Нишката на покварата

Двадесет и седма глава

Когато окото на Нуку изплува над източния хоризонт, пред погледа му изникна една доста по-различна Зила.

Бушуващият Суранануи в Тчом Рин, породен от яростта на смъртоносната богиня на пустинята от смъртта на Императрицата, вече бе утихнал, оставяйки след себе си кристално ясна утрин. Такава беше сутринта и в Зила — в небето нямаше нито едно облаче и слънчевите лъчи озаряваха почернелите, продънени покриви, полусрутените сгради и дебелите стълбове гъст черен дим, издигащи се към небето. Градът изглеждаше като сянка на някогашното си величие и тези негови жители, които сега вървяха по улиците му, бяха едновременно засрамени и ужасени от последствията на импулсивния си бунт.

Процесът по възстановяването на реда и раздаването на правосъдие нямаше да бъде кратък. Зила се бе опълчила срещу империята и сега трябваше да послужи за назидание. В края на краищата, това си беше провал на Кседжен и Айс Маракса. Той не беше успял да прецени реално ситуацията, подценявайки безмилостната решимост на бараксите да направят всичко, за да запазят съществуващото статукво. Задаваше се глад, а обществото се намираше на ръба на безредиците. При подобен вътрешнополитически климат всеки опит за опълчване срещу системата трябваше да бъде наказван колкото е възможно по-сурово. Селяните трябваше да разберат, че бунтовете им нямаше да доведат до нищо. Ето защо благородните семейства бяха нападнали Зила с армия, многократно надхвърляща очакванията на Кседжен и разбунтувалите се граждани, без изобщо да ги е грижа за неприкосновеността на цивилното население или щетите, които можеха да нанесат на един от най-важните градове в Сарамир. Ако те не бяха успели да пробият отбраната, щяха да сравнят селището със земята с гюлетата и снарядите си.

Всеки опит за бунт щеше да бъде наказан най-жестоко. Империята бе неприкосновена. Жителите на Зила вече бяха научили урока си, но щяха да продължат да затвърдяват знанията си през следващите няколко седмици. Метежът им щеше да послужи за назидание.

Ала на баракс Зан ту Икати това му приличаше на опит за възкресение на мъртвец. Според него империята бе загинала отдавна. Вярно, че бе участвал в снощната атака, ала без да влага никакви емоции. Очите му не горяха от боен плам и предвкусване на битката като на баракс Мошито ту Винаксис или на пълководците, изпратени от другите аристократи.

Някога и той се беше чувствал така. Преди Мос да узурпира трона, преди Анаис ту Еринима да бъде убита. Преди дъщеря му да умре.

Вече беше пладне, когато благородникът излезе от крепостта, чиято фасада бе почерняла от огнените езици, и прекоси площада, където и последният привърженик на Айс Маракса бе намерил смъртта си предната нощ. Той бе висок, строен мъж с изпито, осеяно с белези от шарка лице, чиито рамене се бяха поизгърбили напоследък. Късо подстриганата му, преждевременно побеляла брада прикриваше по-голямата част от физиономията му, но не можеше да засенчи отпечатъците на страданието, които изпъкваха най-ясно около очите. Аристократът бе преживял повече от петдесет жътви, ала нито една от тях не бе толкова тежка като последните пет. Откакто Лусия бе умряла, животът бе изгубил своя смисъл.

Мигът на тяхната среща бе запечатан толкова ярко в съзнанието му, сякаш беше вчера. Оттогава той преживяваше този момент през всеки следващ ден от живота си, припомняйки си отново и отново фундаменталната промяна, която се бе случила с него, когато за първи път бе зърнал очите на Различното дете. Изведнъж беше почувствал нещо, което никога преди не бе изпитвал, нещо дълбоко първично и непреодолимо, и тогава разбра как се чувства един мъж, когато жена му го дарява с дете; докосна се до изумителното посвещаване в тайните на прекрасната и малко плашеща връзка между баща и дете. Още щом я зърна, веднага разбра. Всяка фибра от тялото му изкрещя едновременно: тя е твоя дъщеря!

Тя също разбра. Това си личеше по начина, по който го прегърна, както и по погледа на бледосините й очи, в които проблесна безмълвното обвинение в предателство, което момиченцето му отправи.

„Къде беше ти?“, сякаш питаха те и раздираха сърцето му на ивици.

