Нишката на покварата

Единадесета глава

Бараксите Григи ту Керестин и Авун ту Коли вървяха един до друг по прашния черен път между гъсто засадените високи камакови стъбла. Небето беше ясно и лазурносиньо, а окото на Нуку ги наблюдаваше благосклонно от висините. Настроението на Григи обаче далеч не беше лъчезарно.

— Виж това — каза той на спътника си, след което се протегна и прекърши с две ръце едно от стъблата. От счупеното място избликна облак прах.

Авун се приближи и разгледа отблизо повърхността на стъблото. Тя бе набраздена от тънки черни жилчици, ала мъжът нямаше нужда от тях, за да разбере, че растението е болно. Добрият камаков бамбук беше толкова здрав, че го използваха за скеле при строителни дейности; този бе трошлив и за нищо не ставаше.

— Цялата реколта ли е така? — попита Авун.

— Част от нея може да бъде спасена — изсумтя Григи. — Достатъчна част, ала ако слухът, че останалите стъбла са заразени, се разпространи… Е, предполагам, че ще мога да я продам чрез някой посредник, но цената няма да бъде и половината на тази, която искам. Сякаш боговете са ни прокълнали.

Другият мъж го изгледа невъзмутимо.

— Не можеш да се преструваш, че не си знаел, че ще стане така.

— Така е, прав си — рече спътникът му. — всъщност част от мен даже се надяваше на това. Ако жътвата бе добра тази година, някои от съюзниците ни щяха да размислят дали са взели правилно решение относно това на коя страна да бъдат. Отчаянието не може да създаде трайни политически връзки, а и те най-лесно се разпадат, когато времената се променят. — Той захвърли встрани стъблото, което продължаваше да държи в ръката си, с отвратена физиономия. — Обаче не ми харесва и да гледам как хиляди ширети на пазара за стоки отиват на вятъра… Най-вече пък моите пари!

— Така само заздравяваме още повече позициите си — рече Авун. — Все пак бяхме подготвени за онова, което стана, за разлика от някои други благородници, които нямаха нашия късмет. Сега единствената им алтернатива срещу глада е да разкарат Мос и да сложат на трона някой, който знае как да управлява империята.

Григи му хвърли многозначителен поглед. Имаше нещо, което събеседникът му беше премълчал — нещо, за което никой от двамата не говореше, освен ако не беше крайно наложително. Възкачването на Григи на престола беше едната част от плана; другата бе да премахнат Чаросплетниците от апарата на властта. Не че изпитваха някаква особена неприязън към Вещерите — както всяка аристократична фамилия, и те използваха преимуществата, които им осигуряваха Чаросплетниците — ала усещаха настроенията сред народа и знаеха как се чувстваха обикновените хора. Селяните си мислеха, че Вещерите са отговорни за злините, които бяха сполетели империята, и че изравняването на статута на Чаросплетниците с този на благородните семейства представляваше грубо оскърбление срещу традицията и боговете. Авун не знаеше дали е така, или не е, но това и бездруго не беше толкова важно. След като Григи станеше Кръвен Император, трябваше незабавно да елиминира Чаросплетниците, или онова, което се случваше на Мос, щеше да сполети и него.

Това обаче беше опасна игра — да кроиш нещо срещу Вещерите под носа им. Все пак, Авун и Григи, подобно на останалите благородници, също разполагаха с Чаросплетници, и кой знаеше какво можеха да научат те за своите покровители?

Двамата повървяха още малко, докато черният път не излезе от камаковите насаждения и не свърна наляво по очертанията на невисок хълм. Под тях се виждаха като на длан плантациите на рода Керестин — обширни светлокафяви участъци се редуваха със зелени поля, а между тях се виждаха ниски, продълговати плевници и дворове, където работниците оставяха сечивата и инструментите си. Мъже и жени, безполови под широкополите ракитови шапки, пазещи ги от палещите слънчеви лъчи, се движеха бавно между редовете, заети да издигат мрежи около здравите стъбла, за да ги предпазят от тръстиковите кълвачи, които бяха голяма напаст за камаковите насаждения. Оттук горе всичко изглеждаше нормално и дори идилично, а неопитното око изобщо не би забелязало пораженията от покварата в земята.

