Островът на изгубените

14. Злодейски богатства

Като много други задръстеняци преди него, Карлос обичаше училището. Не се срамуваше да си го признае - би го казал на всеки, който се поинтересува. Тъй като никой не се интересуваше, той споделяше причините със себе си.

Обичаше структурата и правилата в училище. Обичаше и ученето, това да отговаряш на въпросите, които имат отговор, и да проучваш онези, които нямат. Въпреки че някои занимания бяха истинско мъчение - например пробягването на една пълна обиколка около гробниците във физкултурния салон (за какво им беше да тренират бягство на крак, при положение че живееха на остров?) и работата с партньор (най-често някой от онези, които му се подиграваха, че не може да пробяга обиколка около гробниците в салона), останалото напълно ги компенсираше.

Това бяха хубавите страни на училището, при които човек можеше да използва мозъка си, а в това отношение Карлос смяташе, че е доста по-добре оборудван от средностатистическия злодей.

И беше прав.

Защото мозъкът на Карлос в сравнение с другите беше колкото дрешника на Круела де Вил на фона на всички останали дрешници.

Поне така си казваше Карлос особено когато го караха да бяга около гробниците.

Първият му час днес беше по съмнителни науки, предмет, към който той имаше особена слабост. В един от тези часове му бе дошла идеята за машинката, докато учеха за радиовълните. Карлос не беше просто най-добрият по този предмет, той делеше първото място с онзи, който най-много се доближаваше до представата за негов съперник в цялото училище: мършавия, очилат Реза.

Реза бе син на бившия султански астроном на Аграба, който често бе съветвал Джафар относно подредбата на звездите при не един и два нечестиви плана, а това се оказа достатъчно да прати него и семейството му на Острова на изгубените.

Най-много усилия Карлос полагаше по съмнителни науки. Присъствието на Реза в научната лаборатория - а той беше точно толкова амбициозен, колкото и Карлос, - само го амбицираше още повече.

Въпреки че всички смятаха Реза за досадник, защото винаги употребяваше възможно най-сложни думи за каквото и да било, без значение дали са на място и дали не добавя няколко срички, уместно или не, той си оставаше умен.

Много умен. Което значеше, че Карлос изпитваше удоволствие да се справя по-добре от него във всяко отношение. Преди две седмици например двамата работеха заедно по специален еликсир и Реза се раздразни, когато Карлос откри тайната съставка преди него.

Да, Реза бе почти толкова умен, колкото и дразнещ. И в момента беше вдигнал ръка и я размахваше нетърпеливо.

Преподавателят им, могъщият магьосник Ин Сид, не му обърна внимание. Ин Сид бе пратен на Острова на изгубените от крал Звяр, за да научи злодейските деца как да живеят без магия и вместо това да изучат магията на науката. Карлос веднъж отбеляза, че за него сигурно е било голяма жертва да напусне Аурадон, но своенравният стар магьосник просто сви рамене и каза, че не му пречи и че е негова отговорност да обучава всички деца, добри и лоши.

Ин Сид започна урока с любимия си цитат: „Всяка достатъчно напредничава технология е неразличима от магия.". Потайният магьосник се усмихна от катедрата. Плешивата му глава лъщеше на светлината, а буйната му сива брада покриваше гърдите. Беше сменил магьосническите си одежди с бяла лабораторна престилка, тъй като нямаше пазар за магиите, пък и... ами нямаше магии.

Реза отново вдигна ръка. Ин Сид отново не му обърна внимание и Карлос се усмихна на себе си.

- Само защото на Острова на изгубените няма магия, не означава, че не можем сами да си направим магия - каза Ин Сид. - Всъщност можем да създадем всичко, което ни е нужно за едно заклинание, в този кабинет. Отговорът е пред очите ни. От фойерверки до експлозиви, всичко може да се направи с... наука.

- Само дето науката е скучна - рече един от Гастоните.

- А и каква е тая смрад? - попита другият Гастон и фрасна брат си по главата. -Боб, а? Вълшебният зеленчук?

- Млъкнете - изсъска Карлос. Искаше да слуша.

Ръката на Реза пак се стрелна във въздуха. Нека аз! Нека аз!