Обстоятелството, че той не знаеше, че има дъщеря, изобщо не улесняваше нещата за него. Естествено, възрастта й и времето на раждането й се връзваха с краткотрайната, но бурна афера, която беше имал с Кръвната Императрица преди толкова много години, ала той знаеше, че Анаис не е спирала да спи със съпруга си през този период; ето защо, когато бе обявено, че е забременяла, Зан предположи, че детето е на Дурун. Идеята, че може да е негово, го осени съвсем за кратко, ала той бързо я изхвърли от съзнанието си. Той бе сигурен, че ако Анаис бе заченала от него, щеше или да го уведоми, или да отрови бебето в утробата си, без дори да каже на своя лечител за това. Това бяха единствените политически целесъобразни начини на действие. Когато Кръвната Императрица не направи нито едното, нито другото, Зан сметна, че детето нямаше нищо общо с него; той вече бе преодолял горчивината, с която посрещна вестта, че Анаис прекратява опасната им афера, и беше щастлив да бъде вън от играта, когато се бе появил наследник на престола. Децата бяха нещо, от което Зан не се интересуваше. Или поне така си мислеше.

Ала в мига, в който се бяха видели, внезапно бе връхлетян от такава мъка, угризения и чувство на загуба, че се почувства тъй, сякаш я беше изоставил още преди раждането й.

Той бе напуснал Императорската цитадела, поразен от случилото се, ала впоследствие реши да се завърне и да поговори с Анаис. Искаше да разбере защо тя бе държала Лусия толкова дълго време в тайна от него, и навярно щеше да направи доста необмислени неща, ако Кръвната Императрица и дъщеря му не бяха убити преди това.

Нещо увяхна в него, когато тъжната вест достигна до владенията му, и никога вече не разцъфна отново. Някаква съдбоносна част от душата му се съсухри и почерня, а светът изгуби цветовете си. Опитваше се да си внуши колко глупаво беше да реагира така — в крайна сметка, бе държан в неведение с години и научи за кръвната си връзка с Лусия едва преди няколко месеца. Как можеше да тъжи заради нещо, което бе разбрал преди толкова кратко време?

Думите обаче бяха кухи, кънтежът им му се подиграваше и той прекрати усилията си да угаси неугасимото.

Тъгата му се разпространяваше като тумор, убивайки различни части от него. Храната спря да му доставя удоволствие. Близките му започнаха да забелязват меланхолията и унинието му. Той престана да се интересува от делата на семейството си, прехвърляйки множество задачи на по-младите си братя и сестри. Всичко, което правеше, бе лишено от амбиция и чувство. Макар и да продължаваше да ръководи безупречно семейните ангажименти, Зан спря да се занимава с политически интриги и борбата за положение, които представляваха важна част от живота на сарамирското висше общество. Едва държеше главата си над водата.

Тази сутрин обаче щеше да се случи нещо, от което да припламне искрицата на нещо отдавна забравено в гърдите му; нещо толкова чуждо за него, че дори бе забравил името му.

Надежда. Глупава надежда.

Войниците на рода Икати бяха задържали някаква жена, открита под руините на една сграда. Тя била в безсъзнание — върху главата й паднала греда от покрива, след което самият покрив се сринал отгоре й. Същата греда спасила и живота й, понеже се пречупила под такъв ъгъл, че успяла да я защити от сипещите се тухли. Била открита от селяни, разкопаващи развалините в търсене на оцелели, след което я предали на хората на Зан в комплект със значително по-ценна придобивка — Кседжен ту Имоту, когото селяните веднага разпознаха като лидера на Айс Маракса.

Макар че никой не знаеше коя бе тази жена, облеклото и косата й свидетелствали за две неща — тя имаше благородно потекло и не беше родом от Зила, — ала обстоятелството, че бе открита толкова близо до Кседжен ту Имоту, бе доста подозрително. Непознатата бе поставена под стража и се погрижиха за раните й, а когато се събудила, първото нещо, което поискала, било да се срещне с баракс Зан ту Икати. Името й (ако можеше да се вярва на думите й) било Мишани ту Коли.

— Ще се видя с нея — каза Зан на вестоносеца, който му донесе това съобщение, след което добави: — Накарай слугите ми да я изкъпят и да й дадат чисти дрехи. Тя е благородничка и трябва да се отнасяте с нея като такава.

