Поглед в бъдещето

ГЛАВА 12

От далечината долетя специфичният боен вик на ногрите.

— Корабът приближава — преведе Баркимк. — Сакисак го вижда.

— Вярвам му — каза Лея.

Сред гъстото зелено обкръжение на малкия хълм, който гледаше към Северния космодрум на Барис на Малък Пакрик, тя едва можеше да види къс синьо небе точно над главата си и част от въздушната шейна, която бяха заели от фермата на Сабмин под себе си.

Малко неловко положение според нея, но необходимо. Като се имаше предвид, че съобщението носеше личната сигнатура на Бел Иблис и потвърждение за напускане на мостика, в приближаващия кораб не можеше да бъде никой друг освен генерала. Лея вече чуваше двигателите.

— Нещо малко е — каза тя и призова джедайските си умения, за да превърне далечния шум в нещо по-ясно.

— Така е — изгърмя в ушите й тихо изреченото всъщност потвърждение на Баркимк. — Ще погледна.

Листата избумтяха, раздвижени от преминаването на тялото му през клоните. Гръмотевичният шум се превърна в тихо шумолене, когато Лея се върна към нормалния си слух. В далечината се чу воят на двигателите, който рязко спря, когато машината стигна площадката за кацане и изключи системите си. После шумът замлъкна съвсем и цяла минута не се чуваше нищо друго освен шумоленето на листата. Лея чакаше, чудейки се какво става. Космодрумът, който носеше помпозното име Северния космодрум на Барис, всъщност представляваше широко открито поле с няколко площадки за кацане. Сакисак би трябвало вече да е проверил кораба. Дали нямаше нещо извънредно? Тя се присегна към Силата за напътствие… И тогава, носен от вятъра, до нея стигна втори боен вик на ногрите.

— Няма опасност. Можем да вървим — каза Баркимк зад гърба й. Гласът му бе леко объркан. — Но ни предупреждава, че не всичко е според очакванията.

Лея се намръщи. „Не е според очакванията?“

— Какво значи това? Не е ли Гарм?

— Не зная — отвърна ногрито, качи се във въздушната шейна и включи двигателите. — Успях само да видя, че корабът наистина е малък, както предположихте, и че няма отличителни знаци.

— Никакви ли? — загрижено попита Лея.

— Поне аз не видях — отвърна Баркимк и изведе шейната изпод дърветата. — Може би по-отблизо ще ги видя.

Като се изключеше разнебитеният товарен кораб за зърно в другия край на полето, новодошлият апарат бе единственият на космодрума. Наистина беше малък, вероятно екипажът му бе двучленен, приличаше малко на дипломатически кораб, но Лея не си спомняше да е такъв. На носа, където дипломатическите кораби носеха правителствените отличителни знаци, нямаше нищо. Входният люк по средата бе отворен и от него се спускаше къса рампа.

— Сакисак влезе ли? — попита тя.

— Да — отговори Баркимк. — Чака с пилота и пътника.

Пилот и пътник? Лея кимна машинално, без да изпуска от очи кораба. Едва след като си приближиха, видя, че на корпуса всъщност имаше бледи следи там, където би трябвало да бъдат отличителните знаци. Макар че се виждаха само контури, в тези следи имаше нещо познато. Нещо, което пробуждаше смътен, но тревожен спомен…

Въздушната шейната спря до рампата.

— Съветник Органа Соло — дрезгаво се провикна Сакисак от спуснатата рампа на кораба. — Вашият посетител смирено моли да го удостоите с честта да уважите молбата му.

— Разбира се — отвърна Лея с подобаващ на ногрито официален тон. Сакисак добре познаваше Бел Иблис. Кой можеше да е на борда на кораба, за да бъде ногрито така официален? — Посетителят ми ще желае ли да представи молбата си лично?

— Да — отвърна Сакисак, поклони се леко и отстъпи от рампата.

