Тридесета глава

Окото на Нуку се издигна и залезе след унищожаването на вещерската армия, а Иридима замести Аурус в облачното небе. Кайку и Тсата седяха на западния бряг на река Зан в западната част на Разлома под короните на едни тумисови дървета, които по някакъв начин бяха успели да избегнат заразата, излъчваща се от намиращия се недалеч вещерски камък. Нощта беше тиха, като се изключеше шепота на прохладния бриз, шумолящ в листата.

На другия бряг на реката се издигаше злокобната постройка, съградена сред тревистата равнина — странното, наподобяващо гигантска гърбица съоръжение, покрито с метални плочи. От него сякаш се излъчваше нетърпимо зловоние и във вътрешността му нещо стенеше и скърцаше, докато масивните, снабдени с шипове колела се въртяха бавно във въздуха. Около него бяха разпръснати по-малки конструкции, чието преназначение бе също толкова неясно, както и това на голямата постройка. От време на време от недрата му се чуваше подрънкване на вериги, както и съскането на огромни пещи. Сегашната позиция на двамата спътници им даваше възможност да видят и покритите с решетки шахти на две тръби, потъващи под земята на известно разстояние от речния бряг.

Кайку изучаваше съсредоточено зловещото съоръжение, смръщила вежди. Ненавиждаше го. Мразеше незнайното му предназначение, мразеше странния му вид, неестествените шумове, които издаваше, и отвратителното му зловоние. Изглеждаше й като символ на покварата, отвратително олицетворение на заразата, бълващо отрова. Ненавиждаше го и защото заради него трябваше да стои тук, докато приятелите и домът й се намираха в ужасна опасност — всички жители на Лоното бяха в ужасна опасност — и въпреки че не можеше да бъде с тях и никога нямаше да се добере дотам навреме, мисълта, че дори не се беше опитала, не спираше да гризе сърцето й.

Същевременно й се струваше, че трижди проклетият окхамбски начин на мислене сериозно й беше повлиял през тези седмици, които бе прекарала в компанията на Тсата — как другояче да си обясни тази странна самоотверженост и стремеж да се посвети на благото на хората около нея, загърбвайки егоистичните си желания? В нощта на лунната буря, когато невидимата преграда изчезна, когато наблюдаваха как хищническата орда напуска равнината и се отправя към Лоното, Кайку искаше повече от всичко на света да тръгне с тях. Не я интересуваше, че зверовете се движеха прекалено бързо за нея,

нито пък се замисляше, че дори и да успееше да стигне навреме в Лоното, едва ли щеше да помогне на събратята си така, както можеше да го стори тук. Предишната Кайку би заминала, защото такава беше природата й.

Ала не замина. Девойката знаеше какво си мисли Тсата и бе изненадана да разбере, че и тя си мислеше същото. Хищниците бяха напуснали тревистата равнина, но странното изгърбено съоръжение продължаваше да се издига покрай водите на Зан. И Тсата и Кайку бяха единствените, които имаха възможност да научат нещо повече за него.

Единствените, които можеха да се доберат до вещерския камък.

Ткиуратецът нямаше нужда да я убеждава. Самата тя прекрасно разбираше, че едва ли някога щеше да им се отвори подобна възможност. Какъвто и да беше изходът от битката на изток, бяха длъжни пред жителите на Лоното да използват предоставилия им се шанс. Трябваше да се спуснат в мината на Чаросплетниците.

— Виж — прошепна Кайку на спътника си, когато от дълбините на съоръжението се разнесе гърлено ръмжене, последвано от серия тракащи звуци. Решетките на шахтите се разтвориха и тръбите забълваха мощни струи черна вода, в която плуваха скални късове, всевъзможни органични отпадъци и някакви други неща, които пътешествениците не можеха да различат на оскъдната светлина от лунните лъчи. Изхвърлянето на излишните материали във водите на Зан продължи няколко минути, след което решетките отново се затвориха, от вътрешността на постройката се дочуха няколко силни избумтявания; после изведнъж се възцари тишина, нарушавана единствено от плискането на реката.

