Двадесет и първа глава

Обсаденият град Зила се извисяваше студен и мрачен в здрача, подобен на разкривена корона върху несиметричния хълм. Стотици жълтеникави светлинки горяха в тесните прозорчета на сградите му, а долу могъщите води на Зан лъщяха в черно. Високо в небето се издигаше Нерин, изгряла още преди появата на първите звезди, и обливаше света със зеленикавото си сияние.

Войниците бяха обградили града, разполагайки редиците си така, че да бъдат извън обсега на лъковете и топовете на защитниците. Наброяваха седем хиляди души, представящи четири от благородните семейства. Издигаха се шатри и се сглобяваха мортири. Лагерните огньове, маркиращи периметъра на обсадата, искряха като скъпоценни камъни в сумрака. Императорските войници бяха разположили свои собствени топове от двете страни на Зан, за да предотвратят всеки евентуален опит за бягство по реката — било то надолу или нагоре по течението. Отсъствието на каквито и да е лодки покрай кейовете не ги засягаше. Не можеха да си позволят никакви рискове. Никой не трябваше да се измъкне.

Мишани стоеше до един от прозорците на крепостта и наблюдаваше войските, които се събираха около града, опитвайки се да пресметне числеността им.

— Не са толкова много, колкото очаквах — рече накрая. — Пък и строят им е лош.

— Повече от достатъчно са, за да превземат града — изтъкна мрачно Чиен.

— Това обаче е само една малка част от войските на аристократите — каза Мишани, отдалечавайки се от прозореца. — Те пазят истинската си сила за момента, когато собствените им имения се окажат застрашени. Освен това тук няма нито императорски стражи, нито войници на рода Батик. Къде е Кръвният Император, когато един от градовете му се опълчва срещу него?

Помещението, което споделяха, бе неприветливо и голо, ала младата жена си мислеше, че нещата можеха да стоят далеч по-зле. Единственото обзавеждане се състоеше от две спални рогозки, малка маса и груба черга, покриваща пода. Храната, която получиха през тези няколко дни, бе обикновена, ала поне беше вкусно приготвена. Масивната дървена врата беше заключена, а отвън пазеха двама стражи, които ги ескортираха до подходящите помещения, когато имаха нужда от тоалетна или преобличане. Изобщо не можеше да се каже, че се отнасяха зле с тях, като изключим простичкия факт, че бяха затворени в тази стая.

Баккара ги посещаваше от време на време и на два пъти бе извел Мишани на разходка из крепостта. Той изобщо не се стараеше да прикрива намеренията си — непрекъснато я разпитваше за Лусия и Мишани подозираше, че под грубоватата си външност мъжът изпитваше искрено благоговение, задето се намираше в компанията на човек, който познава лично Престолонаследничката. Младата жена добре се справяше с наложената й роля. Тя й даваше възможност да излиза от стаята, а освен това трябваше да признае пред себе си, че намираше Баккара за странно привлекателен. Бруталната мъжественост, която струеше от него, едновременно я интригуваше и изпълваше със състрадание — мускулестият воин нямаше представа от изтънчени обноски, а държанието му беше надменно и арогантно. Това пораждаше у нея противоречия, ала младата жена изобщо не се опитваше да ги изглади, понеже добре знаеше, че решенията на ума и сърцето са независими едно от друго.

Чиен още не се чувстваше достатъчно добре, за да излиза от стаята за по-продължително време. Раните му бяха излекувани, ала той бе пипнал някаква треска, вероятно в резултат от нощната езда до Зила. Търговецът прекарваше по-голямата част от дните, легнал на спалната си рогозка, изпаднал в полусъзнателен унес под влиянието на тинктурите и болкоуспокояващите, които му даваха. От време на време се надигаше и започваше да се оплаква от нищожната информация, която им даваха, както и да се възмущава, задето не бяха осигурили отделна стая на благородна дама като Мишани. На младата жена също й се искаше да бе така — напоследък и заради самия Чиен, който започваше да я дразни. Бездействието не му се отразяваше добре.

Обсаждащата армия като че ли не бързаше за никъде. Бойните отряди продължаваха да пристигат, а вече бяха минали три дни от появата на първите войници, понесли знамето на рода Винаксис. Навремето те бяха първата управляваща династия, ала в момента положението им никак не бе цветущо. Земите им се намираха точно в средата на Южните префектури — в самото огнище на покварата в земята — и по-голямата част от приходите им зависеше от реколтата, която изпращаха в столицата, а пътят минаваше точно през Зила. Сега голяма част от това зърно се намираше зад стените на града. Ето защо не беше никак чудно, че баракс Мошито ту Винаксис бе първият благородник, който стовари войските си пред разбунтувалия се град.

