Поглед в бъдещето

ГЛАВА 2

Някъде от глъбините на съзнанието Люк Скайуокър долови настоятелно пиукане. Той се сепна и излезе от джедайския си хибернационнен транс.

— Чух, чух, Арту — увери той малкия дроид и се изтърколи от леглото. Трябваше му само миг, за да се ориентира… намираше се на борда на кораба на Мара „Огънят на Джейд“ и пътуваше към системата Нираван, където Мара бе изчезнала преди почти две седмици. — Буден съм — добави той, раздвижи пръстите на ръцете и краката си и се изпъна. — Стигнахме ли? — попита и се наведе, търсейки ботушите си.

От пилотската кабина на „Огънят на Джейд“ долетя съвсем същото утвърдително избипкване както на Арту. Бе го издал Виуан, бордовият дроид на Мара, който управляваше „Огънят на Джейд“, откакто Люк и Арту се бяха качили на борда в системата Дурон. Досега той отказваше да допусне двамата в близост до контролното табло на кораба. Краят на прекомерната му недоверчивост наближаваше…

— Арту, иди в дока и виж дали изтребителят ми е готов за излитане — каза Скайуокър на малкия дроид по пътя към пилотската кабина. — Аз ще въведа кораба в системата.

Минута по-късно Люк седеше в командното кресло на „Огънят на Джейд“ и за последен път оглеждаше разположението на уредите и екраните. Вероятно нещо от изражението му напомни на Виуан за Мара и той реши да не влиза в спор.

— Приготви се — каза Люк на дроида и отпусна ръце върху щурвала.

Хронометърът показа нула и джедаят трасна дръжките на хипердвигателя напред. Пъстрото хиперпространство от другата страна на илюминаторите се превърна в линии, които на свой ред се превърнаха в звезди. Ето че пристигнаха.

Виуан тихо подсвирна.

— Да, това е мястото — потвърди Скайуокър и се взря в далечното слънце. Малкият червен диск излъчваше студенина и надменност. Самата планета Нираван не се виждаше.

— Търсим втората планета на системата — каза той на дроида.

— Можеш ли да ми дадеш данните й?

Виуан изпиука утвърдително и навигационните екрани оживяха.

— Виждам я — кимна Люк и провери данните.

Планетата се намираше на доста голямо разстояние от тях. Това отговаряше на предварително замисления план. „Огънят на Джейд“ имаше внушителни щитове и въоръжение, но едно втурване на помощ на Мара срещу бълващи огън батареи едва ли щеше да й бъде от полза все едно в какво положение се намираше. Възнамеряваше да се прокрадне незабелязано, а това значеше да остави кораба скрит, докато двамата с Арту се промъкнеха с изтребителя.

Люк набра кода на интеркома в дока.

— Арту? Готово ли е?

Отвърна му утвърдително чуруликане.

— Добре — каза Скайуокър и отново погледна навигационния екран.

От планетата ги деляха приблизително седем часа път с изтребителя при подсветлинна скорост. Не беше малко, ако трябваше да прекара цялото време свит в тясната пилотска кабина, обзет от тревожни мисли за Мара и сочейки на онези, които се криеха на планетата, прекия път до „Огънят на Джейд“.

За щастие имаше и друг начин.

— Започни да изчисляваш двата скока — каза той на Арту и включи автоматичната огнева система на големия кораб.

— Всеки да не отнема повече от пет минути.

Арту се залови за работа.

— Ясно ли ти е какво трябва да правиш? — обърна се Люк към Виуан, докато подаваше умерена тяга на двигателя.

Точно пред тях в черното космическо пространство се носеше малка група астероиди, която предлагаше идеално прикритие. — Ще оставя кораба сред астероидите. Твоята задача е да се преструваш на един от тях.

Дроидът неохотно се съгласи.

— Хайде тогава — каза Скайуокър и поведе кораба сред реещите се късове скала.

Един от тях, с големината на снаряд, едва-едва удари корпуса. Люк потръпна. „Огънят на Джейд“ бе не само най-скъпото, но и единственото притежание на Мара. Тя нямаше да прости на майстора джедай дори и драскотина, камо ли някаква повреда на корпуса. Скайуокър завърши маневрите с изострено докрай внимание и успя да заеме желаната позиция без повече сблъсъци.

— Така. Ще стоиш тук — каза той на дроида, разкопча предпазните колани и прехвърли управлението отново на Виуан. — Имаш кода, който ти дадох… ще се обадим на връщане, за да знаеш, че сме ние. Нещо друго… не допускай от кораба да се стреля, освен ако първо не се стреляли по вас. Особено преди да сме добили представа, какво става долу.

Две минути по-късно, държейки под око носещия се куп скални отломъци, джедаят изведе изтребителя от дока на „Огънят на Джейд“ и се насочи към дълбокия космос. Арту вече бе въвел курса в бордовия компютър. Звездите се превърнаха в линии и машината се понесе в хиперпространството.

