Островът на изгубените

22. Мостът на гаргойлите

До момента всеки етап от приключението се беше сторил на Карлос малко по-авантюристичен, отколкото очакваше.

Това прозрение би могло да е проблем за средния учен, който не обича да прави обиколки на подземните гробници и предпочита да стои в лабораторията. Вярно, на Карлос му бе прилошало по време на пътуването до Острова на обречените, но не беше повърнал.

Погледнато от тази страна, той бе доказал, че е по-смел, отколкото някой би предположил.

Поне така си каза самият Карлос.

После си каза, че се е справил по-добре от всеки друг в класа му по съмнителни науки. Изсмя се на глас, когато си представи вечния си враг по този предмет на свое място, което накара Джей да го сбута и да го попита дали пък не приема идеята за лудия учен прекалено буквално.

- Не съм луд - увери Карлос спътниците си. Въпреки всичко съзнателното усилие да не повърне в бушуващото море бе изцедило запасите му от изтощителна решимост и когато четиримата най-сетне се озоваха на твърда земя, и то отвъд гората от тръни, Карлос искрено се зарадва, като съзря пътека, водеща към тъмния, извисяващ се над тях замък на хълма.

Добрият стар прахоляк и камъчетата по пътеката никога не му бяха изглеждали толкова привлекателни.

Докато не започна да вали, при което прахът се превърна в кал, а камъчетата станаха хлъзгави.

Е, поне не беше море, успокояваше се Карлос. Вероятността да се удавиш насред кал и камъни бе нищожна.

Освен това изобретението му пиукаше на равни интервали, а сензорната му лампичка светеше по-ярко и по-начесто с всяка стъпка, която ги приближаваше до замъка.

- Окото на дракона със сигурност е там - възкликна Карлос с въодушевлението на учен, провеждащ важен експеримент. - Ако машината не греши, значи отчита огромен прилив на електрическа енергия. Ако в купола има дупка, магията вероятно изтича насам, но не като на Острова на изгубените.

- Може дупката да е над това островче - предположи Иви.

- Да, и аз го усещам - кимна Мал, без да спира да върви нагоре по пътеката. - А вие?

Тя спря и ги изгледа, заслонила с ръка очите си от дъжда.

Карлос я погледна с изненада.

- Какво да усещаме? Това ли? - той вдигна машината и тя започна да пиука в лицето й. Мал се стресна и отскочи, а Джей се засмя.

- Опа - рече Карлос. - Ето, това имах предвид. Има прилив на енергия.

Мал изглеждаше засрамена.

- Не съм сигурна. Може и да си въобразявам, но имам чувството, че някъде има магнит, който ме дърпа към крепостта.

- Много зловещо - изкоментира Иви и спря, за да избърше потта от челото си с крайчеца на пелерината. - Все едно съдбата ти буквално те призовава.

- Ами - започна Карлос, - не е точно така. Ако буквално я призоваваше, щяхме да чуем как я зове.

Джей се засмя.

Иви го изгледа на кръв.

- Добре. Буквално я дърпа като магнит, обаче не точно, защото, нали се сещаш, говорим за съдба. Сега доволен ли си?

- Буквално ли? - Карлос вдигна вежда.

Джей пак се разсмя, което накара Карлос да се почувства щастлив, макар да не можеше да обясни дори на себе си точно защо.

- Вие не усещате ли? - попита Мал нервно. Никой нищо не каза, затова тя въздъхна и пак обърна глава към калната пътека.

Тъкмо бяха свили в поредния рязък завой на пътеката, когато Мал се подхлъзна и падна, запращайки малка лавина от камъни надолу.

- Оооо! Ох! - изпищя тя, размахала ръце. Тъмните камъни бяха толкова мокри от дъжда, че не можеше да се изправи, непрекъснато се хлъзгаше обратно на земята.

Иви я хвана, преди да се свлече надолу по калната пътека с главата напред. Двете момичета залитнаха назад към Джей, който почти събори вървящия зад него Карлос.