Кайку и Тсата напуснаха прикритието на тумисовите дървета и запълзяха през високата трева към речния бряг. Малко по-нагоре ги очакваше дънерът, който бяха издълбали отвътре преди няколко дни, превръщайки го в плавателно средство, с чиято помощ да минат на другия бряг. Двамата спътници го бяха изтъркаляли тук миналата нощ, скривайки го сред гъстата растителност, избуяла от двете страни на Зан.

Те огледаха внимателно тревистата равнина. В мрака се виждаха някакви силуети — може би стотина, разпръснати по протежение на цялата й площ. Патрулите, колкото и малко да бяха останали, се намираха предимно на източния бряг на реката и разузнавачите не се бояха, че ще се натъкнат на някой страж от западната страна на Зан. Отвъд равнината се издигаше черната стена на високите скали, където се бяха притаили пътешествениците, когато за първи път забелязаха армията от Различни. Тогава мястото гъмжеше от хищници, а сега бе толкова пусто, че изглеждаше призрачно.

След като се увериха, че около тази част на реката нямаше никакви стражи, те изчакаха Иридима да се скрие зад един облак и избутаха дънера във водите на Зан, след което нагазиха в реката. Водата се оказа изненадващо топла — макар че водеше началото си от ледените недра на планините Тчамил, стотиците километри под жарките слънчеви лъчи бяха повишили значително температурата й. Младата жена почуства влажните й целувки по дрехите и кожата си. Тук течението на Зан забавяше скоростта си, преди да се втурне с шеметно темпо на юг към големите водопади. Кайку се хвана от едната страна на дънера и изчака и ткиуратеца да направи същото; когато плавателното им средство спря да се клатушка, се оттласнаха от брега и заплуваха напред.

Прекосиха реката без особени затруднения; луната остана зад облака достатъчно дълго, за да не се набият на очи, а когато наближиха отсрещния бряг, се насочиха към шахтите на големите тръби, излизащи от изгърбеното съоръжение. Там се хванаха за решетките и оставиха течението да отнесе дънера надолу по реката — беше опасно да го оставят някъде по брега, защото щеше да събуди подозренията на враговете им.

Седмиците, които бяха прекарали в наблюдение на тревистата равнина и зловещата постройка, най-накрая дадоха плодове. Въпреки че Кайку недоволстваше, задето бяха неспособни да се доближат до Възлите или тайнствената сграда на Чаросплетниците, бяха успели да понаучат нещичко за възможните входове и изходи, което да им помогне в изготвянето на план за действие. Младата жена отдаваше особено значение на редовното изхвърляне на вода през тръбите — макар и да бяха неспособни да определят точно на какви интервали ставаше изхвърлянето на отпадъците, понеже не разполагаха с никакви времеизмервателни приспособления, и двамата бяха единодушни, че то бе подчинено на определена периодичност и трябваше да минат поне няколко часа преди следващото прочистване. В случай че преценяха добре времето си, би трябвало да могат да се спуснат по някоя от тръбите и така да стигнат до вътрешността на вещерското съоръжение. Кайку предполагаше, че функцията на решетките, с които бяха снабдени шахтите, бе да не позволяват на речните животни да попадат в тръбите, а това означаваше, че имаше къде да попаднат.

Ала сега, когато надзърна в зейналия отвор на една от тръбите (високият насип ги скриваше от евентуалните наблюдатели на брега), Кайку внезапно бе пометена от суровата реалност на своя план. Влезеше ли веднъж вътре, щеше да бъде погълната от тясното пространство, обградена от студените стени на мрачния тунел, без никаква възможност за движение, освен напред или назад. Девойката усети как паниката размърда дългите си пипала в корема й.

Тя дръпна долната половина на решетката и тя се отвори с едва доловимо проскърцване. Пантите бяха монтирани така, че вратичките да се отварят само навън, предотвратявайки случайното попадане на животни или речни отпадъци в тръбата. Младата жена влезе първа; тя си пое дълбоко въздух и пропълзя под горната решетка, поглеждайки през рамо към Тсата, който веднага я последва. Водата й стигаше до кръста, а тунелът бе достатъчно широк, за да могат да вървят, вместо да пълзят на четири крака, стига да се движеха приведени. Ткиуратецът се обърна и затвори решетката след себе си, след като се увери, че няма да задейства някакъв заключващ механизъм.

