Поглед в бъдещето

ГЛАВА 6

Беше петнайсетият ден, който Мара прекарваше сред мрака на нираванската пещера. Младата жена се събуди и откри, че най-сетне бе дошъл спасителят й. Само дето беше друг, не онзи, когото очакваше.

„Мара!“

Тя се надигна рязко в спалния си чувал и инстинктивно премига в тъмнината, въпреки че в абсолютния мрак не можеше нищо да се види. Усещането, че някой я вика, бе безмълвно, но така ясно, сякаш изречено на глас. Тя се присегна със Силата… В този момент усещането за присъствието му стигна до нея. Присъствието и самоличността му. Беше Люк.

Настроението му се промени, нервната нотка на тревога, която се процеждаше, бързо се превърна в успокоение, когато почувства отговора й и разбра, че е невредима. Нова отсянка на очакване обагри мислите му. Мара се съсредоточи и сетивно долови тъмнината, която го обгръщаше. Предположи, че Люк вече е в пещерата и вероятно напредва към нея. А това значеше, че предчувстването му за срещата бе малко прибързано. Едно бе да се открие пещерата и съвсем друго — да се намерят двамата сред множеството й разклонения.

Но Люк вече бе премислил и това. Отговорът на неизречения й въпрос представляваше нов прилив на увереност. Мара се намръщи, усещайки присъствието на други същества до него, които той, изглежда, следваше. Несъмнено минокоподобните същества, които я бяха внесли в пещерата, сега влизаха в ролята на негови водачи.

Мара завъртя глава към стените и тавана около себе си. Съществата бяха тук и безмълвно я наблюдаваха.

— Скайуокър идва — каза тя в тъмнината. — Доволни ли сте?

Доволни бяха. Въпреки неспособността да чуе думите им тя не можеше да сбърка вълната на възбуда, която ги разтърси.

— Много се радвам — добави Мара.

Изправи се и пипнешком стигна до подземния поток, който бълбукаше на няколко метра. Още в началото на пленничеството си беше избрала това място, за да има вода наблизо. В последвалите дни се научи да стига до потока без фенерче.

При потока намери плоския камък, на който държеше шишенцето с хигиенизиращ разтвор от комплекта за оцеляване. След това съблече костюма си. Дрехата бе изработена от една от най-добрите фирми на пазара и бе стандартно облекло за екипажите от корабите на Карде. Костюмът се чистеше лесно от мръсотия и мазнина. За съжаление Мара не беше като него. Но щом щяха да й идват гости, не беше зле да се приведе в приличен вид.

Потокът бе плитък, бързотечен и леденостуден. Наплиска се от глава до пети, като се опитваше да не трепери прекалено много. След това капна няколко капки от хигиенизиращия разтвор върху косата и кожата си, втри ги енергично и се топна в течния лед на потока, за да се изплакне. Беше готова. По течението на ручея духаше лек топъл ветрец. Мара изложи лицето си за няколко минути на вятъра, за да отстрани излишната вода, и изцеди косата си. След това отново облече костюма, събра нещата си и пое обратно към лагера.

Точно навреме. Още подреждаше раницата си, когато забеляза играещите върху стените и тавана отблясъци. Мара нави спалния си чувал и го прибра в раницата. След това седна на стола си — друг плосък отломък — и зачака.

Мина доста време преди в подскачащия сноп светлина най-сетне да се очертае силуетът на майстора джедай. В същия миг Мара проумя причината за бавното му придвижване. Люк бе натоварен с невероятно пълния комплект за оцеляване, който хората на Карде имаха навика да правят. До него тромаво, но смело се търкаляше на колесната си система астромеханичният му дроид Арту.

— Мара! — прокънтя в пещерата гласът на Скайуокър.

— Насам — отвърна тя, изправи се и махна с фенерчето си. — Не си бързал много, като гледам.

— Съжалявам — сухо отвърна той, закрачил към нея. — Не можахме да намерим пиацата за въздушни шейни под наем и се наложи да вървим пеш. Изглеждаш добре.

