Островът на изгубените

13. Вторични трусове

Круела щеше да го убие, ако разбереше, че е правил купон, докато я е нямало. Разни хора все му повтаряха, че е омекнала с възрастта, че е по-спокойна и не крещи толкова, но на тези хора не им се налагаше да живеят с нея.

Синът на Круела де Вил я познаваше по-добре от всеки друг.

Ако разбереше, че е допуснал толкова хора да влязат в къщата й... или, още по-лошо, че е допуснал някой да се доближи до дрешника й, или даже още по-лошо, да влезе в дрешника й, или още по-лошо, че този някой е паднал насред куп палта от първокачествена кожа... Ами, да кажем само, че щеше да й се прииска да одере нещо друго, а не кученце.

За щастие, майка му все още беше на спа и не се бе прибрала неочаквано, както понякога правеше, за да държи нащрек сина си, Джаспър и Хорас.

Карлос се измъкна от леглото и откри неколцина безцелно сновящи, полузаспали гости, които миришеха на сайдер.

- Сигурно търсите банята. Насам. Никакъв проблем! - той ги избута през входната врата, преди да осъзнаят какво се случва. Докато се занимаваше с това, Хари и Джейс, двамата девилски слуги второ поколение, които му бяха помогнали да украси къщата за купона, излязоха, препъвайки се от балната зала, с разтегателна хартия в косите.

- Добро утро - каза Карлос с глас все още дрезгав от съня. -Защо сте се украсили с купона?

- Казах му да не ме увива в тия тъпи хартии - каза Хари сърдито.

- Ти си казал на мен? Ти си този, който цяла нощ игра на гоненица и влачи половината украси като опашка.

- Забавлявах гостите.

- Тогава защо никой не играеше с теб?

Както обикновено, нямаше надежда за нормален разговор с когото и да е от двамата. Карлос се отказа.

Братовчед му Диего вдигна палци от дивана.

- Страхотен купон! Абсолютно велик!

Останалите членове на групата събираха нещата си.

- Благодаря - рече Карлос и сбърчи нос. В мътната светлина на зората всичко изглеждаше още по-жалко и безнадеждно. Дори свещите по бронзовите свещници бяха изгорели докрай, а някой беше скъсал люлката, така че въжето сега се полюшваше вяло и току обърсваше пода.

- По-добре да се разкараме оттук, че да можеш да изчистиш - ухили се Диего. -Или майка ти ти е казала да оставиш чистенето на нея, когато се прибере?

Той избухна в смях.

- Много смешно - Карлос обърна гръб на братовчед си и отвори летящите врати към кухнята. Беше гладен, болеше го главата и не се беше наспал. Сънува как се опитва да запази купона в тайна от майка си и ослепителната светлина, която бе изскочила от машината му и бе минала през купола.

Наистина ли се случи?

За момент Карлос си помисли, че е усетил нещо във въздуха. Нещо диво, наелектризирано и пулсиращо от сила. „Магия? Възможно ли е?"

Почуди се дали може да накара машината пак да излъчи светлината.

След закуска.

Той надникна в кухнята, която изглеждаше така, сякаш в нея е избухнала бомба. Всички равни повърхности лепнеха и бяха покрити с чаши, купи, парчета пуканки и чипс, вмирисани яйца по дяволски, недоядени лютиви хотдози и празни бутилки от сайдер. Краката му залепваха на всяка крачка и после се отлепваха със звук, който представляваше нещо средно между отделянето на лейкопласт от рана и отлепването на октоподско пипало от дъното на лодка. Взе метлата и започна да разчиства колкото да стигне до хладилника и шкафовете.

- Ей, ако може... - избъбри Карлос и избута хъркащия Клей Клейтън от кухненския плот, за да си намери закуска. Клей беше синът на Великия ловец, който почти бе успял да хване горилската армия на Тарзан. (Почти беше ключовата дума. Като всеки друг злодей на Острова и неговите пъклени кроежи се бяха провалили.)

Карлос напълни една купа с полузалепнали овесени ядки и взе лъжица точно в момента, в който Гастоните подадоха глави в кухнята.

- Ей, човече! Какво имаш там? Закуска? С удоволствие ще хапнем.

Едрите близнаци ревнаха „Дай пет!", отмъкнаха купата с овесените ядки под носа му и излязоха. Както беше типично за тях, винаги си тръгваха последни и отмъкваха храната.

Той въздъхна и пак взе метлата.