Григи въздъхна тежко. Беше се примирил със загубите, ала въпреки това те продължаваха да го натъжават. Огромното му телосложение и респектиращо тегло бяха красноречиво доказателство, че не обичаше разсипничеството. В сарамирското висше общество беше нещо напълно обичайно да се приготвя повече храна от необходимото; пируващите си избираха от разнообразните блюда, ядяха, колкото си искаха, и зарязваха останалото. Григи никога не успя да усвои този урок — любовта му към вкусните ястия и нежеланието му да остави нещо на трапезата след себе си го бяха направили дебел като прасе. Той носеше обемисти роби и пурпурно кепе, а черната му коса под него бе сплетена на плитка. Дебелото му, месесто лице изглеждаше още по-напращяло на фона на тънката му, проскубана брадичка.

Ако човек го погледнеше отстрани, едва ли щеше да си каже, че това е един изключителен баракс; да не говорим пък за единствения сериозен претендент за престола след разгромяването на силите на рода Амача. Той по-скоро изглеждаше като някакъв изнежен, разглезен благородник, чийто висок, момичешки глас и любовта му към историята и поезията още повече засилваха тази илюзия. Всъщност лакомията беше единственият му порок. За разлика от много други аристократи, той не се увличаше от опиати, кървави спортове, куртизанки и прочие привилегии, които предоставяше високопоставеното му положение. Под дебелия слой тлъстини лежаха железните мускули на масивен скелет, висок над метър и осемдесет, наследство на един безпощаден режим от тренировки по борба и вдигане на големи каменни тежести. Също като своя спътник Авун, чиито мудни, вяли маниери криеха мозък, остър като бръснач и неумолим като ятаган, той често бе подценяван от противниците си, които смятаха, че слабостта на характера, довела до подобно напълняване, на всяка цена предполагаше и слабост на ума.

Ако имаше някакъв недостатък, това беше онзи, който целият му род споделяше — Григи бе озлобен от неочаквания обрат на съдбата, довел до детронирането на баща му и превръщането на рода Еринима в управляваща династия преди повече от десетина години. Ако не бе станало така, родът Керестин все още щеше да е начело на империята. Тази озлобеност го бе накарала да предприеме необмисленото нападение над Аксками преди пет години; необмислено, защото, въпреки перфектната си позиция спрямо рода Амача, той не бе предвидил, че жителите на града ще се обединят срещу настъпващата сила, както и стана; те успяха да го задържат пред стените на столицата достатъчно дълго време, за да могат войските на рода Батик да преминат през източната порта, отмъквайки трона за техния господар.

Сега обаче жителите на Аксками навярно съжаляваха за глупостта, която бяха направили, помисли си мрачно той. Сигурно вече горчиво се разкайваха, задето бяха пуснали Мос, а не него в престолния град…

Но ако съдбата бе решила да прогони рода Керестин от Императорската крепост, сигурно пак съдбата щеше да го върне там. Баща му беше мъртъв, както и двамата му по-големи братя — мантията на водачеството бе преминала у него и ето че той се бе показал достоен представител на рода Керестин. Благородници и армии се събираха под знамената му, подкрепяйки единствената алтернатива на ужасното управление на Кръвния Император Мос. Този път, закле се Григи, нямаше да се провали.

Те се разхождаха бавно под топлите слънчеви лъчи, а не след дълго пътеката ги отведе до резиденцията на Керестин. Семейството му притежаваше няколко такива имения и той и Авун използваха това като база за дипломатическите си посещения, които предприемаха сред благородниците от Южните префектури. Префектите вече ги нямаше — Чаросплетниците бяха казали, че са ненужни, изтъквайки, че няма смисъл от независими губернатори, управляващи отдалечените райони, когато внезапната комуникация, осигурявана от вещерите, позволяваше на тези области да бъдат контролирани директно от столицата. Богатите наследници на префектите обаче бяха останали и сега с ужас и мъка наблюдаваха как земите, където бяха израснали, биват опустошени от покварата в земята. Те бяха готови да сключат съглашение с Григи, стига само той да спреше разпространението на заразата. Разбира се, едрият мъж от рода Керестин нямаше никаква представа как точно щеше да направи това, ала докато наследниците на префектите откриеха истината, вече щеше да е станало прекалено късно.

