Седма глава

Лусия ту Еринима стоеше на балкона в къщата на своя настойник, разположена в една от по-високите части на града, и хранеше с трохички малките чуруликащи птички, които кълвяха направо от шепата й.

През последните пет години селището доста се беше променило. Около него бе построена масивна стена с високи стражеви кули, а на възвишенията бяха разположени топовни батареи, готови да засипят с гюлетата си долината на изток. На високия скален ръб, който скриваше разлома Ксарана от любопитни погледи, бе издигната ограда от заострени колове, а зорки очи бдяха денонощно за появата на каквито и да е вражески елементи. Тук опасността никога не се намираше далеч и обитателите на Лоното се бяха научили да бранят свободата, която бяха извоювали с цената на толкова лишения.

Два гарвана бяха кацнали на покрива на близката сграда и наблюдаваха съсредоточено момичето. Вътре в къщата, отпивайки глътки горещ, горчив чай, Заелис и Кайлин бяха седнали с кръстосани нозе на рогозки на пода и си говореха, загледани в девойката също като птиците.

— Богове, колко е пораснала само! — възкликна мъжът, обръщайки се към гостенката си.

Тя се усмихна в отговор, ала червено-черните триъгълници, изрисувани на устните й, придадоха на усмивката й свиреп хищнически вид.

— Ако бях по-цинична жена, щях да кажа, че си организирал отвличането на някогашната си ученичка, само и само за да можеш да си я осиновиш впоследствие.

— Гледай ти! — ухили се Заелис. — Нима си мислиш, че това не ми е минавало през ума?

— Така ли? И как се чувстваш сега?

— Определено мога да кажа, че след като станах неин настойник, се тревожа много повече, отколкото през всичките тези години, откакто основах Либера Драмач.

— Ти направи неоценими неща и за Лусия, и за Либера Драмач, Заелис — каза му Кайлин и отпи от малката зелена чашка в ръката си.

Събеседникът й я изгледа изненадано.

— Това е необичайно мило от твоя страна, Кайлин — рече.

Жената се усмихна.

— Понякога мога да бъда и такава.

Заелис отново погледна към балкона, където стоеше момичето. Само две седмици я деляха от навършването на четиринадесетата й жътва. Семплата й бяла рокля искреше под светлината на слънчевите лъчи, а русата й коса, която някога беше толкова дълга, сега бе подстригана съвсем късо и разкриваше ужасния белег от изгарянето, който започваше от долната част на врата й и се спускаше надолу по гърба. На настойника й му се искаше тя отново да си пусне дълга коса, за да прикрие обгорената си плът, ала когато й го каза, Лусия само го дари с онзи проникновен, замечтан неин поглед и не му обърна никакво внимание. Беше изключително красива като дете; сега обаче навлизаше в съзряването си, костите на лицето и тялото й се удължаваха и се виждаше, че ще бъде също толкова красива и като жена — прелестна по онзи изящен, измамно наивен начин като майка й — Кръвната Императрица Анаис ту Еринима. В сините й очи обаче имаше нещо странно — нещо, което я правеше неразбираема не само за него, а за всички. Нямаше жив човек, който да я познава по-добре от Заелис, ала дори той не я бе опознал напълно.

— Аз също се тревожа — каза Кайлин накрая.

— За Лусия?

— И за нея.

— Да не намекваш за нейните… — мъжът потърси дума, която да изрази негативното му отношение — следовници?

Кайлин поклати глава, а дебелите й черни плитки се люшнаха леко.

— Не отричам, че те представляват проблем. Доста трудно е да запазиш тайната й от онези, които искат да я наранят, когато именно тези, които би трябвало да я пазят, не могат да държат устите си затворени. Ала това не ме притеснява толкова — впоследствие може дори да послужи на целите ни.

Заелис отпи замислено от чая си и попита:

— Какво те безпокои тогава?

