Островът на изгубените

18. Имало един сън

Майка й бе знаменита красавица в страната на знаменитите красавици, така че не беше изненадващо, дето принцеса Одри, дъщеря на Аврора, бе надарена със същия мелодичен глас, прекрасна гъста коса, лебедова шия и дълбоки, тъмни очи, които можеха да удавят всеки принц в топлата си прегръдка.

Като котка, подушила валериан, или като остров, пълен със злодеи, усетили полъх на магия, никой млад принц не би могъл да устои на подобен бляскав, слънчев чар. Ако трябва да бъдем точни, принцеса Одри, също като майка си преди, бе именно онзи тип принцеса, който създаваше на принцесите принцесната им репутация чак до последната къдрица с идеална форма и до последното искрящо кристалче по роклята.

И така, именно при принцеса Одри отиде принц Бен на следващия ден, за да си поближе раните и да потърси утеха след катастрофалната среща на Кралския съвет - точно като котенце, подушило валериан.

- Пълен хаос - каза й той, докато се разхождаха из градината на Вилата, наричана също Младоженската вила - четиридесетстайния дворец на Аврора и принц Филип, за който крал Хюбърт бе заявил, че ще е временна вила на младото кралско семейство.

- Вила ли? - бе попитала Аврора. - Вила за почивка? И кой си представяш, че ще си почива в нея? Сточленно семейство?

Кралят не бе останал доволен от забележката, но Аврора беше скромно момиче и беше живяла под името Горска роза осемнадесет години в горска къщурка, така че дворецът й се струваше повече от достатъчен за семейството й (и минимум един-двама гиганти, отбили се на гости на път за другаде).

- И какво ще стане сега? - попита Одри, така очарователна с цвете в косите. Естествено, то случайно бе с цвета на копринения й корсаж, а именно пепел от рози. - Едва ли дори от принц може да се иска да прави всичко както трябва от първия път.

„Лесно ти е на теб да го кажеш", помисли си Бен.

На рамото на Одри кацна гугутка и загука сладкогласно. Одри протегна тънкото си пръстче към нея и гугутката докосна връхчето му с човчица. Бен се хвана, че се оглежда за кралския портретист.

После въздъхна.

Някак си дори видът на красивата му приятелка не беше в състояние да оправи настроението му.

- Татко казва, че трябва да организирам друга среща, за да оправя нещата. Разочарован е, разбира се, и се наложи да прати кошници с любимите си сметанови пасти на всички присъствали, за да ги успокои, така че не е в най-доброто си настроение. Нали знаеш колко обича сметановите пасти.

- С глазура или без? - попита Одри. - С боровинки или с шоколадови парченца?

- И от двата вида - отвърна Бен и пак въздъхна. - По повече от дузина от всеки вид. Мама смята, че това е единственият начин да ги умиротвори, макар татко да не беше особено доволен, че се налага да се раздели с толкова много от любимите си сладкиши.

- Наистина са вкусни - усмихна се Одри. - А и няма човек, който да не обича сладкиши.

На Бен му се щеше Одри да прояви повече разбиране, но нейният живот бе вълшебен от самото начало, тъй като тя бе дъщеря на двама всеотдайни родители, особено Аврора, която бе отделена от майка си много рано и бе принудена да прекара най-важните години от живота си в дома на три феи, вечно под заплахата на смъртоносно проклятие.

- Моята дъщеря никога няма да изпита друго освен любов, красота, мир и радост - бе заявила Аврора. И приложи казаното на практика. Не беше трудно да се досети човек защо Одри не може да влезе в положението на Бен и да разбере как би могъл да разочарова родителите си. Тя никога не бе разочаровала своите.

„И никога няма да ги разочарова", помисли си той.

Като почти всички и всичко останало в Аурадон, Одри бе безкрайно очарователна, нежна и възпитана, и ако Бен трябваше да бъде честен, безкрайно скучна. Имаше и други цветове освен розовото и тюркоазеното. Имаше и животни, които обичаха да правят и други неща, освен да гукат и да се гушкат. Сигурно имаше и други теми за разговор освен рокли и градини, балове и каляски, без значение колко забележителен е цветът на най-новите колесници.

Нали?

- Аз даже не разбирам от какво толкова са разстроени помощниците - каза Одри. - Толкова са сладки и всички ги обичат. Защо си занимават главите с неща като заплати и работно време, и... - тя спря, за да потръпне - кредити?