След което пое бавно по притихналите улички на Зила към мястото, където го очакваше Мишани.

Когато отиде при нея, Мишани не беше в болничното си легло. Цялата бе натъртена и дробовете й още не се бяха изчистили съвсем от вдишания прах, а заради ужасния удар по тила още не можеше да фокусира погледа си. Лечителите й бяха забранили да напуска стаята; дори не й даваха да става от леглото, понеже се опасяваха от внезапни припадъци. Известието, че тя бе важна за техния баракс, ги бе превърнало от надменни и арогантни мъже в подмазващи се слуги. Когато Зан звънна и влезе, той веднага ги отпрати с красноречив жест.

На нуждите на лечителите бяха предоставени няколко незасегнати от бомбардировките сгради, чиито легла сега бяха пълни с ранени войници и граждани на Зила. Мишани — дали от чист късмет или заради облеклото й — бе настанена в спалнята на някакъв богаташки дом. Леглото беше голямо и скъпо, а стените бяха декорирани с акварелни картини и скици с въглен. В изящно украсена поставка се виждаше дори дъска за моделиране, изобразяваща триизмерен морски пейзаж. Зан се зачуди дали човекът, който притежаваше всичко това, бе убит от гражданите по време на бунта, или пък бе загинал по време на снощното бомбардиране на града. А може би той и семейството му бяха все още живи, но бяха изритани на улицата? Революциите бяха неприятна работа.

Мишани ту Коли стоеше до леглото си, облечена в робата, която прислужниците на Зан й бяха дали, а разкошната й коса се разпиляваше свободно по гърба й като лъскав водопад. Изглеждаше добре, ала бараксът знаеше, че тя просто не даваше външен израз на страданието си. За наблюдателен човек като него не беше никаква трудност да забележи някои знаци — младата жена бе сресала косата си на път, пускайки я свободно от двете страни на лицето си, така че да прикрие драскотините по ушите си; на едната й китка, неприкривана от ръкава на робата й, се виждаше жестока синина, което навярно продължаваше и под тъканта на дрехата; а обстоятелството, че стоеше съвсем близо до леглото, означаваше, че се бои да не й прилошее изведнъж. Аристократът я беше срещал няколко пъти в императорския двор, когато тя бе по-млада, и хладнокръвието й винаги беше забележително.

— Госпожице Мишани ту Коли — поздрави я той, след което се поклони тъй, както подобаваше при среща между двама благородници. — Натъжен съм от обстоятелството, че сте била въвлечена в това бедствие.

Младата жена също се поклони според етикета.

— Благодарение на милостта на Оча не пострадах тъй, както можеше да стане — отвърна тя. Ако човек не знаеше за състоянието й, никога не би се досетил по гласа й.

— Не бихте ли желали да седнете? — предложи й Зан, посочвайки към единствения стол в стаята.

— Предпочитам да остана права — каза тя. В помещението нямаше никакви рогозки; ако седнеше, благородникът щеше да остане прав, и тъй като той бе доста по-висок от нея, щеше да се наложи той да я гледа под значително по-остър ъгъл от сега.

— Слугите ми ме уведомиха, че сте проявили желание да ме видите — каза аристократът.

— Точно така — рече Мишани. — Исках да ви видя още когато бях задържана в Зила от Айс Маракса. Въпреки че накрая вие направихте така, че срещата ни да се осъществи, макар и с малко грубички методи.

Зан се усмихна.

— Мога ли да ви задам един въпрос? — попита девойката.

— Разбира се.

— Какво стана с Кседжен ту Имоту?

Благородникът се замисли за момент.

— Засега е жив, доколкото ми е известно.

— Мога ли да узная къде е?

— Загрижена ли сте за него?

— Загрижена съм, но не поради причините, за които си мислите.

Събеседникът й я изгледа съсредоточено. Лицето й беше като ледена скулптура.

— Оставих баракс Мошито да се занимава с него — каза Зан. Той скръсти ръце зад гърба си и се приближи до дъската за моделиране, разглеждайки я с интерес. — Без съмнение Мошито ще го предаде на своя Чаросплетник. Не бих казал, че изпитвам съжаление. Айс Маракса не са ми особено симпатични.