— За сметка на това ти изглеждаш ужасно — сряза го тя и го изгледа критично. Якето му и костюмът под него бяха покрити с мръсотия и пот. На места платът бе скъсан. — Колко време вървя? Да не си обиколил половината планета?

— Не, изминах не повече от десет километра — отвърна Скайуокър, свали раницата от раменете си, остави я на земята и прокара ръка през косата си. — Но все през скали и пущинаци.

— И трънаци — добави Мара и махна към костюма му. — Искаш ли да се измиеш? Ей там има поток, в който засега все още не плават айсберги.

Дроидът изпиука.

— Може би по-късно — каза Люк. — Как се държаха с теб?

Мара сви рамене.

— Двойствено — отвърна тя. — Първо реших, че съм затворничка. Но те нямаха нищо против да се движа около мястото, на което се намирах, затова реших, че съм направила погрешен извод. От друга страна, обаче не ми позволяваха да се отдалечавам твърде много в нито една посока и още не са ми върнали лазерния меч и бластера.

— Бластера?

— Да, бластера — повтори Мара и вложи в гласа си известно раздразнение. Чуждоземците бяха отнели двете й основни оръжия, но бяха пропуснали малкия й резервен бластер, който кротко се спотайваше в кобура под лявата й китка. До момента не бе имала повод да го използва, но и не искаше Люк да съобщава за съществуването му. — И лазерния меч — допълни тя. — Така че засега не съм сигурна какво ми е положението.

— Да, моят комджайски водач ми каза, че си имала проблеми с комуникацията — отвърна Скайуокър. Явно се досети за укрития малък бластер. — Мисля, че са те довели тук, за да те спасят.

— Точно от това се страхувах — каза Мара и усети как страните й пламнаха.

Надяваше се той да не забележи. Сякаш не й стигаше, че трябваше някой да идва до вдън Непознатите райони, за да я спасява, след като си бе ударила главата в оня камък, ами и това трябваше да бъде Люк Скайуокър, майсторът джедай, който сигурно имаше хиляди други неща за вършене. Но пък и да я спасява импровизирана чуждоземна баваческа служба, също си бе позор.

— Не се тревожи — тихо каза Люк.

Мара се изчерви още по-силно.

— Стига, Скайуокър. Остави мислите ми на мира.

Тя усети собственото му притеснение от неволната асоциация.

— Извинявай — каза той. — Нямах това предвид. Казаха, че е трябвало да те спасят, защото са те гонили заплашващите от Високата кула.

Мара се намръщи, изведнъж забравила за притеснението си.

— Заплашващите от Високата кула ли?

— Така ги наричат комджайците — обясни Люк. — Казаха ми, че са същества, които приличат на нас и са съюзници на Империята.

— Страхотно — промърмори Мара.

През изтеклите няколко дни вниманието й бе фокусирано изцяло върху оцеляването и изследването на заобикалящата я среда и причината, която я бе довела тук, някак се бе изплъзнала от съзнанието й. Но сега изведнъж се завърна: мистериозният космически кораб, който двамата с Люк бяха зърнали да се спотайва около базата на пиратите Каврилу и който по-късно бе прелетял край личния звезден разрушител на Бустър Терик. Чуждоземни същества и чуждоземни технологии, но с доловимо имперско влияние във формата.

— Значи сме били прави — каза тя. — Търсили са имперски сили при базата на Каврилу.

— Така изглежда — отвърна Люк. — Но не забравяй, че разполагаме само с думите на ком джа. Ще трябва лично да проверим.

— Хм. Значи могат да говорят с теб, така ли?

— Да, чрез Силата — майсторът джедай направи пауза. Погледът му беше леко разсеян, сякаш той слушаше далечен звук. Мара също се присегна със Силата, но освен обичайното цвъртене на съществата долови неясен ропот. — Не можеш ли да ги чуеш?

— Не достатъчно, за да разбирам — призна Мара. Мисълта я раздразни почти толкова, колкото и това, че я бе спасил той. — Какво казват?

