същества, за които ни спомена Юги, наричани от Кайку „Възли“. Преди няколко нощи повечето от тях отплавали с шлепове на север по Зан, ала хиляди останали. Сега и те, с изключение на съвсем малък брой, също отпътували. Вещерите махнали невидимата преграда и тези Различни поели…

— Накъде? — прекъсна я нетърпеливо белобрадият мъж.

— На изток. През Разлома. Към нас.

Заелис имаше чувството, че в долната част на корема му зейва дупка.

— С колко време разполагаме?

— Движат се бързо — каза високата жена. — Много бързо. Много бързо. Според Кайку имаме четири дни и нощи, преди да ни нападнат.

— Четири дни и нощи… — повтори настойникът на Лусия. Изглеждаше потресен. — Всемогъщи богове!

— Сега трябва да свърша някои важни неща — рече Кайлин. — Вероятно и ти ще направиш същото. Ще се върна до няколко часа — добави, след което погледна към Лусия. — Едва ли някой от нас ще спи тази нощ.

Тя си тръгна толкова бързо, колкото беше дошла, поемайки обратно към сградата на Аления орден. Около нея се посипаха първите кристалчета звездопад — мънички парченца полуразтопен лед, хвърлящ зеленикави отблясъци под светлината на трите луни. Красивото явление щеше да продължи още ден или два. Тя не му обърна никакво внимание, защото умът й бе зает с други неща. Наистина трябваше да свърши някои неща, както и да вземе може би най-важното решение в живота си.

Лоното бе разконспирирано, а Чаросплетниците идеха. Също като Заелис, Кайлин прекрасно знаеше, че четири дни и нощи бяха крайно недостатъчни, за да се евакуира населението на селището през враждебния терен на Разлома, а и дори да се опитаха, хората щяха да бъдат настигнати и избити. Къде можеха да отидат? Какво можеха да сторят? Настойникът на Лусия едва ли щеше да изостави всичко, за което се бе трудил — оръжията, укрепленията и провизиите; да не говорим за обитателите на Лоното. Щеше да е принуден да се изправи срещу враговете тук, поне докато не изникнеше някаква друга възможност.

Изборът й беше лесен. Заелис и Либера Драмач бяха обвързани с това място, ала тя — не. Налагаше ли се Аленият орден да остане с привържениците на организацията, изправяйки се редом с тях срещу Вещерите, или просто трябваше да ги остави на съдбата им?

* * *

Юги пристигна в дома на Заелис малко след като Кайлин бе излязла оттам. Лусия вече се бе облякла и отново седеше на рогозката си. Вече трябваше да е заспала, ала изобщо не изглеждаше уморена.

Заелис бе прекалено угрижен, за да й се скара. Съзнанието му гъмжеше от нерадостни мисли, провокирани от известията на Кайлин. Размишляваше за Чаросплетниците, за боговете и за Алскайн Мар. Дали Либера Драмач изобщо имаше някакъв шанс, ако онова, което духът беше казал на Лусия, бе истина? Ако всичко това представляваше някакъв конфликт на боговете, можеха ли изобщо да се надяват, че ще успеят да устоят на тази вълна? Не бяха ли като някакъв лист, подмятан от бурното море, безпомощен да стори каквото и да било, освен да се носи инертно по теченията? Белобрадият мъж изпита потискащото чувство, че делото на живота му не е било нищо повече от една илюзия, бълнуване на един старец, организирал съпротива, която всъщност бе неспособна да се съпротивлява на каквото и да било. Той обвиняваше Кайлин, задето се бе стигнало дотук; затова, че настояваше да се спотайват, когато имаха нужда от решителни действия. И ето че сега — най-накрая — съществуването им беше разкрито. Не, още не бяха достатъчно силни, за да се изправят срещу Чаросплетниците — нямаше две мнения по този въпрос. Обаче единствената друга възможност, с която разполагаха, беше да се предадат, а те никога не биха сторили това.

Той веднага разбра, че Юги е пушил корен от амакса. Блясъкът в очите му, разширените зеници и характерната миризма, която излъчваха дрехите му, бяха красноречиви свидетелства за това.

— Всемогъщи богове, Юги, трябваш ми с бистра глава! — изстреля Заелис вместо поздрав.

— Тогава трябваше да ме извикаш на сутринта — отвърна весело новодошлият. — Какво има? — попита. В този момент забеляза Лусия и й се поклони. Момичето отвърна на поздрава му с леко кимване.

Водачът на Либера Драмач въздъхна.

— Влизай и сядай — рече. — Лусия, ще приготвиш ли нещо силно за госта ни?

— Да, татко — отвърна девойката и пое към кухнята.

