Островът на изгубените

24. Панаирджийско огледало

Иви имаше чувството, че сърцето й никога няма да се успокои. Още усещаше вкуса на пясъка от пещерата. Значи това било истинското зло -като пясък в устата и гаргойли, готови да те разкъсат. Ако магията можеше да прави всичко това, тя се радваше, че има купол.

На всичкото отгоре си бе изгубила тока на единия ботуш вътре.

Иви поклати глава. За втори път Забранената крепост почти успяваше да им види сметката. Дали Злодеида знаеше, че изпраща собствената си дъщеря в капан? А ако знаеше, дали я интересуваше? Вероятно не; в края на краищата тя бе Господарката на мрака. Глупаво беше от страна на Злата кралица да си въобрази, че може да се съревновава с някого като Злодеида, а Иви се почувства глупаво, че се опитва да се съревновава с дъщерята на Господарката.

Всъщност, като се замисли сега, й стана почти мъчно за Мал.

Почти.

Машината на Карлос пак пиукаше.

Четиримата отново тръгнаха през полуразрушения замък. Около главите им пърхаха и пищяха прилепи, а разпадащият се мраморен под, по който вървяха, непрекъснато се движеше под тежестта им.

Иви се препъна.

- Какво му е на това място? Да няма разлом отдолу?

- Ами... - започна Карлос.

- Шега. Това беше шега - въздъхна Иви.

В ситуацията обаче нямаше нищо смешно. Цяло чудо беше, че океанът не бе погълнал замъка заедно с островчето, на което се издигаше. Иви чу топуркане на плъхове по стените и по гърба й пропълзяха ледени тръпки.

„Дори плъховете търсят по-безопасен дом", помисли си тя.

- Оттук - посочи Карлос към един тесен коридор.

Те го последваха, а машината започна да пиука по-силно.

- Сега оттук - каза Карлос след два завоя. Иви вървеше плътно зад него, а коридорът се стесняваше все повече.

- А сега...

- Какво стана? - прекъсна го Иви. - Защото знам колко съм широка и със сигурност не съм станала двойна през последните две минути и половина.

Наистина коридорът се бе стеснил толкова, че раменете й се опираха в стените. Ако се стеснеше още малко, щеше да се наложи да ходят странично. В гърлото й се появи буца, а стомахът й се сви. Имаше чувството, че това вече не е коридор, а цепнатина, която всеки момент може да се затвори върху тях.

Мал попита:

- Въобразявам ли си, или заседнахме под планината като...

- Връв в тясна тръбичка? Паста за зъби в сламка? Треска под нокътя? - изреди Джей и протегна ръка. - Последното наистина боли.

- Да не изброяваш нещата, които си успял да откраднеш днес? Защото в противен случай сравненията ти са трагични - каза Иви и изгледа Джей. -Казвам това като човек, прекарал десет години в домашно обучение при жена, която смята, че трите най-важни правила в живота са Руж, Руменина и Редовно червило.

- Може би трябва да се върнем - заяви Карлос, изказвайки на глас страха на Иви. - Само че... мисля, че заседнах.

В същия момент стените се разтърсиха, замъкът се олюля и от тавана на коридора се отчупи парче камък и падна на пода. Беше достатъчно голямо да нарани някого и едва не удари идеалния нос на Иви.

Тя изпищя. Искаше да се върне назад, но не можеше, защото коридорът беше твърде тесен.

- Може да е капан! Да се махаме, не изглежда безопасно!

- Не - възрази Карлос. - Вижте! Там има друг коридор - добави той. Напрегна сили, за да се промуши напред, и премина от тесния коридор в съвсем малко по-широк.

Иви, Джей и Мал го последваха. Иви изпита такова облекчение, че забрави да се оплаче от камъка, който почти я удари по носа.

Този нов коридор завиваше първо надясно, после наляво. Стените бяха по-раздалечени, но някак странно изкривени - на места се извиваха навън, а на други - навътре. Ефектът беше главозамайващ, тъй като даже таванът беше огънат, да не говорим, че се появяваха различни разклонения, понякога две, че и три наведнъж.

