Поглед в бъдещето

ГЛАВА 16

Зад гърба му се чу тихото съскане на отваряща се врата. Хан обърна глава и видя Ландо, който прекрачи в мостика на „Дамата на късмета“.

— Готово — съобщи новодошлият с напрегнат и очевидно яден глас. — Всичко е в предстартов режим — двигатели, сензори, компютърна система… — той прекоси мостика и тежко се отпусна в пилотското кресло до Хан. — И съвсем официално искам да заявя, че това никак не ми харесва.

— И на мен — призна Соло. — Но така трябва.

— Понеже имперският пилот клонинг го е казал! — изсумтя Ландо. — Знаеш ли, Хан, правил съм доста откачени неща в живота си, но това бие всичките.

Хан се намръщи, загледан в звездите отвън. Някъде там, на един микрохиперпространствен скок, се намираше имперската свързочна база Убикторат с цялата й отбранителна и огнева мощ. А те бяха доста дълбоко в отбранителния й периметър, разположени като мързелив горнт с изключени системи, за да не бъдат засечени от някой автоматичен търсач, който случайно можеше да се навърта из района. Очакваха имперският клонинг Кариб Девист да се върне, за да им съобщи къде в смалената територия на Империята се намира столицата й Бастион.

— Лея каза, че можем да му имаме доверие.

— Каза, че е искрен и че не възнамерява да те предаде — мрачно го поправи Калризиан. — Не каза, че е изпечен лъжец, способен да върши работа. Особено ако трябва да се лъже пред някой подозрителен агент на Убикторат.

— Май не харесваш клонингите — изгледа го под вежди Хан.

— Не, не ги харесвам — изсумтя отново Ландо. — Палпатин може и да не беше прав, като твърдеше, че чуждоземните са по-долу от човешката раса, но клонингите определено са по-нисши от нея.

За момент в мостика се възцари тишина. Хан погледа още известно време звездите, галейки с върха на пръстите си дръжката на бластера. Опитваше се да не се поддаде на нервността на приятеля си. Все пак Лея бе дала съгласието си за участието на съпруга й в това пътуване до сърцето на Империята, а тя беше джедай. Щеше да види, да долови или да се досети, ако нещо лошо можеше да се случи. Нали така?

— Разкажи ми за барон Фел — изведнъж каза Ландо. — Имам предвид истинския. Какъв е бил?

— Типичен корелианец — сви рамене Хан. — Всъщност не, беше фермер, когото се опитаха да подмамят с академично назначение, за да не свидетелства в съдебен процес срещу сина на някакъв високопоставен чиновник от агросиндиката. За малко бяхме заедно на Карида, но не сме общували много. Беше по-почтен… на моменти дори твърдоглав в почтеността си. Освен това го биваше като пилот.

— Колкото теб ли? — попита Ландо.

— По-добър — усмихна се Хан, сам изненадан, че го признава на глас. — Поне с машини с габаритите на имперските изтребители.

— Как е станало така, че са го клонирали? — попита Калризиан. — Доколкото си спомням, той е напуснал Империята, постъпил е в Червената ескадрила и след това Империята го е пленила. Защо ще клонират човек, който веднъж ги е предал независимо колко добър пилот е бил.

— С Лея зададохме същия въпрос на Кариб, докато бяхме на Малък Пакрик — отвърна бившият контрабандист. — Отговори ни, че не знае. Не влизало в обучението им.

Ландо изсумтя.

— Трябвало е да го държат в плен най-малко три-четири години, преди Траун да се сдобие с клониращите резервоари и да ги пусне да работят. Нали?

— Не им е бил нужен целият Фел — отбеляза Хан. — Кбаот клонира Люк от ръката, която той изгуби на Беспин, нали помниш?

— Да, но ръката на Люк бе един от трофеите на Палпатин — отбеляза бившият комарджия. — Защо някой ще си прави труда да пази части от Фел в хладилник? Никой дори не е знаел, че Палпатин е притежавал скрити клониращи резервоари, да не говорим за някакво тяхно пускане от Траун.

— Имаш право — призна Соло. — Значи трябва да са го държали жив.

— Да — съгласи се Ландо. — Въпросът е къде?

— Не знам. Не се намериха сведения за него в архивите на нито един от имперските затвори или наказателни колонии, които освободихме. Заради връзката му с Червената ескадрила щяхме да разберем, ако го бяха оставили жив — Хан се поколеба. — Друго нещо, което вероятно не знаеш, е, че един-два месеца след него жена му изчезна по същия начин.

Калризиан свъси вежди.

— Чувал съм Уедж да споменава за това. Казваш, че е изчезнала… мислех, че Империята я е отвлякла.

— Всички мислеха така — отвърна бившият контрабандист.