Заелис седна на една рогозка на пода срещу Юги и го загледа изучаващо, чудейки се дали мъжът щеше да разбере нещо от казаното тази нощ. Юги редовно пушеше корен от амакса и това притесняваше не на шега настойника на Лусия, ала от друга страна той правеше така, откакто се познаваха, и въпреки съществуващата опасност никога не се пристрасти. Мъжът твърдеше, че може да се откаже от опасния си навик, когато си поиска; в началото Заелис бе малко скептичен по отношение на това, но впоследствие се увери, че помощникът му е бил прав. Юги бе способен да издържа без корена от амакса в течение на седмици и месеци, без да изпада в абстиненция. Веднъж му беше казал, че използва опиума, за да се „справя с лошите нощи“. Заелис не знаеше какво означаваше това, а и Юги никога не му обясни.

Съвсем скоро Лусия се появи с чаша латамри — горчива, черна настойка, стимулираща както тялото, така и съзнанието — и застина на прага на помещението. Сериозността на ситуацията като че ли изведнъж се стовари върху плещите й. Момичето се загледа в двамата мъже, събрали се, за да обсъдят живота и смъртта на стотици — а може би и хиляди — хора, и потръпна. Тя бе причината за всичко това.

„Онези идват за мен, помисли си момичето. Всеки, който ще загине тук, ще загине заради мен.“

Тогава Юги я забеляза, усмихна се и й даде знак да се приближи. Той пое чашата от ръцете й, кимна благодарствено и каза на домакина си:

— Тя трябва да чуе това, защото я засяга.

Настойникът й изсумтя и й махна да седне.

— Трябва да ти осигурим място, където да си в безопасност, Лусия — започна той с дрезгав глас. — Няма начин да евакуираме жителите на Разлома в рамките на толкова кратък срок, а и броят им е прекалено голям, за да ги скрием където и да било. Виж, що се отнася до дузина или малко повече… нещо като ескорт… можем да те изпратим на североизток. Към Тчамаска. Там има членове на Либера Драмач, които може да те скрият.

Лусия не реагира по никакъв начин. Само попита:

— А вие ще останете и ще се биете, така ли?

— Нямаме друг избор — въздъхна настойникът й. — На практика Либера Драмач построи това място. След като успяхме да го удържим толкова дълго време… дори само заради запасите си трябва да го защитим. Ако отблъснем тази атака, можем да спечелим време, за да започнем отначало. — Той положи ръка на рамото й. — Хората дойдоха тук, защото ние ги извикахме, а сред тях има много, които не принадлежат към организацията ни. Нося отговорност за всички тях.

— Както и за мен — рече Лусия. Юги я погледна изненадано. Никога досега не я беше чувал да говори с такъв обвинителен тон на баща си.

Заелис очевидно бе засегнат. Той отдръпна ръката си.

— Точно поради това искам да те отведа в безопасност — каза той. — Ще бъде за кратко. После ще дойда и ще те взема.

— Не — отсече твърдо Лусия. — Оставам тук.

— Не можеш да останеш — поклати глава настойникът й.

— Защо? Защото може да ме убият? — Тя се наведе напред, а гласът й прозвуча като съскане на разгневена змия, което го слиса. — Ще изоставиш мен, но не и тях! Е, аз също няма да ги изоставя! Всички тези хора, всички мои приятели и техните семейства — всички ще загинат тук! И защо? Защото Чаропслетниците искат мен! Повечето от тях никога няма да разберат това. А ти искаш да ги изоставя, да избягам оттук и да се скатая, докато Вещерите ме търсят под дърво и камък и избиват невинни хора? — Девойката неусетно бе повишила тон и вече крещеше. — И аз нося отговорност за тези хора, също като теб. Ти самият ме натовари с тази отговорност, когато им обеща спасител от Чаросплетниците. Ти привърза животите им към мен, и нито веднъж не ме попита дали исках това!

Последните й думи прорязаха гръмко тишината. Нито Заелис, нито Юги я бяха чували някога да говори така. Силата на гнева й, проявила се след четиринадесет години на спокойствие и кротост, ги бе потресла.

— Няма да отида — рече тихо тя, ала гласът й беше твърд като стомана. — Ще остана тук и или ще оживея, или ще умра с теб и хората, към които ме привърза.

Юги погледна първо Лусия, после Заелис, след което отново се обърна към момичето. Изведнъж тя вече не изглеждаше като дете, а в очите й гореше майчиният й плам. Заелис бе като онемял. Най-накрая преглътна и отмести взор от разгневеното и непознато момиче, заело мястото на дъщеря му.

— Така да бъде — рече примирено. — Прави каквото искаш.

Дори през пелената на приятното опиянение Юги усещаше, че моментът бе изключително напрегнат, ето защо реши да го поразведри малко.

— Нали помните, че някаква армия от изроди настъпвала насам? — попита с пресилена веселост той. — Е, ако искате да ме изслушате, имам план.

* * *

Асара седеше, обгърнала с ръце едното си коляно, подвила другия си крак под себе си, и наблюдаваше как звездопадът нежно се сипеше над езерото Сазазу. Тревата бе подгизнала и влагата се просмукваше в дрехите й, мокрейки кожата й. По водната повърхност пробягваха вълнички — макар и лунната буря да бе приключила, щеше да мине известно време, преди езерото да възвърне предишното си спокойствие. Усещането за нереалност постепенно избледняваше и светът отново придобиваше познатите си очертания.