— Ако се стигне до там — рече му Кайку, сякаш прочела мислите му, — ще ги взривя на парчета.

Спътникът й знаеше какъв бе подтекстът на думите й. Предупреждението, което бяха изпратили на Кайлин, ги излагаше на голям риск. Дори и да не знаеха къде точно се намира, ако Чаросплетниците бяха засекли съобщението й, вече щяха да са доста предпазливи. Използването на нейната кана щеше да е равносилно на смъртна присъда, ала въпреки това младата жена смяташе да прибегне до дарбата си, ако се наложеше. Кайку искаше да изясни това както пред Тсата, така и пред себе си. Както й бе казала Кайлин, силата й беше нейна и тя можеше да я използва тъй, както сметне за добре.

Татуираният мъж се усмихна. Ако това момиче някога облечеше робите на Аления орден, Кайлин щеше да стори всичко, за да я запази в редиците му.

Те поеха към вътрешността на тунела, съпроводени от тихото плискане на водата, която газеха. От време на време до ушите им достигаха и други звуци — някакъв зловещ тропот и стържене, изкривени от ехото в металната тръба. Мракът беше непрогледен и единствената светлина идеше от постепенно смаляващия се кръг, откъдето бяха дошли. След като сметнаха, че се бяха отдалечили достатъчно от решетката, Тсата започна да разопакова свещта, която висеше на колана му, увита в непромокаемо платно.

— Почакай — прошепна му Кайку.

— Трябва ти светлина — изтъкна мъжът. Той имаше очи като на сова — наследство от чистокръвните жители на Окхамба, чиято кръв се беше смесила с тази на бегълците от Куараал, създавайки ткиуратския народ.

— Не — каза девойката. — Все още мога да виждам.

— Сигурна ли си? — попита Тсата.

— Разбира се. Прибери тази свещ.

Спътникът й я послуша и те продължиха напред. Предполагаха, че тръбата няма да бъде много дълга, след като съоръжението, откъдето водеше началото си, се намираше в близост до речния бряг, и се оказаха прави. Самото промъкване през вътрешността й съвсем не беше толкова страшно, както бе очаквала девойката — пристъпите на клаустрофобия, от които се опасяваше, така и не я връхлетяха, стига да не си мислеше за тоновете водна маса, които можеха да ги пометат при следващото изхвърляне на отпадъци. Кайку отбеляза колко много бе пораснала след Жътвената седмица; след като бе измамена от Асара и бе победила демоните в Чаросплетието; след като бе спасила умиращия си приятел съвсем-сама и бе прекарала седмици, поемайки какви ли не рискове, убивайки Различни зверове и разчитайки единствено на себе си и този татуиран чужденец, чиито странни обичаи тепърва започваше да разбира. Макар и като цяло да си беше същата, каквато винаги е била, начинът й на мислене се беше променил — тя бе станала доста по-зряла, а заедно с това бе придобила и една самоувереност, каквато никога не беше имала.

Кайку си помисли, че така се харесваше повече.

Спорадичният тропот и стържене бяха станали по-силни, а от време на време непрогледният мрак на тунела бе прорязван от алени проблясъци, сякаш в стените му имаше процепи, зад които периодично лумваха ярки огньове. Тръбата постепенно започна да завива настрани, ала толкова плавно, че пътешествениците едва забелязаха това, и след завоя гледката в края на тунела най-сетне се откри пред очите им.

Кайку примигна пред яркия блясък. Тунелът се разширяваше и се съединяваше с втората тръба, оформяйки по този начин широк правоъгълен коридор. Подът му се накланяше нагоре, издигайки се над нивото на реката, а в дъното му се виждаше нещо като метална стена с бронзов цвят, която излъчваше алено сияние.

Младата жена погледна към Тсата. Той измърмори нещо на окхамбски, без да отделя поглед от препятствието пред тях.

— Какво означава това? — попита Кайку.

Ткиуратецът изглеждаше слисан, че девойката го беше чула — изобщо не възнамеряваше да каже това на глас.

— Нещо като молитва за защита — прошепна той.

— Ала вие нямате богове — изтъкна младата жена. — Също така не вярвате, че предците ви живеят някъде другаде, освен в спомените ви.

