Поглед в бъдещето

ГЛАВА 33

Шада изчака да мине един час, след като всички звуци в къщата утихнаха. След това стана от леглото, излезе от стаята си в огромния подземен дом на Джори Кардас и пое по приглушено осветения коридор. Вратата на библиотеката бе затворена, а монашеското отваряне с махане на ръката очевидно нямаше да й се удаде. Все пак, преди да им пожелае лека нощ, домакинът им бе показал по-обикновен начин за отваряне на вратите, който сигурно можеше да се приложи и за библиотеката. Шада опипа камъните, които обграждаха касата, намери един, който бе по-хладен от другите, и притисна дланта си о него.

Двайсетина секунди не се случи нищо. Шада продължи да притиска длан, наострила сетива за всеки признак на оживление наоколо, и отново се зачуди на идиотската процедура. Според историята, която домакинът им бе разказал за живота си, не си представяше наскоро пристигналия на Ексокрон Джори Кардас като особено търпелив човек. Едва ли точно той би инсталирал в дома си врати, които да се отварят за половин минута. Единственото обяснение бе, че и търпението на евентуалните крадци и нападатели би било поставено на изпитание. Сега, разбира се, с уменията на монасите Айн Тий това не беше от значение за него.

Камъкът под ръката й леко подскочи. Шада продължи да притиска длан и след малко вратата тежко се отвори. Тя очакваше библиотеката да е полутъмна както останалата част от къщата. За нейна неприятна изненада помещението бе осветено. Не колкото по време на обиколката им, но доста по-ярко от стая, в която нямаше никой. Шада влезе и се плъзна покрай стената вляво от вратата. С крайчеца на окото си зърна движение на сянка близо до компютъра.

Кардас? Шада преглътна едно проклятие. Карде вече бе уговорил „Волният Карде“ да тръгне рано сутринта за срещата с кораба на монасите Айн Тий. Сега бе единствената възможност да се намери нужният информационен чип.

Откъм компютъра долетя приглушен и странно познат глас: характерен, някак едновременно превзет и женствен и в същото време механичен. Шада се отблъсна безшумно от стената, тръгна по тясната пътека между рафтовете към кръга в центъра.

— Здравейте, господарке Шада — лъчезарно я поздрави Трипио и се изправи да я посрещне. — Мислех, че сте в стаята си като другите.

— И аз мислех, че си в стаята си — отвърна Шада и хвърли поглед към най-близкия стелаж. На всеки рафт в няколко реда бяха подредени кутии с информационни чипове. Всяка кутия съдържаше от осем до десет чипа. Невероятна сбирка от знания. — Или каквото там правят дроидите през нощта.

— О, обикновено се изключвам за малко — отвърна Трипио. — Но докато си говорехме с господаря Кардас, той предложи да си поговоря с главния му компютър. Не че компютърът на борда на „Волният Карде“ не е приятна компания — побърза да добави той. — Но трябва да призная, че понякога ми липсват Арту и другите от моя вид.

— Ясно — каза Шада. В гърлото й заседна буца. — Можеш да се чувстваш много самотен, ако не си на мястото си.

— Наистина — оживено отвърна Трипио. — Винаги съм смятал, че човешките същества се приспособяват към всички места и условия.

— Това, че се приспособяваш към нещо, не значи, че то ти харесва — отбеляза тя. — В много отношения и аз като теб не съм си на мястото на борда на „Волният Карде“.

Дроидът наклони глава.

— Много съжалявам, господарке Шада — състрадателно каза той. — Нямах представа, че се чувствате така. Мога ли да направя нещо за вас?

— Може би, като ми помогнеш да се върна там, където ми е мястото — Шада махна към компютъра: — Достатъчно добре ли опозна компютъра, за да потърсиш един документ из библиотеката на Кардас?

— Разбира се — каза Трипио. Гласът му изведнъж стана предпазлив. — Но той е на господаря Кардас. Не съм сигурен дали имам право…

— Кардас няма да се сърди — успокои го Шада. — Нищо няма да открадна. Искам само късче информация.

— Сигурно няма да се сърди — съгласи се протоколният дроид, все още не докрай уверен. — Все пак сме негови гости, а гостите често имат мълчаливото съгласие да…

Шада вдигна ръка.

— Можеш ли да го потърсиш? — попита тя отново.