Изпод краката им се чуваше неспирно боботене.

- Нещо тук не ми харесва - отбеляза Джей.

- Не би трябвало да сме тук - рече Иви.

- Трябва да побързаме - подкани ги Карлос. Опитваше се да говори спокойно, но със сигурност беше уплашен не по-малко от останалите.

Още един камък се откърти от стената и се пръсна на парчета, щом удари пода, прелитайки на косъм от главата на Иви. Тя отскочи назад и потръпна.

- Какво е това място?

- Някакъв лабиринт - изказа Мал мисълта си на глас. - Затова коридорите се разклоняват, стесняват се и се разширяват, и се огъват насам-натам. Някакъв зловещ лабиринт, а ние се изгубихме в него.

- Не, не сме се изгубили. Кутията е с нас - възрази Карлос. - Това е единственото нещо, което ни пази да не се изгубим.

Машината все така пиукаше и всички просто следваха Карлос. Иви се надяваше само да е прав и да знае накъде да вървят. Явно беше така, защото скоро след виещите се коридори се откриха по-обширни пространства и всички въздъхнаха с облекчение.

Но дори и когато вече вървяха по широките и прави коридори, боботенето отдолу не спря. Замъкът все така се тресеше и стените се огъваха. Таванът бе станал по-нисък.

- Това не са случайни явления - каза изведнъж Карлос. - Има ритъм.

- Прав си - съгласи се Джей. - Вижте. Боботенето е в такт с пиукането на твоята кутия. Когато светне лампичка на кутията, стените се разлюляват.

Иви се втренчи в него.

- Искаш да кажеш, че Карлос го прави?

Карлос поклати глава.

- Всъщност мисля, че са вълните. Представи си колко е стар този замък. Ами ако всеки път, когато морска вълна се разбие в основите му, цялата сграда се разклаща и пада по някой камък?

Мал преглътна.

- Само се надявам да не се срути, преди да сме намерили скиптъра.

Иви се приведе, за да не удари глава в тавана. Всъщност всички освен Карлос се наведоха, за да избегнат подобен удар.

- Стаичка за мишки - рече Мал.

- Или джуджета? - предположи Иви.

- Или деца - добави Джей.

- Не - каза Карлос. Останалите млъкнаха, а той посочи нещо в далечината. Те погледнаха натам и видяха първо двойка зелени светещи очи, после още едно и още едно.

- Гоблини - каза Карлос. - Тук живеят гоблините. Ето защо таваните са толкова ниски, а коридорите са толкова странни. Това не е място за човеци - завърши той и в следващия миг из въздуха се понесе ужасяващ хриплив кикот, съчетан с триене на нокти в камък и скърцане на зъби. Кутията ги бе довела право в леговището на гоблините.

- Супер - каза Мал.

- Да, добра работа свърши - изсумтя Джей.

Иви само изгледа Карлос гневно.

Ала това не бяха дружелюбните, предприемчиви гоблини от доковете или грубияните от „Помийната яма". Тези бяха ужасни същества, които от двадесет години живееха в мрака без своята господарка. Гладни и опасни.

- Какво ще правим? - попита Джей, който се бе скрил зад Карлос, а той от своя страна се беше прилепил до стената на коридора.

- Ще бягаме - извикаха Иви и Мал една след друга.

Затичаха се към единствения друг свободен коридор, а ордата гоблини ги последва от мрака с крясъци, като удряше с копията си по стените.

Джей извика:

- Май не им идват често гости.

- Може би трябва да спрат да ги ядат - забеляза Карлос и почти падна, след като се препъна в нещо, което се надяваше да не е кост.

- Вратата! - викна Иви и посочи тежка дървена врата. - Всички вътре!

Те се вмъкнаха вътре, Иви затръшна вратата и я заключи, а гоблините останаха отвън.

- На косъм бяхме - каза Мал.

- Тънък косъм - добави Джей.

