Островът на изгубените

21. История, стара като света

„Просто бъди себе си - има и други начини, с които да покажеш сила, начинът на баща ти не е единственият". Думите на майка му кънтяха в на Бен, когато пристигна на срещата си със Сърдитко, който беше избран за представител на джуджетата и помощниците в обсъждането на петициите и молбите им.

Страхотно. Чудесно. Просто идеално. Среща на четири очи със Сърдитко.

Бен поклати глава. Подозираше, че който и да е друг щеше да е по-добър избор от Сърдитко, вечно недоволното старо джудже.

При последната им среща джуджето се бе засегнало от една захарна бисквита. Разговорът беше обречен.

На Бен му се искаше хората да спрат да му повтарят да бъде себе си. Звучеше като съвсем прост съвет и може би щеше да е лесен за изпълнение, стига да имаше някаква представа кой е самият той.

Кой беше той?

Принц Бен, син на крал Звяр, наследник на трона на великото кралство Аурадон?

Със сигурност не беше като баща си, който знаеше как да управлява твърдо, но без принуда. Бен вътрешно се сгърчи, като си спомни как се качи на масата и се разкрещя на последната среща.

Това не беше той.

Той беше принц Бен, син на крал Звяр и кралица Бел, наследник на трона на великото кралство Аурадон.

Защото точно като майка си, Бен беше тих и мил, и онова, което обичаше да върши най-много от всичко, бе да се потопи в света на някоя книга, за предпочитане по-дебела. Детството му не бе преминало в ходене на лов, фехтовка или геройски прояви на някое бойно поле.

Детството си бе прекарал в библиотеката.

Той споделяше любовта на майка си към четенето открай време. Най-скъпите му спомени бяха от времето, когато седеше до кралица Бел пред огромната камина във великолепната библиотека и двамата четяха. Неговите книги бяха измъкнати от долните рафтове на библиотеката, а нейните винаги идваха от най-високите. Райско време.

Веднъж, когато баща му научи, че цял ден са се крили в библиотеката, и ги упрекна, че са си спестили присъствието на кралския банкет, „заради някакви истории", майка му възрази с много страст:

- Това не са просто „някакви истории" - заяви тя тогава. - Те са царства. Светове. Те са перспективи и мнения, които ти няма как да познаваш, от животи, които не си живял. Тези истории са по-ценни от която и да е златна монета и по-важни от който и да е банкет. Надявам се това да ти е известно като на крал!

Очите на крал Звяр заблестяха и той вдигна кралица Бел в прегръдките си без всякакво усилие.

- А ти като моя кралица, би трябвало да си наясно колко много те обичам за това!

После пое и сина си на ръце и тримата си направиха късен обяд със сметанови пасти в градината.

Разбира се.

Бен се усмихна. Отдавна не се беше сещал за този ден.

Осъзна, че все още мисли за него, когато Люмиер въведе старото джудже в заседателната зала.

Сърдитко кимна и се настани срещу принца, а краката му увиснаха над пода като на дете, седнало на твърде висок стол.

- Е, за какво е всичко това, млади човече? - той се закашля. - Не съм в настроение за емоционалните ти изблици.

Джуджето огледа масата предпазливо, сякаш момчето щеше всеки момент да скочи върху нея. Изобщо не докосна подноса със захарни бисквити и чашата със сайдер.

- Благодаря ти, че се съгласи да се срещнем днес - започна Бен. - Сметнах, че ще е по-лесно, ако сме само двамата. Тъй като всички малко... повишихме тон последния път.

- Кхм - прокашля се Сърдитко. - Ще видим тази работа. Надявам се, че не възнамеряваш отново да скачаш на масата и да крещиш като животно.

Бен се изчерви.

- Моля за извинение за поведението си онзи ден. Държах се... глупаво.

- Ти... какво? - извинението свари Сърдитко неподготвен.

Бен сви рамене.

- Признавам го. Не знаех какво върша и развалих всичко. Със сигурност не мога да те обвиня, че не ми вярваш и сега.

Сърдитко го изгледа, намусен, но и с намек за приятна изненада.

- Продължавай.

Бен се усмихна. Все беше някакво начало.

- Разбираш ли, поканих те, защото прочетох всичките хиляда и една страници на оплакванията ви.

- Наистина ли? Всичките хиляда? - не повярва Сърдитко. Явно беше впечатлен макар и неволно.

- И една - усмихна се Бен. Той четеше бързо и слушаше внимателно. Щеше да бъде себе си, щеше да има нужда от тези две свои способности, за да реши проблема с оплакванията веднъж завинаги.

- Доколкото разбрах, излиза, че ти и колегите ти настоявате да бъдете изслушани и да имате глас в решаването на своето бъдеще. Нещо повече от място в Съвета.