Имаше прекалено много за чистене. Но той беше Карлос де Вил, детето чудо, нали? Със сигурност можеше да измисли начин да облекчи работата си. Да, със сигурност. Просто трябваше да се съсредоточи върху проблема. По-късно щеше да се погрижи за чистенето. Първо трябваше да отиде на училище.

В родния си замък Иви бе спала точно толкова зле, колкото Карлос. Е, сънищата й не бяха за Круела де Вил или за купола, но пък бяха изпълнени с безкрайни лабиринти от тъмни стаи и щракащи капани. Тя се събуди, обляна в пот, точно преди един от капаните да щракне върху крака й със стоманените си челюсти.

„Не мога да отида на училище. Не и след тази нощ."

При мисълта отново да се изправи лице в лице с Мал, стомахът й се обърна.

Освен това какво лошо имаше човек да си стои у дома? Домът си беше, ами дом. Нали така? Е, не беше особено приятно, но пък беше безопасно. Сравнително. Уютно. По един не съвсем обичаен за уюта начин.

Или не.

Е, хубаво, беше студено и влажно, и общо взето приличаше повече на пещера. Или на затвор, както бе свикнала да възприема замъка през дългите години на домашно обучение. А днес, както през повечето дни от живота си, Иви чуваше майка си да си говори сама с въображаемия глас на вълшебното огледало.

Поне вкъщи нямаше капани и лилавокоси зли феи, обзети от желание за отмъщение. Нямаше хора, за които да се чудиш дали са ти приятели, или врагове, ако изобщо имаше място за чудене, когато ставаше дума за Мал.

„Не знам какви сме с нея, но не ми харесва.

А пък си мислех, че когато тръгна на истинско училище, животът ми ще стане много по-хубав."

Иви стана и отиде до бюрото си, в което стояха няколко стари учебника от дните на домашно обучение. Извади любимия си - гримоар с протъркани корици, личния сборник заклинания на Злата кралица.

Естествено, гримоарът беше безполезен на Острова, но Иви обичаше да чете заклинанията. Книгата беше нещо като каталог с постиженията на Злата кралица от добрите й дни, преди да започне да прекарва цялото си време в обикаляне на празните стаи на замъка и имитиране на глас на огледало. Заклинанията караха Иви да се чувства по-добре. Да си припомня, че нещата невинаги са били такива.

Сега прелистваше жълтеещите страници на книгата, както когато бе малко момиченце. Беше ги чела задълбочено, както (поне така предполагаше) принцесите в Аурадон четяха глупавите си вълшебни приказки. Изучаваше заклинанията, както другите принцеси изучаваха... ами други принцеси.

Имаше заклинания за истина, в които се ползваха свещи и вода, любовни заклинания, които изискваха цветни листенца и кръв, заклинания за здраве и богатство, заклинания за късмет и заклинания за смърт. Любими й бяха заклинанията за дегизировка и мръсни номерца, особено Амбулантния търговец, което майка й бе използвала, за да излъже глупавата Снежанка. Добро заклинание беше.

Направо класика.

- Здравей, миличка - каза Злата кралица от вратата на стаята й. Пристъпи напред, без да спира да говори. - Отново изглеждаш бледа! Дай да ти сложа малко руж!

Тя взе една голяма четка от тоалетката и започна да нанася руж по бузите на Иви.

- Розова като ябълков цвят. Ето. Така е много по-добре - тя сведе поглед към книгата в ръцете на дъщеря си. - Тази вехтория ли четеш? Не те разбирам. За какво ти е пак да четеш заклинанията?

- Не знам. Може би защото не мога да си ги представя. Ти наистина ли си правила това заклинание? Ти?

Иви някак не можеше да си представи майка си като стара, грозна вещица. Сега беше на средна възраст, пухкава и вече не приличаше на забележителния си портрет, който висеше в главната галерия на замъка, но пък далеч не беше грозна.

- О, да! Беше страхотно! Снежанка-Празноглавка ми повярва веднага. Такава тъпачка - Злата кралица се изкикоти. -

Така де! Търговка, която продава ябълки от врата на врата? Насред гората? - тя въздъхна. - Ех, хубави времена бяха.

Иви поклати глава.

- И все пак не мога да повярвам.

Майка й се зае да й оправя прическата.

- Чакай малко. Защо си тук? Не си ли на училище?

- Не ми се ходи - призна Иви. - Не съм сигурна, че трябва да ходя. По принцип, искам да кажа. Май е по-добре да си стоя в замъка.

Злата кралица сви рамене.

- Че на кого му трябва образование и без друго? Красотата си е красота, не го забравяй, миличка.

- Не се притеснявай, ти няма да ме оставиш да забравя.