— Нищо особено засега — отвърна Люк. — Чакат да дойде договарящ. От предишния си разговор с друга група, която се казва ком кае, останах с впечатлението, че тук така наричат водача или говорителя си.

— Аха! — Мара се свъси, когато през ропота премина вълна на недоволство. — Имам смътното усещане, че не харесват особено ком кае.

— Да — отвърна Скайуокър. Гласът му прозвуча малко смутено. — Всъщност може да се окаже, че вината за това е частично моя. Според мен са недоволни, че доведох един от ком кае с мен.

— Това едва ли е най-дипломатичното нещо, което си могъл да направиш.

— Той ме доведе до пещерата — възрази майсторът джедай. — Искаше да влезе и да те види. Реших, че го заслужава. А и това, което става, вероятно засяга и двете групи.

— Възможно е — Мара се огледа. — Къде е този твой водач?

— Някъде горе — отвърна Люк и напосоки освети тавана на пещерата с фенерчето си. Всеки от минокоподобните комджайци, който попадаше в лъча, се дърпаше встрани.

Един обаче остана. Бе сякаш по-дребен от другите. Кожата му бе с по-различен оттенък в сравнение с другите, които се бяха скупчили около него, нехайно захванали се за процепите и издатините в тавана. За разлика от тях този се бе изправил непохватно на една издадена част от стената.

— Този ли е? — попита Мара.

— Да — отвърна Скайуокър. Той задържа светлината за момент върху комкаеца, след това отново насочи лъча към пода на пещерата. — Казва се Дете на ветровете.

Мара кимна. Тя си спомни за полета през каньона и за множеството пещери, които бе видяла по стените му.

— Да разбирам ли, че комкащите обитават скали?

— Гнездото му се намира на скала — отвърна Люк. — Освен това баща му е договарящ.

— Високопоставени приятели, а! Това може да е от полза.

— Не съм сигурен, че думата „приятели“ е на място — сухо каза джедаят. — Изглежда, са отмъкнали зад гърба ми изтребителя. Дете на ветровете или не може, или не иска да ми каже къде са го скрили. Трябва да са били много, за да го преместят.

— Бъди сигурен, че са били много — увери го Мара с гримаса. — Знам го от опит. Комджайците направиха същото с моя „Защитник“. Внесоха го в пещерата и го оставиха някъде. Изглежда, имат повече общо с комкайците, отколкото им се иска.

— Всъщност твоят „Защитник“ не е много далеч — каза Люк. — С Арту го видяхме, когато идвахме. Той го прегледа набързо. Не е повреден.

— Това е чудесно — отвърна Мара. Малка тежест се смъкна от раменете й. „Защитник“ може и да не беше в състояние да я откара до дома, но без него не можеше дори да се отлепи от тук. — Като имам предвид през какво е минал Карде, за да се сдобие с него, ще ме убие, ако го изгубя. Той кога ще дойде с подкрепление?

Люк трепна.

— Ами… ако трябва да бъда откровен… казах му да не изпраща никой.

Мара усети, че устата й пресъхва.

— Така ли си му казал? — попита тя, опитвайки се да запази гласа си спокоен. Ако Люк отново започваше да се връща към старите си джедайски привички… — Нали не си въобразяваш, че двамата ще имаме голямо предимство, ако се опитаме да превземем крепост, пълна с неизвестни неприятели?

— Изобщо не съм мислил да превземам крепостта — възрази той. — Просто реших, че няма да е добре в Нираван да нахлуе многочислена бойна сила. А и не знаехме какво е положението ти.

— Имаш право — съгласи се Мара. Топката, в която се бе превърнал стомахът й, се поотпусна. — Значи във външната система едва ли те очаква звезден кръстосвач?

— Съмнявам се, че Новата република може да отдели дори и въоръжен транспортен кораб — отвърна Скайуокър. Лицето му доби сурово изражение. — Нещата вървят доста зле.

— Каамас и Ботауи, нали?