Все още чуваха гоблините през вратата - кискаха се и я удряха с копията си.

- Може би просто обичат да плашат хората - предположи Иви. - Чувала съм, че иначе са безопасни.

Когато им се стори, че гоблините са си отишли, Иви открехна вратата. Огледа се и чак тогава кимна на Карлос. Излязоха и продължиха по тесния коридор, без да срещнат по пътя си нищо освен празни стаи, докато Иви не забеляза светлина, която се процеждаше от един страничен коридор.

- Насам! - извика тя.

Тръгна, развълнувана към светлината, с очакването най-сетне да намерят Окото на дракона, блещукащо в мрака.

Изведнъж спря. Защото стоеше пред огледало.

Потъмняло, петносано, попукано огледало, но все пак огледало.

Иви изпищя.

- Чудовище!

- Какво има? - попита Мал, щом се доближи и надникна над рамото на Иви. После тя също изпищя.

Карлос и Джей пристигнаха последни.

- Чудовище! - крещеше Иви. - Отвратително чудовище!

Тя не спираше да крещи и да сочи отражението си. В огледалото се виждаше старица с гърбав нос, облечена с развята черна пелерина.

Старицата бе тя.

- Какво ми стана? - попита Иви с тънък, пресеклив глас. По-лошото беше, че когато се огледа, видя, че кожата й, досега гладка, се е набръчкала и е провиснала, изпъстрена с кафяви старчески петна. Погледна косата си - бяла и проскубана. Тя се бе превърнала в стара просякиня, не беше само отражение.

И не беше само тя.

Мал се мръщеше на собственото си отражение. Имаше брадавици по носа, а главата й беше почти изцяло плешива освен няколко бели кичурчета коса.

- Очарователно. Трябва да е някакво заклинание.

Джей поклати глава.

- Ама... хайде да повторим този път всички заедно: „На Острова няма магия".

- Да, но за секунда, за една секунда, машината ми прогори дупка в купола и мисля, че всичко тук е резултат от това.

- Какво всъщност е това? - попита Иви, която изглеждаше много притеснена.

- Съживяването на Диабло, събуждането на Окото на дракона и на гаргойлите, Пещерата на чудесата и вероятно всичко останало в крепостта, което някога е било магическо - обясни Карлос. - Тоест, може би. Може и да бъркам.

- Не знам, но мисля, че аз не изглеждам особено зле - рече Джей, който се бе ухилил на отражението си. Беше закръглен и блед, с прошарена брада и изглеждаше точно като баща си. И той носеше черна пелерина.

- Изглеждам, сякаш съм имал достъп до колкото сладкиши си поискам, което е все нещо.

- Говори за себе си - каза Карлос, който с ужас видя, че на старини ще заприлича на майка си - с все възлестата й шия, изхвръкналите скули и изпъкналите очи. - Предпочитам да се изправя пред гоблините, отколкото пред това.

- С теб съм - Иви не можеше да понесе да се гледа в този вид и секунда повече.

Започна да изпада в паника. Гърлото й се стегна. Тя не можеше да изглежда така! Тя беше красива! Беше...

- Най-красивата - съгласи се огледалото.

- Не и гласа! - извика Иви, преди дори да осъзнае напълно какво е чула. Защото този глас не беше на майка й, преструваща се на Вълшебното огледало, както ставаше най-често.

Беше истинско Вълшебно огледало. На истинска стена.

Всички се обърнаха към огледалото, което бе придобило подобие на лице в дълбините си.

Това изрече огледалото.

- Нормална главоблъсканица! - възкликна радостно Карлос. Обожаваше главоблъсканиците.

- Не, не е главоблъсканица. Заклинание е - каза Джей и го изгледа така, сякаш е откачил.

- Знаех си! - рече Мал.

- Какво е Амбулантния търговец? - попита Джей.

- Очевидно е това. Това, което току-що ни се случи - обясни Мал. - Иви, знаеш ли съставките за Амбулантния търговец? Май ако ги назовем, ще развалим заклинанието.

