Островът на изгубените

Пролог

Имало едно време, във времето след „и заживели щастливо", а може би дори след след „и заживели щастливо", когато всички злодеи на приказния свят били прогонени от Съединените щати на Аурадон и затворени на Острова на изгубените. Там, под предпазен купол, който държал магията далеч от тях, ужасните, злите, лъжливите, проклетите и истински зловещите били прокълнати да живеят без своята сила.

Крал Звяр обявил, че заточението им е за вечни времена.

Вечните времена, оказва се, траят доста дълго. По-дълго, отколкото може да спи една омагьосана принцеса. По-дълги са от златните коси на девойка, затворена в кула. По-дълги от цяла седмица в образа на жаба и със сигурност по-дълги от времето, което едно момиче е в състояние да прекара, очаквайки принцът най-сетне да сложи на крака й онази стъклена пантофка.

Да, вечните времена траят дълго, много дълго.

По-точно казано, десет години. От десет години онези легендарни злодеи са затворени на скалистия остров.

Е, добре, ще кажете, че десет години не са чак толкова дълго време. Но за тези магьосници и вещици, за подлите везири и вещерите, за злите кралици и още по-злите феи това е присъда, по-лоша от самата смърт.

(Между другото, някои от тях били върнати от Отвъдното, преди да ги затворят, така че, хм, те поне със сигурност не преувеличават.)

Без могъщите си сили, които им помагали да властват, да хипнотизират, да тероризират и да заплашват, да създават гръмотевични облаци и да развихрят светкавици, да си променят формата, да лъжат и да манипулират хората и да получават всичко, което поискат, злодеите били принудени да водят тежък живот. Прехранвали се с продажбата на всякакви боклуци и отпадъци, ядели също такива боклуци и отпадъци, не можели да уплашат никого, освен верните си слуги, и се крадели един друг. Дори на тях самите вече им било трудно да си представят, че някога са били силни и могъщи, че са раздавали отровни ябълки на девойки, крали са гласовете на русалки, завземали са чужди тронове и са разговаряли с магически огледала.

Сега били всичко друго, ала не и силни. Сега били обикновени. Обичайни.

Смеем ли да го кажем? Скучни.

Ето защо всички на Острова изпаднали във възторг от поканата за уникално събитие: страхотно веселия рожден ден на една шестгодишна принцеса. Страхотно, разбира се, има друго значение за сбирщина безсилни бивши злодеи, затворени на остров под купол.

Както и да е, празненството си е празненство.

Точно това празненство било най-великолепното, което Островът и неговите жители били виждали, и разказите за варварското му величие и безобразна разточителност щели да пребъдат през вековете. Това било празненство на празненствата, бляскаво събитие, което превърнало порутения пазар в центъра на Острова и разнебитените витрини на магазинчетата около него в мрачна, но красива детска площадка, пълна с призрачни фенери и трепкащи свещи.

Седмици преди събитието ято лешояди били обиколили Острова, за да оставят покана на всеки мръсен праг и пред всяка порутена колиба, за да може всеки злодей там да вземе участие във вълшебното, страхотно празненство.

Всеки злодей на Острова, с изключение на една особено зловредна фея.

Дали поканата й се била изгубила във ветровете, които брулели Острова, и била станала на парченца, или пък самите гладни лешояди я били унищожили, или пък - о, ужас! - изобщо не била написана с претенциозния почерк на изпращачката, както някои подозирали, никога не ще узнаем.

Резултатът, независимо от причината, бил същият.

Далеч над покривите на гъмжащият от хора пазар, облегната на балкона на стаята си в замъка, шестгодишната Мал подръпнала няколко кичура от виолетовата си коса и свила устни, докато гледала мрачното и толкова желано празненство долу. Поне колкото успявала да види от тук.

Видяла миниатюрната принцеса, най-красивата на света (или поне на Острова), седяща на паянтовия си трон с коса по-синя от океана, очи по-тъмни от нощта и устни по-розови от розите. Косата й била сплетена на красива рибена кост и тя не спирала да се смее на чудесата, които й показвали. Принцесата имала очарователен смях, който така омагьосвал, че усмивка се появила дори на лицето на високомерната лейди Тримейн, същата онази, чиито планове да ожени дъщерите си за Чаровния принц се били провалили. Свирепият тигър Шир-Хан направо мъркал като котенце, а капитан Хук се съгласил в името на доброто старо време да си пъхне главата между челюстите на крокодила Тик-Так само за да развесели принцесата и да чуе отново сладкия й смях.

Изглежда, тази принцеса можела да накара и най-ужасяващия злодей да се усмихне.