- Говоря за магията на науката - подчерта Ин Сид, без да обръща внимание на Гастоните и на Реза.

- Извинете. Извинете, господине? - Реза не можеше да се сдържа повече. Направо подскачаше на стола.

Учителят въздъхна.

- Какво има, Реза?

Реза се изправи.

- Независимостно от всичко, редно е да се заяви основателно, че симплицистичните коментарии на съученицовете ми нямат никаква смисълност и относителност към фактологичния експеримент.

- Благодаря ти, Реза.

И Ин Сид, и Карлос разбраха, че Реза просто обяви Гастоните за глупави. Което изобщо не беше новина.

Реза прочисти гърло.

- Ако науката е действителностно магия - като такава и по същността си, би ли могло да се постулира на това основание и върху този фундамент, че науката сама по себе си, като такава и по същността си, е всъщностно магия, ако мога да се изразя така?

Ин Сид завъртя очи. От учениците се чуха приглушени хихикания и кискания.

- Да, Реза. Науката може да бъде обрисувана като магия. От определена гледна точка. Но не е нужно да приемаш мнението ми. Защо не започнеш днешния експеримент и да откриеш сам...

Ръката на Реза пак проряза въздуха. Целият клас се разсмя.

Ин Сид го изгледа строго.

- ...като съученика ти Карлос, който вместо да губи време с приказки е почти готов със задачата - той вдигна вежда.

Реза почервеня. Учениците се разсмяха още по-високо.

Днешният урок беше за инженерство. Сърцето на Карлос се стопли, когато се наведе прилежно над чина си и започна да чете как може да се направи метла робот, която мете сама.

Това беше решението на проблема му от сутринта. С това изобретение щеше да успее да изчисти Адското имение за нула време. Даже му беше измислил име: Мрумба.

Гастоните замърмориха, но Карлос не ги чуваше. Не и когато работеше. Той завинти поредния винт в мотора на метлата си.

Ето това беше истинската магия.

До края на първото междучасие Карлос не беше единственият, който се радваше да е на училище. Иви се радваше на решението си все пак да дойде. От една страна, още не беше видяла Мал. От друга, беше много стимулиращо да научи, че дори майка й никога да не я сметне за достатъчно красива, тя със сигурност бе достатъчно красива за семинара си по егоизъм, до който бяха допуснати само няколко ученици в класа по основи на егоизма. Както се оказа, самата тя можеше да води семинара.

- Великолепни са! - възторгна се Майка Готел, която разглеждаше домашното на Иви. На всички бе наредено да направят серия автопортрети и Иви бе прекарала няколко часа преди партито на Мал в изпълнение на тази задача. Красотата изискваше усилия, нали? Нали това повтаряше майка й непрекъснато?

Тъй като майка й я бе научила кои са най-благоприятните ъгли и какви са триковете на осветлението, снимките на Иви бяха най-хубави. (В интерес на истината това беше нищо - откакто порасна достатъчно, че да хване сама четката за коса, Иви знаеше как да се направи десет пъти по-красива, отколкото бе всъщност.)

„Всичко е дим и игра с огледала", помисли си тя и направи гримаса на думата „огледало". Ето така се става най-красива на света.

Тя се опита да не обръща внимание на останалите момичета в класа, особено на лошите доведени внучки, които я гледаха враждебно.

- Сякаш си прекарала всяка секунда да се взираш в собствения си образ! -продължи да се впечатлява Майка Готел. - Ето това е истинско егоцентрично постижение!

Иви се усмихна.

- О, благодаря ви. Старая се.

- Майка ти сигурно много се гордее с теб - заключи Майка Готел и й върна снимките.

Иви само кимна.

След като се провали на изпита по световна злодейска история, Джей се сниши, за да се скрие от погледа на една лоша доведена внучка, която му помаха кокетно, и закъсня за часа по лично облагодетелстване. Плъзна се в сенките зад една статуя на стълбището.

По дяволите.

Не че не му беше харесало да танцува с нея снощи - харесваше му да танцува с момичета и да отнася сърцата им в джоба си, беше му направо хоби. Само че това не беше толкова забавно, колкото кражбата на други неща, тъй като сърцата водеха след себе си притежателките си. Да не говорим, че не струваха кой знае колко.

