Островът на изгубените

25. Драконово проклятие

Докато крачеше най-отзад, Мал си припомни какво бе казала на Иви - че всичко в замъка е изпитание.

Карлос се бе изправил срещу гаргойлите, а Джей - срещу Пещерата на чудесата. Иви бе победила Вълшебното огледало.

Ами аз?

Мен какво ме очаква?

Дали зад най-близката врата я очакваше опасност като специално предизвикателство, само за нея?

Дали пък няма да е по-типично за майка ми да ме пренебрегне изцяло? Да не ми прави нищо, защото си мисли, че не съм достойна даже за изпитание?

Тя затвори очи. Почти чуваше гласа на майка си.

„За какво да те изпитвам, Мал? Ти не си като мен. Ти си слаба като баща си. Даже не заслужаваш името си."

Мал отвори очи.

Каквото и да станеше, фактът си оставаше факт: намираха се в дома на Злодеида. В леговището й.

Мал бе на майчината си територия, без значение дали беше добре дошла. И знаеше че каквото и да се случи сега, засяга и двете, изпитание или не. Приключение или не.

Със или без Окото на дракона.

Мал не можеше да се отърси от чувството, че нещо или някой я гледа. Усещаше го още откакто излезе от къщи тази сутрин, но чувството се беше засилило в крепостта. Ала всеки път, щом погледнеше през рамо, там нямаше нищо. Може би просто я обхващаше параноя.

Когато излязоха от коридора с огледалото, четиримата тръгнаха по коридор, оцветен в лилаво и златно, с огромни гоблени по стените, на които бяха изобразени всички околни кралства. Трудно беше да се отличи един гоблен от друг, защото всичките бяха покрити с дебел слой прах. Прахта беше толкова много, че вървейки, четиримата оставяха следи по каменния под, сякаш вървяха през сняг.

Но не спряха.

Коридорите се виеха и кривяха, подът понякога им се струваше неравен, а стените се накланяха ту напред, ту назад, от което те се чувстваха като в сън или в панаирджийски лабиринт, или пък на някакво място, което не съществуваше.

Оживяла приказка.

Замък... само че замък, излязъл от кошмар.

Всяка стена и всеки камък бяха или сиви, или черни, а през процепите между тях тук и там се просмукваше бледа зелена светлина.

„Майчиният дом", мислеше си Мал всеки път, щом видеше светлината.

Цялостният ефект на замъка бе изтощителен и за четиримата, дори за Мал.

По-скоро беше изтощителен най-вече за Мал.

Напуканите цветни стъкла на прозорците бяха единственият друг източник на цвят. Сред старите стъкла нямаше нито едно здраво, а някои бяха разбити на парчета, които се бяха посипали по пода. Мал и останалите трябваше да внимават къде стъпват, за да не се подхлъзнат на някое стъкло. След дългия коридор с прозорците се появи още по-висок и по-широк проход и не след дълго Мал разбра, че наближават важно място, тронна зала, може би самото сърце на замъка.

Мал вървеше към съдбата си, както бе казала Иви. Към предопределението си, ако можеше да се нарече така.

Усещаше онова вече познато привличане към нещо неизвестно, което може би беше само нейно.

Беше точно пред нея, бръмчеше и вибрираше, както бе правило от момента, в който тя пристъпи в Трънената гора. Дърпаше я напред, подканваше я, мамеше я.

„Ела", казваше то.

Побързай.

Насам.

Наистина ли съдбата й я зовеше?

Или в тронната зала я очакваше поредният провал? Поредното потвърждение, че никога няма да бъде достойна дъщеря на майка си, без значение колко много се старае?

Тя спря пред двойка врати, високи колкото два човешки боя.

- Това е. Тук е.

Погледна Карлос и той кимна утвърдително, като вдигна кутията. Тя видя, че в някакъв момент я е изключил.

- Не ни трябваше вече - обясни той, без да сваля поглед от Мал.

Джей й кимна. Дори Иви посегна и стисна ръката й за секунда.

Мал пое дълбоко дъх. Усети ледена тръпка да пълзи по гърба й, а кожата й настръхна.

- Това е била тронната зала на Злодеида, сигурна съм. Усещам го - тя погледна останалите. - Шантаво ли звучи?

Те поклатиха глави. Не, не звучеше шантаво.

Тя бутна вратите и пристъпи напред.

Усети мрака и силата. Сянката и светлината. Тавани, високи като небето и черни като дим. Прозорци, покриващи цели стени, през които Злодеида да дърпа конците на цял един свят.

- О! - възкликна неволно Иви.

Карлос изглеждаше така, като че ли всеки момент ще побегне, но не го направи.

Очите на Джей пробягаха из стаята, сякаш я преценяваше.

Само дето Мал имаше чувството, че е сама с призраците в залата.