Баккара бе казал на Мишани, че Губернаторът на Зила бе складирал солидно количество храна, запасявайки се срещу настъпващия глад. По-голямата част бе конфискувана от търговските кервани, минаващи по моста Пирика, и бе предназначена единствено за градските стражи и администрацията — Губернаторът възнамерявал да продаде останалото, слагайки убийствени цени, на благородните семейства, когато гладът станел нетърпим. А гражданите да се оправяли както могат. Лидерът на Айс Маракса Кседжен бе разкрил този план пред жителите на Зила и така беше запалил искрата на бунта; в резултат на действията им сега тукашните хора разполагаха с толкова много храна, че щеше да им стигне за цялата зима, а може би и за още по-дълъг период, стига дажбите да се разпределят рационално. Докато стените на града бяха здрави и врагът се намираше отвън, Зила щеше да бъде костелив орех.

След рода Винаксис пристигна родът Зекен, макар че бараксиня Алита бе предпочела да изпрати пълководците си, вместо да дойде лично. Последни бяха родът Лилира (който се отчете с една символична армийка, въпреки че можеше да си позволи далеч по-многочислена войска), чиято бараксиня Джуун също отсъстваше, и родът Икати, предвождан от баракс Зан.

Неговият контингент се състоеше от хиляда пехотинци и също толкова конници, развели сивите и зелените знамена на семейството. Каква ирония, помисли си Мишани — вместо тя да отиде при Зан, ето че той самият бе дошъл при нея. Заради него я бяха пленили, а сега и двамата се намираха от различните страни на барикадата. Чувството за хумор на боговете понякога бе доста извратено.

Някой похлопа силно на вратата и в следващия момент Баккара я разтвори широко, без да чака за разрешение да влезе. Мишани още не можеше да свикне с вратите в крепостта и ги възприемаше като ненужни препятствия. Девойката предполагаше, че имат защитна функция, но ето че пречеха и на прохладния бриз да разведри тежкия зной. Добре че около старите каменни стени все ставаше някакво течение.

Мишани продължаваше да гледа през прозореца, когато воинът нахълта в помещението. Чиен седеше на рогозката си, а лицето му бе подуто от нараняванията и плувнало в пот от треската. Той хвърли навъсен поглед на новодошлия. Войникът изобщо не му беше симпатичен, което до голяма степен се дължеше и на грубия му език.

— Трябва да дойдете с мен, госпожице Мишани — рече той.

— Така ли? — попита сухо младата жена; тонът й недвусмислено показваше, че никой не може да й заповядва какво да прави.

Баккара въздъхна.

— Добре. Тук съм, за да ви помоля да дойдете на аудиенция при Кседжен ту Имоту, лидер на Айс Маракса, организатор на бунта в Зила и фанатизиран поклонник на Престолонаследничката. Така по-добре ли е?

Мишани не можа да се въздържи и се засмя.

— Определено — рече.

— А вие как се чувствате? — обърна се здравенякът към Чиен.

— Достатъчно добре — отвърна грубо търговецът. — Кога възнамерявате да ни освободите?

— Това зависи от Кседжен — избоботи Баккара и се почеса по тила. — Макар че не мога да разбера закъде сте се разбързали. Дори да ви пуснем да излезете оттук, пак ще си останете в града. Никой няма да може да премине отвъд тази крепостна стена още много, много време.

Чиен изруга под нос и завъртя глава настрани, прекратявайки разговора.

— Идвате ли? — обърна се Баккара към Мишани.

— Разбира се — рече тя. — Откога чакам момента да поговоря с Кседжен!

— Той вечно е много зает — поясни воинът. — Навярно сте забелязали незначителните войски пред града, които ни създават неприятни грижи.

Мишани не обърна внимание на иронията му и двамата излязоха от стаята, оставяйки Чиен сам.

Този път Баккара я поведе по маршрут, който не бяха използвали никога преди, ала обстановката не беше много по-различна от останалите части на крепостта. Навъсени коридори със стени от тъмен камък, лишени от каквато и да е украса.