— Да, господарке Шада — отвърна той покорно. — Какво трябва да намеря?

Шада си пое дълбоко дъх…

— Емберлене — чу се тих глас зад гърба й. — Планетата Емберлене.

— Ох! — подскочи Трипио.

Шада се обърна и леко приклекна. Ръката й се мушна под туниката за бластера…

— Простете — каза Кардас и излезе иззад един от стелажите с информационни чипове. — Не исках да ви стресна.

— Надявам се — отвърна Шада. Ръката й все още стискаше дръжката на бластера. Мускулите и рефлексите й се подготвяха за битка. Ако Кардас възразеше срещу присъствието й в библиотеката… — Не ви чух да влизате.

— Не исках да ме чуете — усмихна се той. — Нали не възнамерявате да използвате бластера?

Край на мистрилската незабележимост.

— Не, разбира се — отговори тя и извади ръката си изпод туниката. — Просто… — Шада не довърши изречението си. Онова, които той бе изрекъл, изведнъж стигна до съзнанието й. — Какво казахте преди малко?

— Казах на Трипио, че искате да потърсите информация за планетата Емберлене — отвърна Джори и я погледна твърдо. — Нали това щяхте да търсите, моя млада мистрилска лична охранително?

Първата й реакция бе да отрече. Но този нетрепващ поглед й подсказа, че би било чиста загуба на време и усилия.

— Откога знаете? — попита тя.

— О, съвсем отскоро — отговори той и махна с пренебрежителен жест. — Подозирах, но не бях сигурен, докато не победихте четиримата часови пред казиното на Бомбаса.

— Значи Карде беше прав — намръщи се Щада. — Смяташе, че ако изрече името си на Бомбаса, то ще стигне до вас.

Домакинът поклати глава:

— Не сте разбрали правилно. Бомбаса не работи за мен, нито пък аз за него. Всъщност освен Енту Ний и още неколцина от домакинството ми никой друг не работи за мен.

— Да… вие сте се оттеглили — каза Шада. — Забравих.

— Или не вярвате, че е истина. Кажете ми, какво искате за Емберлене?

— Това, което искат всички останали — отвърна тя. — Поне това, което искат за големи важни светове, като Каамас. Искам справедливост за народа си.

Джори поклати глава.

— Шада, вашият народ не иска справедливост — каза той. В гласа му имаше безкрайна тъга. — Никога не я е искал.

— Какво искате да кажете? — попита тя и усети как лицето й пламна. — Как смеете да ни съдите? Как смеете да съдите когото и да било? Седите си тук недосегаем и не благоволявате да си мръднете пръста, докато другите се бият и умират… — тя спря. Нарастващият й гняв заплашваше да надделее над дълбоко вкоренения в нея страх да не загуби самоконтрол. — Не знаете какво е на Емберлене — процеди Шада. — Не сте виждали страданията и мизерията. Нямате право да казвате, че сме се предали.

Домакинът й вдигна вежди.

— Не казвам, че сте се предали — поправи я той меко. — Казах, че не искате справедливост.

— Тогава какво искаме? — попита тя през стиснати зъби. — Милостиня? Съжаление?

— Не — Кардас поклати глава. — Мъст.

Шада присви очи.

— Какво искате да кажете?

— Шада, знаете ли защо загина Емберлене? — попита Джори. — Не как загина… не унищожаването с масирани космически нападения… А защо?

Тя го погледна. През разпаления гняв и безсилието й се прокрадна тъмен смут. Нещо в очите му не й харесваше.

— Някой се е уплашил от нарастващата ни сила и престиж и е решил да ни даде за пример — внимателно отвърна тя.

— Мнозина мислят, че е Палпатин. Затова никога не работим за Империята.

— Никога ли? — отново повдигна вежди домакинът.

Шада се принуди да отмести очи от този поглед.

— Трябва да храним и да обличаме милиони оцелели — каза тя. Думите й прозвучаха глухо и отбранително. — Да, понякога сме работили дори за Империята.

За момент стаята се изпълни с неловка тишина.

— Принципите са такива, нали? — най-сетне каза Кардас.

— Хлъзгави понякога. Трудно е да бъдат спазвани.

Шада отново го погледна, опитвайки се да измисли подобаващ отговор. Но нищо не й идваше на ум.

