Островът на изгубените

2. Един хитър крадец

Ако Мал живееше над магазин, то Джей, син на Джафар, живееше в самия магазин и спеше на протъркан килим под стелаж, който се огъваше от древни телевизори с изпъкнали кинескопи, радиоапарати, които не работеха, и телефони с жици. Някога баща му беше великият везир на Аграба, от когото всички се страхуваха и когото всички уважаваха, но това беше много отдавна. Сега злият заклинател бе собственик на „Магазина на Джафар", а Джей, единствен негов син и наследник, беше освен това и единственият му доставчик на стока. Съдбата на Джей може и да бе била да стане велик принц, но тези дни само баща му си спомняше за това.

- Трябваше да яздиш слон начело на тържествена процесия и да махаш на поданиците си - оплака се Джафар тази сутрин, докато Джей се приготвяше за училище: нахлупи червена плетена шапка над дългата си тъмна коса, след като навлече обичайната си „униформа" - лилаво-жълта кожена жилетка и тъмни джинси. Размърда внушителните си мускули и накрая надяна черни ръкавици с капси.

- Както кажеш, татко! - намигна му Джей с палава усмивка. - Ще пробвам да открадна слон, ако ми попадне пред очите.

Защото Джей наистина беше принц. Принц на крадците, измамник и лъжец, чиито лъжи бяха прекрасни като тъмните му очи. Докато си проправяше път по тесните калдъръмени улички и умело избягваше рикшите, теглени от плъховете на професор Ратиган, той успя да се възползва от факта, че пътниците в тях страхливо се навеждат, когато рикшите минават под въжетата, натежали от пране, за да свие няколко портфейла. Урсула го изгони от будката си за риба и пържени картофи, но не и преди той да успее да грабне шепа мазни картофки. После Джей спря за момент да се възхити на колекция най-различни по форма и размер пластмасови кани на витрината на друг магазин и да се почуди дали би могъл да пъхне някоя в джоба си.

Всички боклуци от Аурадон се рециклираха или направо се ползваха на Острова - от вани до брави. Същото важеше и за бившите магически пособия на самите злодеи. Един магазин рекламираше

и кристални топки, които вече ставаха само за аквариуми.

Уличните продавачи тъкмо изнасяха гнили плодове и повехнали зеленчуци на изпочупените си сергии и Джей успя да грабне една набита ябълка. Джобовете му се издуха от насъбраната плячка. Помаха дружелюбно на групичка вещици с клюнести носове, седнала на един порутен балкон. Това бяха внучките на Мадам Мим, които макар да бяха доволни, че са далеч от обсега на ловките му пръсти, се изчервиха от поздрава му.

Слугите на Злодеида, едри мъже, подобни на глигани, облечени с кожени парцали и с характерни авиаторски шлемове, дръпнати ниско над очите, изсумтяха почти неразбираем поздрав към Джей по пътя към работното си място. Джей сръчно свали шлемовете им и ги пъхна в колана на панталоните си с намерението да им ги продаде на следващия ден, както правеше всяка седмица. Едва устоя на изкушението да ги препъне, но просто нямаше време да свърши толкова много неща за една сутрин.

Докато шареше с очи наоколо, търсейки нещо, с което да прокара киселата ябълка, Джей зърна познато лице да надига картонена чаша с логото на „Помийната яма" и се ухили.

Идеално.

- Луцифер да те вземе! - кресна Мал, когато чашата изчезна от ръката й. Поколеба се за секунда, преди да се сети.

- Дай си ми я, Джей - нареди тя, сложи ръце на хълбоците си и се втренчи в празното пространство пред себе си.

Той се изкикоти. Толкова беше забавно да ядосва Мал.

- Накарай ме.

- Джей! - изръмжа тя. - Какво да те накарам? Да посинееш? Да пуснеш кръв? Да молиш за живота си? Днес работя по желание на крадеца, така че си избери.

- Хубаво де. Пфу, каква си - предаде се той и излезе от сенките. - Ммм, гореща кал, любимото ми.

Той й върна чашата със съжаление.

Мал отпи глътка и направи гримаса.

- Всъщност това е голяма гадост, така че може ти да го изпиеш. Изглеждаш гладен.

- Наистина ли? - той засия. - Благодаря, Мал. Умирам от глад.