— Но след като започнаха задълбочено да проучват доказателствата, се оказа, че никой не е наясно какво се е случило. Така и не се намериха следи от нея.

— Ако това трябваше да ме успокои, не успя — поклати глава Ландо. — Единственият начин, по който Исард е могъл да привлече Фел отново на страната на Империята, е, като му е промил мозъка. Е, какъв клонинг би излязъл от него след това?

— Не знам — призна Хан. — Знам само, че Лея го одобри.

— Разбира се — кимна Ландо.

На мостика отново се възцари тишина. Този път я наруши Хан:

— Какво правят Лобот и Моегид?

— Упражняваха хакерските си умения, преди да ме накараш да изключа компютъра — отвърна бившият картоиграч с все още обиден глас. — Сега сигурно проверяват екипировката на Моегид.

— Каза ли им къде отиваме?

Ландо стисна устни.

— Казах им, че отиваме в Империята. Не им казах къде точно. Нито пък защо.

— Може би не е лошо да им кажеш — предложи Хан. — Моегид може да има нужда да опресни знанията си за имперската компютърна система.

— Не мисля, че един верпинец има нужда да опреснява каквото и да било — отвърна Калризиан, но въпреки това стана от пилотското кресло. — Всъщност, като се замисля, защо не? Може да се попритесняваме заедно. Ще е по-добре, отколкото да стоя и да чакам нещо да стане.

— Не се притеснявай — извика бившият контрабандист, докато Ландо напускаше мостика. — Всичко ще е наред. Имай ми доверие.

Единственият отговор, който получи, бе съскането на затварящата се врата. Хан въздъхна и отново се съсредоточи в търсенето на завръщащия се товарен кораб на Кариб. Постара се да не се притеснява.

Седнал зад конзолата си, агентът на Убикторат вдигна поглед към посетителя изпод гъстите си вежди.

— Добре — каза той с глас, който напомни на Кариб за хиляди прашарски червеи, отъркващи крилата си в толгрейновите листа. — Самоличността ви е потвърдена.

— Радвам се — отвърна Кариб и се опита да вложи известно справедливо възмущение в гласа си, надявайки се да не е прозвучал на агента толкова жалостиво, колкото на самия него. — Това значи ли, че най-сетне сте готови да ме изслушате?

Агентът се облегна и хладно изгледа Кариб.

— Разбира се — отговори той. — Стига вие да сте готов да изслушате списъка с обвиненията, които ще бъдат повдигнати срещу вас, ако се окаже, че голямата ви новина не е толкова спешна, колкото смятате — той захвърли химикалката си на бюрото. — По дяволите, Девист, знаете, че не трябва лично да идвате тук. Трябва да го знаете. Всичко, за което рапортувате, минава през каналите. Всичко.

Кариб запази строевата си стойка и с половин ухо заслуша мъмренето на агента с цялото търпение, което беше в състояние да изцеди от себе си, очаквайки хокащият го да изчерпи думите си. Тирадите собствено производство бяха една от класическите тактики на Убикторат за сплашване на онзи, когото искаха да уязвят. Но не той знаеше за тази тактика, а барон Сонтир Фел. Знание, изкуствено пренесено заедно с пилотските умения в съзнанието на Кариб и на братята му. Спомени, които не бяха негови, от личност, която не беше неговата. И все пак в известен смисъл това бе наистина той. От тази догадка съзнанието му неведнъж се бе вцепенявало. Тя водеше до болезнено и депресиращо замъгляване на личността, което струваше на Кариб в миналото безброй безсънни нощи на Малък Пакрик, преди да реши да я погребе възможно най-дълбоко в съзнанието си.

Положил бе много усилия да я задържи там… докато дългоочакваните заповеди, от които толкова се страхуваше, дойдоха от останките на Империята… Бойният му отряд бе активиран… Нима всичко това бе станало само преди две седмици? Тогава всички колебания, въпроси и съмнения отново изплуваха на повърхността. Той е клонинг. Клонинг. Клонинг… „Стига, смъмри се Кариб. Аз съм Кариб Девист. Съпруг на Ласи, баща на Даберин и Кена. Отглеждам толгрейн в долината Дорчест на Малък Пакрик. Откъде и как съм дошъл, няма значение. Аз съм този, който съм.“ Пое си дълбоко дъх… и в същия миг съмненията отново се надигнаха от дълбоките дебри на съзнанието му. Той беше Кариб Девист и кой каквото и да казваше, наистина беше личност.

Агентът на Убикторат започваше да изчерпва думите си. С тайно задоволство Кариб отбеляза, че старата тактика на сплашване отново се бе обърнала срещу прилагащия я. Вместо да го изнерви, тя му даде време да събере мислите и куража си и да се подготви за словесната битка.

— Хайде да чуем — снижи тон накрая агентът. — Да чуем тази жизненоважна информация, която имате да ни казвате.