— Във всеки случай точно този принцип не е имал истинска стойност — продължи Джори. — Оказа се, че Палпатин няма нищо общо с унищожаването на Емберлене.

Той мина покрай нея и посегна към една от кутиите с чипове до Трипио.

— Тук е истинската история на вашия свят — каза домакинът и посочи най-горния чип в кутията. — Изтеглих цялата информация, щом разбрах, че идвате заедно с Карде. Искате ли да я видите?

Механично Шада пристъпи до него… и се поколеба.

— Какво имате предвид с „истинската история“? Какво имат предвид всички, когато казват „истина“? И двамата знаем, че историята се пише от победителите.

— Историята се пише също и от странични наблюдатели — отвърна Кардас, отпуснал ръка върху кутията. — От каамасци, алдеранци и джедаи. Личности, които нямат нищо общо със случилото се. Ще обвините ли всички в лъжа?

Шада преглътна с мъка. Ужасно чувство за неизбежност стегна гърлото й.

— И какво казват незаинтересованите наблюдатели? — попита тя.

Бавно Кардас свали ръка от кутията.

— Казват, че три години преди унищожението на планетата им — меко започна той — управниците на Емберлене се впуснали в безумието на завоеванията. Че за две и половина години унищожили, завладели и ограбили всичките десетина свята, до които успели да стигнат.

— Не! — чу се да казва Шада. — Не може да е истина! Не можем… не бихме могли да извършим такова нещо.

— Разбира се, истинската история не е била казана на средния гражданин — продължи Кардас. — Въпреки това навярно мнозина са успели да я прочетат между редовете, ако са искали да знаят какво правят ръководителите им. Но те са имали триумф, плячка, гордост и слава. Защо им е било да се главоболят с истината?

Шада отново трябваше да отмести погледа си. „Вината не е моя, искаше й се да извика. Не съм била там. Не съм го направила аз.“

Но тези думи нямаха тежест и тя го знаеше. Не, тя не беше от опустошителите на завладените от Емберлене светове. Но посвещавайки живота си на Мистрил, по свой начин бе спомогнала лъжата да продължи. И то защото бе пожелала да бъде различна.

— Не бива да приемате това лично, Шада — тихо каза Джори. — Не сте знаели. А желанието да сме различни е дълбоко заложено във всеки от нас.

Шада го погледна.

— Не се бъркайте в мислите ми! — остро каза тя. — Те не са ваша работа!

— Съжалявам — сведе глава Кардас. — Не исках да се натрапвам. Но обикновено, когато някой вика, е трудно да не го чуеш.

— Е, постарайте се — Шада си пое дълбоко дъх. — Какво е станало? Как са ни спрели?

— Потенциалните и действителните ви жертви били твърде слаби, за да се борят сами — продължи Кардас. — Затова събрали средства и платили на наемническа армия. Армията била… може би малко по-старателна от нужното.

„Малко по-старателна.“ Шада отново потърси подобаващ отговор и отново не можа да измисли нищо.

— И всички в сектора се зарадвали на резултата от действията й — тихо каза тя.

— Да — също така тихо отвърна домакинът й. — Но на спирането на една военна машина, не на страданието на невинните.

— Не, невинните никога не са на първо място — с горчивина каза Шада. — Вашата истинска история съобщава ли коя е била армията унищожителка на моя свят? Или кои са били поръчителите?

Изражението на лицето му сякаш се смири.

— Защо искате да знаете?

Шада сви рамене.

— Народът ми не знае кой го е направил.

— И ако ви дам тази информация, какво ще направите с нея? — попита Кардас. — Ще обърнете отмъщението на мистрилите след толкова години? Ще причините още страдание сред други невинни?

Думите му я прободоха в сърцето.

— Не знам какво ще направят с нея — отговори тя. Неочаквана мъгла забули очите й. — Знам само, че това е единственото, което мога да занеса… — Шада не довърши. Вместо това яростно затърка очите си.

— Вие не искате да се върнете при тях, Шада — каза Джори.

— Те живеят в лъжа независимо дали го знаят или не. Такъв живот не е за вас.

— Но трябва — нещастно каза тя. — Не разбирате ли? Трябва да работя за нещо повече от себе си. Не мога иначе. Трябва да се държа за нещо и да служа на нещо, в което вярвам.