Спътникът й разказа, че крепостта била построена преди хиляда години главно за военни цели, което обясняваше потискащия й вид. По това време жителите на Сарамир били под влиянието на куараалската архитектура, за която грубата практичност беше по-важна от изящния естетизъм; това обстоятелство имаше своето обяснение в спецификата на суровите атмосферни условия в Куараал. С течение на времето сарамирците постепенно се отърсили от тези влияния, виждайки, че жилищата им не са особено подходящи за знойните лета и топлите зими. Ето защо те създали друг тип архитектура — отворена за външната среда, а не такава, която да я изолира. Множество по-стари поселища все още носеха следите от куараалското влияние, ала повечето представители на тази епоха отдавна бяха срутени, заменени от по-съвременни постройки. Жителите на Сарамир не питаеха особена любов към руините.

Кседжен ту Имоту, лидер на Айс Маракса, крачеше нервно из кабинета си, когато Баккара и Мишани го завариха. Той бе приятно изглеждащ мъж на тридесет и три жътви, слабоват и пълен с излишна енергия. Косата му беше черна и гъста, имаше изпъкнали скули, продълговата челюст и носеше семпли черни дрехи. В мига, в който едрият воин похлопа и отвори вратата, Кседжен се завтече да посрещне гостенката си.

— Госпожице Мишани ту Коли — изрече бързо домакинът, — за мен е голяма чест, че сте тук.

— Мога ли да откажа на толкова любезна покана? — отвърна младата жена, поглеждайки към Баккара.

Изглежда, Кседжен не знаеше как да приеме това.

— Надявам се, че условията в стаята ви не са прекалено ужасни. Моля ви да ми простите — трябваше да се срещнем по-рано, ала задачата да превърнем Зила в непристъпна крепост, способна да се отбранява, отнема цялото ми време.

Той отново взе да обикаля из оскъдно обзаведеното помещение, чиято мебелировка се състоеше от маса, писалище, диванче и няколко рогозки. Запалени фенери висяха от куките на тавана, а зад единствения прозорец сумракът се сгъстяваше. Кседжен едва ли би могъл да бъде обвинен, че тъне в разкош като някогашния Губернатор.

Мишани реши да бъде максимално директна.

— Защо бях доведена тук? — попита.

— В кабинета ми?

— В Зила.

— О! — мъжът изщрака с пръсти. — Отчасти от милосърдие, отчасти поради недоразумение. Баккара, защо не си обяснил?

Мишани се обърна към войника, а лицето й сякаш питаше безмълвно: „Да, защо не си ми обяснил?“. Това бе едно от малкото неща, за които воинът бе отказал да говори; изглежда, чакаше разрешението на Кседжен.

— Ами, първо заради вашия приятел Чиен — избоботи той, почесвайки наболата си буза. — Дори и да не бяхте с него, нямаше как да го оставим в състоянието, в което беше. После…

— Дотук бяхме с милосърдието — прекъсна го водачът на Айс Маракса. — Що се отнася до вас, Баккара просто направи една напълно разбираема грешка, предполагайки, че все още сте свързана с благородните фамилии и че ще можем да ви използваме, за да накараме баракс Коли да се намеси на наша страна.

Якият мъжага изглеждаше сконфузен. Той вдигна извинително рамене, ала Мишани не му обърна внимание. Това не я беше засегнало.

— По времето, когато ме уведомиха за вашето присъствие, портите вече бяха затворени и ние нямаше как да ви изведем оттук — продължи домакинът й. — Разбира се, аз веднага си дадох сметка, че не сте толкова ценна, колкото си въобразяваше Баккара — ако извините прямия ми изказ — защото знаех, че отношенията ви с баща ви напоследък не са особено цветущи. Пък и след като вие сте нещо като героиня за Айс Маракса, едва ли бих ви използвал като разменна монета, дори и да исках да ви върна на баракс Авун.

— Радвам се да чуя това — рече младата жена. — Трябва ли да разбирам, че отношенията с баща ми са известни сред всички привърженици на Айс Маракса?

— Само на мен и неколцина други — изстреля чернокосият мъж, още преди да е завършила изречението си. — Мнозина от нас бяха част от висшите ешелони на Либера Драмач, не забравяйте това; и ние все още бяхме там, когато вие пристигнахте в Лоното. Разбирам,че сте били от неоценима помощ за организацията на Заелис, поддържайки илюзията, че все още сте част от рода Коли.