Освен всичко друго Джей ценеше свободата си.

- Джееееей - пропя тя от другия край на коридора. - Ехо, Джееееей, мисля, че у теб има нещо, което е на баба ми, и си го искам. Много, много съм ти сърдита, лошо момче такова - викна тя, без изобщо да звучи сърдито.

Джей обаче не се показа от скривалището си зад статуята на Злодеида в образа на дракон. Чудовищната статуя, поръчана от самата нея, заемаше половината междуетажно пространство между второ и трето ниво на подземията и се бе превърнала в едно от най-надеждните скривалища на Джей. Скоро настойчивата му партньорка в танците се отказа да го търси.

- Пфу, на косъм бях.

Той се измъкна иззад статуята и тръгна в крачка с Карлос, който му се намръщи, без да вдига поглед от отворената книга в ръцете си.

- По-зле ли беше от всеки друг път?

- Да... ами не. Не - въздъхна Джей.

Карлос обърна на следващата страница и двамата продължиха да вървят към часа по облагодетелстване, без да продумат.

Облагодетелстването си беше точно това: да забогатяваш за сметка на други хора. В часовете се изучаваха неща като техники за взлом и подходи при кражбите от магазини, което автоматично го превръщаше в любимия предмет на Джей (така и така вече беше крадец), а днес имаха гост-лектор, и то не друг, а самия директор на училището, зловещия доктор Фасилие.

- Има много видове крадци - каза доктор Фасилие с копринения си шепот. -Може да се краде на пазара, да се проникне с взлом в нечий дом или да се открадне превозно средство. Но това, разбира се, са дреболии. Детска игра.

Джей беше готов да спори. В края на краищата в джоба му беше вратовръзката връв на самия Фасилие, нали така? „На кое ще казваш детска игра, старче?"

- Истинският злодей обаче има по-големи амбиции: да открадне нечия самоличност, съкровище или направо нечий живот! Някой може ли да ми даде пример за подобно злодейство? За подобно облагодетелстване?

Добрият доктор огледа класната стая.

- Да, Карлос?

- Майка ми искаше да открадне сто и едно кученца! - не каза, а почти изписка Карлос. - Мащабен план.

- Вярно, истински екстравагантна злодейска мечта - усмихна се Фасилие, при което всички в стаята потрепериха. -

Някой друг? Примери?

- Майка ми открадна магията на Рапунцел, за да остане вечно млада -престраши се Джини Готел. - Рапунцел имала много... голяма... коса...

- Нелошо предложение. Даже доста добър пример за самооблагодетелстване чрез тормоз на друго лице - кимна доктор Фасилие. После пристъпи към черната дъска. - Сега, доколкото разбирам, онези от вас, които са в програмата за напреднали, имат да пишат проект за пъклени кроежи.

Няколко глави закимаха, включително тези на Джей и Карлос.

- Моят най-голям пъклен кроеж бе свързан с максималното облагодетелстване. Някой запознат ли е с него?

Стаята притихна. Доктор Фасилие изглеждаше обиден. Промърмори нещо за „днешните деца" и продължи с лекцията си.

- Като част от пъкления си кроеж превърнах принц Навийн в жаба и после омагьосах прислужника му да изглежда като него. Планът ми беше да оженя прислужника за Шарлот ла Буф и щом това стане, да убия баща й и да взема богатството му. Щях да открадна самоличността на един човек и богатството на друг. С един кроеж - две цели!

Класът заръкопляска. Доктор Фасилие засия и се поклони рязко и сковано.

- Само че сте се провалили - отбеляза Карлос, когато ръкоплясканията стихнаха.

- Да - призна доктор Фасилие и усмивката му угасна. - Вярно е. Провалих се. Катастрофално, злощастно и окончателно. Пълен провал. Не спечелих нито принцесата, нито богатството. Затова отворих „Дракон Хол", където да се учим от грешките си и да подготвим следващото поколение злодеи да осъществят онова, което ние не успяхме.

Хариет Хук вдигна ръка.

- И какви са те?