- Нужно е просто внимание към дреболиите. Трябва да работиш за красотата си и да я искаш. Миглите ти няма да се извият сами, да знаеш.

- Да. Ти ще ми ги извиеш дори да не искам.

- Точно така. И защо? За да можеш един ден да имаш това, което ти се полага по право, нищо че сме затворени на този жалък остров. Това е твоето рождено право: да бъдеш Най-красива. На. Света. Това не са просто думи.

- Всъщност според мен са точно това.

- Става дума за отговорности. И твои, и мои. С огромната красота идва и огромна сила.

Иви се втренчи в пространството. Когато майка й изпаднеше в такова настроение, ставаше безсмислено да й противоречи.

- Не е редно аз да искам това повече от теб, Иви - въздъхна майка й и поклати глава.

- Знам - каза Иви искрено. - Но какво да правя? Какво да правя, ако не знам какво искам? Или как да го получа?

- Просто се стараеш повече. Слагаш още един слой пудра. Повтаряш гланца върху матовото червило. Слагаш руж и бронзант и внимаваш да не ги объркаш.

- Бронзант на скулата, руж на бузата - автоматично изрече Иви.

- И знаеш кой цвят спирала подчертава очите ти най-добре.

- Синя с кафяви сенки. Зелена със златни. Виолетова със сини - отговори Иви, сякаш даваше решенията на математически задачи.

- Точно така - Злата кралица взе ръцете на дъщеря си в своите, проявявайки рядък майчински жест на нежност. -И те моля за едно, мило мое момиче. Никога не забравяй коя си.

- Коя съм? - попита Иви и стисна ръцете на майка си. Чувстваше се така изгубена... и повече от всичко искаше да знае коя е.

- Някоя, която трябва да ползва еликсир за коса, за да изглежда гладка.

С тези прощални думи Злата кралица излезе от стаята, а тъмните поли на роклята й се проточиха след нея.

- Огледалце! Вълшебно огледалце! - чу я да вика Иви.

Да, помисли си Иви, можеше да остане вкъщи, да чете старите книги и да гледа Аурадон Нюз Нетуърк както досега. По някое време, ако извадеше голям късмет, майка й щеше да дойде в стаята й и да й направи някаква интересна прическа, макар Иви да бе повтаряла милиони пъти, че предпочита простата рибена кост.

„Това е животът ми, когато си стоя в замъка."

Плитки, руж и бронзант.

Това беше проблемът с излизането от дома, предположи тя. Щом веднъж прекрачиш прага и се озовеш в широкия свят, щом напуснеш мрака на пещерата, става много трудно да се върнеш обратно.

Дори и за да си пригладиш косата с еликсир и да се гримираш така, че очите ти да се открояват.

Колкото повече мислеше Иви, толкова по-ясно осъзнаваше, че не може да остане в замъка ни секунда повече. Беше прочела всички книги и бе изгледала всички предавания по телевизията, и нямаше с кого да разговаря, освен с майка си, която можеше да говори само за последните доставки козметика, които идваха с боклукчийските баржи, за полуизразходвани червила и наченати кремове, които аурадонските принцеси захвърляха, когато вече не им трябваха.

Дори училището сигурно бе по-добре от това.

А можеше да се справи с Мал, нали? Не се страхуваше от нея.

Не чак толкова.

Е, добре, страхуваше се. Но повече се страхуваше да остане да гние в пещерата завинаги. Беше твърде млада, за да създаде своя версия на Гласа на огледалото. Поклати глава при тази мисъл.

Красотата си е красота, а?

Така ли бе казала майка й?

Но какъв беше смисълът да си красива, ако няма кой да види точно колко си красива?

Даже пукнатината на тавана започваше да й прилича на Окото на дракона.

Мал се взираше омаяна във въпросната пукнатина от леглото си. Беше се събудила прекалено рано, даже по-рано от Карлос и Иви, защото не можеше да спи от мисли за приключението, което майка й, без да я пита, й бе възложила. Такава си беше Злодеида - веднъж да й дойде някаква идея, нищо не можеше да я спре. Нямаше значение дали ще натовари с изпълнението дъщеря си, или някой свой слуга, тя очакваше съответните хора веднага да захвърлят всичко друго и да рискуват живота си в изпълнение на нейната заповед.

Такъв беше маниерът на Злодеида.

Мал знаеше, че не се правят изключения за дъщери, не и от един от най-големите злодеи в историята на света и на Острова на изгубените. Не се става номер едно с прояви на милост и разум.

Не и ако си част от злодейския елит.

