Тридесет и пета глава

((Измъкни ни оттук!))

Кайку се озърна автоматично в търсене на източника на звука, преди да осъзнае, че всъщност нямаше никакъв звук. Гласът идваше от дълбините на съзнанието й — някаква разновидност на общуване посредством Чаросплетието, като онова, което използваха Сестрите от Аления орден, ала много по-недодялано.

Тсата бе застанал в готовност да посрещне прииждащите острилии, които се носеха към тях, а пронизителните им писъци огласяха тунелите. Той виждаше само тъмна, каменна бездна; нощното му зрение бе замъглено от отровното сияние на вещерския камък, процеждащо се през решетките зад гърба им.

— Кайку, ако имаш някакви идеи, сега му е времето да ги споделиш — рече той, демонстрирайки чувството си за черен хумор.

((измъкни ни оттук!))

Гласът беше настоятелен шепот, дрезгав и съскащ. Идваше от създанията, които се движеха зад решетките в страничните тунели. Те стояха на ръба на светлината, позволявайки й единствено да очертае грубо силуетите им и нищо повече. Ала дори и малкото, което можеше да различи Кайку, бе достатъчно страховито. Изобщо нямаха правилна форма; телата им бяха асиметрични, изкривени, като някои имаха множество крайници, други — пипала или нокти, а трети — шипове и рудиментарни перки. Имаше и такива, чиито израстъци младата жена бе абсолютно неспособна да определи.

„Аз ги познавам, каза си тя. Виждала съм ги и преди.“

В манастира на Чаросплетниците във Фо, дълбоко в планините Лакмар, тя се бе натъкнала на създания, подобни на тези, затворени в килии. Те се бяха опитали да я нападнат, мислейки я за Вещер, защото тогава се бе дегизирала като такъв. В Лоното се бе наслушала на какви ли не обяснения за същността на тези същества, ала никой не можеше да предложи нещо повече от теории и хипотези.

Тя отстъпи инстинктивно от създанието, което я бе заговорило. Чувството й за чаросплитане й бе позволило да определи местоположението му. То се приближаваше.

Но като се отдалечаваше от едната стена на прохода, девойката се доближаваше до другата, а тунелът не беше много широк. Нещо студено и слузесто се обви около ръката й, стягайки хватката си.

Кайку извика и се завъртя; пръстенът се разхлаби и едно тънко пипало се прибра между решетките. Тсата се обърна, когато чу вика й, и я видя как стои загледана в мястото, където бе изчезнало. Нещо се приближаваше към решетките от другата страна — някакво неголямо, прокълнато създание.

Когато отровното сияние на вещерския камък го обля, Кайку пребледня като мъртвец.

Това бе някаква чудовищна твар — изродена гмеж от ръце и крака, прикрепени към централно туловище, чиято жълтеникава кожа бе опъната върху жестоко осакатен скелет. То потрепваше конвулсивно и се гърчеше, а многобройните му крайници трептяха. Нейде по средата се виждаше някаква лишена от врат глава, подобна на изпъкнала безформена буца, прорязана от някакви подобия на черти.

Ала лицето, което се виждаше там, бе на Кайку.

Младата жена бе потресена. Коленете й се разтрепериха; беше все едно да гледаш в криво огледало или някаква скулптура, разтопена наполовина. Плътта провисваше от очните кухини, устата бе изкривена на една страна, сякаш опъната от невидима кука, зъбите й се простираха в множество редове… ала това беше самата тя.

((измъкни ни оттук!)), дочу се гласът отново.

((Какви сте вие?)), попита Кайку; отвращението я бе накарало да забрави за опасностите, съпровождащи използването на нейната кана.

Чудовището, което бе копирало лицето й, се отдръпна обратно в сенките, и младата жена се обърна към съществото, което я бе заговорило първоначално. То се бе приближило до решетките — жалка, дребна твар с увиснали перки и крайници с различна големина. От уродливото, асиметрично лице я погледнаха две сълзящи очи със странен цвят.

((Какви сте вие?)), попита Кайку отново.

((Майсторите)), отвърна то и в същия миг девойката бе залята от образи, представи и усещания, които проблясваха за частици от секундата в съзнанието й.