— Какви са известията от дъщеря ти, Авун? — попита по едно време Григи, знаейки, че другият баракс нямаше да промълви и дума, ако той не заговореше първи.

— Корабът й трябва да е пристигнал преди няколко дни — отвърна хладно събеседникът му. — Очаквам съвсем скоро да ми съобщят, че са я пленили.

— Сигурно това ще бъде голямо облекчение за теб — рече Григи. Той знаеше цялата истина за разрива между Авун и неговата дъщеря; дори бе подпомогнал съюзника си в създаването на фалшивата димна завеса около случая. — Да си я върнеш обратно, искам да кажа.

Баракс Коли присви устни.

— Смятам да направя така, че да елиминирам всяка възможност да направи нещо подобно занапред — рече той. — Когато се завърна в залива Матакса, ще се разправя с нея.

— Сигурен ли си, че е в ръцете ти?

Авун се усмихна.

— Зная всеки неин ход от момента, в който е пристигнала в Окхамба — каза бараксът. — Осведомителят ми е изключително надежден. Не смятам, че ще възникнат някакви трудности. Тя се намира в сигурни ръце.

Когато Кайку пристигна в кабинета на Заелис, Кайлин вече беше там. Стаята беше малка, с дебели дървени стени, които заглушаваха звуците от другата част на къщата. Едната стена бе отрупана с полици, на които се виждаха множество книги, а върху ниската масичка в ъгъла се валяха четки и недоизписани свитъци пергамент. Капаците на прозорците бяха вдигнати, за да пропускат лъчите на следобедното слънце, а въздухът беше зноен и душен. Чуваше се чуруликането на птичките, накацали по близките покриви. Заелис и Кайлин бяха застанали до прозорците и лицата им изглеждаха неестествено тъмни на фона на ярката слънчева светлина.

— Как така не се досетих, че ти ще си първият човек, който ще ни предложи услугите си? — каза кисело Сестрата от Аления орден.

Кайку обаче не обърна внимание на думите й.

— Заелис… — започна тя, при което белобрадият мъж веднага вдигна ръка.

— Зная — рече благо той. — Разрешавам ти.

Младата жена се смути.

— Май напоследък съм доста предсказуема — каза тя.

Заелис се засмя.

— Приеми извиненията ми, Кайку. Не се съмнявай, че съм ти изключително благодарен за добрата работа, която свърши за нас през изминалите години; радвам се, че продължаваш да си все така ентусиазирана.

— Просто ми се иска да се отнасяше със същата жар и към обучението си — намеси се Кайлин, смръщвайки вежди.

— Става въпрос за нещо по-важно — отвърна Кайку. — Трябва да отида. Аз съм единственият човек, който може да го направи. Единственият, който знае как да използва Маската.

Високата жена от Аления орден килна глава настрани.

— Веднъж и аз да се съглася — рече тя.

Кайку изобщо не очакваше подобна реакция от страна на Кайлин. Беше се настроила за спор, а част от нея дори искаше да й забранят да стори онова, което бе намислила. Богове, само мисълта за онова, което я чакаше, я изпълваше с ужас. Само по себе си прекосяването на Разлома беше достатъчно изпитание — с отвратителния му терен и враждебни кланове — а какво да кажем за Чаросплетниците, които я очакваха накрая… Тя обаче нямаше избор, не и пред очите на Оча, пред когото бе положила обет за възмездие. Не й се искаше да се излага на подобен риск, ала бе длъжна да го направи.

Заелис пристъпи към нея, отдалечавайки се от прозореца.

— Разломът Ксарана винаги е бил наше убежище — рече той. — Тази местност ни крие и закриля от Чаросплетниците в продължение на години… Ако Лоното бъде изложено на опасност, можем да изгубим всичко. Юги и Номору ще те придружат; разбери какво крият Чаросплетниците в другия край на Разлома.