Четири минути след като навлязоха в хиперпространството, Скайуокър, следвайки указанията на Арту, прекрати скока, обърна изтребителя и извърши следващия. След още четири минути пристигнаха.

Арту тихо подсвирна.

— Да, това е мястото — потвърди Люк и се вгледа в зловещата планета, увиснала в пространството пред тях. — Също като на снимките, които донесе „Звезден лед“.

Мара беше някъде там. Сама, в неизвестно положение, може би ранена, може би пленена. Или може би дори мъртва.

Люк решително отхвърли тази мисъл и се присегна със Силата.

„Мара? Мара, чуваш ли ме?“ Нямаше отговор. Арту изпиука въпросително.

— Не мога да усетя присъствието й — призна джедаят. — Но не е задължително това да означава нещо. Все още сме доста далеч, а тя може да няма толкова сили, че да се присегне дотук. Може да спи. Това също ограничава възможностите.

Малкият дроид не отговори, но не беше трудно да се отгатне, че го вълнуваха същите мисли както Скайуокър.

А и видението, което Люк бе имал преди двайсетина дни на медицинската фрегата при Тиерфон… Мара, носеща се безжизнена във воден басейн…

— Засега няма смисъл да се тревожим — каза той и прогони спомена от мислите си. — Направи сензорно сканиране и внимавай да не активираш техните сензори. Ако работят като нашите, разбира се.

На екрана на бордовия компютър на изтребителя се изписа въпрос.

— Ще поемем по пътя, който е изминала тя — отвърна Скайуокър. — По каньона до пещерата, в която е изчезнала. Ще влезем вътре с изтребителя.

Утвърдителният отговор на малкия дроид прозвуча притеснено. Люк погледна курса, който Талон Карде му бе дал, и започна да снижава изтребителя към планетата. За момент му се прииска Лея да е с него. Ако съществата, на които Мара се бе натъкнала, са интелигентни, можеше да има нужда не само от джедайските си умения, но и от дипломатическия финес на сестра си, който той не притежаваше.

Скайуокър направи гримаса. Семейството и приятелите му надали бяха особено доволни, че бе се втурнал така без предупреждение, а какво оставаше, ако се бе опитал да вземе и Лея със себе си. Пък и в момента дипломатическите умения на сестра му бяха най-необходими на Новата република. А какви умения бяха най-необходими тук, щеше да установи съвсем скоро.

Все още бяха доста далеч от атмосферата на планетата, когато сензорите на изтребителя засякоха два кораба, които излетяха от повърхността й.

— Край на незабележимото ни промъкване — промърмори Скайуокър, изучавайки сензорните профили на непознатите машини.

Определено напомняха кораба, който двамата с Арту бяха забелязали на тръгване от базата на пиратите Каврилу в астероидния пояс Каурон. Тогава корабът се бе отдалечил, преди джедаят да успее да го разгледа добре. Сега, докато двата апарата бързо се приближаваха към него, се убеди, че първото му впечатление е било правилно. Те превишаваха приблизително три пъти габаритите на изтребителя му и представляваха странна, но артистична комбинация от чуждоземен дизайн и добре познатия модел на имперския изтребител прехващач. През потъмнения капак на носа на двата непознати кораба Люк едва можа да различи шлемовете на пилотите, изработени по подобие на имперските. Арту изпиука угрижено.

— Спокойно, Арту — рече Скайуокър. — Не е задължително да са съюзници на Империята. Може някой някъде да е намерил изтребител прехващач и да е заимствал конструкцията.

Изсумтяването на дроида ясно изрази мнението му относно приведения аргумент.

— Добре, добре — отстъпи джедаят, без да сваля очи от приближаващите машини. Минута по-късно те стигнаха до него и го принудиха да промени курса си, заемайки позиции от двете му страни. — Засече ли някакво въоръжение?

Дроидът изсвири и на компютърния екран се появи груба схема. Изтребителите бяха твърде тежко въоръжени.

— Страхотно — измърмори Люк и се присегна със Силата, за да проучи ситуацията. Успя само твърде общо да долови чувствата на трите същества на борда на всеки от корабите. Чуждоземни съзнания, чуждоземни мисли, които нямаха нищо общо с неговите, за което да се хванеше.

От друга страна, фланговите им позиции говореха повече за ескортирате, отколкото за принуда. Но по-важно беше, че джедайските му сетива не долавяха никаква непосредствена заплаха. Поне за момента двамата с Арту се намираха в относителна безопасност. Беше време за проява на дружелюбни намерения.

— Да видим дали можем да поговорим с тях — предложи той и се присегна към копчето на предавателя.

Чуждоземните същества го изпревариха.

