Островът на изгубените

9 . Нека започне лудата веселба

Първата мисъл на Иви, след като вратата се тръшна зад нея, бе, че напразно е облякла най-хубавата си рокля. Цял ден прекара в очакване на празненството, беше тичала до къщи след училище, за да има време да пробва всяка рокля в гардероба си и да избере кой нюанс на синьото е най-подходящ за събитието. Морскосиньо? Гълъбово? Тюркоазено? Накрая се бе спряла на дантелена минирокля с цвета на нощта, комбинирана с ботуши на висок ток. Беше закъсняла страшно много, защото по настояване на майка си прекара три часа в гримиране от вещата й ръка.

Не че имаше значение, защото сега бе заключена сам-сама в някакъв дрешник. Не си го въобразяваше, Мал наистина беше решена да й отмъсти за това, че не бе получила покана за рождения й ден, когато и двете бяха на шест. Само че тя не беше виновна! Иви бе само дете. Майка й беше решила, че не иска Мал да присъства на празненството по някаква причина. Нямаше как Мал да държи нея отговорна за това, нали? Иви въздъхна. Естествено, че имаше как. Иви още помнеше гнева и болката, изписани на лицето на шестгодишната Мал, която ги гледаше от балкона си. Иви си помисли, че сигурно и тя щеше да се чувства по същия начин, не че можеше да се постави на мястото на Мал или нещо подобно. „Его" не се съдържа в думата „съчувствие", както обичаше да казва Майка Готел.

Реално погледнато, сигурно щеше да е по-добре, ако Злата кралица беше решила да забрави борбата си за надмощие със Злодеида и бе пратила покана на Мал. Десетте години изгнание в замъка определено не бяха забавни. Иви даже не беше сигурна защо майка й точно сега беше сметнала за безопасно да прекратят това изгнание. И все пак, като се изключи фактът, че в момента бе заключена в дрешник, нищо лошо не се бе случило. Засега.

Мракът в дрешника не я притесняваше. В края на краищата Иви беше дъщеря на майка си и беше свикнала с ужасите на нощта - зловещите, мрачни неща с жълти очи, искрящи в сенките, свещите, капещи върху черепи свещници, проблясъка на светкавицата и тътена на гръмотевицата в небето. Не беше изплашена. Изобщо не се страхуваше.

Само че...

Само че кракът й току-що се удари в нещо твърдо и студено и тишината в дрешника бе нарушена от екота на стомана, срещнала стомана.

Иви изпищя. Какво беше това?! Сега, щом очите й привикнаха към оскъдната светлина, успя да види, че по целия под са разхвърляни капани, разтворени в очакване на някое непредпазливо животинче. Бяха толкова много, че една невнимателна стъпка можеше да свърши със счупен от челюстите им крак. Тя се обърна към вратата и се опита да я отвори, но без успех. Беше заключена.

- Помощ! Помощ! Пуснете ме! - развика се Иви.

Никакъв отговор не дойде отвън, а и групата свиреше толкова силно, че едва ли някой щеше да я чуе или пък да се загрижи за нея.

Почти нищо не се виждаше в мрака, затова Иви простря ръце във въздуха и бавно придвижи левия си крак напред. Колко бяха капаните? Десет? Двадесет? Сто? Колко беше голям дрешникът изобщо?

Кракът й допря нещо студено и явно тежко, затова тя го отдръпна. Как щеше да излезе оттук, без да изгуби крак или ръка? Дали в другия край на дрешника имаше врата? Присви очи. Да, имаше още една врата. Имаше изход.

Тя тръгна бавно към втората врата, а дъските на пода заскърцаха зловещо под ботушите й.

Иви свърна надясно, опитвайки се да избегне един капан, като го заобиколи, но кракът й закачи друг капан и тя отскочи назад, когато челюстите му се срещнаха с трясък и той подскочи във въздуха, ожулвайки коляното й. Сърцето й се бе качило в гърлото, докато заобикаляше следващия капан, съсредоточена да не докосне с крак метала, за да не допусне капанът да щракне около глезена й. Щом стоеше далече от центъра на капан, нямаше опасност.