Девойката кимна утвърдително, след което погледна към Кайлин.

— Няма да се опитвам да те разубеждавам — обърна се тя към послушничката си. — Прекалено си твърдоглава. Някой ден ще осъзнаеш каква сила притежаваш и ще си дадеш сметка как си я прахосвала поради небрежността си. Тогава ще се върнеш при мен и аз ще те науча как да управляваш онова, което притежаваш. Дотогава обаче върви по своя път, Кайку!

Младата жена се усмихна, изненадана от тази бърза капитулация. Тъкмо щеше да отвори уста, за да попита нещо, когато Заелис заговори отново:

— Всичко е свързано, Кайку. Чаросплетниците в Разлома, странните постройки, които са издигнали из цял Сарамир, откритието на Саран, случилото се с Лусия… Трябва да действаме, ала не зная в коя посока да нанесем своя удар. — Той погледна към Кайлин. — Понякога си мисля, че стояхме скрити твърде дълго, докато враговете ни заздравяваха позициите си.

Ала девойката бе чула нещо, което я беше смразило.

— Какво се е случило с Лусия? — попита тя.

— Ох — въздъхна белобрадият мъж. — Май ще е по-добре да седнеш.

Мишани лежеше будна в спалнята за гости в градската резиденция на Чиен ос Мумака и се вслушваше в нощта.

Стаята бе просторна и семпло обзаведена, но на девойката й харесваше. Няколко саксии с миниатюрни дръвчета и цветя украсяваха високите тесни маси. Молитвени нанизи висяха от тавана и прозвънваха тихичко, когато се удряха един в друг, раздвижвани от нежния бриз. Ако капаците на прозорците бяха отворени, Мишани щеше да може да се наслади на красивата гледка на градината, ала в момента разноцветните алпинеуми не я интересуваха. Момичето бе напрегнало слуха си, но не за да чуе по-добре далечния зов на бухала, цвърченето на чикикиите или проскърцването на някоя каруца; вниманието й бе насочено към звуците вътре в къщата — нечии потайни стъпки, тихо изсъскване или преместване на някой параван, последвано от студения звук на изваждан от ножницата кинжал.

Това бе последната нощ, която щеше да прекара в къщата на окхамбския търговец. Каквото и да станеше.

Бе спала съвсем малко през тези четири дни. Когато окото на Нуку се издигнеше в небето, почти успяваше да забрави за опасността, в която се намираше; Чиен бе отличен домакин и момичето дори бе започнало да харесва компанията му. Закусваха, обядваха и вечеряха заедно, докато музикантите му свиреха за тях, разхождаха се из градината и си говореха за най-различни неща. Обаче, когато се спуснеше здрачът и тя останеше сама, страхът се завръщаше. Тогава дългокосата девойка започваше да си задава множество въпроси, отговорите на които я безпокояха. Защо Чиен така щедро й предложи превоз от Окхамба до Сарамир? Защо каляската, която ги докара от пристанището, бе минала по толкова сложен и объркан маршрут? Защо любезният й домакин никога не я извеждаше извън стените на имението си? Та в Ханзеан имаше театър, градът беше средище на най-различни изкуства и предлагаше множество интересни преживявания за всеки негов гост. От друга страна, Мишани се чувстваше облекчена, че търговецът не я развежда из града, защото всяка публична поява беше опасна; Чиен навярно също осъзнаваше това и именно поради тази причина девойката се чувстваше разтревожена.

Ако домакинът й играеше роля, маската му щеше да падне тази нощ. Вечерта, както повеляваха обичаите, Мишани го бе уведомила за намеренията си да потегли на сутринта на следващия ден. Едва ли беше особено възпитано да бърза да си отиде след минимума от пет дни, изискван от етикета, ала нервите й бяха достатъчно обтегнати, за да й пука за това. Ако се измъкнеше без проблеми от тази ситуация, нямаше да срещне Чиен никога повече. Той бе прекалено навътре в морската търговия, за да си позволи подобен риск. Домакинът й не изглеждаше засегнат, но Мишани не забравяше, че търговецът имаше желязно самообладание и беше почти невъзможно да се разчете какво всъщност се криеше под маската на учтивостта му.