Майсторите. Онези, които бяха създали Маските, които Чаросплетниците носеха. В главата й припламнаха картини на ковачници и работилници, разположени дълбоко под земята в манастирите, построени според безумните архитектурни идеи на Вещерите; после, още по-отдавна, спомени за семейство — богове, тази изродена твар някога е била човек, била е занаятчия — и те го бяха отвлекли, Чаросплетниците бяха дошли през нощта като зли духове, бяха го похитили от малкото му селце в планините и сега той работеше, работеше, изработвайки Маски заедно с другите мъже — никога жени — художници, дърводелци, резбари и ковачи; трудеше се заедно с тях, а прахът, прахът, прахът от вещерския камък, който втъкаваха в Маските, защото така искаха Вещерите, бе ужасен; бе достатъчно да се огледаш около него и да видиш какво бе причинил прахът на всички тези хора, какво причиняваше на него, как всичко бе започнало от мъничката люспица на дланта му, след което люспите бяха прораснали и на гърба му и с него бяха започнали да се случват кошмарни неща; ужасната поквара, която струеше от суровия, необработен вещерски камък, ден след ден, година след година; и когато се бяха преобразили прекалено много, за да могат да си вършат работата, бяха отведени далеч и не бяха убити — всемогъщи богове, защо не ги бяха убили? — ами ги бяха затворили тук, докато телата им продължаваха да се преобразяват, въпреки че се намираха далеч от праха; понякога тъмниците им се пренаселваха и те биваха отвеждани другаде, защото бе опасно прекалено много от тях да бъдат заедно на едно място, тъй като някои като ей онзи можели да правят разни неща, разни странни неща под влияние на неумолимата и безкрайна мутация, а други, като ей онзи там, можеха да крадат части от други и да ги копират, и този процес изобщо не можеше да се контролира, и…

((ИЗМЪКНИ НИ ОТТУК!!!))

Психическата сила на този зов накара Кайку да се олюлее. Безграничните страдания, които тези хора бяха изпитали, я обливаха като гигантска вълна.

— Кайку! — извика Тсата. Острилиите почти ги бяха достигнали.

Решението вече се бе оформило в главата й. Ирисите й помръкнаха до пурпурно и нейната кана се развихри с пълната си мощ, а косата й се разпери около лицето й, сякаш раздвижена от някакъв призрачен вятър. Силата изригна от нея, съединявайки се със златистите нишки във въздуха, и се вряза в металната решетка, която ги отделяше от вещерския камък. Два от стълбовете се изкривиха, изтръгвайки се с грозен звук от камъка, и полетяха към езерото, разкривайки достатъчно голяма празнина, за да може оттам да се провре човек. Майсторите започнаха да вият.

((НЕ! НЕ! ИЗМЪКНИ НИ ОТТУК!!!))

— Тсата! Оттук!

Ткиуратецът се беше обърнал още щом чу стърженето на разкъсания метал; сега, видял спасителния изход, той се втурна натам, спирайки се за момент пред Кайку. Очите им се срещнаха; неговите — бледозелени, а нейните — демонично червени. Тя пъхна връзката експлозиви в ръцете му.

— Първо ти — каза.

Татуираният мъж не възрази. Просто скочи във въздуха, надявайки се, че водата отдолу ще е достатъчно дълбока, за да го поеме.

Младата жена чу плясъка, с който тялото на ткиуратеца се вряза в езерото, ала остана загледана в дъното на тунела; първите острилии вече бяха завили зад ъгъла и се носеха към нея с котешката си походка. Тя махна с ръка и изведнъж решетките на страничните проходи се изтръгнаха от дупките си, издрънчавайки с трясък на земята. Майсторите завиха от възторг и започнаха да излизат от тъмниците си; едва тогава Кайку се оттласна от каменния ръб и полетя към езерото. Острилиите се врязаха в осакатените създания, които изобщо не ги посрещнаха с отворени обятия. Точно обратното — натрупаната през годините болка и ярост се изля върху хищниците с неизмерима агресия, която, като се прибави и численото им превъзходство, доведе до бясно и безумно клане. Когато пристигнаха и останалите острилии, придружени от Възлите, завариха десетки мутирали чудовища, жадни за кръв.

Гибелта им бе ужасна… също като живота, който Майсторите бяха принудени да водят.

Победителите поеха по тунела, като не пропуснаха нито една пещера или ниша по пътя си. Търсещи възмездие, те сееха навсякъде опустошение и смърт, а след себе си оставяха единствено руини.

Температурата на водата изкара въздуха от дробовете на Кайку. Виковете на Майсторите внезапно заглъхваха в ушите й, заменени от бълбукането на мехурчетата, и когато инерцията от движението й замря, тя се насочи нагоре към повърхността — към зловещото сияние на вещерския камък. Младата жена изскочи рязко над водата и си пое дълбоко дъх; косата й беше отметната на една страна, а какофонията отново бе станала оглушителна.

Тя се озърна и видя Тсата, който плуваше далеч от нея, придържайки експлозивите в едната си ръка. Девойката го извика, ала мъжът не спря и тя заплува след него. Някъде зад себе си чуваше скимтенето на острилиите, които пищяха, докато освободените от нея създания ги разкъсваха на парчета. Някои от чудовищата бяха паднали в езерото и сега плуваха или лежаха на дъното като потънали кораби, в зависимост от степента на мутацията и формата на телата им. Две от тях бяха успели да се изкачат на сушата и пълзяха по стените на шахтата като паяци. Голнерите се бяха разбягали във всички посоки, ужасени от гледката на Майсторите, а ботушите им чаткаха по металните мостчета, съединяващи отделните острови. Каквито и Възли и Различни да бе имало тук преди, сега всички бяха изчезнали, призовани от тревогата, която Кайку и Тсата бяха вдигнали в развъдника за червеи; дребничките създания бяха оставени на произвола на съдбата, нямаше кой да ги защити и те бяха обзети от неистова паника. Мината се бе превърнала в истински ад.