Можеше да се справи. Трябваше просто да се движи бавно и внимателно. Плъзна се покрай друг капан. Ставаше все по-добра. Щеше да успее да стигне до другия край на стаята и вероятно до другата врата. Подмина още два капана, малко по-бързо, като плъзгаше крак след крак по пода, за да напипа и избегне капаните навреме. По-бързо. Малко по-бързо. Вратата трябваше вече да е наблизо...

В този момент закачи с крак един от капаните и той внезапно подскочи и щракна. Тя отскочи назад и капанът падна на пода, удари съседния, той също подскочи и хлопна, падна и удари трети, който направи същото. Иви видя, че няма да стане с бавно придвижване - налагаше се да тича.

Дрънченето на щракащи метални челюсти кънтеше из дрешника, стомана срещаше стомана отново и отново, а тя тичаше към задната врата. Капаните се хлопваха един след друг - ДАН, ДАН, ДАН. Един щракна току до крака й, друг почти захапа тока на ботуша й, преди тя да завърти дръжката на вратата, да изскочи навън и да тръшне вратата след себе си.

Точно когато реши, че вече е в безопасност, си даде сметка, че в мрака около нея има нещо космато.

Да не беше мечка? Или някакво незнайно рунтаво чудовище? Да не би да беше попаднала от трън, та на глог? Иви се опита да се обърне, но успя само да се омотае още по-плътно в кожата - гъста, дебела, пухкава кожа... с две дупки за ръцете?

Не беше мечка, не беше и чудовище. Беше се омотала в кожено палто! Иви се опита да го свали, но се оказа, че е заклещена насред десетки палта - всичките или черни, или бели, или черно-бели, все от най-разкошни, пищни и гъсти кожи. Имаше петнисти оцелоти и норки с пръскани връхчета, копринено меки зибелини и лъскави скунксове, натъпкани като сардини. Бяха толкова огромни, толкова разточително пухкави. Това бе дрешникът на Круела де Вил, безценната й колекция, обектът на манията й и най-голямата й слабост.

Онези капани в другата стая бяха алармената й система, в случай че някой се доближи твърде много до палтата.

Накрая Иви успя да се отмотае от кожите и да разбута стената от палта точно в момента, в който една ръка посегна и я хвана за китката, след което я издърпа навън.

- Добре ли си? - беше Карлос.

Иви си пое дълбоко дъх.

- Да, мисля, че да. Спечелих ли? - добави тя сухо.

Карлос се засмя.

- На Мал няма да й стане приятно, че си оцеляла.

- Къде сме? - Иви се огледа. На пода беше проснат дюшек на буци, а до него стояха дъска за гладене и корито за пране заедно с тоалетка, покрита с десетки черно-бели перуки.

Когато видя засраменото изражение на Карлос, тя си даде сметка, че стои в неговата стая. Дрешникът на Круела водеше до будоар, в който спеше синът й.

- О!

Карлос сви рамене.

- Все е някакъв дом.

Макар собствената й майка да я нервираше понякога, тя беше обсебена само от грижите за външния й вид и дори когато се тревожеше, че Иви може и да не е най-красива на света, поне се отнасяше с нея като с принцеса, каквато беше. Стаята на Иви може и да беше мрачна и влажна, но имаше истинско легло, а не прост дюшек, с дебело одеяло и сравнително меки възглавници.

- Всъщност не е чак толкова зле, наистина! - увери го Иви. -

Сигурна съм, че е уютно и... ами няма как да настинеш тук. Можеш просто да ползваш някое от палтата вместо юрган, нали?

През стаята минаваше постоянно течение. Както собствения й замък, и Адското имение не беше изолирано срещу студа.

Карлос поклати глава.

- Не ми е позволено да ги докосвам - каза той и започна да прибира палтата по местата им. А бяха толкова много и така тежки.

- По-късно ще ги оправя. Тя ще се прибере чак в неделя.

Иви кимна.