Тази нощ, реши момичето, нямаше да спи изобщо. Тя бе помолила една от прислужничките да й приготви отвара от ксатамчи — обезболяващо със страничен ефект на силен стимулант, което обикновено се взимаше рано сутрин при особено болезнен менструален цикъл. Жената я бе предупредила, че гостенката няма да може да мигне цяла нощ, ако изпиеше отварата толкова късно през деня, но Мишани й каза, че е готова да поеме риска и само ксатамчито ще облекчи страданията й.

Прислужницата не преувеличаваше. Мишани никога преди не беше вземала ксатамчи или нещо подобно — цикълът й протичаше съвсем спокойно — ала сега разбра защо жената я бе посъветвала да се въздържи от този цяр. Никога през живота си не се бе чувствала по-далеч от съня и целият й организъм беше в необичайна активност въпреки късния час. Бездействието от лежането върху спалната й рогозка й действаше изнервящо и девойката изгаряше от желание да излезе навън и да започне да се разхожда из градината.

Тъкмо обмисляше дали да направи това, когато чу някакво приглушено тупване, идващо, както й се стори, от другата страна на хартиения параван в далечния край на стаята й. В градината имаше някой, каза си девойката, и този някой без съмнение идваше за нея.

Мишани напрегна слуха си, докато продължаваше да лежи неподвижно, ослушвайки се за други шумове. Сърцето й биеше като обезумяло и тя усещаше налягането на пулса си в слепоочията си. Шепот — кратка заповед, изсъскана от един човек на друг, което означаваше, че похитителите й бяха най-малко двама. Най-малко. Младата жена се вцепени в очакване хартиените паравани да бъдат отместени от незнайни ръце и изведнъж й се прииска горещо незнайните пришълци да изчезнат тъй безшумно, както бяха дошли, да променят решението си и да я оставят да си лежи там, където беше.

Тя затвори очи, преструвайки се на заспала, когато се случи неизбежното. Съвсем тихичък звук от приплъзване на дърво върху дърво — бавно и внимателно, за да не се събуди. Ласките на галещия бриз от градината, понесли аромата на дърветата от градината. Зловонието на матучоуловото масло, само няколко вдишвания от което караха човек да изпадне в безсъзнание.

Проскърцването на кожа, докато единият от тях пропълзяваше до леглото й.

Младата жена внезапно изпищя, напрягайки дробовете си до краен предел, отмятайки с рязко движение одеялото си, докато същевременно запращаше с другата си ръка шепа червен прах към лицето на натрапника. Той отстъпи объркан назад и малките кристалчета — изтъркващи соли за крака, които девойката предвидливо бе внесла тайно в стаята си — проникнаха в очите и носа му. Похитителят изкрещя от болка, когато веществото полепна по устните и езика му и започна да се разтваря от влагата. Втората сянка в помещението всеки момент щеше да се нахвърли отгоре й, ала Мишани вече бе скочила на крака. Тя бе облечена с ежедневна роба, вместо с нощница, и острият й кинжал проблесна на призрачната лунна светлина.

— Кажи на господаря си Чиен, че няма да ме получите толкова лесно! — изсъска тя, изненадана от увереността в гласа си, след което закрещя с пълно гърло: — Нашественици! Нашественици! — колкото й глас държеше. Само боговете знаеха дали това щеше да произведе някакъв ефект — Мишани се съмняваше, че някой ще й се притече на помощ, при положение че именно господарят на този дом бе изпратил похитителите — обаче девойката нямаше никакво намерение да се остави да я отвлекат в нощта, без да уведоми за това колкото се може повече хора.

Този, който не беше заслепен, се втурна към нея, без да обръща никакво внимание на виковете на другаря си. Носеше кърпа, воняща на матучоулово масло, от което младата жена заключи, че я искаха жива. Това й даваше предимство.