По-точно един конкретен призрак.

От тук майка й бе управлявала, тук бе бушувала яростта й, от тук бе излетяла като зелена топка светлина през тавана, за да прокълне цяло кралство. Това беше седалището на Мрака.

Те пристъпиха навътре начело с Мал. Карлос, Джей и Иви я бяха обградили като във военна формация.

Черните камъни под краката им бяха лъскави и гладки, а въздухът бе наситен с усещане за зло. Мал го чувстваше. Всички го чувстваха.

Този дом бе видял тъга, гняв и злоба. Дори сега отгласът от онези времена прогори болезнена пътека чак до костите на Мал.

Тя потръпна.

В средата на залата имаше празно място, там, където преди бе стоял тронът. В миналото се бе издигал върху висок подиум, от двете страни на който се спускаха извити стълби. Стаята беше кръгла, заобиколена с колони. Над мястото на трона все още стоеше огромна арка. На стените гниеха остатъците от пурпурни гоблени.

- Нищо не е останало - промълви Мал, коленичила на мястото, където бе стоял тронът. - Всичко е изчезнало.

- Добре ли си? - попита Джей, който нервно духаше на ръцете си, за да ги стопли.

Тя кимна.

- Просто... - не можа да продължи, защото не намираше думите, с които да опише чувствата си. Беше слушала разказите на майка си, но не ги приемаше за истински.

Досега.

- Да - рече той. - Разбирам те.

Джей сви рамене и тя си даде сметка, че и той сигурно се е чувствал по същия начин в Пещерата на чудесата. Мал знаеше, че Джафар и Яго непрекъснато говореха за нея, но беше трудно човек да си представи свят, съществуващ извън Острова на изгубените.

Поне преди беше трудно.

Сега всичко беше различно.

Джей въздъхна.

- Всичко е истина, нали?

- Май да - кимна Мал. - Всяка страница от всяка приказка.

„Дори проклятието", сети се тя, за пръв път от часове.

Проклятието.

Някой трябва да го докосне.

Иви трябва да го докосне и да заспи за хиляда години.

- Е, къде е? - попита Карлос, който стоеше и оглеждаше ледената каменна зала.

- Трябва да е някъде тук - каза Иви и се обърна да огледа зад себе си.

- Може би ще е по-добре да се разделим - предложи Джей с блясък в очите.

- Помислете - каза Мал. - Майка ми никога не го е изпускала от поглед. Държала го е почти винаги, когато е седяла на трона си.

Мал се върна на мястото на трона.

- Тук.

- И къде е сега в такъв случай? - намръщи се Карлос.

- Няма да е там, където всеки може да го докосне - предположи Иви. - Опитай да помолиш майка ми да ти разреши да докоснеш някой от спомените й като Най-красива на света. Сигурно е същото.

Мал трепна при думата „докоснеш".

Проклятието очакваше всички тях, или поне една от тях, както ги очакваше Окото.

- Сигурно е искала да е непрекъснато пред очите й. Да го вижда от трона - каза Джей. Мал кимна и си припомни как Джафар винаги стоеше и седеше така, че да може да вижда купчината монети в кухнята.

- Значи трябва да е... - Мал бавно се завъртя. Представяше си майка си, седнала на трона, стиснала скиптъра, изпълнена с чувство за мощ и злост - накратко, в най-добра форма - да управлява оттук кралството.

Тя поклати глава.

„Майка ми без проблем би проклела всички нас да спим хиляда години, да не говорим за един човек."

- Ето! Вижте! - извика Иви, която бе видяла дългия черен жезъл с потъмняла зелена топка на върха, подпрян на стената в далечината.

Както бяха предположили, скиптърът висеше точно срещу трона, издигнат с магия на четири метра във въздуха, където висеше, облян от светлина. Далече от ръцете на всякакви кандидат-крадци - там, където не можеше да бъде докоснат.

Разбира се.

Ето ти го.

Наистина е тук. Най-мощното оръжие на Мрака.

Злото е живо, да.

- Ето го! - викна пак Иви, която първа стигна до него и посегне нетърпеливо.

Ръката й се стрелна нагоре с разперени пръсти. В същия момент Окото на

дракона затрепери, сякаш нещо в Мал го освобождаваше от магията и от мястото му във въздуха.

Иви се усмихна.

- Взех го...

Мал видя как Иви се готви да хване скиптъра, сякаш гледаше филм на забавен кадър. Скиптърът проблесна, като че подканяше Иви да го вземе.

Мал не виждаше нищо, пред очите й останаха само нежните пръсти на Иви и прокълнатото Око на милиметри от тях.

Трябваше да вземе светкавично решение. Дали да остави Иви да го докосне и да заспи сън, подобен на смърт, за хиляда години?