— Каамас и Ботауи и още хиляди други светове, които използват унищожението на Каамас като извинение, за да разчистят старите си сметки със съседите — допълни той. — Честно казано, започвам да се чудя дали изобщо е възможно да се сложи край на това.

— Ободряваща мисъл — тихо каза Мара. — Хайде да се оправяме с проблемите един по един, какво ще кажеш? Да започнем с проверката, дали тези заплашващи са същите, които търсим. С Фаун смятаме, че видяхме един от чуждоземните кораби да навлиза в системата, когато излязохме от хиперпространството, но беше твърде далеч, за да бъдем сигурни.

— О, същите са — увери я Люк. — Два от тях ме ескортираха до планетата и след това се опитаха да ме свалят.

Мара направи гримаса.

— Мисля, че това ясно показва на чия страна са.

— Не е задължително — възрази той. — Или поне не е задължително да остане така. Може да успеем да ги убедим… Чакай малко. Договарящият дойде.

Мара кимна. Вече бе усетила очакването.

— Ще се наложи да ми превеждаш — каза тя на Люк. — Хубаво би било да можех да ги чувам сама.

— Е, да, щеше да е по-лесно — съгласи се той. Челото му се сбърчи в размисъл. — Да опитаме… дай си ръката.

— Да ти дам ръката си? — повтори Мара, свъси се и протегна лявата си длан към него.

— Аз усещам тях — обясни майсторът джедай и здраво хвана ръката й, — а ние се усещаме един друг. Ако можем да усилим достатъчно връзката…

— Да опитаме — съгласи се Мара и се присегна със Силата.

Гласовете на чуждоземните същества сега наистина бяха по-ясни. Сред ропота се долавяше едва доловим шепот. Тя се присегна по-съсредоточено със Силата и се намръщи от усилието.

— Да опитаме така — каза Люк и се приближи към нея, обръщайки се с лице в същата посока, в която гледаше и тя.

Прехвърли дланта й от дясната в лявата си ръка, след това обви с дясната раменете й и се приведе, за да докосне страната й с неговата.

В този миг сякаш някой настрои развален радиоприемник. Смътните звуци и чувства, които бе долавяла през последните две седмици, изведнъж станаха ясни и отчетливи.

— …Договарящият за това гнездо на ком джа — потекоха думите през главата й. — Известен съм като Гълтача на огнени трески, ком джа се радват, че най-сетне дойдохте.

— И ние се радваме се, че сме тук — тържествено отвърна майсторът джедай. — Аз съм Люк Скайуокър, както вече вероятно знаете. Това е моята приятелка и съюзничка Мара.

Вълна от емоции заля каменната зала.

— Защо си я довел при нас майстор Скай Уокър? — попита Гълтача на огнените трески с внезапна предпазливост в гласа.

Люк се намръщи.

— Не съм я довел. Тя сама дойде. Защо?

— Не обърна ли внимание на съобщението ни за тази Мара Джейд? — попита Гълтача на огнени трески. — Със сигурност трябва да си го получил.

— Не съм получавал никакви съобщения от вас — отвърна Люк. — Къде и кога е било изпратено?

— Не разбирам — каза договарящият за гнездото на комджайците. Гласът му прозвуча още по-предпазливо. — Какво имаш предвид с „никакви съобщения“?

— Имам предвид никакви съобщения — отвърна Скайуокър. — Не бях чувал за вас и за вашия свят, докато не научих от приятелите на Мара за залавянето й.

— Но съобщението беше предадено — настоя Гълтача на огнените трески. — Договарящият на ком кае ни обеща… — той не довърши. Крилата му изпърхаха заплашително. — Ти, комкаецо! — заповеднически каза той. — Стани и говори в защита на гнездото си!

В онази част на стената, където седеше Дете на ветровете, настъпи внезапно оживление. Мара насочи лъча на фенерчето си тъкмо когато малкият комкаец полетя към пода, за да избегне тримата комджайци, които се спуснаха към него. Те промениха посоката си. Дете на ветровете също промени своята и се стрелна към широка цепнатина близо до тавана в противоположната стена.