Тя отстъпи назад и замахна бясно с кинжала си, който изсвистя във въздуха. Мишани не беше боец; никога през живота си не се беше сблъсквала с физическо насилие, с изключение на една-единствена плесница от баща й, и не знаеше как да постъпи в конкретния случай. Похитителят изруга, когато острието се вряза в месестата част на китката й, след което блъсна ръката й настрани. Оръжието издрънча на пода. Макар и не особено масивен, противникът й беше по-едър и по-силен от нея, и младата жена не можеше да се надява, че ще го победи. Тя се опита да побегне, ала той я сграбчи за китката; инерцията обаче запрати момичето напред и то се препъна в полите на робата си, след което се претъркули, раздирайки хартиения параван; накрая се приземи се върху дървените стъпала, водещи до градината на градското имение на Чиен.

Мишани се размърда под купчината изпокъсана хартия, опитвайки се да се освободи от дървените рамки на параваните. Болката от падането бе предизвикала сълзи в очите й. В следващия момент нечии ръце разчистиха шумолящия хаос, под който бе погребана, и тя успя да зърне своя противник. Бе облечен в разбойнически дрехи, косата му бе разчорлена, а лицето — мургаво и изкривено от гняв. Тя се изправи и хукна уплашено към вътрешността на градината, а от дробовете й се изтръгна нов писък, с който момичето се опитваше да разбуди обитателите на къщата. Само след няколко крачки обаче похитителят я настигна и я блъсна напред, при което Мишани се строполи в една цветна леха, а китката й изпука в някакъв камък. Мъжът се надвеси над нея и стисна и двете й ръце в желязната хватка на едната си длан, докато младата жена риташе и се гърчеше бясно под него.

— Разкарай се от мен! — изкрещя тя през стиснатите си зъби, усещайки как един от ритниците й все пак бе попаднал в целта. Непознатият изсумтя и притисна стомаха й с коляно, изкарвайки дъха й, след което притисна кърпата, напоена с матучоулово масло, към лицето й. Девойката затаи дъх и замята неистово глава, ала неумолимата му длан, притискаща парчето плат, не се отделяше от лицето й. Мишани усещаше отвратителната смрад в ноздрите и по устните си, а белите й дробове буквално горяха от липсата на кислород. Младата жена не спираше да се съпротивлява, но крехкото й тяло просто нямаше онази сила, която й бе необходима, за да се освободи.

Тогава изведнъж от къщата се разнесе силен вик, последван от звука на тичащи стъпки. Кърпата незабавно бе махната от лицето й, коляното се отдръпна от стомаха й и Мишани загълта жадно нощния въздух, облещила очи от ужас.

Ала човекът, който я държеше, я бе пуснал само за да извади нож, чието острие вече се приближаваше към гърлото й. Някакъв дълбок, примитивен инстинкт, по-бърз от мисъл, я накара да присвие колене и да го срита, при което противникът й загуби равновесие и размаха машинално ръце, за да не падне назад. Бе успяла да забави прерязването на гърлото си с няколко секунди. В следващия миг обаче една стрела се заби в окото му и мъжът залитна настрани, цопвайки в плиткото изкуствено езерце в основата на алпинеума.

Младата жена се изправи на крака и вдигна ножа на похитителя, размахвайки го заплашително към сенките, които тичаха към нея. Задъхана и разчорлена, Мишани се взираше напрегнато в мрака, опитвайки се да различи силуетите на хората, които нахълтаха в градината.

— Госпожице Мишани! — извика Чиен, който бягаше най-отпред. Зад него се виждаха трима стражи, единият от които бе въоръжен с лък. Когато чу името си, девойката вдигна ножа на нивото на гърлото си, предизвиквайки домакина си да направи крачка напред. Той се закова на място и протегна помирително ръце пред себе си. — Госпожице Мишани, това съм аз — Чиен.

— Зная кой сте — продума тя с неумолим глас. — Назад!

Търговецът изглеждаше смутен.

— Но това съм аз! — повтори той.

— Хората ви се провалиха, Чиен — рече Мишани. — Ако искате да ме убиете, ще трябва да го сторите сам.