Кайку беше по-добър плувец от Тсата и го настигна тъкмо когато ткиуратецът се изкачваше на някаква неголяма скалиста могилка, свързана посредством метален мост с централния остров, където се намираше вещерският камък. Големите ведра продължаваха да се спускат в езерото, а масивните тръби не спираха да засмукват вода. Тя го сграбчи за здравата ръка в мига, в който той щеше да се затича, и спътникът й светкавично се обърна към нея — татуираното му лице изглеждаше страховито на призрачната светлина.

— Трябва да… — започна тя, ала Тсата поклати глава. Той знаеше прекрасно какво щеше да му каже девойката — трябва да се скрием, да се махнем оттук, преди Чаросплетниците да пристигнат, привлечени от нейната кана. Той обаче нямаше никакво намерение да се крие.

Ткиуратецът облиза устните си и посочи нагоре. По едно мостче високо над главите им се тътреше забулена фигура с Маска и парцалива роба.

— Задръж го! — каза й Тсата, след което побягна по моста към вещерския камък, носейки със себе си мокрия вързоп експлозиви.

Кайку нямаше време да възрази, нито пък дори да се замисли дали осакатените Майстори, плуващи във водата, представляваха такава заплаха за нея и Тсата, каквато бяха за Чаросплетниците. Вещерът очевидно забеляза ткиуратеца, който се приближаваше към страховитата скала, защото изпрати облак влакънца през Чаросплетието, които да го разкъсат на парчета. Кайку реагира, без да се замисли, и нейната кана се понесе главоломно напред. Съзнанията им се сблъскаха и всичко се обагри в златисто.

Тя представляваше кълбо от нишки, които се сблъскваха и преплитаха с тези на Чаросплетника, използвайки предимството на изненадата, за да проникнат колкото се може по-дълбоко, преди врагът й да се изплъзне и да се свие като юмрук, погребвайки и двамата под желязната си хватка. Около нея се появиха възли, докато тя се опитваше да се освободи и втурне напред, невъобразими плетеници, които й се струваха невъзможни за разплитане. Разсъдъкът й се бе разделил на безброй съзнания, истинска армия от мисли, всяка от които водеше своя лична битка сред бродерията от светлина. Яростта на Чаросплетника я обливаше — тя не беше толкова силна като бездънната омраза на рику-шая, ала за сметка на това пък имаше личен характер — жена бе дръзнала да нахлуе в едно изцяло мъжко владение и наказанието й трябваше да бъде подобаващо.

Тогава внезапно зрението й се обърна навътре и светът потъмня. Намираше се в някакъв коридор — дълъг, потънал в сумрак коридор. Пурпурни светкавици хвърляха ярките си, внезапни отблясъци през капаците на прозорците, рисувайки причудливи картини по стените. Светкавици от лунна буря, както през онази нощ, когато бе видяла за последно това място. Изящните цветчета гайа, поставени във вази по масите, се поклащаха под поривите на силния вятър. Валеше проливен дъжд, макар че тя разбра това не от барабаненето на капките, а от влажността на въздуха. Тишината отекваше болезнено в ушите й; единственият звук, който чуваше, бе пулсирането на собствената й кръв.

Това бе къщата на баща й в Гората на Юна. Къщата, където бяха умрели всичките й близки и където я дебнеха демоните шин-шини. Навярно никога нямаше да се избави от кошмарите, в които се будеше плувнала в пот, докато в съзнанието й още горяха картините на тъмни коридори и невиждани, паякообразни същества, криещи се зад ъглите и сводовете.

Ала това не беше сън; това бе невъзможно истинско.

Кайку погледна надолу към тялото си и това само потвърди онова, което вече знаеше; тя отново бе дете, облечено в нощничка, сам-самичко в празната къща. И нещо идваше — идваше за нея.

Тя почувства тъмното му присъствие, което се приближаваше все повече и повече, сякаш изтъкано от ярост и гняв. То щеше да се нахвърли отгоре й само след миг — чудовище толкова огромно, че направо щеше да я погълне цялата.

Тя беше дете — ето защо нямаше нищо чудно в това, че реши да избяга.

Ала нощта бе като катран — гъста и лепкава, — а крайниците й тежаха. Не можеше да побегне, без да обърне гръб на приближаващото се същество, пък и едва ли щеше да го надтича. Въпреки това обаче побягна — побягна, защото ужасът от невидимата заплаха беше невъобразим и я караше да заплаче и да се замоли смразяващото създание да я отмине… докато същевременно съзнаваше с болезнена яснота, че каквото и да стореше, кошмарното създание нямаше да се смили.