- Подготовка! Проучване! Повече злодейство! По-бързо действие! По-мащабни планове! - заизрежда доктор Фасилие. - И така, когато му дойде времето, когато куполът падне и магията се върне при нас - а тя ще се върне, деца, ще се върне, защото злото не може да бъде затворено вечно, вие ще сте готови.

Джей надраска в тетрадката си: По-зли. По-мащабни планове.

Големият удар.

Мислите му за пореден път се върнаха към Окото на дракона. Това бе скиптърът на Злодеида и намирането и връщането му бяха мисия на Мал. Не беше негова работа, нито негов проблем.

Ами ако беше?

Ами ако трябва да е?

Мал го бе помолила за помощ, а той й бе отказал. Ами ако й кажеше, че ще й помогне? И какво ще стане ако, след като открият скиптъра, той го открадне под носа й? Щеше с един удар да отнеме и самоличността й като наследница на Злодеида, и съкровището скиптър - точно като доктор Фасилие.

И какво щеше да стане, ако по някаква случайност скиптърът още действаше?

Баща му най-сетне щеше да си получи Големия удар. Джей щеше да си получи пъкления кроеж за края на годината. И двамата щяха да намерят изход от Острова на изгубените, на огризките и на забравените.

Мястото им не беше там, нали?

Джей се усмихна. Определено щеше да се облагодетелства за чужда сметка. И то така, че направо щеше да се превърне в Господар на мрака.

До обедната почивка цялото училище говореше за снощния купон в Адското имение, само Мал не проявяваше интерес. Празненството бе останало в миналото, тя гледаше напред, към бъдещето.

В момента имаше по-сериозни тревоги. Единственото, за което можеше да мисли, беше, че майка й иска да си върне Окото на дракона и че никога няма да я приеме за нещо различно от дъщеря на баща си - с други думи, жалък, слаб човек, - докато не й докаже, че греши.

Мал отново и отново превърташе наум снощния разговор, заради което пропусна по-голямата част от сутрешните часове и проспа следобедните. Когато дойде време за индивидуалната й извънкласна консултация при лейди Тримейн, все още се чувстваше неспокойна и раздразнителна.

- Здравейте, госпожо Тримейн, искали сте да ме видите за пъкления ми кроеж -съобщи тя, след като почука на отворената врата към кабинета гробница на преподавателката.

Лейди Тримейн вдигна поглед от бюрото, на устните й се изписа тънка усмивка.

- Да, влез и затвори вратата, ако обичаш.

На бюрото пред нея стоеше бутилка вкиснало вино, което не беше добър знак. Лейди Тримейн пиеше кисело вино единствено когато бе в кисело настроение.

Мал разбра, че нещо не е наред, но не попита какво, просто седна срещу учителката.

- Е, какво става?

Лейди Тримейн изсумтя.

- Какво става, а? Това ли е жалкото ти подобие на пъклен кроеж за края на годината? Отмъщение на някакво момиче? Мръсни номерца и дебелашки шеги? Това е недостойно за теб, Мал. Ти си най-добрата ми ученичка - тя си наля вино и отпи, след което направи гримаса на отвращение.

„Повече ли очаквахте? Не сте сама, всички очакват повече", помисли си Мал сърдито. „Наредете се на опашката."

- Какво му е на пъкления ми кроеж? - попита на глас.

- Просто не е достатъчно пъклен - изфуча лейди Тримейн.

Мал въздъхна.

Лейди Тримейн я изгледа гневно.

- Наложително е да вложиш в този проект черното си сърце и покварената си душа. Измисли истински пъклен кроеж. План, който ще ти помогне да стигнеш до дъното на злонамереността и ще те издигне до върховете на злодейството, на които знам, че си способна.

Мал срита бюрото и се намръщи. Мислеше си, че настоящият й пъклен кроеж е доста злостен.

- Какви например? И откъде знаете на какви върхове в злодейството съм способна?

- Ти си Мал, дъщеря на Злодеида! Има ли някой, който да не знае това? - лейди Тримейн поклати глава.

„Сигурно ще се учудите, ако ви кажа", помисли си Мал.

Лейди Тримейн продължи да отпива от виното.