— Да ви убия? — домакинът й беше смаян. Някакъв страж извика зад гърба й. Чиен погледна зад рамото й. — Има ли и други? — попита я той.

— Колко си наел?

Тялото на втория нападател бе извадено от езерцето. Беше мъртъв. Отрова, каза си момичето. Очевидно работодателят му не искаше да остави никакви следи.

— Госпожице Мишани — започна оскърбено Чиен. — Как изобщо можете да си помислите такова нещо за мен?

— Хайде, Чиен — присви очи тя. — Не ми се правете на ударен.

— Но аз наистина нямам нищо общо с това! — почти проплака търговецът.

Мишани се огледа наоколо. Нямаше никаква възможност за бягство; стражите бяха навсякъде. Бе невъзможно да се измъкне оттук. Ако искаха да я убият, спокойно можеха да я застрелят.

— И защо трябва да ви вярвам, Чиен?

— Оставете този нож и ще ви кажа защо. Но не и тук. Нашите взаимоотношения са си наша работа.

Младата жена изведнъж се почувства страшно уморена. Тя захвърли настрани ножа с обидно небрежен жест, след което хвърли на търговеца унищожителен поглед.

— Добре. Да вървим тогава.

— Сега вече можем ли да прекратим този маскарад? — попита Мишани, когато останаха сами.

Намираха се в счетоводния кабинет на Чиен — мрачно помещение с масивни мебели и множество лавици, претъпкани с навити на руло ръкописи и дебели, подвързани в кожа книги. Гербът на рода Мумака висеше на една от стените — извита пиктограма от злато, изписана върху сив фон. Чиен запали фенерите и стаята изведнъж се оживи от мекото им сияние.

— Няма никакъв маскарад, госпожице Мишани — каза домакинът й, докато нагласяше фитила на една от лампите. — Ако исках да ви убият, можех да го направя по много начини и с далеч по-изтънчени средства. А ако исках да ви предам на баща ви, също щях да го сторя без никакви проблеми.

— Тогава защо продължавате да играете тази игра? — попита тихо младата жена. Макар и кална, мокра и раздърпана, самоувереността й се бе възвърнала и тя изглеждаше страховито за толкова дребничка жена. — Собствените ви думи ви опровергават. Знаете за разрива между мен и баща ми. Знаели сте от самото начало. Ако не сте искали да ми причините никакво зло, защо тогава настоявахте да ви дойда на гости? Прекрасно знаехте как се чувствах през тези дни — нима ви доставяше удоволствие да ме измъчвате? Как не ви е срам? Правете с мен каквото искате, след като държите всички карти; ала стига с тези преструвки, Чиен, че започна да става досадно.

— Вие очевидно сте забравили кой съм аз и коя сте вие, след като ръсите оскърбления с такава лекота! — възмути се търговецът, отдавайки се на гнева си. — Преди да си изхабите отново дъха, за да ме наречете безчестен, поне си дайте труда да ме изслушате. Наистина знаех за настъпилата промяна в отношенията ви с баща ви, както и това, че той иска да ви върне при себе си. Знаех също така и че пристигането ви в Окхамба не е останало скрито за търговците, работещи с баракс Авун. Успели сте да отплавате от Сарамир, без да ви забележат, макар че само боговете знаят какъв късмет сте имали, че да се изплъзнете от погледа му; обаче още на мига, в който сте стъпили в Кисантх, са ви набелязали. Щели са да изчакат, докато се върнете в Сарамир, да видят с кой кораб сте пътували, след което са щели да ви проследят и отвлекат. Това бяха хора на баща ви. Аз нямам нищо общо с тях. Всъщност заради вас се изправям пред сериозен риск и най-вероятно сега баракс Авун ме смята за негов враг!

Мишани беше доволна, задето го бе разгневила. Знаеше как да го изкара от равновесие; бе научила това по време на тези пет дни, които бяха прекарали заедно.

— Продължавайте — рече тя. Беше й станало интересно.

Чиен си пое дълбоко дъх и започна да крачи из стаята.