— Ка ша’ма’ти орф к’ралан — прозвуча изненадващо мелодичен глас в ухото на Люк. — Кра’мирал сумт тара’клисо мор Митт’рау’нуруодо сур пра’син’чиск мор’кор’лае.

Джедаят усети, че стомахът му се свива.

— Арту — повика той дроида.

Беше същото съобщение, което Мара и Карде бяха получили от чуждоземния кораб, прелетял покрай „Странстваща авантюра“ на Бустьр Терик. Според Джейд съобщението съдържаше малко известното пълно име на върховния адмирал Траун.

Скайуокър направи гримаса и включи предавателя си.

— Тук изтребител АА-589 на Новата република — каза той. Ако чуждоземните не говореха основния език, нямаше да стигне далеч. Както и нямаше да постигне нищо, ако просто си летеше, без да им обръща внимание. — Търся приятел, който по всяка вероятност е паднал на вашата планета.

Настъпи крака пауза. Люк погледна през капака на кабината си. Стори му се, че двата чуждоземни кораба се бяха приближили едва забележимо към него.

— Изтребител на Новата република — отново се обади мелодичният глас, този път на доста приличен основен език. — Следвайте ни. Няма да се отклонявате от нас. В противен случай ще бъдете унищожен.

— Разбрано — отвърна Скайуокър. Предавателят изпука и двата чуждоземни изтребителя се спуснаха рязко към планетата. Люк беше готов. Той бързо зае мястото си във формацията и ги последва. — Позьори — измърмори под нос джедаят.

„Твърде прибързана квалификация“ — установи Люк след миг, когато двата изтребителя направиха вираж, поеха леко нагоре и след това рязко надясно. Арту изпищя, когато машината вляво от тях профуча неприятно близо. Неодобрението му се покачи още повече, когато Скайуокър повтори маневрите им. Едва успял да заеме отново мястото си в центъра на формацията, и всичко започна наново, като този път резкият завой бе наляво.

Арту измърмори въпросително.

— Не знам — отвърна Люк, докато настигаше ескортиращите го изтребители. — Може би отбранителната им система налага специфичен заход, за да не бъдеш взривен. Като при пиратската база, помниш ли?

Очевидният факт се изписа на екрана на компютъра: според записа на „Звезден лед“ Джейд не беше следвала никакъв специфичен заход към планетата.

— Може да са го въвели след кацането на Мара — предположи майсторът джедай. — А може ние да подхождаме от друга страна. Още не сме установили географско сходство.

Малкият дроид изпиука.

— А може да се опитват да си намерят извинение, за да открият огън — мрачно се съгласи Скайуокър. — Въпреки че аз поне не виждам нужда да се извиняват.

Чуждоземните кораби направиха още три вида маневри, които Люк последва без проблеми. С приближаването на горния слой на атмосферата те сякаш се поумориха от играта и се насочиха право към западния хоризонт. Скайуокър остана във формацията, разделяйки вниманието си между двата изтребителя и повърхността на планетата отдолу. Той се присегна напред със Силата, търсейки някакви признаци на опасност.

Двайсет минути летяха в стегната формация на запад. Арту докладваше, че открива сходство между топографията под тях и снимките, изпратени от „Звезден лед“, когато се появи познатият гъдел.

— Има проблем, Арту — каза джедаят. — Още не съм сигурен какъв, но определено го има. Дай ми бърза сводка.

Люк прегледа изписаното на екраните. Сензорите на изтребителя му не регистрираха никакви други летателни машини. В енергийния анализ на ескортиращите го изтребители нямаше промяна, която да говореше за подготовка за нападение. А сензорите, които следяха работата на собствените му системи, не отчитаха никакво отклонение от нормалите.

— На какво разстояние сме от крепостта, която е намерила Мара? — попита той.

Малкият дроид избипка: на по-малко от петнайсет минути при тази скорост.

— В рамките на следващите десет минути — предупреди го Скайуокър. — Бъди готов.

Джедаят си пое дълбоко дъх и отпусна ръце върху щурвала. После отпусна мускулите си и се потопи в Силата.

Оставаха шест минути до крепостта, а каньонът, в който Джейд бе навлязла, току-що се бе появил в далечината успоредно на тях, когато най-сетне онова, което Люк бе усетил, се случи. В съвършен синхрон двата чуждоземни ескортиращи изтребителя за миг прехвърлиха тягата на предните си двигатели и преминаха от флангови в ариергардни позиции спрямо машината на Скайуокър.

От полускритите под кабините им носови оръдия забълва смъртоносен син огън.

Но обектът вече не беше там, където очакваха. Миг преди чуждоземните да открият огън, Люк бе уловил леко трепване в Силата и когато оръдията откриха огън, изтребителят му вече се вдигаше рязко нагоре, за да направи остър лупинг над главите им и да заеме позиция за атака зад нападателите си.