Кайлин изведнъж се надигна от мястото си. Изправена в цял ръст, тя представляваше страховита гледка. Високата жена направи няколко крачки из стаята, след което спря и се обърна към събеседника си.

— Нямаме никакво време — изрече.

— Сигурна ли си? — присви очи Заелис.

— Усещам го — каза жената от Аления орден.

Мъжът се намръщи. Това беше доста необичайно за Кайлин. Тя бе практичен човек и по принцип не говореше отвлечени неща. Той я изчака да продължи.

— Знам как звучи, Заелис — рече отбранително, сякаш събеседникът й я беше обвинил. — Иска ми се да имах повече доказателства, които да ти предоставя.

Той се изправи и залитна леко, прехвърляйки тежестта на тялото си върху единия си крак. Другият беше лошо счупен преди доста време и така и не зарасна както трябва.

— Кажи ми какво усещаш тогава.

— Нещата достигнаха критичната си точка — отвърна Кайлин след известен размисъл. — Чаросплетниците бяха прекалено потайни през изминалите години. Какво според теб са спечелили от съюза си с Мос? Помисли, Заелис. Имали са идеална възможност да сторят всичко, което са искали да направят, след като Мос стана Император. От този момент нататък никой вече не застава на пътя им. Какво правят те обаче?

— Купуват земя. Купуват земя и компании, занимаващи се с речно корабоплаване.

— Легални предприятия, които… — жената махна ядосано с ръка, — не носят кой знае каква печалба. — Раздразнението в гласа й беше очевидно. През цялото това време усилията на Либера Драмач да разберат нещо повече за странните покупки на Чаросплетниците се бяха оказали безплодни. Вещерите имаха защити, непосилни за обикновените шпиони, а Кайлин се боеше да използва хора от Аления орден от страх организацията да не бъде разкрита. Една пленена Сестра и всичко можеше да рухне.

— Това отдавна ни е известно, Кайлин — каза Заелис. — Какво те безпокои сега?

— Не знам — сви рамене жената. — Навярно обстоятелството, че не мога да прозра техния план. Има твърде много въпроси, чиито отговори не знаем.

— Ти беше тази, която настояваше най-много да пазим в тайна съществуването си — напомни й настойникът на момичето. — Съгласихме се да се обединим, да съберем силите си и да разгласяваме присъствието си, докато Лусия не порасне достатъчно. Навярно сме били прекалено предпазливи. Сигурно е трябвало да им създаваме пречки при всеки техен ход.

— Мисля, че ни подценяваш — поклати глава Кайлин. — Ние се крием, защото се налага. Ако разкрием картите си твърде рано, това ще означава смърт за всички нас. — Сестрата от Аления орден направи кратка пауза, замисли се за момент, след което продължи: — Чаросплетниците като че ли също се обединяват, ала съм сигурна, че те са знаели от самото начало, че ще се радват на властта, с която разполагат в момента, само за известен период от време. Съзнавали са, че покварата, която вещерските им камъни предизвикват, ще отрови земята, както и че Мос ще бъде обвинен за това. Мос е техният герой — без него не само ще бъдат лишени от власт, но и ще бъдат наказани, задето се опитват да узурпират системата. Благородниците вече планират как да се отърват от тях.

— Кой обаче има силите да им се противопостави? — попита Заелис. — Единственият род, който може да се опълчи срещу Императора, е Керестин, и то в съюз с рода Коли. Само те биха могли да съберат армия, която да притесни Мос. Но дори и тогава едва ли ще им се удаде да го разгромят в Аксками — не и ако Чаросплетниците стоят зад него. След няколко години може би, но не и сега. Няма да се осмелят да го нападнат, каквито и своеволия да си позволи Батик. А и какъв шанс би имал някакъв наемен убиец, когато Какре пази живота му?