Босите й нозе се движеха мъчително бавно. Цветчетата гайа бяха обърнали забулените си под венчелистчетата лица към нея, наблюдавайки я със зловещо любопитство. Краят на коридора сякаш се отдалечаваше с по една стъпка на всеки две крачки, които правеше. Зад нея създанието идваше все по-близо и по-близо, носейки се по изкривените от съня й коридори на къщата, и през цялото време й се струваше, че то ей сегичка ще я сграбчи, докато сълзите се стичаха по лицето й, а тя пищеше, без да издаде и звук. Ала въпреки това момичето продължаваше да тича, а краят на коридора се приближаваше толкова бавно, че тя започваше да се съмнява, че някога изобщо ще го достигне.

Вещерът! Това е Вещерът!

Мислите й се освободиха от детинското съзнание, където бяха впримчени. Кайку си напомни, че се намираше в Чаросплетието, че мокрото й тяло стоеше на един остров, разположен сред подземно езеро, на дъното на огромна шахта под земята. Къде обаче беше златистият свят, който познаваше, пейзажът, по който се ориентираше нейната кана? Къде бяха нишките?

Прозрението внезапно я осени. Чаросплетникът бе променил правилата на играта. Кайлин й беше разказала, че Вещерите винаги визуализираха по определен начин Чаросплетието, адаптирайки го към конкретна зрима форма, която разбираха и с която можеха да работят, защото, за разлика от Сестрите, не можеха да се гмурнат в първичната стихия, без да изгубят разсъдъка си сред опасното, омайващо блаженство. Противникът й я бе затворил в света на собствения й кошмар, изваждайки подсъзнателните й страхове, която тя не можеше да обуздае, обръщайки ги в своя полза; в резултат на това сега тя бе впримчена в капан — слабо и безпомощно дете, изправено срещу чудовище с невъобразим потенциал.

Как можеше да се сражава с него в това състояние? Как изобщо можеше да победи Чаросплетник? Та това бе равносилно на самоубийство! Вещерите бяха пълноправните господари на владението на златистите нишки, докато Кайку владееше само няколко елементарни техники, както и инстинкта си, който да я направлява. Как можеше да разгроми врага си, когато той бе този, който бе определил играта и създал правилата?

Тя бе обзета от отчаяние — отчаяние, задето бе малко момиченце, впримчено в ужасяващ кошмар, зряла жена, въвлечена в безнадеждна битка. Вещерът щеше да я спипа и да я убие… или да й направи нещо още по-лошо. А след това щеше да убие и Тсата.

Ала следващата мисъл, която я осени, изведнъж спря главоломното й спускане към бездната на поражението.

„Не мога да избягам. Не само моят живот е заложен на карта тук.“

Осъзнаването на това й вдъхна неподозирани сили. Не ставаше въпрос за някакъв опит да се самоубеди и да си вдъхне кураж — а за нещо, което просто бе длъжна да стори. По някое време през изминалите дни тя преставаше да мисли за себе си и Тсата като за екип, спътници или дори приятели; всъщност девойката дори не беше сигурна, че думата приятелство бе подходяща, за да опише цялата сложност на връзката, която бе възникнала между тях, начина, по който се разбираха и без думи, както и пълното доверие, което имаха един към друг, без което едва ли щяха да оцелеят сред Различните хищници, които преследваха и които ги преследваха. Някаква невероятна осмоза от думи и действия протичаше от него към нея и обратно, и Кайку бе започнала да възприема отношенията им като странна симбиоза, като състояние, в което единият не би могъл да се справи без другия — едно същество, съставено от два независими индивида. Ако тя умреше тук, Тсата също щеше да загине. Той бе оставил живота си в ръцете й, когато се бе втурнал към вещерския камък. Кайку нямаше никаква представа как течеше времето в света на Тсата — беше потънала прекалено дълбоко във владенията на златистите нишки — ала всеки миг, който успееше да откъсне, можеше да се окаже жизненоважен за прокарването на границата между живота и смъртта, между изпълнението на мисията им и техния провал.

Това беше паш — окхамбската концепция за сплотеността и самоотверженото загърбване на личните интереси пред общото благо. Сега Кайку го осъзна в пълна степен и това вля неподозирана енергия в тялото й.

Тя забави крачка и спря. Краят на коридора я примамваше, тласкайки я напред. Вещерът забави крачка и тя почувства присъствието му точно зад себе си, достатъчно близо, за да го докосне, а косъмчетата по врата й настръхнаха от силата на неговия глад. Трябваше да направи само няколко крачки, за да свърне зад ъгъла и да се скрие от изпълнения му с ненавист взор… ала не постъпи така.

Вместо това се завъртя и докато се обръщаше, изведнъж порасна — двадесет години прелетяха като един миг — и зрялата Кайку впери червените си като артериална кръв ириси в създанието, в което се беше превърнал Чаросплетникът.

То изпълваше целия коридор — огромен шесторък зверочовек, който се издигаше над нея, а горещият му, загнил дъх вонеше на мърша. Ръцете и краката му завършваха със страховити ноктести лапи, ала останалата част от тялото му беше хуманоидна, отрупана с мускули и покрита с гъсто черно окосмяване по гърдите и слабините. Кожата му бе червена и лъщеше от пот, а лицето му представляваше зловеща муцуна, от която стърчаха закривени рога и зъби. Зловонният му дъх излизаше като дим измежду зъбите му, а малките му очички блестяха свирепо.