Или поне това бе нормалният завършек на маневрата. Но този път майсторът джедай имаше друг план. Вместо да се изтегли зад чуждоземците, той задържа носа на машината си насочен право надолу още няколко секунди. След това, сякаш в последния миг, изпълни главозамайващ завой с двойно спираловидно завъртане. Миг по-късно двамата с Арту летяха на няколко метра от повърхността по курс, перпендикулярен на първоначалния.

— Какво правят? — попита Скайуокър, без да откъсва очи от ландшафта пред себе си.

Отговор на въпроса му дадоха изпищяването на дроида и внезапното смущение в Силата. Отзад дойде повторна канонада от син огън. По-голямата част от изстрелите мина доста встрани от задния му дефлекторен щит.

— Появиха ли се и други приятелчета? — попита Люк.

Арту изчурулика отрицателно. И това беше нещо. Корабите бяха добри и екипажите им знаеха какво да правят. При залог две към едно майсторът джедай щеше да има доста работа. Особено след…

Малкият дроид зададе настоятелно въпрос.

— Не, остави S-образните шлюзове така — отвърна Люк. — Няма да стреляме.

Дроидът изсвири въпросително.

— Защото не знаем кои са и защо са тук — обясни Скайуокър. Очите му мереха повърхността пред него. Точно след каньона, който бе следвала Мара, пейзажът рязко се променяше. Почвата бе безмилостно опустошена, разломена на гранитни канари и прорязана от дълбоки острозъби цепнатини. — Не искам да убивам никого, преди да разбера кои и какви са.

Отговорът на Арту дойде под формата на още едно изпищяване, предизвикано от поредния вражески залп, който отнесе тънък слой метал от края на десния шлюз.

— Не се притеснявай! Почти стигнахме! — успокои го майсторът джедай и стрелна очи към един от екраните.

Засега нямаше щети, но едва ли щеше да е така, ако нападателите се приближеха. Значи не биваше да го допусне. Зад него Арту избипка подозрително.

— Точно там отиваме — потвърди Люк. Почти бяха стигнали опустошената част на ландшафта. Отляво Скайуокър забеляза едно дере, което приличаше на описаното от Мара. — Успокой се! И по-безумни неща сме правили! — добави той и обърна носа на изтребителя към дерето. — А и нямаме избор. Дръж се!

Каньонът на бедняците на Татуин бе сложно, но добре познато изпитание с множество завои, чупки, ъгли и зигзази. Улеят на Звездата на смъртта бе доста по-прав, но за сметка на това имаше турболазерни оръдия и имперските изтребители го гонеха по петите. Нираванските канари добавиха невероятни извивки и непредсказуеми теснини с различни ширини и дълбочини, стърчащи канари и оплетени от лозници дървета. Новобранците бунтовници на Йовин щяха да видят рисковете и да се въздържат. Дори самонадеяните младежи на Татуин щяха да се поколебаят пред глупостта да се впуснат в напълно непознат лабиринт с такава скорост. Но опитният майстор джедай, какъвто бе станал Люк, знаеше, че няма да има проблеми.

И, в общи линии, бе прав. Изтребителят му премина без затруднения през първата серия извивки. Уменията на Скайуокър в пилотирането, съчетани с предимството, което му даваше Силата да предвижда препятствията по пътя си, и с високата маневреност на изтребителя му позволиха да остави чуждоземните машини далеч назад. Той профуча през някаква долина, промени посоката си към друг каньон… И едва не загуби контрол, когато откъм бакборда му изригна залп син огън.

— Всичко е наред — каза той на Арту и изпита вълна на раздразнение от себе си, когато машината му отново се върна в относителната безопасност на първоначално избраното дефиле.

Беше се случвало и преди: твърде дълбоката концентрация на Силата и вниманието му в една посока го лишаваха от сетива за всичко, което се случваше извън това направление. Очевидно поне един от чуждоземните пилоти се бе оказал достатъчно умен, за да изостави преследването и да се издигне над скалния лабиринт, за да изчака целта да издаде местоположението си.

Но гамбитът се бе провалил. И ако теренът му помогнеше, щеше да има още една възможност. Скайуокър навлезе във втора долина, по-къса от първата, и кривна към друг каньон. Остави Силата да води ръцете му и загледа скалите около себе си, търсейки подходящо място…

Видя го. Изведнъж от двете страни на машината му се извисиха остри канари. В горната си част едната от тях се извиваше към другата така, че накрая между двете имаше само тясна ивица, през която се процеждаше дневната светлина. Туфи сиви излинели храсти разчупваха еднообразието на неравната канара и кафяво-сивите лиани, които на места я покриваха като тънка мрежа. Дъното на тази част на каньона бе обрасло с кафяви храсти, вкопчени в ниски чепати дървета. Пред и зад Скайуокър дефилето рязко завиваше наляво и надясно, оставяйки неголемия прав участък изолиран от заобикалящите го скали.