— Тя е насочена към нашия паш — натърти татуираният мъж. Кайку за първи път го виждаше объркан. — Моля за твоята закрила и ти предлагам своята. Просто стар обичай.

Спътничката му отметна един мокър кичур от лицето си.

— И как трябва да ти отговоря?

Хтхре — рече той. Кайку го повтори, несигурна дали го произнасяше правилно. — Това означава, че приемаш и ми предлагаш своята защита.

Тя се усмихна.

Хтхре — рече, този път с по-голяма увереност.

Той отмести поглед настрани.

— Просто стар обичай. Нищо повече.

Те изпълзяха от водата и поеха по широкия коридор. След толкова много време, прекарано в тъмнина, топлото, огнено сияние в дъното на тунела ги изпълваше с тревога. Напредваха бавно, прилепили длани до обшитите с метални плочи стени, споени заедно посредством някаква незнайна за тях наука. Когато наближиха източника на сиянието, се оказа, че това не е стена, а стръмен склон, подобен на вертикален улей — най-вероятно се намираха в основата му. Те погледнаха нагоре, ала не можаха да различат нищо, защото над главите им цареше пълен мрак. Стените на улея ги обгръщаха и нищо не им подсказваше какъв е източникът на аленото сияние.

При по-внимателния оглед забелязаха металната стълба, прикрепена към стръмния склон.

Кайку започна да се изкачва. Нямаше какво друго да сторят. Тсата остана долу, а стичащата се от дрехите му вода се събра в локвичка около обувките му. Изведнъж на Кайку й се прииска да имаше някакъв начин да вземе пушката със себе си, без да намокри барута — присъствието й щеше да й подейства успокояващо, въпреки че от оръжието едва ли щеше да има някаква полза, ако ги разкриеха.

Тя достигна върха на стълбата и стомахът й внезапно се сви, когато пред очите й се разкриха гигантските размери на мината на Чаросплетниците.

Изгърбеният купол на вещерското съоръжение не беше, както бе очаквала девойката, таван или някакво друго помещение; по-скоро това беше покривът на колосална шахта, която се спускаше стотици метри надолу в мрачната бездна. Самите стени на мината не бяха равни — колкото по-надолу се спускаше тя, толкова по-назъбени и грапави ставаха те. Широки первази ги опасваха, а издигащите се високи колони изглеждаха нищожни на фона на величествените мащаби на цялото съоръжение.

Улеят, по който Кайку се беше изкатерила, излизаше на ръба на голям полукръгъл перваз, където бяха монтирани две големи колела, на чиито шипове бяха закачени вериги. Към тези вериги бяха прикрепени големи кофи, които загребваха вода от дълбините на мината и се издигаха нагоре, изливайки водата в голям метален резервоар, след което отново се спускаха надолу.

Сиянието в основата на улея се излъчваше от метални фенери и стълбове, на чиито върхове горяха димящи пламъци, каквито Кайку не беше виждала преди. Те отделяха много повече пушек от нормалния огън — гъсти, черни кълбета задушлив дим, които се издигаха плавно нагоре, насищайки въздуха с нетърпимо зловоние. Девойката осъзна, че тъмнината над главата й не се дължеше толкова на липсата на светлина, колкото на кълбящия се мазен пушек, който бавно се процеждаше в околната атмосфера през процепите в купола на съоръжението.

Множеството колони и тераси, осеяли грапавите стени на кратера, бяха свързани помежду си посредством гъста мрежа от проходи, въжени мостове и стълби, увиснали като паяжини в гигантската мина. Кайку забеляза, че с помощта на метални и дървени подпори Вещерите бяха изградили и алеи, по които се движеха каруците, изгребващи пръстта от земните недра. Въжени асансьори проскърцваха и се спускаха в дълбините, осветени от припламването на огромните бумтящи пещи, а от самата скала изригваха буйни водопади, изчезващи в дълбините на пропастта. Кайку забеляза малки къщурки, скупчени една до друга, някои от които се издигаха на върха на площадки, поддържани от каменни колонади. Младата жена преглътна; в шахтата беше доста горещо, а и в устата си усещаше неприятен металически привкус.