Това бе демонично въплъщение на един от най-силните й детски страхове, основаващо се на изображението на Джурани, което баща й държеше в кабинета си. Шесторъкият бог имаше две проявления и статуетките му винаги вървяха в комплект по две — едната го представяше като благосклонен дарител на живот, източник на светлина и топлина, а другата — като бясно олицетворение на разрушението. Като малка Кайку се боеше много от втората статуя, особено след като майка й й каза, че Джурани обитавал връх Макара и вечната струйка дим, която се издигаше от върха, всъщност излизала от ноздрите на божеството.

Ала Чаросплетникът бе допуснал грешка. Страхът от тъмнината, от пустите коридори, изпълнени с безименни кошмари, беше нещо, което винаги щеше да я съпровожда — първичен инстинкт, който едва ли щеше да изчезне с настъпването на зрялата възраст. Кайку обаче отдавна бе преодоляла страха си от Джурани и появата му тук бе нелепа и даже дразнеща. Вещерът се опитваше да манипулира страховете й, ровейки се из далечните й спомени, ала тук бе ударил на камък.

Тя се хвърли към звяра, вкопчвайки се в него, и светът отново избухна в златисто. Илюзията на Чаросплетника бе унищожена.

Сега разбра с какво всъщност се беше занимавал врагът й, докато я бе заблуждавал с хитрата си тактика. Той бе използвал времето, което Кайку бе пропиляла в бягство от страшилището, за да проникне през защитите й, разкъсвайки възлите, докато преградата, която го делеше от физическото тяло на девойката, бе станала съвсем протрита и можеше да бъде разкъсана всеки момент. Тя започна трескаво да възстановява защитите си, танцувайки от възел на възел по бойното поле. Вещерът я притискаше неумолимо — в момента я засипваше с удари, мушкания и финтове, целящи да отклонят вниманието й от истинската вреда, която й нанасяше; обаче Кайку отгатна триковете му и пренебрегна мнимите атаки, концентрирайки се върху възстановяването на щетите, докато същевременно успяваше да създаде възли и капани, в които да впримчи своя враг, обърквайки действията му.

Светът отново се промени — този път се превърна в дълъг и тъмен тунел, в края на който нещо се носеше към нея. Този път обаче тя знаеше какво представлява то и насочи цялото си внимание към Чаросплетието, пренебрегвайки тази сцена. За разлика от Вещера, тя нямаше нужда да визуализира по определен начин света на златистите нишки; спокойно можеше да се справи и с естествения му вид. Това й осигуряваше предимство и я правеше по-бърза от противника й.

Ала Кайку продължаваше да е все така неопитна в това изкуство, а Чаросплетникът беше хитър. Засега се отбраняваше успешно, ала колкото й да беше бърза, нямаше да може да отблъсква вечно подстъпите му. А идеята за контраатака бе неприложима, при положение че врагът й я бе притиснал така.

„Трябва ти само да спечелиш време“, помисли си младата жена.

Тогава внезапно го съзря — отвор, зейнал в отбраната на Вещера, появил се най-вероятно в резултат на недоглеждане, а впоследствие разширен заради обтягането на фибрите около него. Чаросплетникът бе концентрирал цялото си внимание върху нея, без да следи собствената си защита. В момента се провираше из объркания лабиринт, който Кайку бе създала специално за него. Това щеше да го забави достатъчно дълго, за да може девойката да…

Нямаше време за размишления. Насочвайки съзнанието си в определена точка, тя се стрелна покрай шаващите пипала на вещерското въздействие и се гмурна в отверстието.

По времето, когато осъзна, че това е капан, вече беше прекалено късно. Дупката се затвори зад нея, спускайки тежка завеса от преплетени влакна, за да й попречи да излезе оттам. Заобикалящите я фибри се впиха в нея като мрежа, заплашвайки да я задушат. Тя започна да се съпротивлява отчаяно, ала докато размотаваше едни възли, Чаросплетникът бързо изплиташе други, подобно на паяк, омотаващ муха в паяжината си. В някаква друга част от съзнанието си Кайку забеляза, че Вещерът се измъква от капана, който му беше поставила; девойката си даде сметка, че той през цялото време е знаел за него, и се бе напъхал вътре само за да я заблуди и да я накара да влезе в собствената му клопка. Той започна отново да разпаря отбраната й, а младата жена бе неспособна да направи каквото и да било, за да му попречи. Беше се хванала на елементарен трик и нямаше никакъв начин да се освободи навреме, за да спре врага си. Това бе грешка, която щеше да й струва живота.

Кайку се мяташе и крещеше безмълвно, мъчейки се да се освободи, докато Чаросплетникът се промушваше през последните препятствия, които бе поставила, а гнусните му пипала вече се впиваха в нейното тяло, в нейната плът.