- Хванах те - каза Иви и помогна на Мал да се изправи.

- Да, а аз хванах и двете - допълни Джей.

- Което е супер за всички освен за мен - заяви Карлос, който с последни сили държеше машината си в една ръка, докато с другата подпираше Джей. - Човекът праг.

- Определено не съм обута подходящо за такива ситуации - констатира Иви и погледна краката си намръщено.

- Трябват ни плавници, не обувки. От дъжда цялата пътека стана на кална река. Май ще е по-добре, ако всички се хванем за ръце - предложи Джей. - Ще се движим по-добре, ако си помагаме.

- Ти наистина ли каза това, което каза? - Мал поклати глава. Беше отвратена. -Защо да не запеем и песни, за да поддържаме духа си, а после да си направим кюфтета от кал и накрая да се преместим в Аурадон, така и така сме почнали?

- Стига де, Мал - Карлос се опита да сдържи усмивката си. Знаеше, че от всички Мал има най-голям проблем с положителните неща заради майка си.

- Да имаш по-добри предложения? - попита Джей, засрамен.

- Ако искаш да ме хванеш за ръката, можеш просто да помолиш - подкачи го Иви и му подаде ръка, палаво размърдала пръсти.

- Ами, ами - Джей й намигна. - Така ли било?

Иви се засмя.

- Спокойно, Джей, сладък си, но крадците не са по вкуса ми.

- Спокоен съм - каза той и я хвана здраво за ръката. - Просто нямам желание за кални бани точно днес.

- От физична гледна точка идеята е добра. Втори и трети закон на Нютон -обясни Карлос с успокояващ и авторитетен глас - или поне така се надяваше. -Сещате се, инерция и сила, и т.н.

- И аз мисля като него - кимна Джей и протегна ръка към Мал.

Карлос го гледаше и се чудеше дали флиртува с Иви и дали Мал затова изглежда бясна. Не. Мал и Джей се караха като брат и сестра. А Джей и Иви се опитваха да скрият факта, че се страхуват. Джей му беше казал, че смята Иви за сладка, но я приема като Мал, което значеше че му е напълно безразлична. Карлос си помисли, че ако момичетата им бяха сестри, Мал щеше да е дразнещата, вечно недоволна сестра, а Иви щеше да е красавицата манипулаторка. А пък ако Джей му беше брат, щеше да е от братята, които или ти се подиграват, или те бият, стига да не са заети да ти крадат нещата.

Колкото повече мислеше за това, толкова повече се убеждаваше, че не е толкова лошо да си единствено дете.

- Хайде, Мал, просто я хвани. Даже Нютон е съгласен - насърчи я Джей и размърда пръсти към Мал, без да отпуска хватката на другата си ръка върху тази на Иви.

Мал се предаде с въздишка и го хвана след кратко колебание. После самата тя протегна ръка към Карлос, който я хвана, сякаш се давеше, тъй като беше по-добре запознат с физиката от останалите.

Тромаво, стъпка по стъпка, четиримата тръгнаха напред. Бутаха и дърпаха, помагаха си да си проправят път по калната пътека. Ръцете им се изпотиха, а краката им бяха в кал до глезените и умираха от студ.

Не след дълго пътеката отново зави, след което тъмните дъждовни облаци се разделиха на две над главите на пътешествениците, а пред очите им се разкри неочаквана гледка: нещо, наподобяващо дълъг и тесен каменен мост, полускрит от мъгла и увиснал над бездна точно пред тях.

- Прекрасен е - каза Иви и потръпна. - По особено ужасяващ начин.

- Мост като мост - рече Карлос и вдигна кутията си. - Но определено се налага да минем по него. Вижте...

Светлината мигаше толкова ярко, че беше покрил сензора с ръка.

- Ха - измърмори Джей.