— Оставете го на мира! — извика Люк. — Той е дете!

— Той е комкаец — възрази договарящият в момента, когато Дете на ветровете влетя в пролуката. — Носи отговорност за предателствата на гнездото си.

Скайуокър пусна ръката на Мара и направи широка крачка встрани от нея.

— Няма да позволя да му сторите нищо — каза той с властен глас. Съскането на лазерния му меч и ярката зелена светлина, която проряза мрака, подчертаха думите му. — Оставете го на мира. Аз ще го разпитам!

Според опита на Мара джедай с активиран лазерен меч обикновено спираше разумните същества за известно време и ги караше да се позамислят. Комджайците или не го разбраха, или не се интересуваха, или решиха, че петте метра вертикално пространство ще са достатъчни, за да ги предпазят от трептящия под тях лъч. На зелената светлина Мара виждаше как Дете на ветровете се опитва да се завре колкото може по-навътре в тясната пролука. Ноктите му безрезултатно замахваха към тримата комджайци, които пърхаха около него. Понеже Люк вече не беше до нея, Мара по-скоро усети заповедта, дадена от Гълтача на огнени трески. Още една група комджайци се отделиха от тавана и се присъединиха към първата.

И Мара реши, че е време да напомни на чуждоземците с кого си имаха работа. Тя прехвърли фенерчето в лявата си ръка, с дясната извади резервния бластер от кобура под лявата си китка и изстреля три безупречно насочени заряда към процепа, в който си криеше Дете на ветровете. Сепнати, комджайците се разлетяха с цвъртене. Пърхането на крилата им изпълни въздуха за миг, след което те накацаха по тавана далеч от скривалището на малкия комкаец. Мара долови още една заповед, дадена от договарящия, и в пещерата настъпи напрегната тишина.

— Само преди минута го нарекохте майстор — извика Мара към съществата. — Не е ли редно да почитате майсторите джедаи?

Поток от полудуми нахлу в главата й.

— Преведи ми какво казаха — тихо помоли Мара Люк.

— Че нямаш право да говориш така на договарящия на ком джа — отвърна Скайуокър, прехвърли меча в лявата си ръка и се върна при Мара. Без да изпуска от очи тавана на пещерата, той отново обви с ръка раменете й и доближи буза до нейната…

— …Въпреки че сега сте скупчени сред ронещите се скали — продължи гласът на Гълтача на огнени трески. — Отричаш ли, че си същата Джейд на Мара, която веднъж: дойде тук с гнездящите за Империята.

Ръката, която обгръщаше раменете й, леко се стегна.

— Какво искаш да кажеш? — попита джедаят.

— Във Високата кула вдигнаха голям шум и врява за това същество — мрачно отвърна договарящият. — Може би доверието ни към теб стои на ръба на ронещите се скали, майстор Скайуокър?

— А може би ронещите се скали са само в мислите ви — възрази Мара, преди Люк да свари да отговори. — Ако някакви съюзници на Империята приказват за мен, то е, защото съм сред първите в списъка на враговете, които особено силно искат да унищожат. Или не сте си направили труда да изслушате целия разговор?

Гълтача на огнени трески изпърха с криле, но този път в жеста му се долавяше нотка на неувереност.

— Езикът им не се разбира лесно — призна той. — Но пък веднъж: вече бяхме предадени от ком кае и не искаме да прибавяме ново предателство. Майстор Скайуокър, ти каза, че ще накараш комкаеца да говори в защита на гнездото си?

— Казах, че ще го разпитам — меко го поправи Люк и деактивира лазерния си меч. — Дете на ветровете, ела тук.

Малкият комкаец се поколеба за миг. След това излезе от дъното на процепа, в който се криеше, полетя надолу като камък и кацна в краката на Люк.

— Тук съм, джедай Скай Уокър — каза той, не преставайки да се озърта към тавана.

— Гнездото ти получавало ли е съобщения за мен или за Новата република от това гнездо на ком джа? — попита Люк.