В този момент фибрите на Чаросплетието внезапно се огънаха, като че ли разтърсени от незнайно цунами, а някакъв безсловесен, идиотски вик помете Кайку и Вещера, запращайки ги надалеч сред побеснялото море от нишки. Младата жена почуства как пипалата на противника й се откъсват от нея и тя се освободи от пашкула, изплетен от Чаросплетника. Замаяна и неразбираща, Кайку се рееше сред златистите влакна, докато инстинктите й асимилираха случилото се.

Вещерският камък. Вещерският камък!

Чаросплетникът беше парализиран, сломен от силата на чудовищния вик и същевременно привлечен от него. Най-важната му задача беше — и винаги е била — опазването на вещерския камък, намиращ се във владенията му. Това не беше някаква мисия — това бе смисълът на самото му съществуване. Той не знаеше какъв бе източникът на принудата, която го ръководеше, нито пък знаеше, че онова, което трябваше да пази, беше не само изворът на силата на Чаросплетниците, ами и фрагмент от лунния бог Арикарат. Вопълът на вещерския камък го накара да се почувства като майка, чието дете бе застрашено от опасност, и изведнъж всичко друго, освен съхранението му, изгуби значение. Дори и собствената му защита.

Той дори не осъзна, че Кайку го атакува, докато тя не проряза защитите му, носейки се стремглаво към сърцевината му. Тя бе като пламтяща стрела, която го изпепеляваше отвътре; най-накрая достигна целта си и се заби в ядрото му.

Още от самото начало Кайку бе способна да използва силата си за едно основно нещо — да разрушава. Тя разкъса Вещера на парчета.

Зрението й се възвърна към действителността тъкмо навреме, за да види как забулената фигура експлодира сред дъжд от пламтяща кожа, кости и плът, а горящи парчета от робата и Маската му се понесоха във въздуха, за да цопнат със съскане в тъмните води на езерото. Изведнъж Кайку бе връхлетяна от ужасна умора и тя се строполи на четири крака на земята под бремето й; подгизналата й коса бе паднала пред очите й, а гърбът й се издигаше и спускаше рязко от накъсаното й дишане. Усещаше нещо счупено в себе си — спомен от удара, който Чаросплетникът бе успял да й нанесе. Противното му докосване я накара да повърне и оскъдното съдържание на стомаха й се изля по хлъзгавата скала, където стоеше. Постепенно до слуха й достигна ревът на високите водопади, ревовете и воя на Майсторите, трополенето на ботуши по металните мостчета, свидетелстващи за отчаяните усилия на голнерите да избягат от шахтата.

Тогава прозрението най-накрая я осени, отеквайки с триумф и неверие в душата й. Бе се изправила срещу Чаросплетник и го беше победила.

Ала мигът на радост беше мимолетен. Младата жена се чувстваше толкова изтощена, както в случаите преди Кайлин да я научи да обуздава своята кана. Всичките й сили бяха изцедени и в момента тя беше ужасно уязвима, а опасността далеч не бе отминала. Едва можа да надигне глава, за да погледне към централния остров, където се намираше вещерският камък — проклетата скала, която неволно бе спасила живота й.

Той бе целият покрит от Майстори — те дълбаеха повърхността му с остри камъни и инструменти, а някои дори го лющеха с лапите си. Обезобразените създания забиваха зъби и нокти в плътта му, а окървавените челюсти и крайници свидетелстваха за дълбочината на неистовата им омраза. Щетите, които нанасяха, бяха по-големи за тях самите, отколкото за зловещата скала, ала девойката усещаше нейния вопъл за помощ, който отекваше из Чаросплетието. Ако наблизо имаше и други Вещери, то те незабавно щяха да се втурнат насам, а Кайку едва ли щеше да издържи на втора подобна схватка.

Тогава забеляза Тсата. Ткиуратецът се беше привел в основата на вещерския камък, пъхаше експлозивите под него и ги уплътняваше с кал от езерото. Майсторите не му обръщаха никакво внимание, а и той изглеждаше изцяло погълнат от задачата си. Дали изобщо бе забелязал през какво бе преминала спътничката му, за да спаси живота му? Кайку се почувства засегната от това, ала силата на възмущението й послужи като патерица, с чиято помощ успя да се изправи на крака.

Нейде отгоре Майсторите, Възлите и острилиите продължаваха да се бият сред лабиринта от тунели. Младата жена бе твърде изтощена, за да може да мисли за каквото и да било, освен за това дали ще съумее да се затътри по моста до централния остров, където се намираше спътникът й. Машините наоколо не бяха преустановили обичайната си работа — ведрата се издигаха и спускаха в езерото, тръбите изсмукваха водата, а пещите бумтяха и съскаха, без да ги е грижа за обета, който бе дала пред Оча. Вещерският камък разпръскваше отровното си сияние и самият въздух сякаш започна да вибрира, когато наближи масивната скала, а стомахът й се сви и загъргори. Тя се заклатушка към Тсата, надявайки се Майсторите да не й попречат, и коленичи до него. Той бе пребледнял като мъртвец; беше очевидно, че близостта на вещерския камък се отразяваше и на ткиуратеца. Той обърна глава и я погледна за секунда, след което отново се върна към работата си.