В същия миг там се появи фигурата на висок хуманоид, увит в лека златиста роба, с изящна лилава украса около очите и на раменете.

— Мир вам, съветник Лея Органа Соло — поздрави той. Гласът му бе плавен и плътен, с отглас на дълбока и стара тъга. — Аз съм Елегос Акла, доверител на останките на народа на Каамас. Ще дойдете ли при мен на борда на кораба ми?

Лея преглътна с мъка, когато спомените нахлуха в съзнанието й. Спомени от посещението й като дете в каамаски бежански лагер на Алдеран и стотиците пъстри знамена със семейните гербове на каамасците. Бяха подобни на онзи, който бе заличен от носа на кораба на Елегос.

— Да, доверителю Акла — отвърна тя. — За мен ще бъде чест.

— Моля, простете, че наруших усамотението ви — каза каамасецът и се отдръпна, за да й направи път. — Казаха ми, че вие и съпругът ви сте тук на почивка. При други обстоятелства не бих нарушил спокойствието ви, но изключително много исках да говоря с вас, а онзи, когото взех със себе си, каза, че задачата му е с неотложна спешност.

— А кой е той? — попита Лея, влезе в кораба и се присегна със Силата. Тук определено имаше още някой. Някой познат…

— Мисля, че го познавате — отвърна Елегос и се дръпна настрани.

На стола в дъното на каютата седеше неспокоен под бдителния поглед на Сакисак…

— Гент! — възкликна Лея. — Какво правиш тук?

— Трябва да говоря с вас — отвърна той. В думите му имаше повече нервност, отколкото в поведението. Хакерът стана от стола. — Исках да говоря с генерал Бел Иблис, но не мога да го открия, а вие сте президент на Новата република и…

— В момента не съм президент, Гент — внимателно го прекъсна тя. — В отпуска съм. Понк Гаврисом е начело на правителството.

Момчето премига от изненада и въпреки сериозността на положението Лея трябваше да положи усилия, за да не се разсмее. Някога Гент бе най-добрият хакер на Талон Карде и притежаваше такъв нечуван талант да разбива и да манипулира компютърни системи, че Бел Иблис лично се бе заел да го привлече на своя страна. Оттогава Гент неведнъж се бе доказвал в работата си и се бе издигнал до началник на шифровчиците. Но за всичко извън любимите му компютри момчето бе най-наивното, невинно и объркано човешко същество във вселената. Това, че макар да живееше на Корускант, бе пропуснал отпуската на Лея, бе нещо естествено за него.

— Може би въпреки това тя може да ни помогне — подхвърли Елегос, притичвайки се на помощ на смутения хакер с типичната каамаска тактичност. — Защо не й кажете причината, поради която сте тук?

— Да, разбира се — каза Гент, възвръщайки гласа си. Момчето извади електронния си бележник от стария и износен калъф на колана си. — Генерал Бел Иблис ми даде информационен чип…

— Момент — прекъсна го дрезгавият глас на Сакисак. — Вие ли изпратихте съобщение на съветник Органа Соло от името на генерала?

— Ами… да — призна си хакерът и внимателно изгледа ногрито. — Исках да говоря с него, нали разбирате, но не можах да го намеря. А разбрах, че Лея е тук…

— Как така не си могъл да го намериш? — прекъсна го Органа Соло. — Той къде е? Да не се е случило нещо?

— Не, не. Замина за системата Котлис — бързо отвърна момчето и с нежелание отмести очи от ногрито към нея. — Някакво скупчване на кораби… не знам точно. Но не можах да му изпратя съобщение. Дори и с кодовете за достъп от най-високо ниво. Така че, когато разбрах, че сте тук…

— Как разбрахте? — попита Сакисак.

Гент отново се раздвижи неспокойно.

— Ами… от файловете на Гаврисом. Не бих влязъл в мрежата на Висшия съвет, но наистина беше важно. След това срещнах него… — той безпомощно махна към Елегос.