Тя се взираше, онемяла от ужас и изумление, в чудовищното творение на Чаросплетниците. Никога през живота си не беше виждала толкова много метал на едно място; с какви ли ковачници разполагаха Вещерите? Какви ли неща се бяха случвали през тези двеста години в сърцата на манастирите им, където Майсторите изработваха техните Маски? Що за наука бе създала тези метални фенери или съскащите, димящи приспособления, които се движеха сами, без нещо, което да ги захранва.

Тя усети как нещо я докосва по лакътя и подскочи, ала това бе ръката на Тсата.

— Тук лесно могат да ни забележат — каза той, а в очите му проблясваха пламъчета на отвращение и гняв, докато наблюдаваше страховитата сцена. — Да се махнем оттук.

За Кайку беше истинско облекчение да изпълни молбата му.

Те изпълзяха от улея и се промъкнаха настрани по полукръглия перваз, където се притаиха сред сенките. Големите метални фенери не бяха достатъчно, за да разпръснат мрака из цялата мина, което се отразяваше благоприятно на Кайку и Тсата. Те се взираха съсредоточено в гигантския кратер, търсейки следи от някакво чуждо присъствие, ала не забелязваха нищо. Мината сякаш бе изоставена.

— Очите ти — каза Тсата след известно време.

Младата жена се намръщи.

— Какво им има на очите ми?

— Промениха се. Ирисите ти са по-червени от преди.

Тя го изгледа озадачено.

— От преди?

— Преди да влезем в тръбата.

Кайку се замисли за миг, спомняйки си изненадата в гласа на ткиуратеца, когато отхвърли предложението му да запали свещта.

— Колко тъмно беше там? — попита тя.

— Достатъчно, за да не можеш да виждаш — отвърна спътникът й.

Изведнъж я полазиха тръпки на безпокойство. Дали се беше… адаптирала по някакъв начин? Дали бе използвала своята кана, без дори да осъзнае това? Нима бе променила сетивата си, така че да компенсира затрудненото си зрение? Та тя нямаше никакви познания, изобщо не знаеше как да направи това… ала явно подсъзнанието й знаеше. Също както при Юги — когато го бе прочистила от отровата на рику-шая. Колкото повече използваше своята кана, толкова повече тя я използваше нея, превръщайки я по-скоро в слуга, отколкото в господарка. Така ли ставаше с всички Сестри? Трябваше да обсъди този въпрос с Кайлин, когато се върнеше в Лоното.

Ако изобщо останеше нещо, където да се върне.

Тя потисна тази мисъл в мига, в който се появи. В момента нямаше време за съмнения. Ордата Различни зверове сигурно вече бе достигнала до убежището на Либера Драмач, а тя не можеше да стори нищо по въпроса, освен да се надява, че предупреждението, което бе пратила, им беше дало достатъчно време да се подготвят или да се махнат оттам.

Те се надигнаха от перваза и пропълзяха до една пътека, обрамчваща цялата мина — тя се държеше на масивни греди, забити в скалата, и надвисваше над страховитата бездна. Кайку не искаше да докосва с голи ръце металния парапет; сарамирските парапети се изработваха от резбовано дърво или камък и никога от метал като този — ръждясал и люспещ се сред черните изпарения, осеян с тъмнокафяви петна.

От тази пътека свърнаха настрани по един тунел, водещ навътре в скалата. Той бе осеян с всевъзможни отпадъци — скални късове, малки камъчета, гниещи остатъци от храна, счупени дръжки от инструменти и дървени трески — ала беше пуст като останалата видима част от мината. По древните му стени не се забелязваха признаци на разкопаване.

— Естествен е — рече Тсата. — Също като улея. Тук няма никакви изкуствени елементи — скелета, кофражи или каквото и да било. Каквото и да са построили, са го построили на върха на нещо, което вече си е било тук.

— Значи не са изкопали всичко това, така ли? — попита Кайку. Дрехите й бяха изсъхнали от горещината и сега търкаха неприятно кожата й.

— Да — каза спътникът й. — Това място е съществувало от доста време, преди Чаросплетниците да дойдат и да издигнат всички свои съоръжения.

Кайку намери някаква утеха в тези думи. Отначало бе поразена от мисълта, че Вещерите биха могли да изкопаят нещо толкова огромно само за няколко години. Обяснението на Тсата ги караше да изглеждат не толкова всемогъщи.