Мал обаче не се усмихвала. Тя направо можела да помирише двуетажната торта от кисели ябълки, греховно червени и тъпкани с вкусни червейчета. Колкото и да се опитвала, не можела да не чува крякането на папагала Яго, който отново и отново повтарял историята за тайните пещери, пълни с несметни съкровища, докато на присъстващите не им се прищяло да му извият кльощавия врат.

Мал въздъхнала от зеленоока завист, когато децата долу с възторг започнали да отварят торбичките си с подаръци. Те били пълни с всякакви създания, които щели да изпълняват ролята на злодейски талисманчета, когато пораснели. Малки змиорки морени, деца на Флотсъм и Джетсъм, в мънички аквариуми. Също толкова малки кикотещи се хиени, шумни като прочутите Шензи, Банзай и Ед.

Скокливи, пухкави черни котенца от последното котило на Луцифер. Невъзпитаните им нови стопани крещели от възторг.

Докато празненството все повече се развихряло и хората долу направо се тресели от веселба, сърцето на Мал помръкнало също като настроението й и тя се заклела, че един ден ще покаже на всички какво значи да си истински зъл. Щяла да стане по-алчна от Майка Готел, по-себична от доведените сестри на Пепеляшка, по-подла от Джафар и по-измамна от Урсула.

Щяла да им покаже, на всичките, че е точно като...

- Майко! - изпискала тя, когато зърнала сенките на два огромни и зловещи рога да приближават към балкона, последвани от майка й и развятото й лилаво наметало.

Гласът на майка й бил плътен, мелодичен и неизменно заплашителен.

- Какво става тук? - пожелала да знае тя, докато децата долу се кискали на извънредно неуместния театър на сенките, поставен от страховития доктор Фасилие.

- Рожден ден - изсумтяла Мал. - Аз не бях поканена.

- Така ли? - попитала майка й. Тя надникнала през балкона над рамото на Мал и двете вперили взор в картинката, която се разкрила под тях: синекосата принцеса, седнала на проядена от молци възглавница, се хилела на косматите и привлекателни синове на Гастон - братята близнаци Гастон Младши и Гастон Трети, които демонстрирали силата си, най-вече като всеки завирал огромните си крака в лицето на другия, за да я впечатлят. Смехът й показвал, че се справят успешно.

- Празненствата са за простолюдието - заявила майка й подигравателно. Мал знаела, че тя мрази всякакви подобни събития. Презирала ги почти толкова силно, колкото кралете и кралиците, които обсипвали скъпите си принцески с любов, колкото пухкавите малки феи шивачки и отблъскващите принцове с още по-отблъскващи жребци.

- Въпреки всичко Злата кралица и отвратителното й потомство скоро ще разберат каква непростима грешка са направили! - казала майка й.

Защото майка й била великата Злодеида, Господарката на Мрака, най-могъщата и зла фея на света и най-страховитият злодей по всички земи.

Или поне такава била в миналото.

Някога, много отдавна, гневът на майка й се бил превърнал в проклятие за една принцеса.

Някога, много отдавна, гневът на майка й бил накарал един принц да коленичи пред нея.

Някога, много отдавна, гневът на майка й бил приспал цяло едно кралство.

Някога, много отдавна, майка й била начело на всички сили от Ада.

Единственото нещо, което Мал искала с цялото си сърце, било да стане точно като нея, когато порасне.

Злодеида пристъпила към парапета на балкона, откъдето можела да вижда целия остров, чак до проблясващите в далечината светлини на Аурадон.

Изправила се в пълния си ръст. В същия миг светкавици прорязали небето, чули се оглушителни гръмотевици и върху земята се излял порой. Тъй като на Острова нямало магия, бурята била просто зловещо добро съвпадение.

Празненството приключило и всички присъстващи замръзнали по местата си, когато видели как водачката им се взира злобно в тях от замъка си, изпълнена с гняв.

- Празненството свърши! - съобщила майката на Мал. - Хайде, къш, бягайте, разпръсквайте се, бълхи такива! А вие! Злата кралица и дъщеря ти! Отсега нататък сте мъртви за този остров! Не съществувате! Вие сте нищо! Никога повече не показвайте лицата си отново тук! Инак ще видите какво ще стане!

Както се били събрали, хората долу се пръснали бързо-бързо под зоркия поглед на доверените слуги на Злодеида - приличните на глигани стражи с авиаторски шлемове, дръпнати ниско над очите. Мал успяла да хвърли един последен поглед на ужасената принцеса, която вдигнала уплашени очи към балкона, преди не по-малко ужасената й майка да я дръпне и да избягат.

В очите на Мал проблеснал триумф, а черното й сърце се изпълнило с радост, че доскорошната й тъга е предизвикала такава великолепна злотворност.