- Не е мост като мост - каза Мал тихо, загледана в сивата конструкция. - Това е нейният мост. Мостът на Злодеида. И ме дърпа напред. Трябва да го прекося. Иска да мина от другата страна.

- Не мостът ме притеснява - обади се Карлос, загледан в далечината. - Вижте!

Отвъд моста и мъглата черният замък се издигаше върху каменен постамент.

Единственият начин да стигнат до него бе, като минат по моста. От всички други страни се извисяваха непристъпни зъбери.

Самият замък изглеждаше крайно заплашителен, като място, което сякаш не желае някой да стигне до него.

- Това е - прошепна Мал. - Това трябва да е Забранената крепост.

Най-мрачното място на този мрачен остров - старото леговище на Злодеида и неин наследствен дом.

- Сладко - изкоментира Джей. - Адски шантава колибка.

Иви гледаше крепостта и непрекъснато трепереше.

- А аз си мислех, че само в нашия замък става течение.

- Не мога да повярвам, че го намерихме - Карлос местеше поглед от машината си към замъка и обратно. - И не мога да повярвам, че е бил толкова близо до Острова през цялото време.

Очите на Мал бяха потъмнели, а изражението й бе непроницаемо. „Изглежда почти зашеметена", помисли си Карлос.

- Предполагам, че това обяснява дъжда. Забранената крепост се крие под покров от мъгла и дъжд. Нещо като ров, но във въздуха.

Карлос огледа въздуха наоколо.

- Ама разбира се, точно така е. Защйтен механизъм, вграден в атмосферата.

- Сигурна съм, че майка ми го е създала, за да държи надалеч неканените гости.

Не завърши мисълта си, затова Джей го направи.

- Което, както знаем, значи всички.

Карлос направо не можеше да откъсне поглед от черната кула на скалата. Нищо чудно, че жителите на Острова на изгубените бяха предупредени да не пристъпват насам. Крепостта беше най-яркото доказателство за силата на злодейството, на мрачината и подлостта.

Мракът на Злодеида.

Това не беше просто някакво си зло. Постройката, която се извисяваше пред тях, бе символ на най-зловещия мрак в приказното царство, неразделна част от повечето приказки.

Карлос изведнъж го усети - онова магнитно привличане, което Мал се опита да им опише. Усещаше как тупти във въздуха, в камъните под краката им. Дори ако магията вече не участваше в уравнението, тук имаше сила и история.

- Усещате ли? - Карлос вдигна вибриращата си ръка във въздуха.

- И аз вибрирам - рече Иви и вдигна един камък от пътеката. Той затрепери в ръката й.

- Съдба - заяви тя с драматичен глас.

Джей посочи светкавицата, проблеснала в същия момент над кулата на крепостта.

- И аз усещам. Май е време.

Мал не продума. Взираше се в замъка.

- Чакай сега. Не бързаме за никъде - каза Карлос. - Трябва да действаме правилно, иначе... - не довърши изречението. Само сви рамене.

После улови погледа на Мал и разбра, че и тя се чувства по същия начин.

- Вижте - рече Джей и дръпна няколко лози от гъсталака, който покриваше каменните стъпала, водещи към началото на моста. Хвърли ги на земята.

- Какви са тези отвратителни, грозни създания? - Иви направи гримаса. - Не, благодаря. Аз ще си остана от тази страна.

Сега, когато лозите ги нямаше, те видяха, че по продължение на целия мост са наредени древни каменни водоливници във формата на чудовища - гаргойли. От двете страни на входа стояха крилати грифони, които гледаха злостно надолу, към мястото, където стояха четиримата пътешественици.

- Разкош - изкоментира Джей.

Карлос гледаше втренчено. Не само Мал можеше да види присъствието на майка си във всеки камък наоколо. Статуите се хилеха точно като Злодеида - с широко разтеглени усти, пълни с остри зъби.

Мал ги гледаше, без да помръдне.

В следващия миг Карлос си даде сметка, че е уплашена до смърт.