— Да, сър — отвърна Кариб. — Преди пет дни над Малък Пакрик бе извършено нападение над висшия съветник от Новата република Лея Органа Соло. То не успя.

— Да, благодаря ви. Знаем това — иронично каза агентът. — Да не искате да ми кажете, че сте нарушили сигурността…?

— Причината, поради която се провали — продължи Кариб, — е, че…

— Сега говоря аз, Девист — остро го прекъсна агентът. — Нарушили сте сигурността заради история, която можем да изтеглим от Корускант…?

— …получиха помощ от… — упорито продължаваше Кариб.

— Ще млъкнете ли най-сетне? Ще накисна кожата ви в…

— …неизвестен чуждоземен кораб — завърши Девист.

— …хътянска лигава… — агентът не довърши. — Как така от неизвестен чуждоземен кораб? — подскочи той.

— Кораб със съвършено непозната форма — поясни Кариб.

— Имаше четири извънбордови панела като на имперски изтребител, но останалото съвсем не беше имперско.

Дълго време агентът измерва Кариб с очи.

— Сигурно не сте направили запис на битката — най-сетне предизвикателно каза той.

— Не на самата битка — отвърна Кариб и извади от джоба си информационен чип. — Но след това успяхме да запишем нещо от кораба.

Агентът протегна ръка. Кариб пусна информационния чип в нея и стисна палци наум. Соло бе скалъпил записа по време на пътуването им дотук, използвайки няколко записа, които двамата с Органа Соло имаха на кораба си. Откъде имаха оригиналите, Кариб не знаеше. И не го интересуваше. Битка, интрига, галактическа сигурност… това бяха все неща, с които той и братята му не искаха отново да имат работа. Единственото им желание бе да ги оставят на мира, за да се грижат за семействата и фермите си, да отглеждат толгрейн и да живеят живота си. А единственото, което Кариб искаше конкретно в този миг, бе съчиненият запис на Соло да се окаже достатъчно добър, за да му повярва този маниак. Ако…

Агентът подсвирна под нос и хвърли поглед към екрана на четящото устройство.

— По дяволите — тихо промърмори той и поклати глава. — Енергийните данни верни ли са?

— Каквото е дошло от кораба, това сме записали — Девист се поколеба, но не можа да устои. — Струваше си да се нарушат предписанията, нали?

Агентът вдигна поглед, но беше ясно, че вече не вижда Кариб.

— Е, да… — разсеяно отвърна той, докато пръстите му бързо тракаха по клавиатурата. — Разбира се. Само внимавайте, като се връщате, и не забравяйте да се движите на зиг-заг. Свободен сте.

Толкоз. Никакви благодарности, никакви похвали, нищо. Пред очите на едно незначително агентче на Убикторат, даващо отегчително дежурство в края на нищото, танцуваше видението за повишение. Но Кариб не се вълнуваше от това, докато се отдалечаваше по коридора. Беше си свършил работата или поне почти. Соло щеше да поеме нещата оттук нататък, а Девист щеше да се върне при Ласи и братята си и отново да потъне в тихата неизвестност, която всички желаеха. Освен ако…

Една закъсняла мисъл мина през главата му и той се намръщи. Да, агентът на Убикторат налапа примамката с едно-единствено лакомо отваряне на устата. Но това не беше гаранция, че така щеше да е и с военните аналитици, които щяха да разнищят записа на съставните му части. И нямаше никаква гаранция, че върховният адмирал Траун нямаше да прозре измамата. Ако я прозреше и ако Соло все още се намираше в имперското космическо пространство…

Кариб тръсна глава. Не! Рискува собствената си глава, за да направи онова, което искаха от него. Какво щеше да се случи оттук насетне, не зависеше от него. Неговата работа бе приключила и толкоз!

Девист забърза към ръкава, който щеше да го изведе на доковете при кораба му. Колкото по-бързо се измъкнеше от тук и се върнеше във фермата си, толкова по-добре.

Високоговорителят внезапно изпука.

— Соло.

Както бе подпрял крака на контролното табло, Хан мигновено ги свали и натисна копчето на съобщителната конзола.

— Тук съм, Кариб — каза той. — Успя ли?

— Да — отвърна гласът. — Изпрати безпилотната сонда по вектор четирийсет и три, петнайсет.

Вратата на мостика се отвори зад Хан.

— Девист ли е? — попита Ландо.

— Да — отговори Соло и извади космическа карта. — Сигурен ли си, че това е векторът към Бастион?

— В тази посока замина сондата — отвърна Кариб. — Изпращам ти запис.

— Питах те дали си сигурен, че я е изпратил към Бастион — каза Хан.

Контролното табло избипка в потвърждение на прието съобщение.