— Чаках ви в кабинета ви — обясни каамасецът. Гласът му разля вълна на желаното от всички спокойствие в каютата.

— Както двамата си колеги, с които сте говорили, и аз съм дълбоко загрижен от начина, по който се развиват събитията. Сега, след като заплахите се обърнаха към ботанския народ, загрижеността ми още повече се усили — той сви рамене. Козината му настръхна от раменете по цялата дължина на гърба. — Разбира се, смятах да ви изчакам, докато се върнете, за да говоря с вас, но шефът на шифровчиците Гент толкова настояваше незабавно да ви види, че му предложих да го закарам, при положение че знае къде сте.

— И при условие че използва личната сигнатура на Гарм, за да дойда на космодрума — добави Лея и вдигна вежди към момчето.

Младият хакер трепна.

— Мислех, че иначе няма да дойдете — смънка той.

Лея потисна въздишката си. Да, Гент си беше такъв. Това, че името и уменията му бяха добили тежест в правителствените среди на Новата република, изцяло му бе убягнало. При това хакерът нямаше ни най-малка представа, как да пилотира космически кораб.

— Добре, спокойно — каза Органа Соло. — Разпитът свърши. Поне временно всичко ти е простено. Сега да чуем какво е това толкова спешно нещо, което оправдава нарушаването на десетина закона?

Гент отново трепна и й подаде електронния си бележник.

— Всъщност това е съобщение за Бел Иблис — каза той.

— Но… прочетете го.

Лея взе електронния бележник и натисна клавиша. Попита се дали, ако знаеше, че Гент, а не Бел Иблис иска срещата, нямаше да притисне Хан малко повече, за да я вземе със себе си до сърцето на Империята? Дори и без съобщението на Гент възраженията срещу тръгването й се бяха сторили доста основателни. И все пак…

Думите се появиха на екрана на електронния бележник… и усети по гърба си ледени тръпки.

— Откъде дойде? — попита тя. Думите й прозвучаха нереални на фона на лудото сърцебиене.

— Генерал Бел Иблис го донесе от Моришим — отвърна Гент. Сега вече гласът му трепереше. — В системата влязла корелианска корвета, само че някакъв звезден разрушител я заловил.

— Спомням си секретния доклад на Гарм по въпроса — каза Лея. — Искаше да не се споменава за случката, докато не се изясни какво всъщност е станало.

— Това е съобщение от корветата — поясни хакерът. — Цялото беше заглушено, но успях да го разчета — той си пое шумно въздух. — Сега разбирате защо трябваше незабавно да се срещна с някого.

Лея кимна мълчаливо и се загледа в съобщението:

…полковник Мейз Вермел, специален пратеник на адмирал Пелаеон, изпратен за среща с генерал Бел Иблис по повод на преговори за мирно споразумение между Империята и Новата република. Корабът ми е нападнат от предатели от Империята и според мен едва ли ще остана жив. Ако Новата република желае да преговаря, адмирал Пелаеон ще бъде при изоставения газов център на Песитин след един месец, за да се срещне с вас. Говори полковник Мейз Вермел…

— Съветник? — въпросително прошепна Сакисак. — Нещо не е наред ли?

Лея вдигна поглед към ногрито и почти се стресна, като го видя пред себе си. Мирно споразумение. Не примирие, а действителен, истински мир. Нещо, за което тя се бе надявала и бе копняла още от времето на император Палпатин и на младежкото си решение да се опълчи срещу него и всичко, което той олицетворяваше. И ето че сега то бе предложено от върховния командващ имперската флота. Или не беше така? Пелаеон предлагаше само преговори. Нямаше ли на тази среща да бъдат поставени предварителни условия, които щяха да превърнат цялото начинание в чиста загуба на време или още по-лошо — в пропаганден удар за Империята? А ако беше нещо по-лошо и от това? Ако беше капан?