Идеално място за кацане.

Арту не издаде звук, когато Люк завъртя изтребителя на почти сто и осемдесет градуса в класическо контрабандистко обръщане. „Вероятно не гъква — предположи майсторът джедай, докато подаваше тяга на предните двигатели, — защото трепери за живота си.“ За няколко секунди изтребителят подскочи под Скайуокър, заплашвайки да излезе от контрола на джедая, и Люк с мъка го овладя. Бясното движение на стените на каньона от другата страна на капака на пилотската кабина започна да се забавя. В това време Скайуокър отне тягата от двигателите. Натискът от намаляването на скоростта, който го притискаше към облегалката на седалката, отслабна. Люк завъртя машината си в положение за кацане и бързо се огледа. Точно пред него от каменистия под на каньона се издигаха две чепати кичести ниски дървета, разперили клони над пресъхнало корито. Разстоянието между дънерите им беше точно толкова, колкото бе нужно на Люк, за да скрие изтребителя. Той уби окончателно скоростта на машината, наведе носа й напред и я плъзна между дърветата.

— Тук ще се скрием — каза Скайуокър, докато извършваше последните операции по кацането и изключваше двигателите. — Не беше толкова страшно, нали?

Зад гърба си чу треперещо изсвирване. Явно Арту още не бе дошъл на себе си.

Люк се поусмихна, вдигна капака на пилотската кабина и потръпна от пронизителния скърцащ звук на десетки листа, чиито обрамчени с бодли краища драскаха по прозрачната стомана. Той свали шлема и ръкавиците си и ги хвърли на седалката.

Въздухът, който нахлу в дробовете му, беше хладен и пропит със слаб мирис на мъх. В продължение на една дълга минута Скайуокър се ослушваше, наострил джедайските си сетива. Не чу нищо освен шумоленето на вятъра в листата и далечното цвърчене на птици и насекоми.

— Май им избягахме — обърна се той към Арту. — Поне засега. Успя ли да разбереш къде сме?

Малкият дроид избипка все още замаяно и на екрана на бордовия компютър се появи карта. Люк се зае внимателно да я изучава. Не беше нито много зле, нито много добре. Намираха се на не повече от десет километра от пещерата, в която Мара бе изчезнала, но по-голямата част от пътя се състоеше от тесни проломи и назъбени канари, също като тези, над които току-що бяха прелетели. Това означаваше, че пътуването щеше да им отнеме поне един ден. Или два, а може би и три.

От друга страна, самата неравност на терена щеше да им предостави по-добро прикритие от което и да е друго, на което можеха да се надяват. В края на краищата не беше толкова лошо. Но нямаше да могат да се възползват от положението, ако чуждоземните ги откриеха, преди да тръгнат.

— Хайде — каза Скайуокър и скочи на земята. Опитът да избегне бодлите на листата бе само частично успешен, по кожата му останаха само няколко драскотини. — Да си събираме багажа и да се махаме от тук.

Трябваха му няколко минути, докато опъне камуфлажната мрежа, която Карде му бе дал. След това с лазерния си меч отряза няколко от по-малките храсти и клони от ниските дървета и ги разхвърля върху мрежата. Не беше идеално, особено отблизо, но повече не можеше да направи в момента.

Хората на Карде, подготвили комплекта за оцеляване, го бяха снабдили с всичко необходимо и го бяха натоварили на изтребителя, докато Люк прехвърляше данните, нужни за напускането на Сейджанси. И точно както бе очаквал от обиграна контрабандистка организация, всичко бе извършено изрядно. Разделен в две раници, комплектът за оцеляване се състоеше от порции хранителни концентрати, вода в бутилки с филтър, комплекти за първа помощ, фенерчета, синтетични въжета, резервни пълнители за бластери, палатка със спални чували и дори няколко маломощни гранати.

— Изненадан съм, че не са натъпкали и въздушна шейна — измърмори Люк под нос и пробно сложи една от раниците на раменете си. Тежеше доста, но тежестта бе добре разпределена и нямаше да е трудно да я носи. — Изглежда, ще трябва да оставим другата раница тук. Готов ли си за леко изкачване?

Арту изчурулика въпросително и завъртя купола си, за да надзърне в каньона първо в едната, а после и в другата посока.

— Не, те очакват да излезем от там — отвърна Скайуокър. След това посочи нагоре към една от канарите, които се извисяваше пред тях. — Нашият път е натам.

Дроидът отново завъртя купола си и изсвири уплашено.

— Спокойно! Няма да ни се наложи да изминаваме целия път догоре — успокои го Люк. — Виждаш ли пукнатината на около две трети от височината? Ако съм разчел правилно въздушните снимки, този процеп ще ни отведе до проход към върха.