Сама, тя се взираше в езерото, потънала в мислите си.

Реки дремеше в укритието, където бяха прекарали бурята. Беше толкова изморен, че проспа целия природен спектакъл. Тази мисъл я накара да се усмихне. Горкото момче. Мъката и отчаянието го бяха сломили, ала тя продължаваше да изпитва странна привързаност към влюбения в книгите бъдещ баракс. В друг случай щеше да бъде отвратена от проявите на подобна слабост, но за него бе направила изключение. Та нали в крайна сметка всичко това беше по нейна вина.

Последните няколко дни бяха доста интересни. Красивата жена очакваше да ги преследват, ала хората на Мос или бяха изключително некадърни, или изобщо не ги търсеха, което беше странно. Това я притесняваше повече, отколкото ако бяха пратили цяла потеря по следите на Реки. Мос със сигурност знаеше какво носеше момчето и какви щяха да бъдат последиците за империята, ако го предадеше на баща си, и въпреки това не предприемаше нищо. Тук определено имаше нещо гнило.

Реки изобщо не бе понесъл добре новината за смъртта на сестра си и се наложи да останат тук за известно време, защото момчето не беше в състояние дори да язди. Скръбта му само привличаше вниманието на хората към тях — дори когато не плачеше, на лицето му бе изписано такова печално изражение, че всеки човек, който срещнеха по пътя си, щеше да го запомни. Асара си каза, че навярно трябваше да отложи известието за самоубийството на Лараня за някой по-подходящ момент, когато се намираха на по-безопасно място; ала стореното си беше сторено. Реки щеше да се чувства предаден, ако спътницата му се бе забавила повече, а и на нея й се искаше да го поизмъчи малко.

Остави го да спи, за да се пречисти от скръбта. През дългия си живот Асара бе ставала свидетел на десетки подобни драми и най-често те я отегчаваха, ала сега й беше любопитно как Реки щеше да се справи с това изпитание на духа му. Въпреки че беше лесен за манипулиране като всеки мъж, неговата невинност и липса на житейски опит го извиняваха, а и самата жена се усещаше странно привлечена от тези му качества, поради което още не бе изгубила интерес към младежа.

Тя обаче не можеше да заспи. В момента си мислеше за едно спречкване от преди седмици… и за Кайку.

След като измамата й беше разкрита, след като избяга засрамена от Кайку, тя бе отишла при Кайлин. Винаги постъпваше така — бягаше от онова, което я беше наранило, променяше облика си и се скриваше отново. Кайлин щеше да й възложи някаква мисия, така че Асара да си внуши, че се налага да замине именно поради тази причина, а не заради Кайку.

Ала ето че разговорът бе прераснал в кавга. Високата жена от Аления орден се държеше прекалено арогантно, сякаш Асара бе длъжна да се подчинява на заповедите й. Тя й каза, че трябвало да отиде в Императорската цитадела.

— Не съм ти слугиня, Кайлин! — изстреля съществото, известно още и като Саран. — Ще бъде добре най-накрая да запомниш това!

— Стига си се правила на независима — отвърна Сестрата от Аления орден. — Знаеш, че можеш да си тръгнеш по всяко време. Но не го правиш, нали така? Защото мога да ти дам онова, за което жадуваш най-силно на света!

Асара й хвърли гневен поглед.

— Имахме уговорка. Не съм се съгласявала да бъда твоя подчинена!

— Тогава сме равноправни, ако това повече ти допада — вдигна рамене Кайлин. — Няма значение. Ще направиш онова, което ти казвам — в противен случай ще нарушиш уговорката ни. Първо обаче ще ми помогнеш да получа онова, което аз искам, а след това ще ти дам това, което ти искаш.

Можеш ли? — попита скептично Асара. — Ще можеш ли да направиш това?

— Знаеш, че мога, Асара, и знаеш много добре, че ще го сторя. Имаш обещанието ми.

— И ти имаш моето — процеди някогашната прислужница на Кайку, — че ако ме измамиш, ще си отмъстя. Не би искала да имаш враг като мен, Кайлин.

— Стига с тези заплахи! — отсече високата жена с изрисуваните устни. — Уговорката си стои. Тя изисква да проявяваме поне малко взаимно доверие една към друга, както ти беше известно от самото начало.

Доверие. Асара за малко да се изхили. Доверието беше преоценена стока. Ала Кайлин знаеше за какво копнееше събеседничката й и за какво щеше да рискува почти всичко, само и само да го получи. Ето защо Асара помагаше на Аления орден — отчасти защото имаха общи цели, ала най-вече защото това бе единственият начин да се сдобие с онова, което искаше.

Край на самотата, на празнотата, на пустотата вътре в нея. Беше толкова хубаво, че се страхуваше дори да си го представи.

Загрузка...