— Съветник? — отново я повика Сакисак и пристъпи към нея. Големите му черни очи я гледаха загрижено. — Какво ви безпокои?

Без да отрони дума, тя му подаде електронния бележник. Но всъщност Пелаеон едва ли бе още върховен командващ. Ако се вярваше на Ландо — и ако това само по себе си не беше капан, — върховният адмирал Траун се бе завърнал.

А с Траун нищо не беше такова, каквото изглеждаше. Никога. Сакисак изръмжа нещо зловещо на родния си език.

— Не можете да вярвате на това — каза той и бутна електронния бележник отново в ръцете на Гент, сякаш бе нещо нечисто и допирът до него го отвращаваше. — Империята е кълбо от лъжи и предателства. Никога няма да стане нещо друго.

— Често е била точно това — унило се съгласи Лея. — Но, от друга страна…

— Няма друга страна! — тихо възрази Сакисак. — Империята предаде и затри народа ми. Предаде и затри вашия народ.

— Знам — тихо отвърна тя. Старата болка отново се заби като отровна стрела в сърцето й.

— И ако Траун наистина е измамил смъртта… — продължи ногрито с нарастваща заплаха в гласа, — има още повече основания да се отхвърля всичко, което Империята предлага.

— Сигурно — съгласи се Лея. — Но все пак…

— Може ли да видя? — попита Елегос.

Тя се поколеба. Това беше строго поверителен документ на Новата република…

— Да, разбира се — отвърна тя и му подаде електронния бележник.

Джедайските й инстинкти надвиха над строгите разпоредби. Преди унищожаването на света им каамасците бяха сред най-добрите посредници и дипломати на Старата република. Уменията им в това отношение надминаваха дори уменията на джедаите. Елегос можеше да прозре неща, които да й помогнат да реши проблема.

Цяла минута каамасецът изучаваше изписаното върху екрана на електронния бележник. След като свърши, синьозелените му очи проблеснаха. Той вдигна глава и очите му срещнаха нейните.

— Не виждам алтернатива — каза той. — Да, може да е капан, но не е сигурно. А ако има дори и най-малък шанс адмирал Пелаеон да е искрен, трябва да му бъде дадена възможност да го докаже.

Сакисак го изгледа подозрително.

— Отдавна се възхищавам на каамасците, доверителю Акла — каза той с почти явно предизвикателство в гласа. — Но сега говорите като неотбито дете. Наистина ли предлагате Бел Иблис да отиде в лапите на Империята?

— Не сте ме разбрали, приятелю — спокойно отвърна Елегос. — Не предлагам подобно нещо на генерал Бел Иблис. Всъщност, както вече отбелязахте, невъзможно е дори да му го предложим.

— Защо? — попита Лея.

— Защото, както Гент е установил, не е възможно да установим бърза връзка с него — каза каамаският доверител. — А бързината е от изключително значение, защото в момента може да текат последните минути на предоставената възможност — той докосна електронния бележник. — Не зная кога е станал инцидентът при Моришим, но е ясно, че силите, които се противопоставят на адмирал Пелаеон, вече са започнали да се надигат. Дори и всички атаки срещу него да са се провалили, той не може вечно да чака отговора на Корускант.

Сакисак внимателно погледна Лея.

— Тогава кой предлагате да отиде в лапите на Империята?

Доверителят поклати глава.

— Няма нужда да молим никого — отвърна той на ногрито.

— Изборът е очевиден. Ще отида аз.

Сакисак бе изненадан.

— Вие?

— Разбира се — каза Елегос. — Съветник Органа Соло, имам задължението да върна Гент в Корускант. Ако приемете да изпълните това задължение вместо мен, мога веднага да тръгна за Песитин.

Лея въздъхна. Сега най-сетне разбра защо й се бе сторило правилно да остави Хан да тръгне за Бастион сам, а тя да го изчака тук.

— Няма нужда, Елегос — каза съветникът. — Закарайте го на Корускант. Аз ще отида на Песитин.