— Вашият договарящ обещавал ли е на Гълтача на огнени трески гнездото ви да го предаде?

Дете на ветровете кръстоса криле над главата си. През тялото му премина силна нервна тръпка.

— Не е моя работа да говоря от името на гнездото си — отвърна той. — Ловеца на ветрове…

— Ловеца на ветрове не е тук — рязко го прекъсна договарящият от гнездото на комджайците — Ще отговориш ли на въпроса?.

Дете на ветровете вдигна криле над главата си и се сви под тях.

— Така е — неохотно призна то.

— Чудесно! — измърмори Мара. — Трябваше да знаем за това място от години.

— Навярно — съгласи се Люк с нея. — Защо не сте предали съобщенията, Дете на ветровете?

— Ловеца на ветрове реши, че няма да е безопасно — отвърна то. — Някой от комкащите трябваше да се прикрепи към една от летателните машини на заплашващите и да се подложи на дългото пътуване през тъмнината и студа, преди да стигне до вас.

— Това не е причина да не изпълните поетите задължения — презрително каза Гълтача на огнени трески. — Комкайците са летели през тъмнината много пъти или поне така твърдят. Признай, че от страх и малодушие сте извършили предателството.

— Вие, комджайците, сте в безопасност в пещерите си — отвърна Дете на ветровете. — Ние живеем в откритите пространства.

— Да не искаш да кажеш, че заплашващите не представляват опасност за нас? — попита Гълтача на огнени трески и изпърха с криле.

— Заплашващите идват ли в пещерите ви да дирят отмъщение? — възрази младият комкаец. — Тяхното отмъщение ще падне изцяло и само върху ком кае.

— Не рискуваха ли комджайците първи живота си, за да изучат плановете на заплашващите? Комджайците не продължават ли и сега да поемат такива рискове? Не научиха ли комджайците нещо ценно? Не взехте ли вие приятелката и съюзничка на джедай Скай Уокър за една от заплашващите!

— Стига! — извика Люк. — Каквото и да е станало, вече е минало. Няма да постигнете нищо, като си прехвърляте вината. Добре. Значи съобщенията не са били предадени. Но сега сме тук и сме готови да ви помогнем.

— Въпросът е — добави Мара — дали заслужавате помощта ни.

Люк се извърна и я изгледа свъсено:

— Моля?…

— Тихо — прошепна тя. — Довери ми се. Е, Гълтачо на огнени трески?

Отново настъпи неловко мълчание.

— Страхуваме се от заплашващите — с неохота призна договарящият. — ком джа и ком кае живеят в страх от тях. Би ни се искало с ваша помощ да огожим край на този страх.

— Да, разбираме желанията ви — каза Мара. — Но не е това въпросът. Въпросът е дали заслужавате помощта ни. И ако е така, как ще го докажете?

— Какво доказателство искате!

— Като начало искаме съдействието ви, за да влезем във Високата кула — отговори Мара. — Предполагам, че по някакъв начин вашите влизат отнякъде в пещерната система. Ще ни трябват водачи до входа. След това ще са ни нужни няколко души, които да отвлекат вниманието на заплашващите или да разузнаят терена.

Договарящият изпърха с крила.

— Желанието ви поставя това гнездо в опасност.

— Желанието ви поставя нас в опасност — възрази тя. — Бихте ли предпочели да се откажем от всичко и да си тръгнем веднага?

Последва твърде бърз или твърде сложен разговор, за да го разбере.

— Надявам се, знаеш какво правиш — измърмори Люк.

— Във всеки случай ще ни трябват водачи — отвърна Мара.

— И преди съм имала работа с такива култури. Този, когото тук наричат договарящ, трябва да се пазари с нас. Не можеш да приемеш безвъзмездно да направиш нещо за тях и да се надяваш да ти отговорят подобаващо. Стават подозрителни.

Дете на ветровете се раздвижи до Люк.

— Какво ще правиш сега с мен, джедай Скай Уокър? — попита то.