Те продължиха да се спускат надолу по тунела, който ги отвеждаше все по-навътре в скалата. Минаха покрай множество помещения, пригодени за кухни и складове, натъпкани с бъчви и чували с храна, ала никъде не срещнаха жива душа. Мястото изглеждаше напълно изоставено и същевременно бе пропито с някаква злокобна атмосфера.

— Мислиш ли, че са се махнали оттук? — попита Кайку. — Всички?

— Ами малките мъже? — рече Тсата. — И те ли са си тръгнали?

Малките мъже; в началото девойката не можа да се сети, че спътникът й говореше за дребните помощници на Чаросплетниците. Той бе взел името, което тя им беше дала — голнери — и го бе превел, стеснявайки значението му само до единия пол. Сарамирският му беше перфектен, ала въпреки това не бе застрахован срещу грешки; не биваше да се забравя, че това все пак не беше родният му език.

Голнерите. Това беше друга мистерия, наред с Възлите, Майсторите и затворените, интелигентни Различни, които Кайку бе видяла в манастира във Фо. Всемогъщи богове, навярно между всички тези неща съществуваше някаква връзка. Повече от двеста години Чаросплетниците бяха неразделна част от сарамирското общество, а толкова малко се знаеше за тях! Колко ли мрачни тайни още бяха скрили в дълбините на манастирите си през всичките тези векове, докато крояха пъклените си планове?

Какво ли още бяха подготвили на жителите на Сарамир? С какво ли още щяха да ги изненадат?

Кайку поклати глава, опитвайки се да се върне към въпроса на Тсата.

— Голнерите би трябвало още да бъдат тук — рече тя. — Мисля, че Чаросплетниците не са очаквали армията да потегли толкова скоро. Това обяснява и складираната храна. По-голямата част от зверовете е потеглила на север, а другите хищници са останали, за да пазят това място. — Тя направи кратка пауза. — Ала ето че Вещерите са научили по някакъв начин за Лоното, след като основната им сила е отпътувала. Навярно мисията на чудовищата, натоварени на шлеповете, е била прекалено важна, за да ги накарат да се върнат; ето защо Чаросплетниците са изпратили всички, които са останали тук, към Лоното. Отвън все още има достатъчно хищници, за да отблъснат евентуални натрапници, а и най-важното — не забравяй, че никой не знае за това място! Вещерите сигурно смятат, че поемат разумен риск. Втората армия ще отсъства най-много две седмици — колкото да стигне до Лоното, да го унищожи и да се върне. А щом се върне, Чаросплетниците отново ще възстановят невидимата преграда и това място пак ще е неоткриваемо.

— Кайку, те могат и да не стигнат до Лоното — измърмори Тсата. — Не се отказвай още.

— Просто се мъча да отгатна мислите им — вдигна рамене девойката, ала по гласа й татуираният мъж се досети, че бе докоснал болното й място.

— Силите им са разпилени — изтъкна ткиуратецът. — Това ни дава надежда. Щом са готови да останат беззащитни, за да се доберат до Лусия, значи вниманието им е насочено другаде, към нещо много по-важно.

Кайку кимна мрачно. Голяма утеха, няма що. Можеше да се обзаложи за крайната цел на шлеповете — Аксками, на помощ на войниците на Мос. Чаросплетниците щяха да използват армията си от Различни чудовища, за да запазят трона на сегашния Кръвен Император, укрепвайки по този начин и собствените си позиции, за да се задържат на власт въпреки растящото недоволство на измъчвания от глад народ. Ударни отряди, които да всеят страх и ужас в жертвите си, преди да ги разкъсат на парчета. Демонстрация на сила, която да накара и благородниците, и селяните да сведат глави.

Вещерите правеха поредния си ход в играта за овладяването на Сарамир и младата жена не можеше да си представи, че някой би им се възпротивил. Всичко бе започнало от момента, в който Мос разреши на Чаросплетниците да притежават земи като останалите благородници. Всемогъщи богове, като че ли всичко нарочно бе станало така, за да затрудни още повече Либера Драмач… В случай че Вещерите се консолидираха около трона, позициите им щяха да бъдат непоклатими.