- Не ми благодари, днес е особено гаден ден. Мисля, че в смеската са хвърлили няколко сурови жаби - отбеляза тя.

- Бонус протеини!

Със или без земноводни, Джей изпразни чашата на една глътка. После избърса уста и се усмихна.

- Мерси, добро другарче си - каза той съвсем искрено, макар че с Мал не бяха точно приятели, а по-скоро партньори в престъпленията.

Джобовете на Мал бяха претъпкани с всякакви боклуци като неговите, откраднати от магазините в града. От един джоб стърчеше кука за плетене, а от друг се подаваше нещо, което приличаше на дръжка на сабя.

- Сменяш ли сабята за чайник? - попита Джей с надежда. Цялата стока на баща му идваше от крадени неща.

- Става - съгласи се тя и пое ръждясалия чайник. - Виж какво друго свих -огърлицата на Урсула.

Тя я разклати във въздуха.

- Грабнах й я сутринта, когато дъртата морска вещица ми помаха за здрасти.

- Чудничко - той кимна одобрително. - Аз успях да й измъкна само шепа картофки. Жалко, че огърлицата вече нищо не може да хване, да не говорим за цял русалски глас.

Мал изсумтя.

- Все пак си е ценна.

- Щом казваш - сви рамене той.

Джей и Мал постоянно се надпреварваха за титлата на най-ловък крадец, но засега нямаше ясен победител. Може да се каже, че ги сближаваше любовта към кражбата, но те самите биха казали, че близостта, каквато и да е тя, е за слабаците.

Въпреки това вървяха близо един до друг към училище.

- Чу ли новината? - попита той.

- Каква новина? Тук няма нови новини - изсумтя подигравателно тя. Имаше предвид, че на Острова нищо не се случва. Старовремските телевизори с картина на снежинки излъчваха само два канала - новинарския канал на Аурадон, който бълваше само пропаганда за правене на добро и ПТШ -

Подземен телешопинг, по който се продаваше всичко, нужно за обзавеждането на тайни злодейски леговища.

- Забави крачка, иначе ще стигнем навреме - добави Мал.

Свърнаха от главната улица към порутеното, занемарено гробище, което играеше ролята на преден двор на „Дракон Хол". Първокласната школа за злодейско обучение се намираше в някогашен мавзолей, огромна сива сграда със сводести тавани и изпочупена колонада на фасадата. Над парадния вход беше гравиран девизът на училището:

В гробището около училището беше пълно не с обичайните надгробни плочи, а със съдбовни плочи, изписани с безобразни поговорки. Ако питаха ръководството на Острова, във всеки момент беше хубаво да се напомня на жителите му, че злото е на власт.

- Сериозно ти говоря. Чух новина. Истинска - настоя Джей, докато газеше с тежките си кубинки коренищата, които правеха гробището трудно проходимо. -Слушай сега: имаме ново момиче в класа.

- Да бе.

- Абсолютно сериозно - каза той и едва не се стовари върху съдбовен камък с надпис:

- Ново момиче значи? И откъде точно е дошла? - попита Мал и посочи магическия купол, който покриваше Острова и криеше небето, а облаците приличаха на неясни петна. Никой и нищо не можеше да мине през него, навън или навътре, така че новите неща бяха изключителна рядкост.

- Нова е за нас. Досега се е обучавала в родния си замък, така че днес за пръв път ще пристъпи в подземието - обясни Джей. Наближиха вратите от ковано желязо на входа на училището, а тълпата ученици пред тях се раздели, за да им направи път, като повечето деца стиснаха здраво раниците си, докато двойката крадци не отмина.

- Нима? - Мал спря внезапно. - Какво имаш предвид под „родния замък"? -попита тя, подозрително присвила очи.

- Тя е истинска принцеса, чух. В смисъл на принцеса, която търси истинската любов, боде пръстите си на вретена, губи златните си топки, развява буйни коси и накрая намира въпросната истинска любов. Класика - главата му се замая само от мисълта. - Дали ще успея да докопам някоя корона, а? Дори половин корона...

Баща му все говореше за Големия удар, онова огромно съкровище, което щеше по някакъв начин да ги освободи от заточението. Може би принцесата щеше да го заведе до това съкровище.

- Принцеса ли? - строго повтори Мал. - Не ти вярвам.

Джей вече не я слушаше.