— Защото ви напомнят за дъщеря ви — завърши Мишани. — Карат ви да вярвате във възможността, че дъщеря ви още е жива, а това разпалва жаравата на скръбта ви.

В очите на Зан проблеснаха гневни пламъчета.

— Простете прямотата ми — рече младата жена. — Бях се запътила към Лаляра, където се надявах да ви открия и да разбера какви са чувствата ви към нея. Вече не мога да си позволя лукса да бъда деликатна. — Тя го изгледа право в очите. — Животът й виси на косъм. Кседжен ту Имоту знае къде е тя.

Зан веднага направи връзката. Ако Кседжен знаеше, значи Чаросплетникът можеше да изкопчи от него тази информация. А ако Вещерите узнаеха…

Това беше прекалено прибързано. Ако приемеше тези думи за чиста монета, значи приемаше и факта, че дъщеря му е още жива. Той поклати глава и прокара пръсти надолу през късо подстриганата си брада.

— Не, не — измърмори благородникът. — Какво целите всъщност, Мишани ту Коли? Какво правите тук, в Зила?

— Чиен не ви ли каза? — попита тя.

— Чиен? О, заложникът. Съжалявам, че трябва да ви го кажа, ала той умря в нощта, когато го донесоха в лагера.

Изражението на младата жена изобщо не се промени. Тя не тъжеше за него — той бе просто една жертва. Това, което я разтревожи, беше, че хората на баща й навярно знаеха, че е в Зила, и сигурно се намираха нейде наблизо. Трябваше да спечели доверието на Зан, каквото и да й струваше това. Трябваше на всяка цена да напусне тайно града, а единственият начин да стори това беше като си осигури закрилата на събеседника си.

— Е, ще отговорите ли на въпроса ми? — настоя той. — Какво ви доведе в Зила?

— Лош късмет — вдигна рамене тя. — Бяха ми устроили засада, докато пътувах към вас. Макар че боговете все пак успяха да ни срещнат.

— Това е твърде удобно обяснение — каза той, присвивайки скептично очи. Тонът му вече не беше толкова учтив. — Знаете, че самото ви присъствие тук е достатъчно, за да бъдете обезглавена. И определено не сте била пленничка, след като са ви открили заедно с лидера на Айс Маракса.

Мишани се боеше точно от това. Ако се бе срещнала с него в Лаляра, едва ли щеше да възбуди подозренията му; сегашните обстоятелства обаче я бяха поставили в положение, в което всеки неин ход щеше да бъде тълкуван като опит да спаси живота си.

— Вие сте напълно прав — рече тя. — Бях доведена тук против волята си, ала те не ме държаха като затворник. Аз съм нещо като героиня за тяхната кауза, понеже помогнах при спасяването на дъщеря ви. Това обаче ни най-малко не означава, че подкрепям делото на Айс Маракса.

— Спрете с тези лъжи! — изкрещя внезапно Зан, събаряйки дъската за моделиране на пода. Тя издрънча и се пръсна на десетки цветни парченца. — Лусия ту Еринима умря преди повече от пет години. Баща й беше Дурун ту Батик. Не зная откъде-накъде сте си въобразили, че можете да ми въздействате по този начин, ала много се заблуждавате, ако си мислите, че ще спечелите свободата си, като възкресите един призрак!

Триумфът на младата жена не се изписа на лицето й, ала тя знаеше, че за момента предимството бе на нейна страна. Мъж като Зан не губеше лесно самообладанието си; уменията му в преговорите бяха превърнали рода Икати в основен играч в императорския двор и изразът на гняв само показваше колко болезнена за него беше темата за Лусия.

— Можете да ме екзекутирате — каза Мишани с леденостуден глас, — но после ще разберете, че съм ви казала истината, когато Чаросплетниците убият дъщеря ви. Ще можете ли да живеете с това, Зан? Та вие едва понесохте известието за смъртта й преди няколко години…

— Богове, наистина не знаете кога да спрете! — извика събеседникът й. — Няма да ви слушам повече!

Благородникът вече се бе запътил към завесата, прикриваща входа на стаята, когато дългокосата девойка проговори отново:

— Заелис ту Унтерлин е присъствал в деня, когато сте видели дъщеря си — каза тя с висок и ясен глас. — Той организира отвличането на Лусия. В същия ден, когато родът Батик узурпира трона и измести рода Еринима, ние отвлякохме момиченцето и го скрихме на сигурно място. Не беше намерен никакъв труп, защото просто нямаше труп, Зан! Лусия е жива!