Кайку си даде сметка, че започваше да се ядосва. Ех, само ако Кайлин не беше толкова параноично настроена и не държеше Аления орден в най-дълбока секретност… Именно поради тази причина Чаросплетниците бяха станали толкова самоуверени, бяха се разпръснали като зараза и сега човек можеше само да гадае за тайните им, без да може да направи нищо срещу тях.

Кайлин. Толкова влюбена в своята организация, също както Заелис — в Либера Драмач. Толкова се боеше да не се изложи на опасност, че всъщност изобщо не се бореше за каузата си. Кайку си каза, че Кайлин едва ли щеше да пожертва Аления орден в евентуална битка срещу Вещерите; тя бе егоистична също като Заелис — като всеки друг — и само къташе силите си, изчаквайки удобния момент, докато накрая не станеше прекалено късно. Защо не бе направила нищо за толкова дълго време? Защо една умна, проницателна и доминираща жена бе оставила нещата да се изплъзнат до такава степен от контрол?

Кайку се сепна изведнъж. Какво й ставаше?

Ала отговорът изникна в същия миг, в който изплува въпросът й. Тя подозираше Кайлин. Беше я подозирала още от самото начало, от първата им среща, когато бе подложила на съмнение привидно алтруистичната покана на Сестрата да се присъедини към Аления орден. Беше минало толкова време и девойката почти бе забравила, почти бе свикнала с държанието на Кайлин; ала всъщност нищо не се беше променило.

Споменът за срещата с Асара я наведе към мисълта за фундаменталната измама, на която бе подложена. Кайлин знаеше кой всъщност беше Саран, и въпреки това не й каза нищо, макар че би трябвало да подозира какви бяха чувствата на Кайку към шпионина. Именно Асара я бе наблюдавала две години, предрешена като прислужница, чакайки момента, в който девойката да прояви своята кана. Асара я бе довела при Кайлин. А ето че сега Асара бе дала пет години от живота си, за да събере сведения, погребани под хиляди години история в Близкия свят.

Каквото и да си мислеше Тсата, Асара не работеше за общото благо; тя беше истинско олицетворение на егоизма. Без значение с какво се захващаше, тя се интересуваше единствено от своята полза и от нищо друго. Тя и Кайлин, обвързани в тайнственото си съзаклятие, прикрити зад булото на мистериозните си задачи, непрекъснато кроящи някакви планове. Планове, в които Кайку не беше посвещавана.

Машинации; колела, въртящи се вътре в други колелета. Ала някогашната й прислужница не беше като Мишани. Асара бе просмукана с вероломство до мозъка на костите си.

Тунелът, по който вървяха, в крайна сметка ги изведе на открито — сред гигантския кратер. Оттук те поеха по един метален мост, простиращ се над неизмеримата бездна. По пътя си минаха съвсем близо до един от водопадите и Кайку се изкуши да го докосне, ала се въздържа, страхувайки се да не задейства някаква аларма. След като прекосиха моста, те отново се гмурнаха в дълбините на скалата, тръгвайки по широк тунел, укрепен с метални ребра. Кайку забеляза, че факлите, които го осветяваха, бяха от обикновените; онези странни приспособления, бълващи лесно запалим газ, ги нямаше.

Голнерите бяха тук. Миризмата на готвено месо и приглушените гласове предупредиха натрапниците. Те инстинктивно отстъпиха назад в сенките, заслушани в неразбираемото ломотене на дребосъците. Девойката се запита откъде ли бяха дошли и как бе станало така, че да се превърнат в слуги на Чаросплетниците. Дали са били пигмейско племе, обитаващо дълбините на планините Тчамил, покорени в онези далечни години, когато Вещерите тъкмо са приключили с първата си кървава вакханалия? Не беше изключено. Между къщата й в Гората на Юна и Новоземие на изток, планините се простираха на повече от четиристотин километра разстояние. А от Рири в южния им край до северния бряг на Сарамир те оформяха колосална стена, разделяща империята на две. Масивната планинска верига бе дълга над хиляда и двеста километра и връзката между западната и източната част на империята се осъществяваше само посредством два големи прохода. В планините Тчамил имаше места, където можеха да съществуват цели цивилизации и никой в Сарамир да не разбере за тях. Бяха минали повече от хиляда години, откакто първите заселници бяха дошли на този континент, ала територията му продължаваше да е прекалено голяма за поданиците на империята; все още имаше множество безлюдни места, обитавани единствено от древни духове, които посрещаха враждебно всеки човек, дръзнал да пристъпи границите на владенията им.