Тя напълно го разбираше. Най-важната им задача беше да унищожат вещерския камък — всичко останало бе на второ място за Тсата. Ала, всемогъщи духове, дали той изобщо си даваше сметка какво бе сторила преди малко? Можеше да й каже поне една добра дума, да изрази благодарността си по някакъв начин, да даде израз на облекчението си, че я вижда жива и здрава… това щеше да е напълно достатъчно. Ала той бе прекалено концентриран, прекалено отдаден на собствената си задача.

— Фитилите са мокри — каза, когато и последният експлозив бе поставен под масивната скала. — Няма да се запалят.

На Кайку й трябваха няколко секунди, за да осъзнае смисъла на думите му. Изведнъж цялото й раздразнение от невъзмутимото му държание бе пометено под въздействието на нова емоция.

— Не, Тсата! — беше категорична тя. Знаеше какво възнамеряваше да направи той. Знаеше как би постъпил един истински ткиуратец.

— Трябва да се махнеш оттук — каза спътникът й, загледан в нея. — Аз ще остана и ще се погрижа експлозивите да се задействат.

— Искаш да кажеш, че ще останеш и ще умреш тук! — извика тя.

— Няма друг начин — отвърна спокойно татуираният мъж.

Тя го прегърна през раменете и го завъртя към себе си. Оранжево-русата му коса падаше на сплъстени кичури върху челото му, а татуираното му лице изглеждаше странно спокойно. Естествено, че беше спокоен, помисли си вбесено тя. Той бе направил своя избор. Същата проклета философия на себеотрицанието, заради която бе спасил живота й, сега щеше да го накара да пожертва своя, защото беше в името на общото благо.

— Няма да те оставя да умреш така — изсъска му тя. — Преди пет години умря един човек, защото избра да ме последва в нещо, в което не трябваше да се намесва, и аз продължавам да изпитвам угризения за смъртта му. Няма да позволя и с теб да стане така!

— Не можеш да ме разубедиш, Кайку — каза той. — Много е просто. Ако си тръгна, няма да можем да унищожим вещерския камък и всичките ни усилия ще отидат на вятъра. Не правя това заради нас, а заради милионите хора в Сарамир. Сега имаме шанса да нанесем страхотен удар и животът ми не означава нищо в сравнение с тези, които можем да спасим.

— За мен обаче означава! — извика тя и почти веднага съжали, задето го бе направила. Обаче не можеше да върне думите си назад.

Кайку замлъкна изведнъж. Нещо в нея искаше тя да продължи, да му обясни защо се чувстваше така, да му сподели, че в негово лице виждаше човек, на когото можеше да се довери напълно, човек, който бе неспособен да я предаде като Асара, човек, с когото нямаше да се страхува да легне гола. Ала раните в сърцето й не можеха да заздравеят за един миг, и, също както знаеше, че няма да може да понесе болката от неговата саможертва, тя съзнаваше, че не би се осмелила да му каже всички тези неща.

Той я гледаше нежно.

— Няма време — каза, а в гласа му се усещаше нещо като съжаление. — Тръгвай!

— Не мога да го направя! — отвърна му тя, преглъщайки буцата, която се бе надигнала в гърлото й. — Прекалено отпаднала съм. Ще трябва да ми помогнеш.

Сянка на съмнение премина през бледозелените очи на ткиуратеца, след което изчезна, когато решението се избистри в главата му.

— Тогава и ти ще трябва да останеш.

— Не! — изкрещя младата жена. — Духове, понякога направо ми се повръща от самоотвержеността ти! Няма да се пожертвам заради това, нито пък ти ще направиш този избор заради мен! Ти си единственият, който може да отнесе съобщението за заплахата, която представляват Вещерите, на твоите сънародници; те никога няма да повярват на един сарамирец. Да пожертваш живота си тук е егоистично! Мислиш за моя паш, а забравяш своя, забравяш своите хора! Ако те не бъдат предупредени, ще се превърнат в следващите жертви на Чаросплетниците, когато Сарамир рухне, а ти си единственият жив човек на този свят, който може да ги предпази. Не знаем до какво ще доведе унищожаването на този вещерски камък, ала знаем какво ще сторят Вещерите с твоята земя, когато се доберат там, и ако ткиуратците са неподготвени, те всички ще измрат! Светът не е толкова черно-бял, Тсата. Имам много начини да направиш това, което смяташ за правилно.

Изражението на татуирания мъж свидетелстваше, че се колебае, ала когато проговори, думите му извикаха сълзи на безсилие в очите на Кайку.

— Трябва да остана — настоя той. — Фитилите са мокри.

Аз мога да го направя! — изкрещя му Кайку. — Аз съм прокълната от боговете Различна! Мога да ги възпламеня от разстояние!

Тсата я изгледа съсредоточено, сякаш я преценяваше. Той съзнаваше, че тя би казала всичко, само и само да го накара да се махне оттук.

— Можеш ли?