- Не е кой знае колко сложно, нали? - попита Сърдитко разпалено.

- Не, не е - съгласи се Бен. - Мисля, че можем да стигнем до съвсем лесно решение.

- Какво предлагаш?

Бен размести документите пред себе си. Обмисли отговора си и как точно да го каже. Как го беше казала майка му? „Перспективи и мнения, които не познавам, от животи, които не съм живял".

Бен се усмихна.

- Предлагам да се вслушаме в хората, които най-добре знаят за какво става дума.

Сърдитко повдигна вежда.

Бен направи справка с документите.

- Да започнем с русалките. Предлагам да вземат такса една сребърна монета на човек за подводните обиколки. Също така ще говоря с Ариел да даде на Флаундър малко почивка от благотворителните събития.

Сърдитко кимна.

- Звучи разумно. Добре.

- Освен това направих спестовен фонд за далматинците, който ще се използва за висшето им образование. Всичките сто и един ще могат да се възползват от „Помощ за кученцата".

Бен бутна бялата папка на черни петна, която съдържаше всички нужни формуляри, към Сърдитко.

Сърдитко я взе.

- Понго ще оцени жеста - каза той. - А за нас, миньорите, какво предлагаш?

- Половината от това, което вадите от мините, ще остава за кралството - каза Бен. Знаеше, че баща му няма да приеме по-малко.

- Половината? А останалите диаманти? Те къде ще отиват? - попита Сърдитко, разтревожен.

- Другата половина ще отива в пенсионен фонд. Фонд за джуджетата, техните семейства и децата им. Кажи на Срамежливко да не се притеснява.

- Струва ми се справедливо - кимна Сърдитко с нежелание. - Ами ограниченията за магия? Между нас да си остане, но онези три феи вдигат много шум.

- Трите добри феи ще трябва да отнесат оплакването си до феята кръстница. Опасявам се, че нищо не мога да направя по техния въпрос. Но ще им насроча среща с нея. Това мога да направя.

- А молбата на джина за неограничено пътуване в границите на кралството? -намръщи се Сърдитко. В момента джуджето изглеждаше затруднено да намери причини да се сърди.

- Одобрява се, стига преди да тръгне, да съгласува маршрута си с двореца.

Това беше трудно решение, защото баща му не искаше „синьокожият откачалник да никне, където не го сеят, без предупреждение," но Бен успя да убеди крал Звяр, че ако жителите на кралството са предварително уведомени за появата му, всичко ще бъде наред.

Сърдитко скръсти ръце.

- А горските създания? Те работят без почивка, все изморителна работа, направо им окапват лапите и копитата.

- Изпратих екип да монтира съдомиялни машини, перални със сушилня и прахосмукачки във всяко горско домакинство. Време е да осъзнаем, че живеем в двадесет и първи век, не смяташ ли? Включително и горските обитатели.

- Пфу - изпухтя Сърдитко. - Нямам особена слабост към модерните глезотии, но мисля, че пухкавите ни приятели ще ги оценят. Трудно е да миеш чинии на ръка, когато нямаш ръце, нали разбираш.

Бен се опита да сдържи смеха си.

- Що се отнася до Мери и другите мишки, отсега нататък ще им бъде заплащано с най-качественото сирене в кралството от собствения склад на краля.

Бен пусна листа, който държеше, на масата.

- Честно е - кимна Сърдитко.

- Е, постигнахме ли съгласие?

Сърдитко протегна ръка.

- Да.

Бен стисна ръката на джуджето. Изпитваше много по-силно облекчение, отколкото показваше. (Поне се надяваше да не го показва. До този момент вече бе толкова потен, че не можеше да прецени със сигурност.)

- Знаеш ли какво, млади човече? - изсумтя Сърдитко и свъси вежди.

Бен се стегна в очакване на някаква забележка, но нищо подобно не последва.

- От теб ще излезе добър крал - каза джуджето с усмивка. - Предай поздравите ми на баща си и на майка си.

- Непременно - рече Бен, доволен от срещата. Бутна стола си назад и стана от древната маса. Работата му беше приключила. Поне за днес. „Но ако царуването се състои в това, май няма да се окаже толкова трудно, колкото си мислех".

Джуджето взе шапката си, скокна от стола и тръгна към вратата.

Изведнъж спря.

- Знаеш ли, синко, понякога ми напомняш на нея.

Всички в кралството обичаха кралица Бел.

Бен се усмихна.

- Ами надявам се наистина да приличам на нея.

Сърдитко сви рамене и отвори вратата.

- Не си и наполовина толкова красив, колкото е тя, това мога да ти кажа. А и майка ти със сигурност щеше да се погрижи на срещата да има една-две сметанови пасти. И поне четири-пет боровинки в бисквитите.

Бен се засмя, когато вратата се затръшна.