- Не, ти само си представи колко плячка има у тях! Сигурно е фрашкано със съкровища, нали? Дано да не е прекалено грозна! А още по-добре ще е да има големи и пълни джобове. Нямам нищо против малко лесна плячка.

Гласът на Мал потече като киселина.

- В грешка си. На Острова няма принцеси, особено такива, които биха посмели да покажат лицето си пред хората...

Джей се вторачи в нея, а дълбоко в съзнанието му звъннаха предупредителни звънци, когато от паметта му изплува мъглив спомен за невероятен рожден ден, свързан с някаква принцеса... и с някакъв скандал, в който бяха замесени Мал и майка й. Стана му неудобно, когато си спомни, че Мал не беше поканена, но веднага потисна гадното усещане, без да е наясно откъде се беше взело. Злодеите трябваше да се радват на чуждата мъка, не да съчувстват!

Освен това, реално погледнато, Мал му беше като сестра - дразнеща, досадна, същински трън в...

Звънците. Звънците кънтяха из целия остров от върха на кулата, където Клодин Фроло дърпаше въжето, което ги задвижваше, за да отбележи официалното начало на учебния ден в „Дракон Хол".

Джей и Мал размениха по една тънка усмивчица. И двамата бяха официално закъснели. Първото нещо, което ставаше както трябва тази сутрин.

Минаха под ронещата се, покрита с мъх арка и навлязоха в основната гробница, която кипеше от живот. Членове на Съвета на избягалите от час лепяха обявления за разпродажба на едноседмични кексове и баници, а в съседство училищният оркестър репетираше оглушително за Есенния концерт. Морските вещици се облягаха на цигулките си.

Уплашените ученици се пръскаха във всички посоки, щом Мал и Джей ги приближаваха, докато вървяха по покрития с изсъхнал бръшлян основен коридор и се насочваха към ръждясалите врати, водещи към подземните гробници -класни стаи. Един дребничък пират първокласник, който беше в бандата на Хариет Хук, се изгуби в тълпата и се озова точно пред двамата.

Мал спря.

Момчето бавно вдигна глава, а черната превръзка на окото му затрепери.

- С-с-с-с-съжалявам, М-м-м-м-Мал - заекна той.

- Р-р-р-р-р-РАЗКАРАЙ СЕ - нареди Мал на висок глас с подигравателен тон. Завъртя очи и срита разпокъсаните учебници, които момчето бе изпуснало на пода. То хукна към първата отворена врата, която съзря, като по пътя изтърва фалшивата си ръка с кука накрая и тя се затъркаля по коридора.

Джей не продума, тъй като знаеше, че е разумно да е предпазлив в такива моменти, но се наведе да вземе ръката с куката и я скри във вътрешния джоб на жилетката си. Не успя да се стърпи и попита:

- Защо просто не си организираш собствено празненство, вместо да се сърдиш за онова?

- Какви ги приказваш? - попита Мал. - Да не мислиш, че ми пука?

Джей не отговори. Беше твърде зает да държи ръцете си, скръстени пред гърдите, и да се проклина, че не се е сетил да си вземе по-дебела дреха от елека за място, на което температурата беше с десет градуса под нормалната. Те продължиха надолу по ледените мраморни стълби към влажното подземие на училището.

Мал замълча и Джей предположи, че размишлява за случилото се преди десет години, но в следващия миг тя щракна с пръсти и каза със зъл блясък в очите:

- Абсолютно си прав, Джей. Ти си гениален!

- Така ли? Тоест, да, така е - отвърна Джей. - Чакай само... за какво съм прав?

- За празненството. Наистина трябва да си го направя. Имам какво да празнувам в края на краищата. Ти току-що каза, че сред нас се е появила нова принцеса. Следователно ще си устроя празненство.

Джей се ококори.

- Така ли? Ами... аз само се пошегувах. Всички знаят, че мразиш...

- Празненствата - кимна Мал. - Но това няма да го мразя. Ще видиш. Ще бъде един път! - Тя се ухили. - Особено за новото момиче.

Джей се усмихна неуверено в отговор и му се прииска да не беше споменавал тази идея. Когато Мал изглеждаше така, нещата обикновено имаха ужасен край. Той потръпна. Въздухът определено беше мразовит. Духаха нови, диви ветрове и той имаше достатъчно ум в главата, за да се притесни накъде ще го издухат.