Раменете на баракса се бяха прегърбили, а ръката му бе стиснала завесата. Мишани не искаше да намесва името на водача на Либера Драмач в това, ала моментът бе съдбоносен. Не можеше да го остави да си тръгне.

Той се обърна бавно към нея, а лицето му отново бе придобило измъчен израз.

— Вие знаете, че ми вярвате — рече тя. Изведнъж почувства как главата й се замайва, ала успя да остане на крака. Беше й адски горещо; девойката не знаеше колко дълго щеше да издържи, без да седне.

— Не мога да ви повярвам — каза дрезгаво Зан. — Не разбирате ли? — Той знаеше колко хитра можеше да бъде Мишани, знаеше за уменията й в императорския двор, ала въпреки че искаше повече от всичко на света Лусия да е жива, нямаше да се остави да го манипулират. Не беше приятел на рода Коли и нямаше никакви основания да вярва на някой от тях. Нямаше да изгуби дъщеря си отново, поддавайки се на вярата, че може да си я възвърне, след което да открие, че всичко е било само блъф. Не можеше да си причини това. Бе скърбял толкова дълго, че сърцето му се бе сковало от мъка, и сега се боеше да не разтопи бронята, която го бе съхранила жив.

Той отново се обърна да си ходи. Това мъчение бе непоносимо.

— Почакайте! — каза Мишани. — Мога да го докажа.

Зан изпита почти смъртен страх при думите й.

— Как? — попита.

— Кседжен ще бъде разпитан — рече тя. — Вие трябва да присъствате.

— И какъв ще бъде смисълът от това?

— Той знае къде е Лусия, както и аз. Чаросплетникът ще се опита да запази тази информация в тайна; той ще се опита да придобие тези сведения, когато е насаме с Кседжен. Вещерът ще промие съзнанието на жертвата си и после ще реши какво да ви каже. Не трябва да му позволявате това! Накарайте го да сподели с вас всичко, което научава, докато го научава! Накарайте го да направи така, че Кседжен да казва сам истината, след което вие разпитайте пленника. Чаросплетникът не може да ви откаже, ако му заповядате.

Заелис остана безмълвен, обърнат с гръб към нея. Мишани знаеше, че това бе отчаян ход, ала нямаше никакъв друг избор. Животът на хиляди зависеше от нея. Ако тя не успееше да попречи на Чаросплетниците да открият Лоното, то поне можеше да се опита да предупреди навреме своите хора, за да вземат мерки. Шансът бе незначителен, ала бе по-добре от нищо.

— Така ще научите истината и в същото време ще я осъдите на смърт — рече Мишани. — Ала щом не мога да ви убедя да сложите край на това, значи ще трябва да платите тази цена. След като не вярвате на сърцето си, значи ще чуете името на дъщеря си от устните на Чаросплетник.

— Молете се да е така — отвърна й Зан. — Защото в противен случай ще се върна и ще наредя да ви убият.

— Моля се да не е така — рече Мишани. — Защото бих дала живота си в замяна на всички тези, които ще трябва да умрат, за да ви накарат да съзрете истината.

Кседжен ту Имоту си мислеше, че историята е свършила със сгромолясването на тавана отгоре му, ала когато дойде в съзнание, се оказа, че има и епилог — просмукан с агония.

Събуди се с писъци. Лежеше в едно легло в подземията на крепостта. Болката от премазаните му крака го извади от забвението — идиотски, безчувствен, раздиращ рев на спираща дъха жестокост. Панталоните му бяха срязани над коленете. Краката му изглеждаха кошмарно — подути и тъмнолилави, извити под неестествени ъгли на няколко места. Никой не се бе постарал да намести счупеното и сега назъбените краища на костите издуваха кошмарно синкавата плът.

Той изкрещя още веднъж… после още веднъж и продължи така, чак докато гърлото му не започна да кърви. По някое време пак изгуби съзнание.

Когато се събуди отново, го очакваше нов ужас.