— И продължавам да съм, доколкото ми е известно — каза малко остро събеседничката му. — Баща ми още не се е отказал от мен. — Въпреки че се опита да ме убие два пъти, добави мислено тя.

— Изглежда, последната книга на майка ви не е допринесла особено за разрешаването на конфликта — отбеляза Кседжен.

— Времето ще покаже — каза Мишани. Всъщност, още не се беше замисляла за последиците, които най-новият сборник с разкази за Нида-джан на Мураки ту Коли можеше да предизвика.

Кседжен прочисти гърлото си, продължавайки неуморно да кръстосва стаята от единия до другия край.

— Няма да ви баламосвам с излишни приказки, госпожице Мишани — каза той. — Вие можете да се окажете от голяма полза за нашата кауза. Една от спасителките на Лусия. Някой, който я познава много добре. — Чернокосият мъж впери пронизващия си поглед в нея. — Можете да сторите чудеса с бойния дух на гражданите и да засилите доверието в нашата организация.

— Какво искате да направя?

Домакинът й спря за момент неуморния си ход.

— Да ни поддържате. Публично.

Младата жена се замисли.

— Първо трябва да науча някои неща.

— Аха — кимна Кседжен. — Тогава ще се опитам да отговоря по най-добрия начин на въпросите ви.

— Какво правите тук в Зила? — попита, а погледът й сякаш пламтеше. — По какъв начин това, което вършите, служи на целите на Айс Маракса?

— Публичност — гласеше отговорът. — Изминаха доста години, откакто чухме за първи път за неземната същност на Престолонаследничката, и доста време, откакто се отцепихме от Либера Драмач, чиито по-… — той махна с ръка, докато търсеше подходящата дума, — светски разбирания им пречеха да зърнат цялостната картина. През това време Айс Маракса се опита да разпространи добрата вест, че в Сарамир има някой, който може да ни избави от злото на Чаросплетниците, да сложи край на гнета над селяните и да премахне покварата, която разяжда плодотворната ни земя.

Мишани следеше с присвити очи патетичния му изблик. Знаеше, че Баккара се беше пошегувал за фанатизма на своя предводител, ала не можеше да отрече, че в думите на войника имаше зрънце истина. Сега, след като вече се бе срещнала с Кседжен, подозираше, че Баккара едва ли се чувстваше много комфортно в компанията на лидера на Айс Маракса.

— Обаче разпространението на добрата вест не е достатъчно — продължи тъмнокосият мъж, размахвайки показалец във въздуха. — Престолонаследничката е мълва, шепот на надеждата, ала повечето хора се нуждаят от нещо повече от слухове, за да бъдат мотивирани. Ние трябва да бъдем заплаха, което да се взима насериозно. Благородните семейства трябва да говорят за нас, за да могат слугите им да видят колко са разтревожени… да видят, че дори най-влиятелните аристократи се страхуват от последователите на Лусия. Едва тогава ще ни повярват и ще се стекат при нея, когато тя ги призове… в деня, когато ще се завърне триумфално, за да се възкачи на престола.

Кседжен се спря до прозореца и остана загледан в мрака. Мишани хвърли бърз поглед към Баккара и той й се усмихна леко в отговор.

— Ала въпреки усилията ни, не можахме да накараме империята да ни обърне нужното внимание — продължи чернокосият мъж, обръщайки се отново към тях. — До този момент. Дейността ни в Зила датира от доста време, ала настъпващият глад ни осигури идеална възможност да предприемем решителни действия. Фактът, че Губернаторът бе складирал цялата тази храна… сякаш самият Оча ни бе дал благословията си. Можем да издържим цяла година зад тези стени. А през това време в империята едва ли ще остане някой, който да не е чул за Айс Маракса и да не знае за каузата ни.

— Не сте ли загрижени за Лусия? — попита го Мишани. — В крайна сметка, ако цялата империя научи за нея, можете да сте сигурен, че Чаросплетниците ще започнат да я издирват по-усърдно от всякога. Само защото се смята, че е мъртва и способностите й не са широко известни, успяхме да я запазим в безопасност толкова дълго време.

— Чаросплетниците ще продължават да си мислят, че е мъртва — натърти Кседжен. — Ще си мислят, че само си губим времето с разни нелепи слухове. Освен това никога няма да я намерят. Как обаче Либера Драмач се подготвя за момента, когато тя порасне? Никак! Ние подготвяме цяла армия — армия от обикновени хора — и щом настъпи денят, когато Лусия ще разкрие съществуването си пред света, те моментално ще видят, че мълвата за надеждата им е истинска, и ще се стекат под знамето й.