- За всичко е виновна майка ми. Ако не беше решила да оспори властта на Злодеида, когато дойдохме на Острова, нищо лошо нямаше да се случи.

- Майка ти наистина ли е оспорила властта на Злодеида? - изуми се Карлос. Това беше нечувано.

- Е, все пак е кралица, нали така - обясни Иви. - И да, ядоса се, че всички на Острова предпочетоха Злодеида пред нея.

Тя пристъпи към тоалетката и започна да оправя грима си -лекичко напудри носа си и добави розов гланц на пухкавите си устни.

- И ето докъде стигнахме.

- Мал ще го преживее - увери я той.

- Шегуваш ли се? Тя е направо синоним на злопаметност. Никога няма да ми прости. Не я ли чу в часа по елфита? А мислех, че си умен - Иви се усмихна кисело. - Е, както и да е, ще се наложи да го изтърпя. Или да се върна в замъка и повече да не изляза от него.

- Но няма да го направиш, нали?

- Не, няма - Иви прибра пудриерата си.

- Ей, знаеш ли какво - започна тя меко, - имам един стар юрган, който изобщо не ползвам. Ако ти стане студено, можеш... ако не можеш... Уф, забрави.

Иви нямаше братя и сестри и нямаше представа какво е да имаш малко братче. Но ако Злата кралица бе спряла да се оглежда в огледало след огледало поне за известно време, колкото да роди второ дете, според Иви едно малко братче като Карлос нямаше да е толкова зле.

Карлос я изгледа безмълвно.

- Забрави, че съм казала нещо - бързо каза Иви.

- Не, не, донеси го. Така де, досега никой не го е било грижа дали ми е топло, или студено - призна той и се изчерви, а гласът му заглъхна. - Не че и теб те е грижа, разбира се.

- Естествено, че не - съгласи се Иви. Да те е грижа за някого, определено беше нарушение на правилата на „Дракон Хол", а нарушителите ставаха за посмешище. - Така и така е за хвърляне.

- Идеално, просто приеми стаята ми като личната ти кофа за боклук.

- Ами добре.

- Случайно да ти се намира и възглавница, която е за боклука? Никога не съм имал възглавница - Карлос отново поруменя. - Тоест, не, разбира се, че имам възглавница. Имам стотици. Толкова са много! Така де, как е възможно някой никога да не е имал възглавница? Нелепо е.

- Ами да, май бяхме приготвили една за хвърляне - каза Иви и също почервеня, а в гърдите й се разля непознато слънчево чувство. Тя смени темата:

- Още ли сглобяваш онази машинка?

- Да, искаш ли да я видиш?

- О, да - отвърна Иви и последва Карлос към задната част на къщата, по-далече от залата, в която се вихреше купонът. Карлос отвори задната врата, измъкна се навън и я задържа за Иви.

- Къде отиваме?

- В лабораторията ми - рече Карлос, извади кутия кибрит от джоба си и запали свещ, за да вижда пътя в обраслия с бурени заден двор.

- Какво?

- Научната ми лаборатория. Не се притеснявай, не принасям жаби в жертва или нещо подобно.

Иви се засмя колебливо.

Стигнаха до едно огромно, криво дърво, от чиито клони висеше въжена стълба. Карлос се закатери по нея.

- Всичко трябва да държа тук, в къщичката на дървото. Страх ме е на майка ми да не й хрумне някоя гениална идея и да превърне всичките ми химикали в грим и шампоани.

Иви тръгна по стълбата след него. Къщичката горе беше най-хубавата, която бе виждала. Имаше си миниатюрни кулички и балконче, което гледаше към тъмната гора долу. Когато влезе вътре, Иви зяпна. Стените бяха покрити с рафтове, по които стояха епруветки, колби и буркани с разноцветни светещи течности. В единия ъгъл имаше стар телевизор, накичен с петнадесетина различни антени.

- Какво е всичко това? - попита Иви и вдигна буркан, пълен с нещо бяло, подобно на сняг.