— Забравяш глада и лошата реколта. Самият народ ще се надигне срещу Мос — рано или късно — рече Кайлин, а студеният й поглед прониза мъжа срещу нея. — Не разбираш ли, Заелис? Чаросплетниците никога не са вярвали, че ще се радват на тази власт завинаги, тъй като покварата, която разяжда земята, подкопава позициите на техния благодетел. Те просто си купуват време.

— Имали са стотици години, за да направят това, за което ги подозираш — възрази Заелис.

— Да, но едва през последните пет са имали възможността да си разиграват коня на воля — рече спокойно жената. — В момента са оставили империята да се плъзга към разрухата, понеже нямат никаква полза от това да я спасят. Намислили са нещо, Заелис. И ако не изиграят своя ход сега, навярно после ще е твърде късно.

Наставникът на Лусия изгледа изучаващо събеседничката си. Да видиш Кайлин ту Моритат толкова обезпокоена си беше доста смущаващо — обикновено тя бе истинско въплъщение на хладното изящество.

— Може би нашият шпионин в Окхамба ще хвърли нова светлина върху този въпрос — каза домакинът, за да я успокои.

— Възможно е — разпери длани Кайлин, ала не изглеждаше много убедена. Взорът й се насочи към Лусия, която не бе помръднала от мястото си. — Междувременно всички духове в Разлома стават все по-враждебни и причиняват смъртта на повече хора, отколкото можем да си позволим. Тези същества усещат промяната в земята и настървението им расте с всеки изминал миг. Превръщаме се в затворници, Заелис. Скоро отвсякъде ще бъдем заобиколени от врагове и няма да можем нито да се движим свободно из Разлома, нито да го напуснем.

Сърцето на Заелис се сви при тези думи. Двама от най-опитните му мъже бяха изчезнали миналата седмица по време на разузнавателната им експедиция из западните части на Ксарана. Настойникът на Лусия се запита дали наистина това място нямаше да стане прекалено опасно, за да продължат да живеят тук… и какво ли можеха да сторят, ако станеше така.

— Тя може да ни помогне — каза Заелис, проследявайки посоката на погледа на Кайлин. — Тя може да усмирява духовете.

— Наистина ли? — попита мрачно жената. — Съмнявам се.

* * *

Светът беше изпълнен с шепоти за Лусия.

И това бе така, откакто се помнеше. Вятърът фучеше на тайнствения си език, дъждът барабанеше своите измислици, скалите й предаваха бавните си мисли, по-бавни дори от тези на дърветата, чиито скърцащи размишления понякога се точеха с години, докато завършат. Мълниеносни като стрели, между тях профучаваха съзнанията на дребните животинки, които намираха временен покой единствено в уюта на дупките и бърлогите си.

Тя беше Различна, извращение на природата, и въпреки това стоеше по-близо до природата от всяко друго живо същество, тъй като имаше способността да дешифрира многобройните й езици.

Лусия пое по тревистата пътечка, лъкатушеща покрай надвисналата скала вдясно от нея. Вляво земята изведнъж пропадаше отвесно надолу, оформяйки огромен каньон, широк близо километър. На отсрещната стена, която не беше толкова стръмна, се издигаха причудливи, закривени скални образувания, наподобяващи високи каменни колони, обагрени в пурпурно от последните лъчи на залязващото слънце. Издължените им, изкривени сенки пълзяха по склона, а жаркият въздух миришеше на препечена пръст.

Пред нея вървяха Юги и един страж от Либера Драмач, а зад нея — Кайлин и Заелис, придружени от още двама въоръжени мъже. Експедициите до края на долината, където се намираше Лоното, се бяха превърнали в доста рисковани предприятия напоследък.

Те се движеха по пътечката, криволичеща по ръба на бездната, след което се спуснаха по стръмния, обрасъл с гъсти дървета склон на дълбок пролом, на чието дъно ромолеше малко поточе. Въздухът бе изпълнен с жуженето на пчели, които събираха нектара от редките цветя, растящи на това място. Лусия внезапно изпита завист към малките насекоми за единството на целите им, безспорната им преданост към кошера и простата радост, която изпитваха от това, да служат на своята царица.