Мишани внезапно изпита желание да го попита за какво знаме говореше. Ако целта на Кседжен беше да създаде цяла армия за някогашната Престолонаследничка, значи предполагаше, че Лусия искаше такава армия. Младата жена се замисли дали чернокосият мъж би говорил така, ако познаваше момичето като нея. Не като някакъв славен военачалник или някаква божия пратеничка, а като едно младо момиче.

Ала тя не хранеше никакви илюзии, че ще успее да промени възгледите на Кседжен. Не искаше да си разваля отношенията с него, ето защо предпочете да си замълчи.

— Ами обсадата? — попита. — Как възнамерявате да се справите с този проблем? В крайна сметка, с колкото и храна да разполагате, все ще свърши някой ден.

— Знаете какво става в Аксками, госпожице Мишани — изстреля той, без да я изчака да завърши изречението си. — Благородните семейства ще имат толкова много грижи през тази година, че едва ли ще им е до нас. Сама виждате с какъв ентусиазъм дойдоха пред стените на Зила. Само погледнете тази армия! — Той махна пренебрежително към прозореца. — Поддържаме връзка с нашите хора извън Зила, които вече обикалят сред народа и популяризират нашето дело. Новината ще се разпространи светкавично. Всичко може да се промени за една година, ала каквото и да стане, всеки сарамирец ще знае името на Лусия ту Еринима, преди да сме приключили с тукашните си дела!

Лидерът на Айс Маракса неусетно бе повишил тон, а очите му пламтяха. Мишани не се съмняваше, че Кседжен навярно бе изключителен оратор, когато застанеше пред публика. Освен това бе напълно убеден в правотата си.

— Ще ни помогнете ли, госпожице Мишани?

— Ще си помисля — рече тя. — Но имам едно условие.

— Сигурно искате да сложим край на пленничеството ви — отново я изпревари домакинът й. — Добре. Това ще е знак на доверие. Можеше да стане и по-скоро, ала бях зает с други грижи. Не ви искам като затворник, а като съюзник.

— Имате моите благодарности — рече младата жена. — Ще обмисля добре вашето предложение.

— Предполагам, няма нужда да ви казвам, че свободата ви се простира само до стените на града — добави Кседжен. — Ако се опитате да напуснете Зила, ще бъдете застреляна. Обаче съм сигурен, че едва ли бихте направили подобна глупост.

— Благодаря за съвета — каза Мишани и след като се сбогува вежливо с домакина си, излезе от кабинета му, казвайки на Баккара, че може и сама да намери обратния път до стаята си.

Когато влезе вътре, Чиен спеше. Тя затвори тихичко вратата зад себе си, седна на рогозката си и се замисли. В главата й бе започнал да зрее план. Също както в старите дни в императорския двор. Вече познаваше основните играчи; оставаше само да направи така, че да ги използва по най-изгодния за нея начин.

Имаше обаче един човек, който продължаваше да бъде загадка за нея. Този мъж. Тук парченцето от мозайката липсваше — и то от самото начало. Докато не разбереше какво представляваше то, докато не узнаеше със сигурност дали Чиен беше приятел или враг, не се осмеляваше да действа.

Младата жена се загледа изучаващо в спътника си, опитвайки се да намери отговора в широките черти на лицето му. Мъжът измърмори в полусън и се завъртя на другата страна, завивайки се още по-плътно с одеялото. Целият трепереше, въпреки задушната нощ.

— Каква е тайната ти, Чиен? — промълви тя. — Защо си тук?

След известно време тя изгаси фенера, съблече се на лунната светлина и се пъхна под завивките. Тъкмо се унасяше, когато Чиен започна да си тананика.

На устните й изплува усмивка. Търговецът сънуваше и гласът му звучеше твърде приглушено, за да произнесе думите както трябва. Младата жена се заслуша в неясното му мънкане, след което изведнъж се изправи в леглото, взирайки се в мрака, където трябваше да е рогозката му.

Той обаче продължи да тананика трескавата си песен.

Дъхът на Мишани внезапно застина в гърдите й. Тя усети как гърлото й се стяга, след което зарови лице във възглавницата и зарида тихичко. Сълзите й бликаха от очите й, навлажнявайки меката материя.

Младата жена знаеше много добре тази песен. Това изясняваше всичко.

Загрузка...