Малкият дроид избипка окаяно и отново завъртя купола си, за да погледне в двете посоки на каньона.

— Не, Арту, не можем да тръгнем натам — твърдо му каза Люк. — И нямаме време за спорове. Дори тези кораби да не могат да влязат тук, в крепостта може да имат по-малки. А и винаги могат да пристигнат пеша. Възнамеряваш ли да ги изчакаш?

Дроидът изпиука уплашено, завъртя се и започна решително да си пробива път покрай пресъхналото корито към основата на канарата. Скайуокър се усмихна и намести за последно раницата на раменете си. След това се присегна със Силата, за да вдигне Арту достатъчно високо над растителността, и сам пое към канарата.

Изкачването се оказа не толкова обезсърчаващо, колкото изглеждаше отначало. Стената си беше стръмна и все пак не вертикална, както му се бе сторила отдолу. Имаше достатъчно опори за ръцете и краката. Сякаш цялата повърхност на скалата бе осеяна с пукнатини и малки ниши, а и лианите и храстите също предлагаха надеждни захвати.

Главният проблем идваше от Арту, но и той скоро се превърна в един вид рутина. След като намереше място, на което да се захване сигурно, Люк изтегляше малкия дроид с помощта на Силата, пъхаше го в някоя ниша, достатъчно голяма, за да го побере, и го връзваше със синтетичното въже за близките храсти. След това се изкачваше до следващото подобно място и всичко се повтаряше. Арту, разбира се, не се интересуваше от нито една част от процедурата. Все пак по средата на изкачването поне престана да се оплаква.

Почти бяха стигнали процепа най-горе, когато Люк, протегнат към вързания по-нависоко Арту, чу слаб глас. Той застина, стиснал с една ръка възлестото стъбло на една лозница, и се заслуша. Не чу нищо освен далечното цвърчене на насекомите, което усещаше във въздуха от момента на кацането им. Люк изпълни усилващите сетивата джедайски техники и отново напрегна слух. Цвърченето се усили, ача гласът, който му се стори, че чува, не се обади повторно. Някъде над главата му се разнесе силно пищене: тихото изсвирване на Арту бе многократно усилено от джедайските техники.

— Сякаш чух нещо — тихо отвърна майсторът джедай. Собствените му думи изгърмяха в ушите му и той побърза да върне слуха си към нормално възприемане. — Беше като глас…

Стреснатото пиукане на малкия дроид прекъсна думите му.

— Какво има? — попита Люк и пак вдигна очи.

Арту гледаше право надолу. Скайуокър обърна глава и когато проследи погледа му, замръзна. На не повече от три метра от тях, кацнало на един от храстите с трънливи листа, с отпуснати до тялото криле ги наблюдаваше неголямо сиво-кафяво същество.

— Спокойно — изрече Люк към Арту.

Съществото бе дълго трийсетина сантиметра от главата до широките нокти, с които свършваха краката му. Кожата му изглеждаше гладка, трудно бе да се определи размерът на свитите му криле. Главата на съществото беше пропорционално малка и аеродинамична, с чифт тъмни очи, губещи се зад месести гънки. Под тях се намираха две хоризонтални цепки. Горната се отваряше и затваряше с ритъма на дишането, а долната бе свита до размера на тесен процеп. Чифт сегментирани крака с широки нокти стискаха клона, на който бе кацнало създанието. Очевидно бодлите изобщо не го притесняваха. Приличаше на нещо средно между минок и дебнещ мактиер и майсторът джедай се запита дали не беше роднина на някой от двата вида.

Арту отново изчурулика, но този път предупредително.

— Не мисля, че има намерение да ни навреди — успокои го Люк, като продължаваше да гледа съществото. — Не долавям никаква опасност от него. Освен това сме възедри за храна на толкова малко животно.

Стига да ловуваше само. Без да откъсва очи от съществото, Скайуокър се присегна със Силата в търсене на евентуално ято. В каньона явно имаше още доста такива създания, но пръснати надалеч…

Долната цепка на съществото се отвори, откри двойни редове остри зъбки и издаде пронизително цвъртене.

— Кой си ти?

Люк премига от изненада. Това беше същият глас, който му се бе счул, но този път достатъчно отчетлив, за да разбере думите. Да не би да идваха от…?

— Какво? — попита той.

Съществото отново изцвърча:

— Кой си ти?

Съществото говореше. Само че не в буквалния смисъл. Но тогава как Люк разбираше…? И изведнъж разбра.

— Аз съм Люк Скайуокър — отвърна той и се присегна със Силата към съществото. — Аз съм рицар джедай на Новата република. Ти кой си?

Съществото отново извъртя.

— Какво правиш тук, рицарю джедай Скай Уокър?