— Не се притеснявай — отвърна Люк. — Ще излезеш от тук.

— Не мога да се върна — тръсна криле комкаецът.

Скайуокър се смръщи.

— Защо?

— Няма да ме приемат — отговори Дете на ветровете. — Не се подчиних на заповед на договарящия на ком кае и няма да ме пуснат да се върна в гнездото.

Люк наведе глава на една страна.

— Няма да те пуснат да се върнеш? — многозначително попита той. — Или няма да те пуснат да се върнеш без наказание?

— Предпочитам да дойда с вас във Високата кула — отвърна малкият. — Ако мога лично да видя опасностите, които идват от заплашващите, ще ги разбера по-добре. Може би ще успея да убедя и други комкайци да ви помогнат.

— Както казах, пазарлък — процеди през зъби Мара.

— Да, започвам да разбирам — каза Скайуокър със същия тон. — Оценявам предложението ти, Дете на ветровете, но трябва да си наясно, че по всяка вероятност ще бъде много опасно.

— Машината ви ще дойде ли с вас!

Мара погледна към астромеханичния дроид, който кротко стоеше настрана и говореше сам със себе си.

— Уместен въпрос — съгласи се тя. — Той определено ще ни забави.

— Така е, но ако искаме да имаме някакъв шанс за достъп до компютърната система на Високата кула, ще ни трябва — отбеляза Люк.

— Ако изобщо успее да направи връзка с мрежата им — добави Мара. — Нали не си забравил, че те са чуждоземци?

— Знаем, че използват имперска технология за космическите си кораби — напомни й той. — Много е вероятно да имат най-малко два от нашите компютри.

— Ако машината ви пътува с вас, защо аз да не мога? — обади се Дете на ветровете. — Щом излезем на открито, ще свърша повече работа от тези пещерняци.

— Само дето не знаеш нищо за Високата кула — отвърна Люк. — Освен това, като се има предвид враждата между двете ви гнезда, не мисля, че Гълтача на огнените трески ще се съгласи да се мотаеш из неговата територия.

Дете на ветровете изпърха с криле.

— Може би е време тази вражда да приключи — каза то надменно. — Може би е време един смел и почтен комкаец да излезе напред и да спои ронещите се скали под ноктите ни.

Люк и Мара се спогледаха.

— Ти ли? — попита Скайуокър.

— Съмняваш ли се в искреността ми? — отвърна Дете на ветровете. — Та аз се възпротивих срещу договарящия за собственото си гнездо, за да ви доведа дотук.

— Не се съмняваме в искреността ти — увери го джедаят.

— Съмняваме се във… ами…

— Възрастта ми — довърши докачено малкият комкаец.

— Не вярвате, че дете, което още носи името на баща си, може да извърши велики дела.

Изведнъж Мара забеляза, че обсъждането на тавана е свършило. Гълтача на огнени трески и другите комджайци внимателно слушаха разговора, който се водеше под тях. И тогава й хрумна, че ако тръгнат с член на враждуващо гнездо, когото и да изпрати Гълтача на огнени трески, то той ще се постарае два пъти повече, за да покаже колко по-полезни са комджайците.

— Не, не се съмняваме във възрастта ти — отвърна тя на Дете на ветровете. — Аз самата бях дете, когато отидох на първата си мисия за Империята. Люк не беше много по-голям, когато започна да лети с бойците на Бунтовническия съюз.

Тя усети как Скайуокър се намръщи, но, изглежда, разбра намека в гласа й, защото само кимна в знак на съгласие.

— Права е — каза той на комкаеца. — Понякога желанието да успееш и да научиш повече е по-важно от опита и възрастта.

— Под „желание да научиш“ се разбира да се подчиняваш на заповеди — строго добави Мара. — Ако някой от нас ти каже да спреш, да се дръпнеш или да се скриеш, изпълняваш и задаваш въпросите си после. Ясно ли е?

— Ще се подчинявам, без да задавам въпроси — каза Дете на ветровете. Този път младежкият патос в гласа му беше безпределен. — Няма да съжалявате.