След известно време стигнаха до една полянка с миниатюрно езерце в средата, в което се вливаше бистро поточе, извиращо от скална цепнатина. Каменистата й, оранжева почва изглежда отблъскваше дърветата, ала от друга страна това позволяваше на окото на Нуку да освети сцената с ласкавите си лъчи.

— Ти — обърна се Юги към човека, вървящ редом с него. — Оставаш тук с мен. Вие двамата заемате позиции малко по-нататък из пролома. Незабавно сигнализирайте, ако забележите нещо по-голямо от котка.

Мъжете изсумтяха и се подчиниха, след което се отдалечиха. Юги се почеса по изпотената кърпа, която бе увил около челото си, за да попречи на кестеняво-русата си коса да му влиза в очите. Той дари тези, които бяха останали около него, с дяволита усмивка и рече:

— Е, пак сме тук.

Лусия се усмихна. Юги й харесваше. Въпреки че задълженията му към Либера Драмач не й позволяваха да го вижда толкова често като Кайку и Мишани, той всеки път се държеше като един веселяк, дори и когато не се чувстваше толкова щастлив, колкото поведението му загатваше. Момичето искаше да надзърне под маската му, ала си даваше сметка, че така само щеше да го накара да се почувства некомфортно. Едно време би задала директно въпроса си, но не и сега — мъдростта беше едно от нещата, по отношение на които бе израснала от първата им среща.

Заелис коленичи пред нея, а грапавите му длани стиснаха нейните.

— Готова ли си, Лусия?

Девойката улови погледа му, след което насочи очи към малкото езерце. После разтвори пръстите му и се запъти натам, приклякайки до ръба му. Беше дълбоко едва няколко сантиметра, ала водата бе достатъчно бистра, за да се види изронената извивка на пръстта на дъното му. Докато гледаше, малка лещанка изскочи от цепнатината в скалата, подскочи два-три пъти във водата и цамбурна в потока, който продължаваше своя път из пролома, изливайки се от ръба на каньона. Рибката обаче едва ли знаеше това

Лусия се загледа в отдалечаващото се сребристо гръбче, изпитвайки съжаление, че не бе успяла да предупреди навреме бедното животинче. Неговият път беше предопределен — както и нейният.

Някога бе живяла в Императорската цитадела — затворничка в позлатена клетка. Преди пет години беше спасена от пленничеството си и дойде в Лоното, само за да открие, че то също представляваше затвор, макар и малко по-различен. В Цитаделата я задушаваха стените, а тук — чакането.

Либера Драмач бяха поели това мизерстващо селище преди единадесет години и го бяха превърнали в процъфтяващ укрепен град, използвайки постоянно увеличаващото се население за собствените си тайни цели. Това бе една перфектно организирано начинание. И представляваше всичко за нея.

— Аз знаех какво ще се случи — бе й казал Заелис веднъж. — Бях нещо като твой опекун още откакто бе малко момиченце и дори тогава знаехме, че си Различна. Ти проговори на шест месеца, и то не само пред нас. Майка ти си мислеше, че ще може да те скрие, ала аз знаех, че това е невъзможно. Тогава започнах делото си. Започнах да се движа в научните кръгове, търсейки хора, съпричастни към Различните, проучвайки мнението им по този въпрос, и когато се уверявах в надеждността им, им казвах за теб. Беше изменничество, ала им казвах. Твоето възкачване на трона — възкачването на една Различна на престола — би подкопало позициите на Чаросплетниците, би унищожило всичко онова, за което се бореха те. Как биха могли Вещерите да служат на една Кръвна Императрица, която е Различна? А откажеха ли, това щеше да означава измяна срещу всички благородни фамилии, предани на короната. Смъртната хватка, в която държаха цял Сарамир, щеше да бъде премахната.