Навярно никога нямаше да разбере. Каквито и да бяха голнерите, те не представляваха нищо повече от придатъци към Чаросплетниците, които трябваше да ги хранят и да се грижат за тях, когато безумието разпереше черните си криле над господарите им. Кайку се опита да ги съжали, ала после реши да запази състраданието си за събратята си, които навярно умираха в този миг.

Двамата разузнавачи продължиха напред, а тунелът постепенно се стесняваше, превръщайки се в неголяма пещера — гореща, задимена и миришеща на препечено месо. Проходите в мината изобщо не бяха прави и плавни — грапавите им стени бяха нагънати и в тях зееха естествени ниши, а произволното разпределение на факлите оставяше множество участъци без светлина. Кайку и Тсата пропълзяха до края на пещерата и погледнаха надолу.

Животни се въртяха на големи шишове, а зеленчуци вряха в огромни казани. Късове червено месо висяха на куки над димящи въглени, а навсякъде пламтяха буйни огньове. Десетки голнери се суетяха около масите — обезглавяваха и кормеха риба, изхвърляйки вътрешностите на пода, разфасоваха дивеч, кълцаха месо. Те бяха мургави и слабички и приличаха на недохранени деца, а физиономиите им вечно бяха намусени, докато си подхвърляха заповеди един на друг на неразбираемия си език. Кайку ги гледаше като хипнотизирана, отвратена от грозотата им, докато изведнъж не се сепна, забелязвайки, че няколко дребосъка се взират с малките си очички в нея. Сърцето й подскочи от ужас при мисълта да не бъдат открити.

— Тсата… — прошепна изплашено тя.

— Зная — отвърна тихо той. — Те имат добро зрение.

Останаха неподвижни. Първите, които ги бяха забелязали, се върнаха към работата си, но други също ги видяха. Както изглеждаше обаче, присъствието на натрапниците не доведе до вдигане на тревога. След малко голнерите престанаха да им обръщат внимание. Кайку си отдъхна. След преживяното на остров Фо не изключваше подобна реакция, ала, честно казано, не се надяваше много на подобно нещо.

— Сякаш изобщо не ги интересуваме — рече Тсата, който се опасяваше от някаква клопка.

Кайку преглътна, за да навлажни гърлото си.

— Имаме късмет — рече тя. — Чаросплетниците никога не са имали кой знае каква нужда от стражи. Невидимите им прегради са отблъсквали всяко живо същество в продължение на стотици години. От толкова дълго време не са изпитвали страх, че са забравили какво представлява това.

Тя се изправи и излезе от укритието си. Голнерите не й обърнаха никакво внимание. Тсата колебливо последва примера й и те прекосиха заедно подземната кухня, очаквайки всеки момент да бъде вдигната тревога. Ала дребосъците бяха напълно безразлични към тях.

— Аз не бих разчитал на това, Кайку — изтъкна ткиуратецът. — Мисля, че Чаросплетниците ще пазят вещерския си камък много строго и едва ли ще поверят охраната му на тези джуджета или на някакви си Различни.

Кайку си мислеше същото и думите му й напомниха за нещо, което се опитваше да изтика в дъното на съзнанието си, откакто бяха поели тази мисия. Бе напълно възможно тук да има Чаросплетници. Нейната кана се беше справила с демоните, ала Вещерите бяха нещо съвсем различно. Тя не се осмеляваше да се изправи дори и срещу един Чаросплетник — а какво оставаше, ако в мината имаше повече?

Ала въпреки всичко трябваше да разберат. Трябваше да разберат дали сведенията, които Асара бе събрала на другите континенти, бяха верни. Трябваше да разберат дали Чаросплетниците изобщо имаха някакви слаби места. Заради обета й пред Оча, заради мъртвите й близки, заради приятелите й, които може би умираха на другия край на Разлома… те трябваше да нанесат своя удар.

Трябваше да направят всичко възможно, за да разрушат вещерския камък.

Загрузка...