— Търся една приятелка — отвърна Люк. Предположението му беше правилно. Той не можеше да разбере отделните думи на съществото, но с помощта на Силата извличаше смисъла от съзнанието му. Това беше изключително рядък случай в практиката на майстора джедай и го навеждаше на мисълта, че съществата бяха поне маргинално чувствителни към Силата. — Кацнала е недалеч от тук преди около две седмици и е изчезнала. Знаеш ли къде е?

Съществото като че леко се уплаши. Трепна с криле и ги пререди на гърба си. След това отново изцвърча:

— Коя е приятелката ти?

— Казва се Мара Джейд — отвърна Люк.

— И тя ли е рицар джедай?

— В известна степен — застрахова се Скайуокър. Мара се бе отбивала от време на време в академията през последните осем години, но нито веднъж не бе останала достатъчно дълго, за да завърши обучението си. Всъщност Люк се питаше дали изобщо го бе започвала. — Знаеш ли къде е?

Крилата на съществото отново трепнаха.

— Нищо не знам.

— Наистина ли? — попита Скайуокър. Гласът му поохладня. В този случай не му беше нужна помощта на Силата. Толкова пъти беше виждал Джейна, Джейсън и Анакин да прилагат този номер, че безпогрешно можеше да разпознае дребната лъжа. — А ако ти кажа, че един джедай винаги може да познае, когато го лъжат?

Зад гърба му прозвуча силно и властно цвъртене.

— Остави момчето на мира!

Люк обърна глава. Сред храстите и камъните от другата страна на канарата бяха кацнали три други същества. И трите бяха два пъти по-едри от първото. Но и без това веднага личеше разликата между младите и възрастните.

— Извинете ме — каза Скайуокър. — Не съм възнамерявал да го плаша. Може би вие ще ми помогнете да намеря приятелката си.

Едното от съществата разпери криле и направи къс скок към един от по-близките до джедая храсти. То завъртя глава наляво-надясно, като че изучаваше натрапника поотделно с всяко око.

— Ти не си от другите. Кой си ти?

— Мисля, че знаете кой съм — отвърна Люк и подхвърли: — А защо не ми кажете вие кои сте?

Съществото сякаш се замисли.

— Аз съм Ловеца на ветрове. Аз се договорих за това гнездо на ком кае.

— От името на Новата република те приветствам, Ловецо на ветрове — тържествено заяви майсторът джедай. — Предполагам, че знаеш за Новата република?

По-възрастният комкаец трепна с криле точно по същия начин както по-младият.

— Чувал съм. Защо Новата република се интересува от нас1?

— Зависи защо искате да се интересува от вас — отвърна Скайуокър. — Но това е въпрос на дипломатите и търговците. Аз съм тук, за да помогна на приятел.

Ловеца на ветрове изцвъртя решително:

— Не знаем за никакви непознати.

— Но ние знаем — обади се младият комкаец зад гърба на джедая. — ком джа каза за…

Ловеца на ветрове го прекъсна с писък.

— Твоето име не произхождаше ли от „глупост“? — попита той остро. — Мълчи!

— Може просто да сте забравили — дипломатично подхвърли Люк. — Един гнездящ договарящ сигурно има много грижи.

Ловеца на ветрове трепна с криле.

— Не ни засяга какво става извън това гнездо. Иди при друго гнездо на ком кае или ком джа, ако смееш. Може би те ще ти помогнат.

— Добре — съгласи се Скайуокър. — Ще ме заведеш ли при тях?

— Те са извън това гнездо — изписка Ловеца на ветрове.

— Те не са наша работа.

— Ясно — каза майсторът джедай. — Кажи ми, Ловецо на ветрове, твой приятел някога изпадал ли е в беда?

Комкаецът разпери криле. Двамата му другари последваха примера му.

— Разговорът свърши. Ела, момче!

Ловеца на ветрове се отблъсна от храста и се понесе на разперените си криле към дъното на каньона. Двамата му другари го последваха. Люк се обърна и видя, че младият комкаец също полита натам.

Арту изсумтя презрително.

— Не ги вини твърде строго — каза джедаят с въздишка.

— Може да става дума за политически или културни връзки, за които не знаем — той отново започна да се изкачва. — А може и да им е омръзнало да ги забъркват в чужди разпри — добави той. — Ние самите теглихме много заради това през последните години.

Пет минути по-късно стигнаха пукнатината. Люк се оказа прав. Тя продължаваше към върха на канарата много по-полегато, а и изкачващите се оставаха под прикритието на дърветата.

— Идеално — каза Скайуокър и погледна нагоре. — Да се изкачим до върха и да видим накъде ще продължим от там.

Той хвана синтетичното въже и започна да го навива… Изведнъж малкият му механичен спътник изпищя уплашено.

— Какво има? — попита Люк и инстинктивно хвана дръжката на лазерния си меч, докато се обръщаше. Не различи никаква опасност наоколо. — Арту, какво има? — отново попита той и насочи вниманието си към дроида.