Погали гугутката.

- Това изобщо не са приятни неща.

Той я изгледа.

- Не знам точно. Преди не съм мислил за тях, но сега не мога да мисля за нищо друго. Никога не съм предполагал, че някой в Аурадон живее като нас - в замъците ни, с прислугата. С копринените чаршафи и закуски на поднос в леглото, и розовите градини.

- Аз обичам розови градини - усмихна се Одри. - Обичам и онези с храсти, подрязани във формата на различни сладки същества.

Тя се засмя на приятната мисъл, а гугутката на рамото й отвърна с гукане.

- Казаха, че съм груб - оплака се той. - И са прави.

- Слоновете са ми любимите. С мъничките си сладки хоботчета.

- Но нямах избор... Те изобщо не ме чуваха. И казаха, че съм изгубил самообладание - Бен наведе глава, засрамен от сцената, която бе предизвикал.

- Но и хипопотамите са много хубави. Такива чудесни зъби имат. Това е голям талант наистина, да можеш да подкастриш храст във формата на хипопотам. Не мислиш ли?

- Да, но на срещата...

Одри отново се засмя. Сякаш вълшебни камбанки звъннаха във въздуха. Тогава Бен осъзна, че тя не е чула и дума от това, което е казал.

„Може би така е по-добре. Тя не разбира в какво положение се намирам и мисля, че никога няма да разбере".

Одри явно бе видяла как върху лицето му се спуска сянка, защото спря и го хвана за ръката с тънките си, нежни пръстчета с идеален маникюр.

- Не се тревожи, Бен, всичко ще се оправи. Нещата винаги се оправят. Ти си принц, аз съм принцеса. Това е страната на приказките с щастлив край, забрави ли? Заслужаваш всичко, което пожелаеш. Роден си с това право, Бен. Всички ние сме родени с него.

Бен спря рязко. Никога досега не беше възприемал нещата от тази гледна точка. Въпросното право се подразбираше, естествено, от всичките им постъпки и постъпките на тези, които работеха за тях. Но да чуеш думите, и то от такива изписани, розови устенца...

Защо ние? Откъде този късмет? Наистина ли е честно? Да се родиш и да живееш по определен начин, без да имаш правото да избереш да бъдеш някой друг?

Тя се засмя.

- Не спирай сега, глупчо. Трябва да ти покажа нещо. Нещо великолепно, точно като днешния ден.

Той се остави да го дърпа, както би направил всеки добър принц, попаднал в ръцете на принцеса, но умът му беше далеч оттук.

Това ли е всичко?

Такъв ли искам да е животът ми?

Бяха обиколили градината и сега Одри го поведе към малка полянка с диви цветя. На тревата сред тях бе подредено всичко за пикник, а из горичката около полянката цвърчаха и подскачаха всякакви щастливи горски животинки.

- Не е ли изумително? Накарах половината пазачи и три готвачки да го подготвят. Отне им цялата сутрин - тя се наведе към Бен и потърка нос в шията му. - Само за нас.

После го дръпна да седне на коприненото одеяло с бродерии. Бродериите представляваха нейните инициали, преплетени с тези на родителите й.

Златистият копринен конец проблясваше като слънчев лъч в тревата.

Бен отметна една палава къдрица от порозовялата й буза.

- Прекрасно е. Благодаря ти. Но...

- Знам - въздъхна тя. - Не взех сметанови пасти. Сетих се чак когато ти ги спомена. Наистина съжалявам. Но пък можем да опитаме седемнадесет вида други сладкиши.

Тя вдигна печиво във формата на лебед с шоколадови криле.

- Този е много сладък, не мислиш ли?

За малко да загука на сладкиша.

Той поклати глава.

- Не се ли питаш понякога дали в живота има и други неща освен това?

- Какво друго може да има? - попита Одри и, необичайно за нея, се намръщи. Остави лебеда. - Има ли нещо повече от това?

- Не знам, но не ти ли се иска да научиш? Да видиш свят? Или поне собственото ни кралство?

Тя засмука разтопен шоколад от пръста си и дори това движение му подейства разсейващо с очарованието си. Бен се чудеше дали тя го осъзнава. Предполагаше, че отговорът е да.

После тя въздъхна.

- Нали не говориш за онзи ужасен остров?