Злодеида си искаше Окото на дракона, което беше чудесно и прочие, и Мал напълно я разбираше. Ала да се опиташ да откриеш къде точно се намира скиптърът, беше съвсем друго нещо.

Та така.

Диабло изобщо не й помагаше. Единственото, което правеше, бе да грачи, когато Мал го боднеше с пръст.

- Е, къде е скиптърът, а? Щом ти си се съживил, не може да е далеч, нали? Но къде е точно?

Гарванът щеше да й извади очите, ако се приближеше прекалено. Глупавата птица искаше майка й само за себе си и за него Мал не беше заплаха, а по-скоро досадна пречка.

В момента обаче птицата не беше единственото, което я тормозеше.

Заплахите на Злодеида трудно се забравяха. Както винаги, майка й знаеше точно къде да удари. Намираше слабите места на дъщеря си толкова лесно, колкото и когато тя беше бебе и най-слабото й място бе фонтанелата на главата й.

„Не искаш ли да ми се докажеш?

Докажи, че си достойна за името, което носиш, дъще на Злодеида!"

Мал се въртеше ли, въртеше в твърдото си, скърцащо легло.

Да, беше кръстена на майка си, но Злодеида казваше, че тъй като до момента е показала съвсем слаби признаци на злодейство, може да се нарича само с част от името си, докато не докаже, че е достойна за мрачното си фейско наследство. Което всъщност беше нелепо, ако се замисли човек. Все пак Мал нямаше на разположение всички злодейски ресурси. Налагаше се да използва каквото има: откраднати спрейове с боя, ученици без късмет, дрешник, пълен със стари кожени палта и капани. Вярно, не обвиваше цели замъци с бодливи храсталаци, но всеки злодей трябва да започне отнякъде, нали така?

Това, че Иви се бе отървала цяла, също не беше по нейна вина, нали? В крайна сметка, няма как да постигнеш възможно най-добрите резултати, когато времето те притиска. Добрите кроежи изискват по-дълго планиране, нали?

Мал се обърна на другата стана.

В Изгодния замък все още цареше тишина, което значеше, че Злодеида още не е излязла на балкона да крещи по слугите си и да ги унижава. Когато Мал най-сетне стана от леглото, облече лилавите дрехи за деня и излезе на пръсти от стаята си, видя, че вратата към стаята на майка й е заключена. А това означаваше, че Злодеида не бива да бъде притеснявана по никакъв повод. Тя беше непреклонна по въпроса за осемте си часа сън за злодейство и препоръчваше строга диета от кошмари, за да поддържа ноктите си остри.

Досега всичко това бе действало безусловно.

Мал се замисли за предупреждението, което й прошепна майка й, докато тичаше надолу по рушащото се стълбище.

Окото на дракона е прокълнато, каза й Злодеида, следователно всеки, който го докосне, моментално ще заспи за хиляда години. Специалитетът на майка й: да приспива хора против волята им. Разбира се, този специалитет не беше свършил работа в историята със Спящата красавица, но това не значеше, че Окото на дракона е лишено от силата си. Когато Мал откриеше скиптъра, щеше да се наложи да внимава, за да не го докосне, и да намери начин да го върне на майка си, без да задейства проклятието.

Ако все още действа.

Ако намеря скиптъра.

Ако изобщо съществува.

Докато мяташе раницата си на рамо, Мал се почувства още по-зле. Беше сложила още един цветен спрей вътре, но и това не успя да оправи настроението й.

Може би Джей беше прав.

Може би цялата тази работа не си струваше усилията. Тя изобщо не знаеше откъде да започне търсенето на майчиното си изгубено оръжие, без значение колко мощно е било някога.

Коя беше тя изобщо, та да си мисли, че може да намери нещо, което толкова дълго е било изгубено? Може би просто трябваше да забрави това и да се върне към обичайните си занимания: кражбите и гоненицата със собствениците на магазини и кафенета.

Така или иначе, каквото и да направеше Мал, отношението на майка й към нея нямаше да се промени. Дори да успееше да намери Окото на дракона, тя знаеше, че няма как да промени факта, че е имала баща, а именно това Злодеида никога нямаше да прости и да забрави.

Единственото нещо, което самата Мал не можеше да промени.

Така че, защо да се занимава?

Защо да се опитва?

Може би просто трябваше да приеме фактите и да продължи напред. Майка й и без това го очакваше от нея.

Да се провали. Да предизвика разочарование. Да се откаже. Да се предаде.

Като всички останали на Острова.

Мал отвори портата на замъка и тръгна към училище, като се опитваше да не мисли за всичко това.