И ето че сега беше тук. Макар че й позволяваха да се разхожда и да си играе на воля в долината, някой неизменно я наглеждаше. Бяха възложили всичките си надежди, всичките си амбиции на Лусия. Без нея представляваха само една сбирщина предатели, опитващи се да подринат устоите на империята. Тя даваше смисъл на съществуването им. Те я закриляха, криеха и охраняваха; ревниво пазеха своята обезнаследена Престолонаследничка, докато не станеше достатъчно могъща и голяма, за да се завърне, предявявайки

претенциите си към трона.

Никой не я бе питал дали тя искаше това. Никой — през всичките тези години.

— Всичко наред ли е, Лусия? — попита Кайлин. Девойката й хвърли бърз поглед, след което отново впери взор в езерцето.

— Сигурно й се иска да бяхме построили Лоното в близост до някой ручей, с който да си говори — обади се Юги. — Чувал съм, че тукашните потоци псуват като каруцари.

На устните на момичето разцъфна едва забележима усмивка и тя му хвърли поглед, изпълнен с благодарност. До известна степен беше прав. Бе опасно да излиза извън границите на долината, ала това беше най-близкият ручей, който се отклоняваше от Ран, а и речта му се различаваше от старовремските брътвежи на подземните скали и води. Тя събра шепите си и загреба от езерната вода, вдигайки внимателно дланите си, без да разлее и капка.

„Слушай.“

Момичето наклони глава и затвори очи. Материалният свят постепенно утихна около нея — шумоленето на листата и чуруликането на птиците заглъхнаха, сякаш бяха изолирани от невидима преграда. Сърцето й забави ритъма си, а мускулите й се отпуснаха. Всяко следващо издишване я потапяше все по-дълбоко в нереалния свят. Лусия концентрира вниманието си върху усещането на водата върху дланите си, потрепването на течността и начина, по който миниатюрно количество от нея започна да прониква през порите на кожата й във възглавничките на пръстите й. Тя се остави водата също да я почувства в замяна — да усети топлината на кръвта й, туптенето на пулса й.

Всяко творение на природата имаше дух. Реките, дърветата, хълмовете, долините, морето и четирите вятъра. Повечето бяха съвсем простички — изцяло инстинктивни същества, лишени от разум, досущ като зародиши, ала същевременно също толкова ценни. Други обаче бяха стари и надарени със съзнание, а мислите им бяха тромави и неразгадаеми. Тази вода идваше чак от утробата на планините Тчамил и бе изминала стотици километри в коритото на Керин, за да се отдели след това от неговото течение по лъкатушещия на юг Ран. Големите реки бяха изключително древни, но често под необяснимите им мисли се криеха множество по-елементарни духове. Лусия още не се осмеляваше да пробва да осъществи контакт със самия Ран; това бе грандиозно тайнство отвъд нейните възможности. Ала тук, на това място, можеше да намери нещо, с което да се справи без особени затруднения, пък и упражняването на дарбата й щеше да я доближи до деня, в който да успее да се свърже със самия дух на великата река.

Девойката разтвори длани и остави водата да изтече между пръстите й, позволявайки й да отнесе усещането за самата нея в езерцето, съобщавайки по този начин за присъствието й. После положи внимателно дланите си на повърхността, долавяйки как тя се накъдри на вълнички под допира й.

Нещо се задаваше.

Нещо…

Внезапно то я връхлетя, надавайки пронизителни писъци — черна вълна на ужас, която нахлу стремително в гърлото и дробовете й, опитвайки се да я задуши. Смърт, болка и зверство, просмукали се във водата. И заедно с тях — нещо ледено, нещо ледено и покварено, истинско богохулство срещу природата, зловещо същество, което впи ноктите си в нея. Нещо кошмарно се носеше по реката, нещо кошмарно се носеше по реката, а духовете пищяха!

Съзнанието й изведнъж помръкна, съкрушено от невъобразимата жестокост на зверството, и Лусия падна назад върху каменистата почва на полянката, без да издаде и звук.

Загрузка...