- Мал?

Тя не отговори.

„Не може да се справи сама", помисли си Карлос. „Никой от нас не може. Както си помагаме да не паднем в калта. Просто физика, ако се замислиш. Наука."

После обаче Карлос се опита да не мисли за това, защото сърцето му биеше толкова силно, та реши, че всички ще го чуят. За да се успокои, започна да си казва наум периодичната таблица на химичните елементи. Атомните числа и броят електрони винаги му помагаха в моменти на напрежение, отдавна го беше открил.

Колкото повече числа изреждаше, толкова по-лесно местеше краката си.

Това и правеше.

Карлос стъпи на първия камък от редицата, която водеше към моста. В момента, в който докосна камъка, гаргойлите от двете им страни размахаха крила.

- Леле! - възкликна Джей.

- Не - рече Иви. - Просто... не.

- Как е възможно? - почуди се Джей. - На Острова няма магия.

- Дупката в купола - напомни му Карлос. - Явно е съживила замъка или нещо подобно, като химическа реакция.

Изглеждаше смислено: не само Диабло е бил съживен, а и целият замък.

Карлос направи още една крачка и още една, и застана на самия ръб на моста.

Мал, Иви и Джей вървяха след него.

Каменните създания се съживяваха с ръмжене, а мостът затътна под тях. Ужасяващите очи на грифоните светнаха в зелено и осветиха мъглата наоколо. Погледите им се насочиха към четиримата натрапници и ги обляха в светлината си като прожектори. Гаргойлите изправиха превитите си гърбове и станаха двойно по-високи.

„Иви е права", каза си Карлос. Наистина бяха грозни, с криви зъби и раздвоени езици. Не можеше да откъсне поглед от страховитите муцуни.

- Може би е остатъчна магия от времената преди купола - предположи той. -Каквато и да е причината, сигурно е част от същата сила, която съживи Диабло.

- Същата сила? - Мал изглеждаше като омагьосана. - Имаш предвид силата на майка ми?

- Или същата електромагнитна вълна - Карлос се замисли за последния час по съмнителни науки. - Вече не знам как да ги различавам.

Джей преглътна нервно, когато един от гаргойлите се приведе напред, сякаш всеки момент щеше да скочи върху Карлос.

- Точно сега си мисля, че разликата няма значение - обяви Джей.

- Кой е там? - изтътна гласът на гаргойла, който стоеше вдясно от Карлос.

- Не може да минете - додаде онзи вляво.

- Така ли? Кой казва? - Карлос направи крачка назад, последван от останалите трима. Спогледаха се нервно, почудиха се какво да правят сега. Не бяха подготвени за гаргойлите, не очакваха сблъсък. Задачата се оказа по-трудна, отколкото очакваха, може би дори невъзможна.

Само че това нямаше значение. Даже Карлос знаеше, че вече няма връщане назад.

- Размърдайте се, грозотии! - изкрещя Мал иззад гърба му. После изгледа грифоните кръвнишки. - Иначе аз ще ви накарам!

Гаргойлите изръмжаха, изкривиха муцуни в гримаса и размахаха крила заплашително.

- Други предложения? - Карлос погледна, притеснен през рамо. - Нямаме оръжия, нямаме магия. С какво ще се бием? Освен това как ще се бием с тези каменни същества?

- Трябва да има начин - настоя Мал. - Трябва да минем! - изкрещя пак. -Пуснете ни!

- Да, ама не ми се вярва това да има ефект - въздъхна Иви.

Гаргойлите втренчиха злите си светещи очи в децата, оголиха зъби и пак запляскаха с криле.

- Не може да минете - повториха отново в един глас и в същия момент плътните сиви облаци, заобикалящи моста, се разделиха и разкриха дупка насред моста. Дупка, дълга повече от десет метра, под която нямаше нищо освен въздух.

Мостът беше счупен, непроходим.