— Да! — отвърна веднага тя. Ала можеше ли наистина? Нямаше представа. Не познаваше пълния диапазон на възможностите си, нито пък знаеше дали в нея е останало достатъчно кана. Никога преди не беше опитвала подобно нещо, а силите й бяха изцедени до капка. Обаче погледът й смело срещна неговия и тя го излъга, без да й мигне окото.

„Няма да те изгубя. Не и като Тейн.“

— Тогава трябва да тръгваме — рече Тсата, скочи на крака и помогна на Кайку да се изправи. Тя въздъхна от облекчение и болка — мястото, което бе засегнал Чаросплетникът, я прониза при движението — и му позволи да я съпроводи до водата, след което нагазиха вътре. Тя едва можеше да плува, но ткиуратецът я подкрепяше с едната си ръка, докато загребваше с другата. Тя се остави изцяло на волята му, без да се интересува накъде се движеха; знаеше само, че се отдалечаваха от вещерския камък и Тсата й бе повярвал. А дали щеше да направи онова, което беше обещала, бе съвсем друг въпрос и тя не искаше да се тревожи за това сега. Младата жена се притисна към него; беше й приятно да усеща как ръката му я обгръща.

Острилиите надаваха пронизителни писъци, докато се биеха с побеснелите Майстори по мостчетата. Някои се бяха доближили съвсем близо до централния остров. Грохотът на машините изпълни ушите й, тя надигна глава и изведнъж прозря безумния план на спътника си.

На няколко метра пред тях масивните ведра се издигаха от езерото и изчезваха в тъмнината на мината. Тсата плуваше точно към тях.

— Не се страхувай — прошепна й той, като видя изражението на лицето й; в следващия момент едно от ведрата се надигна от водата точно пред тях, а с няколко мощни загребвания ткиуратецът веднага доплува до току-що овакантеното място.

Кайку се бе отпуснала в ръцете му; доверяваше му се напълно. Нямаше какво друго да стори.

Младата жена усети как водата сякаш ги засмука надолу, след което нещо твърдо се докосна до глезена й изведнъж стените на металното ведро се издигнаха около тях. Тя потъна под водата и удари главата си в дъното на ведрото, ала после успя да се изправи на крака, хващайки се за ръба му. Издигаха се — езерото се отдалечаваше под тях, а долу се виждаха и други ведра, които ги последваха. Девойката усети как й прилошава — намираше се на границата на паниката, — ала успя да се вземе в ръце, застивайки неподвижно до стената на металната кошница.

Минаха покрай плетеница от метални мостове, където Майсторите се биеха с острилиите, покрай бумтящи пещи, скърцащи зъбчати колела и всякакви други съоръжения. Някакъв Възел полетя безмълвно надолу, за да се вреже в железен парапет, който пречупи гръбнака му, запращайки го в дълбините на езерото. Острилията, която бе контролирал, веднага се втурна след групичка голнери след смъртта на усмирителя си; те се разбягаха панически, а тропотът на ботушите им отекваше по металните коридори. Навсякъде цареше такъв хаос, че никой не обръщаше внимание на ведрото и двамата му пътници, издигащи се бавно към обгърнатата в гъст дим горна част на шахтата.

Младата жена почувства ръката на Тсата върху рамото си.

— Сега, Кайку — каза й той.

Тя затвори очи, търсейки енергията, която й бе останала. Нуждаеше се само от една искра — от нищо повече. Тя напрегна всичките си усилия, изцеждайки резервите си, опитвайки се да събере остатъците от своята кана.

„Само този път!“, замоли се девойката, осъзнавайки, че се обръща към Оча, Императора на Боговете, пред когото бе положила обет; именно този обет я бе накарал да се отправи на настоящата мисия. „Просто имам нужда от малко помощ.“

И тя се оказа там. Кайку я откри, почувства огненото й дихание в утробата и стомаха си, и я накара да се издигне в гърдите й и да се излее от тялото й — последните трохи от силата й, които я изпепелиха отвътре, докато се изтръгваха от нея. Очите й се отвориха, тя си пое дълбоко дъх и златистите нишки отново проблеснаха пред нея. Тя съзря плавния танц на фибрите в езерото, въртенето на фибрите на мостовете, къдравите облаци пара, излизащи от машините. Кайку избра една нишка и я проследи — надолу към езерото и оттам към вещерския камък.

Той представляваше черен, кипящ възел; истинско въплъщение на покварата; толкова отвратително, че едва издържаше да го гледа. Сякаш се гърчеше в несекваща ярост, а тревожните му вопли прорязваха Чаросплетието като ураган. Той беше жив — злонамерено жив — и омразата струеше от него като гнева на осакатен бог.

Ала бе напълно безпомощен да я спре. Събрала последните си остатъци смелост, Кайку се стрелна напред, откри калта, натъпкана под основата на проклетата фосфоресцираща скала, и премина през нея, озовавайки се пред здраво запечатаните пръчки експлозиви. Намотаните им нишки, в чиято вътрешност бе стаена смърт, пулсираха от нагнетената разрушителна енергия.

Кайку намери искрата, от която се нуждаеше, и я запрати към тях.

Загрузка...