Кседжен усети как го връщат в съзнание против волята му — сякаш бяха забили в разсъдъка му остри като бръснач куки, все едно беше някаква едра риба, и сега го изтръгваха от удобния пашкул, където бе намерил убежище от невъобразимата болка. Очите му се отвориха. Следобедните слънчеви лъчи, проникващи през тясното прозорче с решетки горе на стената, озаряваха прашинките, танцуващи сред голата му килия. Бе заобиколен от някакви фигури, ала една от тях стоеше по-близо до него от останалите. Маска с остри черти, изваяни от сребро и бронз; метален пейзаж, създаден от неизвестен Майстор, чиято лъскава повърхност се помрачаваше от черните дупки за очите, зейнали като грозни кратери.

Чаросплетник.

Кседжен си пое дъх, за да изкрещи, ала една бледа, съсухрена ръка премина над лицето му и гърлото му се скова.

— Не говори — изсъска някакъв глас иззад Маската.

Освен Вещера, в килията му имаше и още двама. Легналият мъж разпозна благородниците — високият и прегърбеният беше баракс Зан, а набитият и плешивият — баракс Мошито. Те го наблюдаваха без капка състрадание в надменните си очи.

— Ти ли си Кседжен ту Имоту? — попита Мошито. Пленникът кимна безмълвно, докато сълзите се стичаха по лицето му. — Водачът на Айс Маракса? — Той кимна отново.

Зан погледна към Чаросплетника. Той служеше при рода Винаксис и беше изключително порочно и садистично чудовище, ако можеше да се вярва на думите на работодателя му. Наричаше се Фарек. Зан бе оставил своя Вещер в именията си на разположение на семейството си; благородникът никога не бе обичал Чаросплетниците, но след смъртта на Кръвната Императрица Анаис ту Еринима ги бе намразил особено силно, понеже подозираше, че тогавашният Върховен Чаросплетник Вирч бе отговорен за хаоса, в който бе изчезнала дъщеря му.

Не изчезнала, а умряла, поправи се той. Започваше да вярва на онова, което му бе казала Мишани. Родът Коли беше враг, следователно Мишани също беше враг, и въпреки че бяха успели да научат по някакъв начин за неговата слабост, той нямаше да им позволи да я експлоатират.

Но, за боговете, ами ако тя казваше истината? Ако Кседжен проговореше, нито Чаросплетниците, нито Императорът нямаше да се успокоят, докато не открият дъщеря му. Имаше ли някакъв начин да спре това? Имаше ли?

Той прехапа долната си устна. Това беше нелепо. Пълна глупост.

Лусия беше мъртва.

— Сигурен ли си, че ще направи тъй, както му каза? — обърна се Зан към Мошито, кимвайки към прегърбената фигура, надвесена над леглото.

— Чух заповедта на своя Баракс — рече Фарек с пренебрежителен тон. — Нищо няма да бъде скрито. Ще му зададете своите въпроси. А аз ще направя така, че той да отговори и да каже истината.

Кседжен започна да мести разтревожено погледа си от единия към другия.

— Ще бъде тъй, както искаш, Зан — обади се Мошито. — Защо си толкова подозрителен?

— Чаросплетниците винаги ме карат да се чувствам така — отвърна стройният мъж, мъчейки се да прикрие нерешителността и притесненията си. Питаше се дали пък Вещерът не би могъл тайно да промие съзнанието на Кседжен и да получи онова, което търсеше, без те въобще да разберат. Всемогъщи богове, как изобщо се бе стигнало дотук? Възможно ли бе чрез единствения начин, с който разполагаше, за да докаже правотата на Мишани, всъщност да улесни онези, които жадуваха смъртта на дъщеря му?

Всичко се свеждаше до въпрос на доверие. Можеше ли да се довери на дъщерята на Авун ту Коли? Можеше ли да повярва, че детето му е живо? Едно време, да. Вярата му обаче бе умряла заедно с други части на душата му и вече трябваше да знае. Вярата не бе достатъчна. Трябваше да се увери.

— Започвай — каза Мошито.

Фарек обърна блестящото си лице към осакатената фигура, простряна на леглото. Тя бе покрита със сияйни ромбове от проникващите през прозореца слънчеви лъчи.

— Да, мой бараксе — промърмори той.

И докато Чаросплетникът прояждаше съзнанието му като дървояд, изгризващ сърцевината на дърво, Кседжен откри, че отново можеше да крещи. Фарек бе убеден, че работата му вървеше по-добре, когато жертвите му откликваха на действията му.