— Бях уредил каляска, която да ни вземе от пристанището и да докара вас и вашите приятели тук, преди хората на баща ви да могат да се доберат до вас. Заплетеният маршрут през ханзеанските улици беше предохранителна мярка, в случай че ни проследят; мислех, че сте забелязали това. Местоположението на моята резиденция не е широко известно. — Той махна неопределено с ръка. — Знаех, че приятелите ви щяха да са в безопасност, но не и вие. Бяхте ми казали, че ще се отправите на юг — не можех да допусна това. Не и докато не откриех какви хора е наел баракс Авун. Щяха да ви нападнат, преди да сте изминали и десет километра по Големия път на подправките. — Домакинът й я погледна в очите. — Ето защо реших да останете тук, под моята закрила, докато хората ми научат повече за опасностите, които ви грозят.

— Това ли наричате закрила? — попита спокойно Мишани. — Едва не ме убиха, Чиен. Мисля, че при тези обстоятелства е напълно разбираемо, ако доверието ми към вас се е пропукало.

Търговецът сведе очи към пода.

— Абсолютно права сте. Нямате представа колко се срамувам от себе си, госпожице Мишани. Не съм ви измъчвал, нито предал. Просто се опитах да защитя живота ви и се провалих.

Дългокосата девойка му хвърли хладен поглед. Обяснението му звучеше правдоподобно, ала въпреки всичко тя не можеше да се отърве от чувството, че има нещо гнило в цялата работа. Защо обаче Чиен щеше да си прави труда да си измисля тази версия? Та нали, ако искаше да й направи нещо лошо, вече щеше да го е сторил? Защо бе убил собствените си хора? Мишани предположи, че това е било трик — убивайки похитителите й, търговецът щеше да спечели нейното доверие; беше се нагледала на подобни действия в императорския двор — ала какво щеше да му донесе това? Младата жена се замисли дали да не го попита защо изобщо я закриля, обаче се отказа. Всеки отговор можеше преспокойно да е лъжа. Имаше ли изобщо нещо, което тя да е в състояние да направи за него? Какво щеше да спечели той от нейната благосклонност? Та тя нямаше никаква политическа власт и Чиен прекрасно знаеше това.

— Не ви казах преди — продължи домакинът й, — защото се страхувах, от реакцията ви. Ако бяхте разбрали, че зная за разрива между вас и баща ви, щяхте да се опитате да избягате оттук на секундата. Така само щяхте да попаднете още по-бързо в ръцете им.

Мишани се замисли за намеренията на похитителите. В началото се бяха опитали да я отвлекат, ала накрая — да я убият. Очевидно заповедите бяха прости — доведете я жива, ако е възможно, в противен случай я ликвидирайте. Бащината й жестокост изобщо не я изненадваше.

Чиен я наблюдаваше изпитателно — едрото му лице беше спокойно, а сиянието на фенерите осветяваше едната половина на гладко избръснатия му череп.

— Госпожице Мишани — заговори след кратка пауза той, — ако искайте ми вярвайте, ала възнамерявах да ви кажа всичко това на сутринта, за да предотвратя заминаването ви. Оказа се, че съм избрал прекалено късен час. Хората на баща ви ви откриха и за малко да отнемат живота ви. — Той пристъпи към нея. — Ако има нещо, което мога да сторя, за да изкупя вината си, задето не успях да ви защитя, само го назовете.

Мишани го изгледа преценяващо. Вярваше на думите му, макар че това да означаваше, че му се доверяваше. Ако Чиен беше съюзник на баща й — или дори да не беше — със сигурност имаше нещо, което да иска от нея; нещо, за което тя не подозираше, че може да му даде. Усилията му да й обясни сложността на ситуацията го правеха още по-озадачаващ от всякога. Дали това не беше някакъв изтънчен капан, или пък нещо, надминаващо и най-параноичните й догадки? Дали наистина търговецът й казваше цялата истина за хората на баща й?

Нямаше значение. Важното беше, че сега Чиен й бе длъжник, а тя имаше отчаяна нужда от него.

— Отведете ме на юг — рече девойката.