- Страхотно - рече Джей. - Хубаво. Не ми пука. Може ли вече да си вървим?

Останалите се втренчиха в дупката.

Карлос призна пред себе си, че Джей вероятно е прав.

Нямаше начин да стигнат до крепостта. Бяха дошли чак до тук и се бяха провалили. Дори да минеха покрай гаргойлите, нямаше да могат да прекосят моста, защото мост нямаше. Положението беше безнадеждно. Приключението бе свършило още преди да започне.

Карлос отстъпи назад и забеляза нещо гравирано на камъните край началото на моста. Той седна и го прочете.

- Какво пише? - попита Мал и приклекна до него.

Той избърса мръсотията и мъха и разкри изречение, което гласеше: „Който иска да премине моста, трябва да спечели правото за това."

- Супер. Какво е това, инструкции ли? - Мал огледа останалите. - Какво значи? Как ще си спечелим правото да минем?

Иви поклати глава и отново огледа гаргойлите и дупката в моста.

- Не знам, Мал. Май не сме си спечелили каквото и да било до момента.

- Освен това сме нарушители - добави Джей.

Иви се намръщи.

- Мисля, че трябва да се върнем. Може би мостът е бил разрушен, може да си е стоял така години наред. Може би вече никой не минава по него.

- Не. Тези думи трябва да значат нещо. Само че дали е загадка, или предупреждение? - почуди се Мал. Тя погледна дупката в моста, разбута останалите и тръгна напред. Беше решена да отговори на въпросите си.

- Какво правиш? - извика след нея Карлос. - Мал, чакай! Не мислиш разумно.

Само че тя не можеше да чака и нямаше да спре.

Той отстъпи назад, Джей и Иви застанаха от двете му страни.

- Давайте след нея - каза Карлос. - Дръпнете я от дупката, преди да падне. Това е безумие.

Джей кимна и тръгна след Мал.

- Колко жалко - каза Иви. - След като стигнахме до тук.

- Знам. Но половин мост е все едно никакъв мост - продума Карлос. Сложи машината си на земята и я изключи. За да не чува пиукането. Звукът от сензора, който беше поредното доказателство колко близо бяха, само влошаваше нещата.

В момента, в който Карлос изключи машината, светлината в очите на гаргойлите помръкна. Призрачният зелен блясък сякаш се отдръпна към вътрешността на каменните им глави.

- Чакай, ти да не би...

Карлос не можеше да повярва на очите си.

- Да не съм изключил чудовищата? Май да.

Той викна към Мал, която в момента стоеше заедно с Джей на няколко стъпки от дупката в моста:

- Те са като звънци, Мал! Когато се опитваме да минем, се включват, а ако си тръгнем, се изключват!

- Значи и те са защитен механизъм, така ли? - Иви не изглеждаше убедена.

- Може би - Карлос огледа моста внимателно. - Всичко е възможно. Поне така започвам да си мисля.

Мал се върна тичешком.

- Вероятно всичко е изпитание. Вижте - тя се доближи до гаргойлите и очите им отново светнаха.

- Задайте ми въпросите си! - извика тя към пазителите на моста. - Нека спечелим правото си да минем.

Гаргойлите обаче не й отговориха.

- Може би не ги включваш правилно - предположи Иви.

- Май просто си губим времето - отсече Джей.

- Не е така - възрази Мал и го изгледа умолително. - Това е замъкът на майка ми. Открихме го. Трябва да има начин да влезем. Виж надписа в камъните -сигурно е някакво изпитание.

Джей каза:

- Според Карлос те са като звънци. Но може и да не са. Ами ако са като алармена система? За да ги изключим, ни трябва кодът - той сви рамене. - Така де, аз това бих направил, ако се опитвах да вляза в къща с алармена система.

„Кой, ако не той ще знае", помисли си Карлос.

- Е, какъв е кодът? - Мал се обърна пак към гаргойлите със святкащи очи. -Казвайте, идиоти такива!