— Какво ще кажете за Новата република? — попита домакинът й. — Или за Карде?

— Новата република не ме иска — горчиво отговори Шада.

— А Карде… — тя поклати глава. В гърлото й заседна буца.

— Карде е контрабандист, Кардас, какъвто вие също някога сте били. Що за цел е това, за да вярвам в нея?

— О, не знам — замислено отвърна той. — Карде съществено е променил организацията, откакто я напуснах.

— Но тя си остава контрабандистка — възрази Шада. — Остава си незаконна и подземна. Искам нещо почтено и благородно. Толкова много ли искам?

— Не, разбира се — отвърна Джори. — Все пак Карде е повече търговец на информация, отколкото контрабандист. Това не е ли малко по-добро?

— Не — каза Шада. — Всъщност е по-лошо. Търговията с информация не е нищо повече от това да продаваш частната собственост на хората на онези, които не заслужават да я имат.

— Интересна гледна точка — пошепна домакинът й и отмести поглед надясно. — Гледал ли си на нещата по този начин?

— Досега не — чу се гласът на Карде зад гърба й. Шада се обърна и избърса последните сълзи от очите си. Малко извън вътрешния кръг, облечен в роба и чехли от кораба си, стоеше Карде и я гледаше зачуден. — Може би трябва да преразгледам разбиранията си — добави той.

— Какво правиш тук? — попита Шада.

— Кардас ме повика — отвърна контрабандисткият шеф. Той погледна домакина им и сбърчи чело. — Поне си мисля, че ме повика.

— Да, повиках те наистина — увери го Джори. — Сметнах, че трябва да присъстваш на тази част от разговора — той наклони глава към Шада. — Отново ми простете, Шада, ако съм ви стреснал.

— Пълен с изненади, нали? — каза тя.

— Винаги е бил такъв — отвърна контрабандистът и застана до нея. — Добре, Кардас. Двете ти марионетки са тук и очакват заповедите ти. Какво искаш от нас?

Очите на домакина се разшириха невинно.

— Аз? — възрази той. — Не искам нищо от вас, приятели мои. Тъкмо обратното. Искам да ви направя подарък.

Шада погледна към Карде и видя, че той я гледа със същия подозрителен поглед.

— Така ли? — сухо попита търговецът на информация. — И какъв подарък искаш да ни направиш?

Джори се усмихна.

— Никога не си обичал изненадите, Талон — започна той. — Не че не ги правиш, но ги приемаш зле. Все пак мисля, че тази ще ти хареса — Кардас се обърна към стелажа зад гърба си и взе два информационни чипа. — Това е моят подарък — каза той и отново се обърна към тях с по един информационен чип във всяка ръка. — Това — домакинът им вдигна дясната си ръка — е историята на Емберлене, която ви разказах, Шада. Нещо, което Шада много иска или поне допреди малко мислеше, че иска. Това — той вдигна лявата си ръка — е информационният чип, който приготвих специално за теб, Талон. Онзи, за който лично аз смятам, че ще бъде от голяма полза за всички в по-далечно бъдеще.

— Какво има на него? — попита Карде.

— Полезна информация — Кардас постави двата информационни чипа един до друг пред компютъра. — Можете да вземете само единия. Моля изберете!

Шада чу как Карде си пое дълбоко дъх до нея.

— Ти избери, Шада — тихо каза той. — Вземи, който искаш.

Тя се загледа в двата информационни чипа, изчаквайки вълнението да се надигне и да отмине. Единствената й надежда да се върне в Мистрил… може би единствената й надежда да остане жива след смъртната присъда, която й бяха издали… лежеше вляво пред нея. Вдясно беше неизвестното, събрано от един старец, който можеше да се окаже луд, в полза на друг човек, чиято единствена цел в живота бе обратното на онова, което винаги бе ценила.

За нейна изненада вълнението не дойде. „Дали разкритията на Кардас го прогониха от мен?“ — запита се тя бегло, останала без сили, за да изпита чувства като гняв или неувереност.

Не. Нямаше вълнение, защото домакинът им бе прав. Тя не можеше вече да работи за мистрилите, които бяха служили, убивали и умирали, за да може един ден Емберлене да възкръсне. Не можеше, знаейки много добре какво щяха да направят единайсетте с информацията от този чип. Справедливостта, която бе смятала, че търси, вече бе въздадена. Единственото, което можеше да донесе, бе мъст.