Арту гледаше надолу, към дерето, по което бяха дошли, и тъжно простенваше. Скайуокър направи гримаса и проследи погледа му…

И усети как дъхът му секна. Изтребителят им бе изчезнал.

— Не — промълви джедаят и се взря в сиво-кафявите петна под себе си. Първата му мисъл бе, че камуфлажът му е толкова добър, че не можеше да види машината си и че тя все още си бе там, където я бе оставил. Но след като търси няколко секунди с усилените си джедайски сетива, тази спасителна мисъл угасна. Изтребителят наистина бе изчезнал.

Арту притеснено запиука.

— Всичко е наред — успокои го Люк. — Всичко е наред.

И за собствена изненада откри, че не просто успокояваше малкия дроид, а наистина смяташе, че всичко е наред. Изчезването на изтребителя наистина бе неприятен и обезсърчаващ факт, но колкото и да бе странно, не вдъхваше естественото чувство за страх или за опасност, нито пък пораждаше някакъв сериозен проблем, като се изключеше това, че липсата на машината възпрепятства бързото напускане на планетата, ако ситуацията го наложеше.

Смущение в Силата? Усещане, че всъщност изтребителят е преместен, а не загубен? За съжаление Скайуокър разбра, че със същия успех можеше да означава и обратното. Че загубата на машината нямаше значение, тъй като и без това нямаше да се измъкне жив от тази планета.

Неканен, в паметта му възкръсна образът на Йода: старият майстор джедай, който уморено се отпуска с въздишка в леглото си за последен път. Люк си припомни как стомахът му се бе свил от страх пред слабостта на учителя. Припомни си тона на собствения си глас, когато запротестира, че майсторът джедай не трябва да умира. „От Силата аз черпя сили — меко бе укорил ученика си Йода, — но всичко свърши. Над мен се спуска здрач и скоро нощ ще падне. Такъв е законът на природата… законът на Силата…“

Скайуокър си пое дълбоко дъх. Оби Уан бе умрял, Йода бе умрял, някой ден щеше да дойде и неговият ред да се отправи на последно пътешествие. И ако това е мястото, от което ще поеме към него, така да бъде. Той е джедай и ще посрещне съдбата си като такъв. Междувременно причината, поради която бе дошъл, не се бе променила.

— Нищо не можем да направим — каза той на Арту, отвърна очи от долината и отново се зае да навива въжето. — Да се качим на върха и да видим накъде ще тръгнем от там.

В този момент точно над главата му нещо изцвъртя.

— Има по-добри начини да стигнете.

Люк вдигна поглед. Младият комкаец се бе върнал. С разперени криле се бе отпуснал лениво на някакво въздушно течение и ги гледаше от място.

— Помощ ли ни предлагаш? — попита Скайуокър.

Комкаецът леко наклони едното си крило. Промяната във въздушното налягане го доведе плавно при джедая. Съществото улови с ноктите си един от клоните и сви криле на гърба си.

— Ще ви помогна — изцвъртя то. — Ком джа казаха, че е пристигнал още един и че е при тях. Ще ви заведа.

— Благодаря ти — каза Люк и се зачуди дали да не попита за изчезналия си изтребител. Но поради плашливостта, която младият комкаец бе проявил преди малко, може би по-добре беше да поотложи разпитите. — Мога ли да попитам защо поемаш риска да ни помогнеш?

— Познат съм на някои от младите комджайци — изписка той. — Не ме е страх от тях.

— Нямам предвид само комджайците — каза Скайуокър. Искаше да се увери, че младият комкаец наистина съзнава риска, на който се излагаше. — Другите, за които Ловеца на ветрове спомена, също може да се опитат да ни спрат.

— Знам това — съществото трепна с крила. — Но ти попита Ловеца на ветрове дали някога е имал приятел, изпаднал в беда. Аз съм имал.

Майсторът джедай се усмихна.

— Разбрах — отвърна той. — Твоята помощ е чест за мен. Аз съм Люк Скайуокър, а това е дроидът ми Арту. Ти как се казваш?

Комкаецът трепна с криле и скочи на по-преден храст.

— Твърде съм млад, за да имам име. Наричат ме Дете на ветровете.

— Дете на ветровете — повтори Люк и го изгледа замислено. — Случайно да имаш връзка с Ловеца на ветрове?

— Той ми е баща — изцвъртя Дете на ветровете. — Това, което говорят за мъдростта на рицарите джедаи, е истина.

Скайуокър потисна усмивката си.

— Има и изключения — отвърна той. — Но не е зле да тръгваме. Може би по пътя ще ми разкажеш повече за народа си.

— За мен ще е чест — каза Дете на ветровете и с охота разпери криле. — Елате, ще ви покажа пътя.