Тя се изпъна и заговори с глас, който Карлос познаваше добре. Така му говореше Круела, а Злодеида говореше по този начин на слугите си от балкона на замъка. Карлос се впечатли. Никога не бе виждал Мал толкова да прилича на майка си.

Мал не питаше гаргойлите, тя им заповядваше.

- Това е замъкът на майка ми, а вие сте нейни слуги. Ще направите каквото кажа. ЗАДАЙТЕ СИ ГАТАНКАТА И НИ ПУСНЕТЕ ДА МИНЕМ! - заповяда тя, а целият й вид говореше, че си е у дома - може би за пръв път в живота си.

Защото, както виждаха останалите, бе точно така.

Измина една секунда.

Мъглата се виеше наоколо, някъде в мрака грачеха гарги, а от далечните прозорци на замъка се излъчваше зелена светлина.

- Карлосссссс - изсъскаха гаргойлите отново в един глас, което ги правеше още по-зловещи. - Доближи ссссссссе.

Когато чу името си, Карлос пристъпи напред, ужасен.

- Защо аз?

- Може би защото ти пръв стъпи на моста. Затова алармата е настроена на честотата на Карлос - Джей се почеса по главата. - По-добре ти, отколкото аз, човече.

- Време е да научим кода - кимна Мал. - Ще се справиш, Карлос.

Гаргойлите отново засъскаха.

- Карлоссссссс. Първи въпросссссссс...

Карлос си пое дъх. „Точно като в училище", помисли си той. Обичаше училището. Обичаше да отговоря на въпроси, които имаха отговор, нали? А това беше просто поредният въпрос. И той трябваше да му отговори.

Едва бяха завършили гатанката и мостът започна да тътне и да се тресе под краката им.

- Карлос! - изпищя Иви и се олюля, опитвайки се да запази равновесие.

- Какво? - Карлос прекара пръсти през косата си. Мозъкът му пламна от напрежение.

„Мастилото е черно. Снегът е бял. Кое е червено и твърдо, и меко? Пържола? Кой обича пържоли? У нас отдавна не сме яли, като се замисля. И какво общо има това с мен?"

- Отговори на въпроса! - подкани го Мал. Светлината в очите на гаргойлите отново започна да избледнява.

- Това е... - започна Карлос, за да печели време. Не можеше да се сети.

Черно. Бяло. Петна. Червено. Обичано. Загубено.

- Кученцата. Кученцата на майка ми, далматинците. Всичките сто и един. Всичките обичани и всичките загубени от нея - той вдигна очи към каменните муцуни. - Макар да ми се струва, че по въпроса с обичането може да се поспори.

Мълчание.

- Поименно ли трябва да ги изброя? Защото, кълна се, мога да го направя до последния - той отново си пое дъх. - Понго. Пердита. Пач. Лъки. Роли. Поли. Фрекълс. Пепър...

Когато приключи с изброяването, мъглата около моста отново се сгъсти. Карлос въздъхна.

Не беше успял.

- Чакай! - каза Мал и посочи мястото, където мъглата бе най-гъста. - Става нещо.

Сивата мъгла се раздели на две и разкри нова част от моста, част, която преди я нямаше.

Гаргойлите се разделиха и четиримата тийнейджъри хукнаха по моста към току-що появилото се парче, където зачакаха втория въпрос.

- СЛЕДВАЩАТА ГАТАНКА! - заповяда Мал, а отнякъде се появи бурен вятър и се изви около тях. Карлос започна да си мисли, че мостът си има няколко начина да се отърве от натрапници. Преглътна.

Трябваше да побързат.

По-точно, той трябваше да побърза.

- Карлосссссс. Ссассссследващият въпросссссс.

Той кимна.

Това изсъскаха гаргойлите в един глас и се извърнаха към децата, насочили ноктестите си лапи. Мускулите им потръпваха, а опашките им биеха във въздуха. Изглеждаха готови за скок.