Шада се пресегна, смътно давайки се сметка, че в момента пресича последния мост между себе си и миналото, и взе десния чип.

— Доволен съм от вас, Шада Дукал, дете на Мистрил — каза Карадс с топлина, която досега не бе чувала в гласа му.

— Обещавам, че няма да останете разочарована.

Тя погледна към Карде, подготвяйки се за реакцията му от разкритието на домакина им. Но търговецът на информация просто се усмихна.

— Всичко е наред — каза той. — Отдавна знам коя си.

Шада погледна към Кардас.

— Коя бях — тихо поправи тя контрабандисткия шеф. — Каква съм сега… не знам.

— Ще намериш пътя си — увери я Джори. След това рязко се изправи и потри ръце. — Време е да тръгваме.

Шада премига.

— Мислех, че ще останем до сутринта.

— Навън вече е сутрин — отвърна Кардас, заобиколи компютъра и хвана Шада и Карде за ръцете. — Или поне много скоро ще бъде утро. Елате, елате… има още много работа. И ти, Трипио, ела с нас.

— Ами това? — попита Шада и махна към информационния чип, докато домакинът им ги подканяше да побързат по пътеката между стелажите.

— Можете да го прочетете на път за срещата ви — отвърна Джори. — Само вие двамата… никой друг. Според мен след това ще знаете какво да правите.

Те стигнаха вратата и Кардас махна, за да я отвори.

— Ами ти? — попита Карде, докато старецът ги водеше по коридора, вече ярко осветен, към стаите им.

— Вратата ми е винаги отворена за вас. И за двама ви. Винаги когато пожелаете, сте добре дошли. Но сега трябва да побързате.

Час по-късно „Волният Карде“ се издигна от Ексокрон и се насочи към дълбокия космос. След още час, подир проверката на курса към мястото на срещата с очакващия ги кораб на монасите Айн Тий, Карде заведе Шада в кабинета си.

Седнали пред екрана на компютъра, двамата зачетоха информационния чип на Джори Кардас. Шада първа наруши тишината.

— Беше прав, нали? — тихо каза тя. — Невероятно! Ако е истина…

— Истина е — каза Карде, загледан в екрана. Мислите в главата му препускаха лудо. Шада силно подценяваше нещата. Определението „невероятно“ не се доближаваше дори бегло до истината. — Кардас може и да не е имал никакви други качества, но човек винаги може да разчита на него.

— Не мога да повярвам — поклати глава Щада. — Да разбирам ли, че ще помолим монасите Айн Тий да ни заведат право на Корускант?

Търговецът на информация се поколеба. Корускант, разбира се, беше логичният избор. Но имаше цяла гама други възможности. Сред тях и някои твърде интересни.

— Карде — прекъсна мислите му Шада. Тонът й изведнъж бе станал подозрителен. — Ще занесем това в Корускант, нали?

Той й се усмихна:

— Не, няма да го занесем в Корускант. Май можем да направим нещо по-добро — и отново погледна в екрана, а усмивката му помръкна.

Разкрачен на командната пътека на имперския звезден разрушител „Тираничен“, капитан Налгол се взираше в тъмнината от другата страна на илюминатора. Още не се виждаше нищо друго освен някой и друг разузнавателен кораб, преминаващ през маскировъчния щит, или раздърпания ръб на близката комета. Но беше традиция един капитан на кораб да гледа вселената от илюминатора на мостика си, а днес Налгол се чувстваше традиционно. Още четири дни и дългото влудяващо бездействие най-сетне щеше да свърши. Само още четири дни, стига ударният отряд да спазеше разписанието.

В края на пътеката се чуха тежките стъпки на шефа на разузнаването Оисан. Почти десет минути закъснение, отбеляза Налгол, поглеждайки часовника си.

— Капитане — каза Оисан, леко задъхано. — Ето последната разузнавателна сводка.

Налгол се обърна и забеляза леката червенина по лицето на разузнавача.

— Закъсняхте — каза той.

— Наложи се да извършим много анализи — сковано отвърна Оисан и му подаде електронния бележник. — Преди няколко дни корабите около Ботауи замалко не са започнали война.

Капитанът на „Тираничен“ присви очи и пое електронния бележник.