Люк погледна към комджайците.

— Комкайците ни предоставиха услугите на детето на договарящия за гнездото им — каза той. — Какво ще предложат комджайците като доказателство за полезността си?

— За комджайците наистина ще бъде трудно да предложат нещо също толкова ценно — отвърна Гълтача на огнени трески. В думите му се долови лек сарказъм. — Все пак можем да опитаме — той безмълвно изпърха с крила. Веднага трима комджайци кацнаха на камъните пред Люк и Мара. — Режещия камъни, Спазващия думата си и Строящия с лозници устояха на опасностите на пещерите, за да влязат във Високата кула. Те ще ви отведат и ще ви пазят от опасностите на пещерите.

— Благодаря ви — каза Люк и сведе глава. — Явно комджайците наистина заслужават помощта ни.

— Комджайците се радват, че получиха такава оценка — отвърна Гълтача на огнени трески. — Пътят е дълъг и за същества, които не летят, ще отнеме няколко слънчеви цикъла. Когато стигнете мястото и сте готови да влезете, изпратете съобщение и други ловци на ком джа ще дойдат, за да бъдат стражи.

— Това ще ни помогне много — каза Скайуокър. — Отново ви благодаря.

— А аз си искам бластера и лазерния меч — обади се Мара.

— Ще ти бъдат върнати веднага — обеща Гълтача на огнени трески. — Ще говорим пак, майстор Скайуокър. Довиждане.

Той се спусна от тавана и потъна в мрака извън светлината на фенерчетата им, последван от останалите комджайци. Минута по-късно от чуждоземците в пещерата останаха само Дете на ветровете и тримата водачи.

— Добре стана — каза Мара.

— Наистина добре — съгласи се Люк. — Ще си взема всичко назад.

— Какво ще си вземеш?

— Всички съмнения, които изпитвах — поясни той. — Беше блестяща. Кога ще си готова да тръгваме?

— Готова съм — отвърна тя и го огледа критично. — Нали през последните две седмици седях тук и нямаше какво друго да правя, освен да броя камъните. Въпросът е дали ти си готов да тръгнеш, или искаш първо да си починеш няколко часа.

Дроидът изчурулика прочувствено до тях.

— Мисля, че Арту гласува за почивка — каза Люк с усмивка, която не се задържа дълго на устните му. — Но аз смятам, че е добре да тръгнем възможно най-скоро. Чу какво каза договарящият. Чака ни дълъг път.

— А ти имаш да правиш хиляди други неща у дома — каза Мара и изпита нов прилив на вина.

— Не съм казвал такова нещо — меко отвърна Скайуокър.

— Това означава ли, че не е истина — попита тя. — Виж, ако искаш да си тръгнеш, сигурна съм, че комджайците…

— Не — веднага отвърна той.

— Някой те настъпи по мазола ли? — попита Мара и го изгледа с любопитство.

Изражението му остана безстрастно.

— Трябва да съм тук — тихо отвърна Люк. — Не ме питай защо.

Известно време двамата се гледаха. Мара се присегна със Силата, но чувствата му не говореха повече от лицето.

— Добре — най-сетне каза тя. — Само да си взема раницата. Карде едва ли се е сетил да изпрати резервно фенерче по теб.

— Изпрати три — отвърна Люк, клекна до раницата и извади трите фенерчета от страничния джоб. — А и трябва да напълня шишетата с вода, преди да тръгнем. Нали наблизо имало поток.

— Ей там е — махна Мара и клекна до раницата си. — Чакай малко. Ще ти го покажа.

„Не, няма да попитам — реши тя, докато обезопасяваше раницата си. — Сега не. Но ще намеря начин по-късно.“

Защото, за каквото и да ставаше дума, то тревожеше Люк. А всичко, което тревожеше един рицар джедай, заслужаваше най-дълбоко внимание.

— Хайде — каза тя, изправи се и метна раницата през рамо. — Върви след мен. И внимавай къде стъпваш.