За пореден път мостът затрепери под краката им.

- Целувката й е смърт - повтори Карлос. - Трябва да е нещо за майка ми. Това ли е отговорът? Круела де Вил?

Мостът се затресе по-силно.

Грешен отговор.

- И все пак е за майка ти! - каза изведнъж Иви. - Роза във виелица, отворена рана... целувка... Гатанката е за цвета на червилото й! Любимото червило на Круела!

Карлос беше изумен.

- Сериозно ли?

- Червено петно, забрави ли? Нещо, което си слага. О, знам кое е! - възкликна Иви. - Отговорът е „Череши в снега". Това трябва да е, този сезон е много популярно. Тоест, ако съдим по изхвърленото на боклукчийските баржи.

Мал завъртя очи.

- Не мога да повярвам, че знаеш такива неща.

Вятърът отново задуха силно и четиримата се хванаха здраво за ръце, за да не паднат. Притиснаха и рамене и се приведоха срещу напора му.

Иви изруга.

- Не е ли „Череши в снега"? А бях сигурна че е то. Яркочервено с лек розов нюанс. Не, чакайте, чакайте.... нямаше розов нюанс, по-тъмно беше. По-червено. „Истинско червено", както го нарекоха списанията. Как беше... „Скреж и пламък?" Не! „Огън и лед"! Това е! Червилото на Круела е „Огън и лед"!

Гаргойлите замряха, очите им все така светеха. Застинаха на място, а мъглата още веднъж се сгъсти около моста, после избледня и разкри втора нова отсечка.

Карлос се успокои. Джей нададе радостен вик и дори Мал тупна Иви по гърба, когато тръгнаха напред.

Още един отговор и пътят пред тях щеше да е чист.

- Задайте последната гатанка! - заповяда Мал.

Гаргойлите добиха лукав вид.

- Карлоссссссс. Посссссссследен въпроссссссссс.

Той кимна.

Мал му отправи окуражителен поглед.

„Хайде, за последен път."

Създанията съскаха в един глас и в момента, в който завършиха гатанката, тръгнаха към четирите деца с оголени зъби, наострени нокти и размахани криле. Гаргойлите щяха да ги разкъсат на парченца, ако Карлос отговореше грешно, вече и четиримата го осъзнаваха.

Карлос трябваше да отговори правилно, не само за да минат по моста, а и за да оцелеят.

- „Тъмно е сърцето й"... сигурно имат предвид Злодеида, нали? - обърна се той към Мал. - Но може да е за майката на всеки от нас.

- Моята майка няма единствена любов. Майка ми не обича нищо и никого! Дори мен! - каза Мал с болка в очите, която Карлос познаваше твърде добре.

- Мен не ме гледайте. Аз даже нямам майка - включи се Джей.

- Красотата! - викна Иви. - Това е единствената любов на моята майка. Знам... банално е.

Гаргойлите обаче не проявяваха интерес към думите им. Продължиха да напредват към тях през мъглата със свистящи опашки.

- Коя Е ЕДИНСТВЕНАТА й ЛЮБОВ? - повториха те и изгледаха поред Иви, Карлос, Мал и Джей.

- Баща ми? - пробва Мал.

Карлос поклати глава. Ако Злодеида имаше нещо общо с Круела, то тя сигурно мразеше бащата на Мал със страшна сила. Круела бе забранила каквито и да е въпроси за неговия баща, независимо колко любопитен беше Карлос, независимо колко много искаше да научи повече за баща си. Ако питаха Круела, Карлос беше само неин и ничий друг. Злодеида сигурно беше същата.

Гаргойлите почти ги бяха достигнали. Бяха по-високи, отколкото първоначално бе сметнал Карлос, може би около триметрови. Бяха огромни, а от тежестта им мостът скърцаше при всяка тяхна стъпка.

Карлос помисли, че този път периодичната таблица няма да му помогне.