— Какво искате да кажете? — попита той и извика съответния файл.

— Един ишорски кораб решил да притисне един диамалски — обясни Оисан. — Битката се е разминала на косъм.

Налгол изруга под нос и зачете сводката. Ако тези бесни чуждоземци започнеха враждебните действия, преди ударният отряд да бе готов…

— Какво ги е спряло? — попита той. — Да, да… — побърза да добави, след като прегледа съответната част. — Интересно. Някой получил ли е идентификацията на товарния кораб?

— Никой от разузнавачите не е бил достатъчно близо, за да го разпознае със сигурност — отговори Оисан. — Но в последвалата размяна на съобщения из флотата се казва, че е бил на висшия съветник Органа Соло. Но не е потвърдено.

— И все пак е много вероятно — тихо каза Налгол. — Несъмнено е пристигала, за да помогне на Гаврисом да смъкне температурата.

— Несъмнено — Оисан вдигна вежди. — Според слуховете е довела и каамаски доверител.

— Браво! — каза капитанът на „Тираничен“ и се усмихна леко. — Браво!

— Ще знаем със сигурност след два дни — отбеляза разузнавачът. — Ако при Гаврисом е пристигнал и истински каамасец, той ще го покаже на всички при първа възможност.

— Да — тихо се съгласи Налгол. — И ако може да го задържи още четири дни, ще можем да кажем, че на унищожението на Ботауи е присъствал и каамасец. И не само е присъствал, но и като естествена последица го е одобрил — той удивено поклати глава. — Невероятно! Питам се как Траун успява да подреди всичко!

— Наистина е невероятно — съгласи се Оисан, но с далеч по-малко ентусиазъм. — Само се надявам да не е сбъркал в изчисленията. Сто деветдесет и един бойни кораба са доста за три звездни разрушителя.

— Много се тревожите — укори го Налгол и му върна електронния бележник. — Виждал съм как работи върховният адмирал. Той никога не бърка в изчисленията си. Ударният отряд ще си свърши работата, след това бойните кораби ще се унищожат един друг. Ние трябва само да довършим оцелелите и да доопустошим онова, което е останало от планетата.

— Да, такъв е планът — кисело каза Оисан. — Мога ли да препоръчам да обявите на „Тираничен“ и на останалите ни кораби четиридневна бойна готовност. Така ще можем да реагираме по-бързо, ако нещата изпреварят разписанието.

— Това означава четири допълнителни дни крайно напрежение — напомни му капитанът. — Едва ли ще е от полза за екипажа.

— Но ако нещата изпреварят…

— Няма — безцеремонно го прекъсна Налгол. — Щом Траун е казал четири дни, това значи четири дни. Точка.

Шефът на разузнаването си пое дълбоко въздух.

— Да, сър — тихо каза той.

Налгол го изгледа. В очите му блеснаха пренебрежение и съжаление. Все пак Оисан никога не се бе срещал с Траун, никога не бе попивал увереността в гласа на върховния адмирал. Как можеше да разбере?

— Добре. Ще направим компромис — каза капитанът. — Ще наредя днес следобед да започне тренировъчна бойна готовност. Един ден преди началото на операцията ще преминем към истинска. Така по-добре ли ще се чувствате?

— Да, сър — Оисан изкриви уста. — Благодаря ви, сър.

— А вашата тренировъчна бойна готовност ще започне веднага — продължи Налгол и посочи електронния бележник. — Искам да изготвите списък с най-уязвимите места на всеки един от корабите. Запишете всичко, което знаете за капацитета, защитата и слабостите им. Включително подробности за капитаните и расата им, стига да се знаят — той се позасмя. — Когато най-сетне излезем от този маскировъчен щит, искам да съм в състояние да направя на пух и прах отървалите се от турболазерите или хищните птици. Ясно ли е?

— Тъй вярно, капитане — каза шефът на разузнаването. — Ще ви го приготвя за утре.

— Много добре — кимна Налгол. — Свободен сте.

Оисан се обърна кръгом и бързо се отдалечи по командната пътека. За миг капитанът на „Тираничен“ се загледа подир него, после се обърна отново към тъмнината от другата страна на илюминатора.

Четири дни и най-сетне щяха да размажат тези бунтовнически отрепки! Той се усмихна към мрака навън. Да, днес наистина се чувстваше съвсем традиционно.