Сакисак изсумтя.

— Не мога да ви позволя да го направите, съветник Органа Соло — възпротиви се той. — Да поемете такъв риск…

— Съжалявам, Сакисак — тихо отвърна Лея. — Но както каза Елегос, има само един възможен избор. Тук единствено аз имам правомощията да преговарям от името на Новата република.

— Да извикаме някой от Корускант — предложи ногрито.

— Както отбеляза Елегос, нямаме време — отвърна Лея. — Ако Пелаеон се движи по разписание, той е на Песитин вече от единайсет дни. Трябва да тръгна веднага — тя пое дълбоко дъх. — Ако не можете да понесете вида на имперските военни, съм готова да ви разбера. Ще отида сама с „Хилядолетен сокол“.

— Моля! Не ме обиждайте — мрачно каза Сакисак. — Естествено, че двамата с Баркимк ще ви придружим. Дори в смъртта, ако това ни чака.

— Благодаря — каза тя. — Благодаря и на вас, Гент, че ми донесохте съобщението. Постъпили сте правилно, въпреки че сте нарушили законите. Доверителю Акла, благодаря и на вас за помощта.

— Един момент — обади се хакерът. Погледът му отново бе объркан. — Сама ли ще отидете?

— Няма да отиде сама — обади се Сакисак. — Ние ще сме с нея.

— Да, разбира се — каза Гент. Погледът му шареше между Лея и Елегос. — Искам да кажа… Елегос? Не би ли могъл…

— Да тръгна с нея? — попита каамасецът. — Това е желанието ми. Въпреки че нямам официален статус в Новата република, народът ми притежава известни дипломатически умения — той погледна замислено момчето. — Но както вече казах, имам първостепенното задължение да ви върна на Корускант.

— Освен ако не отидеш със совалка до Голям Пакрик и от там с линеен кораб — до Корускант — предложи Лея.

— Но аз не исках да… — лицето на Гент се изкриви в болезнена гримаса. — Донесох ви съобщението само защото… — той въздъхна. Изпуснатият въздух като че го смали като спукан балон. — Добре — каза той примирено. — Добре. И аз ще дойда с вас. Защо не?

Лея премига. Не очакваше от него подобно решение.

— Оценявам предложението ти, Гент — каза тя. — Но наистина няма нужда.

— Не, не… не се опитвайте да ме разубедите — възрази хакерът. — Аз ви забърках в това… мога да остана докрая. И бездруго всички казват, че трябва повече да излизам.

Лея погледна към Елегос и улови едва забележимото му кимване. Очевидно два дни насаме с каамасеца бяха свършили чудеса с момчето. Или младият хакер най-сетне бе започнал да пораства.

— Добре — каза тя. — Благодаря ти. Благодаря на всички ви — тя огледа каютата. — Страхувам се, че този кораб е твърде тесен за всички ни. Ще трябва да вземем „Хилядолетен сокол“. Той е на двайсет минути с въздушна шейна от тук.

— Тогава да тръгваме — каза Елегос и леко ги подкани към изходния люк. — Нямаме много време.

След пет минути вече се носеха ниско над повърхността на Малък Пакрик. Тишината се нарушаваше единствено от свистенето на вятъра. Петимата пътници на въздушната шейна пътуваха в пълно мълчание, всеки потънал в собствените си мисли.

Лея никога нямаше да научи какво си мислеха спътниците й по време на това пътуване. Една нова и тревожна мисъл се появи в главата й. Както знаеше, джедаите нерядко можеха да видят или да предусетят бъдещето. На самата нея й се беше случвало много пъти. По подобен начин можеше да получи представа, дали е верен пътят, по който бе поела, както и за местоположението си на него. Но може ли един джедай, запита се тя, да види събития след собствената си смърт? Или пътят нататък винаги е обгърнат в мрак? Може ли този път да изглежда правилен?

Лея не знаеше. Може би й предстоеше да научи.