- А, това е от кабинета по химия. Натриев полиакрилат. Исках да видя дали може да се използва като гъба, ако се смеси с вода - обясни Карлос. - Ето, това исках да ти покажа.

Той измъкна отнякъде кутиестото нещо с жиците, което бе сглобявал в час.

- Мисля, че успях да накарам батерията да проработи.

Карлос натисна няколко копчета и бутна две-три лостчета. Кутията зашумя, после замря. По лицето му се изписа отчаяние. Опита пак. Този път от кутията излезе пронизително пиукане, после тя пак замря.

Той погледна Иви с неудобство.

- Съжалявам, мислех, че е готова.

Иви погледна черната кутия.

- А ако свържеш тази жица с тази тук? - предложи тя.

Карлос огледа жиците.

- Права си, объркал съм местата им.

Той размени жиците и натисна копчето за включване.

От кутията лумна силен електрически заряд и запрати Карлос и Иви към стената, от която те отскочиха и се строполиха на пода. Светлинният лъч проби паянтовия таван на къщичката, после покрива и изчезна в небето.

- О, Злодеида! - изруга Карлос.

- По гоблините! - кресна Иви. - Какво беше това?

Запрепъваха се към балкона на къщичката и вдигнаха погледи към небето, където светлинният лъч си проправяше път пред облаците, все по-нагоре и по-нагоре към самия купол!

Светлината мина през бариерата точно толкова лесно, колкото и през покрива на къщичката.

Блесна светкавица и земята се разтърси от свръхзвуков тътен. За момент можаха да погледнат през купола направо в нощното небе отвъд. Черната кутия започна да издава някакво странно пиукане.

Карлос и Иви се върнаха в къщичката и Карлос взе кутията. Този звук беше нов, преди не го беше издавала.

В следващия момент на екрана на телевизора се появи картина.

- Виж! - викна Иви.

Образите по екрана се сменяха с такава скорост, че им се зави свят. Първо се мерна говорещо куче (и Карлос изпищя), после го замени двойка близнаци, които изобщо не си приличаха (единият беше едър и мускулест, а другият - дребен и женствен, но и двамата приличаха на Мал, само че с руса коса), след това се появиха двама тийнейджъри, които, изглежда, работеха в болница за супергерои.

- Виж колко много предавания! - възкликна Карлос. - Знаех си! Знаех си, че има много канали!

Иви се засмя. Тогава екранът примигна и потъмня, а кутията в ръцете на Карлос спря да пиука.

- Какво стана?

- Не знам. Мисля, че проработи за секунда и проби дупка в купола, а? -предположи той и хвърли уплашен поглед на кутията. Докосна я предпазливо с върха на показалеца си. Беше гореща и той бързо я пусна.

- Така трябва да е станало - съгласи се Иви. - Няма друго обяснение.

- Обещай, че няма да казваш на никого за това, особено за купола. Можем да си навлечем сериозни неприятности.

- Обещавам - каза Иви, но заключи пръсти зад гърба си.

- Добре. Искаш ли да се връщаме на купона?

- Трябва ли? - попита тя. Никак не й се искаше да се окаже заключена в някой друг дрешник.

- Права си. Между другото, онова предаване, което каза, че харесваш по Аурадон Нюз Нетуърк, с принца на седмицата, започва след пет минути.

- Супер!

Междувременно, без двете злодейски деца да знаят, далеч от тях, в сърцето на забранената гора, скрита зад гъста мъгла в другия край на Острова, един дълъг, черен скиптър със скъпоценен камък на върха се съживи и камъкът заблестя в зелено. Най-силното оръжие на мрака се бе събудило за малко.

В съседство със скиптъра стоеше каменна статуя на гарван, която завибрира, и когато птицата размаха крила, камъкът стана на пясък и падна, а на мястото на статуята се изправи черноокият демон, който някога бе талисман на най-злата сред феите: единственият и неповторим Диабло, първият и последен приятел на Злодеида.

Диабло почисти перата си и нададе гърлен, тържествуващ крясък. Злото отново щеше да разпери криле.