Или щеше да я спаси?

Да я спре?

Да направи нещо... добро?

Като с това ще предаде доверието на майка си и ще трябва да забрави собствената си мечта да стане нещо различно от пълно разочарование за нея.

Доволна ли щеше да е да си остане само Мал цял живот?

Никога да не стане Злодеида?

Тя замръзна, неспособна да вземе решение.

- Не! - извика в следващия момент и хукна към Иви. - Недей!

Какво става? Какво прави? Защо не може да се спре?

- Какво? - стресна се Иви, а в същия момент от Окото на дракона се разнесе познат глас:

Гласът на Злодеида се лееше от жезъла и отекваше из цялата зала.

Майка й определено бе оставила дълбок отпечатък в историята. Остатъците от силата и енергията й пропукваха като електричество по стените, върнати към живот от един моментен инцидент и разбудени от дълбокия си сън от наличието на жертви в обсега им.

Пръстите на Иви докоснаха въздуха на милиметър от жезъла.

А Мал го стисна и тогава...

Падна на пода, дълбоко заспала.

Мал примигна. Виждаше се да лежи на пода на тронната зала с разпиляна коса, прилична на петно под главата й.

Тримата й спътници се бяха скупчили над тялото й.

„Значи спя? Или съм будна? Или сънувам?"

Защото Мал знаеше, че вижда и нещо друго.

Вече не беше в Забранената крепост.

Беше в дворец, виждаше крал Стефан и кралицата му, надвесени над люлка с бебе.

Бяха щастливи. Виждаше го в лицата им и в начина, по който очите им не се откъсваха от детето.

„Като магнит", помисли си Мал. „Това усещане ми е познато."

След малко около тях в красивата тронна зала се събра огромна, пъстра тълпа от гости, придворни и слуги. Над люлката пърхаха две добри феи и размахваха пръчици, които оставяха искрящи следи във въздуха. Всичко беше толкова весело,направо да ти се догади.

Мал никога не бе виждала нещо подобно, не и толкова отблизо. Не и като в някаква блудкава книжка с приказки.

Какво е това?

Защо го виждам?

В този момент в тронната зала се появи топка зелен огън и когато светлината се разпръсна, Мал видя познато лице.

Майка й.

Висока, надменна, красива и пренебрегната. Злодеида беше разгневена. Мал можеше да почувства смразяващия студ, който се излъчваше от цялото й същество. Не можеше да откъсне поглед от майка си.

Злодеида се обърна към тълпата, събрана около кралското семейство:

- Аха, виждам, че всички са били поканени. Кралските дворове, благородниците, земевладелците, та даже и простолюдието. Трябва да призная, че не се почувствах никак добре, когато не получих покана.

Какви ги говореше майка й? Тогава Мал разбра. Злодеида не е била поканена на кръщенето на Аврора. Мал не знаеше, че това е причината майка й да мрази каквито и да било празненства.

Но пък знаеше точно какво чувства.

Болка.

Срам.

Гняв.

Желание за отмъщение.

Мал се чувстваше по същия начин, нали? Когато Злата кралица организира рождения ден на Иви преди толкова много години и не я покани.

Гледаше как майка й прокле мъничката принцеса Аврора да заспи за сто години, ако убоде пръста си на вретено. Не можа да не се възхити на сложното заклинание и да не изпита гордост от това колко бързо и успешно го наложи майка й, колко бе силна и сръчна. Едно убождане на пръста можеше да доведе до края на цяла една династия. Красива, ужасяваща съдба. Изплетена толкова талантливо. Толкова разрушителна.

Мал се гордееше със Злодеида. Винаги се бе гордяла и винаги щеше да се гордее с нея. Злодеида бе отгледала дъщеря си сама и се бе справяла както може. Така или иначе, нямаше кой друг да го направи.

Само че майка й бе създадена за Зло, беше добра в това.

В този момент, за пръв път в живота си, Мал осъзна, че това, което чувства към майка си, не е просто гордост. Беше съжаление. Дори може би съчувствие.

Беше й мъчно за майка й, а това беше съвсем ново усещане.

Тълпата виждаше чудовище, чума, дявол, вещица, която проклина красива принцеса. Мал обаче виждаше наранено момиченце, водено от мъка, ярост и несигурност.

Искаше да протегне ръка към майка си и да й каже, че всичко ще се оправи. Не беше сигурна, че истината е такава, но все някак се бяха оправяли досега, нали?

„Всичко ще се оправи, мамо."

Трябваше да й каже.

Само че се събуди, преди да успее да го стори.

Мал примигна. Лежеше в тронната зала на Забранената крепост. Джей, Карлос и Иви стояха около нея, притеснени.

Когато заспа, стискаше в ръка Окото на дракона. Когато се събуди, скиптърът бе изчезнал.