- Не ние - поправи я Карлос. - Иви. Огледалото каза „най-красивата" - той погледна Мал и внезапно се засрами. - Извинявай, Мал.

- В момента няма нищо красиво в мен - каза Иви. - Но съм чувала за

Амбулантния търговец.

Тя отново погледна огледалото, смаяна от ужасното си отражение.

- Разбира се, че си го чувала. Нали е най-прочутото заклинание на майка ти! Не помниш ли, с него подлъгала Снежанка да изяде ябълката - нетърпеливо заобяснява Мал.

- Не ме притискай! Ще се паникьосам. Преди го знаех, но сега не мога да мисля за нищо освен за това - Иви посочи отражението си. - Като парализирана съм.

- Де да знам. Според мен е някак готино - каза Джей. - Можеш да откраднеш какво ли не, ако изглеждаш така.

Карлос кимна.

- Има право. Може да направиш една пробна обиколка така из Острова.

Иви заплака с глас.

- Не помагате - скара им се Мал.

Иви заплака още по-силно.

- Иви, стига де. Това не си ти. Знаеш го. Не позволявай на крепостта на майка ми да влезе под кожата ти - взе да я успокоява Мал със страст, каквато досега не беше проявявала към нищо, доколкото я познаваше Иви.

- Просто такъв е маниерът на май... на Злодеида. Намира слабите ти места и ги удря едно по едно. Да не мислиш, че попаднахме на Вълшебното огледало случайно, като се има предвид, че групичката ни включва и Най-красивата на света?

- Мислиш, че е нарочно? - Иви изглеждаше малко по-спокойна и даже леко заинтригувана.

- Мисля, че е изпитание като всичко останало тук. Като Карлос и гаргойлите или Джей и Устата.

- Добре - кимна Иви бавно. - Наистина ли мислиш, че ще се справя?

- Сигурна съм, че ще се справиш, загубенячко такава. Тоест, Най-красива загубенячко - ухили се Мал.

Иви също се ухили в отговор.

Е, добре, може би щеше да се справи.

- Чела съм това заклинание стотици пъти в гримоара на майка ми.

- Само така - насърчи я Мал и я тупна по гърба.

- Виждам думите съвсем ясно, сякаш страницата е пред очите ми - продължи Иви малко по-високо и се поизправи.

- Точно така, браво. Разбира се, че можеш. Заклинанието е класика.

- Класика - каза си Иви. - И аз така го нарекох. Помниш ли?

Щеше ли да успее?

Тя погледна остарялото си, грозно отражение право в очите.

- Прах от мумия, за да се състаря! - извика тя.

Изведнъж бръчките й изчезнаха. Карлос нададе радостен възглас, защото и неговите бяха изчезнали. Никак не му беше харесало да гледа злобарските бръчки по лицето си.

Иви се усмихна.

- За скриване на дрехите, черна роза!

След секунда дрехите на всички се върнаха към нормалния си вид.

- За да си състаря гласа, старчески кикот! - продължи тя и още докато го казваше, възвърна истинския си глас, млад и мелодичен.

Джей се засмя от радост, но вече не с дрезгавия смях на старец.

- За бялата коса - писък на ужас! - каза Иви и видя как косата й върна красивия си, наситеносин цвят. Гъстите виолетови къдри на Мал също се завърнаха, а в косата на Карлос се появи черното.

Иви бе почти готова и гласът й зазвуча с повече увереност, докато си припомняше последните думи на заклинанието.

- Порив на вятър - да раздуха омразата, и гръмотевица, за да разбъркам всичко! Това е посланието ми, а сега развали заклинанието!

И четиримата запляскаха с ръце и започнаха да подскачат като полудели. Дори Иви се усмихваше широко.

Никога не се бе радвала толкова да види образа си в огледалото, но сега, когато вече изглеждаше като себе си, осъзна, че веднъж в живота й никой не се интересува как изглежда. Включително самата тя.

Беше като магия.