Той сви рамене.

- Може би. Ти не мислиш ли за него понякога? Колко ли е странно да те принудят да живееш на едно място? Под купол.

За пръв път, откакто се познаваха, Бен видя своята принцеса да се наежва по съвсем непринцески начин. Тя даже не се цупеше. Всъщност беше на ръба на съвсем леко раздразнение.

- Може би, мили мой, те е трябвало да помислят за последствията, преди да се отдадат на злодейски живот, който може да доведе само до едно: вечно наказание.

Бен бе заинтригуван. Никога не я бе виждал такава и за момент се почуди дали пък така не му харесва повече. Най-малкото сега наистина разговаряха.

- Трябва да признаеш, че вечността е доста дълъг период - той поклати глава. -Те са затворници, Одри. Тук в Аурадон поне можем да ходим навсякъде, където пожелаем. Те не могат.

Одри се усмихна слънчево.

- Да, което ми напомня нещо. Казах на Азиз и Лони, че днес ще ги посетим. Каляската ще ни вземе след час - тя се приведе напред и докосна брадичката му с пръстче. - Време е за нова тема. Направо цял нов свят.

Само че Бен имаше известна склонност да се инати и сега тя се прояви.

- Не се опитвай да сменяш темата, Одри. Хайде де. Никога ли не се замисляш как живеят?

- Злодеите ли?

- Да.

Одри изправи гръб и поклати глава.

- Не. Прав им път. Майка ми казва, че една от тях се опитала да я приспи за сто години! И то след като прекарала детството си в приемно семейство в защитена среда! Собствената ми майка! А после същата ужасна жена се превърнала в дракон и се опитала да убие татко - тя трепна. Одри явно бе чувала историята многократно, Бен го разбираше, но досега никога не беше споменавала нищо по въпроса.

Той не обвиняваше Одри за това, че не иска да говори на тази тема, затова смекчи гласа си и взе ръката й в своята.

- Името й е Злодеида - рече, тъй като беше изучавал въпросната приказка. А и майка му му бе чела всички стари приказки, преди да се научи да чете. - Тя била Господарката на мрака, най-злата фея, живяла някога.

Одри още повече се намръщи.

- Не произнасяй името й тук - прошепна тя. Прозвуча почти като изсъскване, толкова беше разстроена. - Може да те чуе... и да те прокълне! Тя отнема всичко и всички, които семейството ми обича.

Сега бе ред на Бен да се усмихне.

- Няма как да стане - куполът ще ги държи затворени за вечни времена - той се наведе към нея. - И кого точно обича семейството ти?

Одри му се усмихна в отговор. Примигна и бурята, надигаща се в погледа й, изчезна.

- Семейството ми обича всеки, който е добър и мил и който заслужава тази любов, Ваше Височество - тя вдигна грациозно нежната си ръка и той почтително я целуна.

„Не трябва да усложнявам живота й", помисли си Бен. „Не и след всичко, което е преживяло семейството й".

- Танцувай с мен, принце мой - подкани го тя.

Бен се изправи и се поклони.

- С удоволствие, прицнесо моя, щом това ви прави щастлива.

Танците в гората бяха любимото й занимание и той го знаеше.

Бен я взе в прегръдките си. Тя беше красива. Идеална. Принцеса, която бе влюбена в него. И той беше влюбен в нея... нали?

Одри тихичко пееше. Познавам те, виждала съм те, някога, когато имало един сън...

Това бе тяхната песен, само че този път го свари неподготвен.

Бен се стресна, защото внезапно си даде сметка, че не я познава. Не и истински. Не познаваше душата й, мечтите й, а и тя не познаваше неговите. Те всъщност съвсем не се познаваха.

По-лошото беше, че тя никога не се бе появявала в сънищата му. Нито веднъж.

От гледна точка на Одри песента сигурно беше за него. Но от гледна точка на Бен песента не беше за Одри.

Не.

Не Одри.

Той беше сънувал друго момиче.

Момиче с лилава коса и зелени очи, които блестяха в мрака, и лукава усмивка на устните.

Коя е тя? Къде е? Ще я срещне ли някога?

И ще успее ли да я изкара от ума си?

Бен затвори очи и се опита да се съсредоточи върху мелодията и момичето в прегръдките си, но споменът за друго момиче, онова от съня му, беше прекалено ярък.