- Сигурна съм, че ще измислиш нещо, скъпа. В края на краищата ти си дъщеря на майка си. Очаквам нещо истински ужасяващо и легендарно от пъкления ти кроеж. Нещо, което ще остане в историята - заяви лейди Тримейн и й върна изложението на кроежа. - Ако искаш, ще ти дам минутка да помислиш за идеи.

Мал сведе очи към първоначалната си идея. В първия момент се наежи от критиката. Не искаше да я слуша.

Какъв беше проблемът с този кроеж? Беше си зло, чисто зло. И беше зловреден. Да изтормозиш принцеса не беше хубава постъпка. Щеше да накара Иви да си плати, нали?

Ами идеята за вендета? Това си беше класически пъклен кроеж, нали така?

Класическо злодейство! Какво му беше лошото?

На Мал й се дощя да смачка листа на топка. Нямаше време за това. Имаше си други проблеми... като начало майка й и Окото на дракона, глупавия й скиптър...

Я чакай малко.

Какво каза майка ми за Окото на дракона?

Който докосне скиптъра, ще бъде сполетян от проклятие, което ще го приспи за хиляда години.

Злодеида бе проклела кралството на Аврора да заспи само за сто години, след като Спящата красавица убоде пръста си на вретеното. А това проклятие можеше да те приспи за хиляда години.

Подобна идея бе точно десет пъти по-злостна от тази на майка й, освен ако не бъркаше числата. При всички случаи много по-злостна. Плюс-минус няколко нули.

Може би все пак трябваше да тръгне да търси скиптъра.

А пък ако някак си в хода на приключението се случеше Иви да докосне Окото на дракона...

Е, това щеше да е най-ужасяващият, най-злият пъклен кроеж, който Островът някога щеше да види. Две в едно! Не, три в едно...

Щеше да елиминира принцесата, да спечели уважението на майка си и да излезе начело в училищната надпревара за пъклени кроежи с един-единствен удар.

Лейди Тримейн бе права. Всички дребни мръсни номерца, които планираше да изиграе на Иви, бледнееха пред това. Ако Мал приспеше Иви за хиляда години... ами имаше ли нещо по-лошо от това?

Или по-точно - някой по-лош?

- Сетих се! - извика Мал, скочи от стола си и се хвърли на врата на лейди Тримейн въпреки гласа на разума (и дъха на учителката). - Нещо толкова пъклено, колкото никой досега не е виждал и никога няма да види!

- Великолепно, дете мое! Толкова се радвам, че си така озлобена - подсмъркна лейди Тримейн и вдигна кърпичка към очите си. - Вдъхваш ми надежда за бъдещето. Само една забележка имам. Какви са тези прегръдки?

Мал се усмихна тържествуващо. Дори лигавата прегръдка не можеше да развали настроението й. Нямаше търпение да започне да прилага плана си. Злото не чакаше.

Мозъкът й защрака по-бързо.

Не можеше да тръгне да търси скиптъра сама. Ако щеше да търси игла в купа сено, тоест Окото на дракона из Острова, щяха да й трябват слуги, нейни собствени помощници, точно като на майка й. Щеше да се наложи да сформира ударен отряд, а и щеше да е по-лесно да придума Иви да тръгне с нея, ако е част от група.

Но откъде да намери слуги? Естествено, децата на Злодеидините слуги винаги бяха на разположение. Само че тези глиганоподобни момчета смърдяха ужасно. Ако вземеше гоблини и чакали, кой щеше да обслужва злодеите в „Помийната яма"? А и както бе отбелязвала и по-рано, тя не говореше гоблински. На всичкото отгоре майка й не спираше да мърмори колко са били безполезни по време на мисията за проклетисване на Спящата красавица.

Без тях.

Мал трябваше да намери собствен отбор. Собствен екип от десни ръце и една специална помощничка.

Откъде да започне?

Ще й трябва някой, който познава Острова като петте си пръста - и на двете ръце, и на краката.

Някой, на когото може да се разчита, ако ги сполети нещо лошо, защото самият той е страшно лош.

Някой, който знае как да намира това, което му трябва.

Просто трябваше да го убеди да тръгне с нея.

Може би щеше да се съгласи, ако му предложеше някаква награда или нещо подобно.

Беше се свечерило, когато тя излезе от училището и тръгна право към магазина за стоки втора употреба на Джафар.