- Коя Е ЕДИНСТВЕНАТА й Любов? - потретиха въпроса си гаргойлите и разпериха ципестите си криле. Когато те се срещнаха, мъглата се завихри над чудовищата.

- Окото на дракона? - пробва пак Мал. - То е единственото, което интересува моята майка.

- Да е най-красива на света! - извика Иви. - Ако не тя, тогава аз!

Джей само сви рамене.

- Аз не мога да помогна. Съмнявам се, че отговорът ще е Джафар, Пижаменият принц.

Първо им се стори, че гаргойлите клатят глави отрицателно, но в следващия момент Карлос си даде сметка, че движението е заради клатенето на моста.

Всичко скърцаше и стенеше, а гаргойлите почти ги бяха достигнали. Зъбите му затракаха. Иви загуби равновесие и се хлъзна на ръба на моста, но Карлос успя да я хване. Джей се вкопчи в една полусрутена подпора и протегна ръка към Карлос, за да не изпусне Иви.

- Бързо! Някой да измисли отговор - изпъшка Джей. - Няма да издържа още дълго.

Иви изпищя, разлюляна над бездната, а Карлос се вкопчи по-здраво в синята й ръкавица, която започна да се изхлузва от ръката й пръст по пръст.

- МИСЛИ, МАЛ! Какво обича Злодеида? - кресна Карлос. - Трябва да обича НЕЩО!

- КОЯ Е ЕДИНСТВЕНАТА й ЛЮБОВ? РАЗГАДАЙТЕ ЗАГАДКАТА ИЛИ ПОЛЕТЕТЕ КЪМ МРАКА - изсъскаха гаргойлите.

- Диабло? - изкрещя Мал. - Да не е Диабло?

В отговор мостът се разлюля под краката й и Мал се плъзна към ръба, като само по чист късмет успя да се хване за Джей, който сега държеше всички. Цялата крепост се тресеше. От външните й стени заваляха камъни, а кулите така се разлюляха, че едва не се срутиха върху главите им.

Мостът все така се люлееше.

- Чакайте! - викна Джей. - Хора! Нямат предвид Злодеида! Все още говорят за Круела! Бързо, Карлос, коя е единствената й любов?

Карлос не беше в състояние да мисли. Прекалено много се страхуваше. Даже не можеше да изговори цяло изречение. На всичкото отгоре отговорът го плашеше още повече.

Може би именно затова беше сбъркал при първия си опит.

„Не мога да понеса да го кажа на глас."

Гласът на Джей отекна във въздуха.

- КАРЛОС! КОЯ Е ЕДИНСТВЕНАТА ЛЮБОВ НА МАЙКА ТИ?

Трябваше да каже.

Така или иначе, отдавна знаеше, че е истина.

Понякога, като например този следобед, си помисляше за малко, че има предвид него, но заблудата не траеше дълго.

Защото тя никога нямаше предвид него.

Нито веднъж. Никога.

Карлос отвори очи. Трябваше да каже, и то веднага.

- КОЖИТЕ! КОЖИТЕ СА ЕДИНСТВЕНАТА й ЛЮБОВ! - изкрещя той. Тя го повтаряше през цялото време. И този следобед го бе казала - пред всички.

- Единственото нещо, от което се вълнува майка ми, е глупавият й дрешник с глупавите й кожени палта. Но вие това го знаете.

Това бе истината и като всяка истина имаше сила.

След секунда четиримата се озоваха от другата страна на моста с гаргойлите и всичко отново стана нормално. Нищо не се клатеше и люлееше, никой не бе застрашен да падне от моста, а гаргойлите отново се вкамениха.

Макар Карлос да бе готов да се закълне, че един от гаргойлите му намигна.

Засега бяха в безопасност.

- Добра работа - похвали го Мал, която се бе запъхтяла. - Добре, а сега накъде? Карлос, все още разтреперан, погледна пиукащата кутия в ръцете си.

- Насам.