— Не каза нищо — отвърна Кариб. — Но съдейки по повишението, което се отразяваше в блесналите му очи, не се сещам къде другаде би могъл да го изпрати.

— Например към главната база на Убикторат на Ята Минор — обади се Ландо. — Нали това е обичайният ред за изпращане на съобщения?

— Да, обикновено е този — потвърди Девист. — Но в случай на неотложни военни дела се обръщат право към Бастион. Вашият неизвестен чуждоземен кораб трябва да е тръгнал в тази посока.

— Надяваме се — промърмори Калризиан.

— Освен това става дума и за военна политика — добави Кариб. — Всеки, който се намира на свързочна станция като тази, е тук, защото горните ешелони са го отписали. Единственият начин да се измъкнеш от такова място е да се проявиш пред някой от висшето армейско началство. А това означава, че го е изпратил право в Бастион.

Хан погледна въпросително Ландо.

— Звучи ми логично.

— Навярно е така — с известно подозрение отвърна бившият комарджия и погледна с присвити очи към товарния кораб, увиснал в космическото пространство до наблюдателницата на „Дамата на късмета“. — Барон Фел е разбирал доста от военна политика, нали?

Хан трепна. Каквито и да бяха чувствата на Ландо към клонингите, нямаше причина да влизат в конфликт с Кариб. Нали се опитваше да им помогне. Освен това се намираха на границата с имперското космическо пространство, на един хвърлей от базата Убикторат.

— Кариб…

— Няма нищо, Соло — отвърна Кариб подчертано безстрастно. — Може би сега ще се съгласиш с мен за онова, което ти казах на Малък Пакрик.

Хан отново потръпна. Притесненията на Кариб, че в Новата република все още съществуват силни предубеждения спрямо клонингите…

— Да, съжалявам.

— Няма нищо — отвърна Девист. — Моята работа е свършена. Отивам си. Успех!

Товарният кораб елегантно се издигна над „Дамата на късмета“ и трепна с характерното псевдодвижение, преди да направи скока си в хиперпространството.

— Много бърза да се махне — каза Калризиан.

— Отива си у дома — припомни му Хан и насочи вниманието си към картата. — При курс четирийсет и три, петнайсет от станцията на Убикторат ще стигнат до…

— Системата Сартинайн — каза Ландо, надничайки над рамото на приятеля си.

— Да — кимна Хан.

— Странно място за имперска столица — отбеляза Калризиан. В гласа му все така се долавяше подозрителност.

— Защо? — попита Соло и повика данните за системата от компютъра на „Дамата на късмета“. — Била е столица на сектор. Сигурно там са свикнали с бюрокрацията.

— Въпреки това не може да се мери с блестящите кули на Корускант — каза бившият картоиграч.

— А кой може да се мери с тях! — отвърна Хан. — Хайде, губим време.

Клатейки глава, приятелят му се отпусна тежко в пилотското кресло.

— Разбира се. Да се озовем насред имперската столица. Защо не?

— Ландо…

— Не, няма нищо, Хан — отвърна Калризиан с уморена въздишка. — Казах, че ще го направя, и ще го направя. Макар да не ми се иска — той се пресегна и включи навигационния компютър. — Но обикновено не идват картите, които ти се искат. Обади се на Лобот и Моегид, ако обичаш, и им кажи да закопчаят предпазните си колани.

— Разбира се — Хан се пресегна с едната ръка към собствения си предпазен колан, а с другата натисна копчето на интеркома. — Не се притеснявай. Всичко ще бъде наред.

— Да — отвърна бившият комарджия. — Не се съмнявам.

— Не! — отсече ишорският сенатор Гик Дксоно и стовари украсената си с рога ръка върху масата, за да подчертае думите си. — Абсолютно недопустимо! Ишори няма да приеме нищо освен пълна и всестранна компенсация на каамасците и народа на Новата република.

— Всички искаме справедливост — възрази му диамалският сенатор Пороло Миатамиа с типичната за расата си невъзмутимост. — Но…

— Лъжете! — едва не изкрещя Дксоно. Ушите му бяха прилепнали плътно към главата. — Диамалското искане е невъзможно и не урежда въпроса!

— Сенаторе, моля ви! — намеси се президентът Понк Гаврисом. За миг размаха крилете си между сенаторите, сякаш се опитваше да раздели двама вбесени играчи. — Не искам решение на каамаския въпрос тук и сега. Искам само…

— Знам какво искате — ниско процеди Дксоно. — Но закъснялата справедливост често означава липса на справедливост — той посочи обвинително Миатамиа. — Точно дотам се опитва да докара нещата Диамала.

— Диамала желае да се въздаде справедливост — студено отвърна другият сенатор. — Но трябва да се даде предимство на по-неотложни въпроси.

— Траун не е жив! — изръмжа Дксоно и скочи на крака, като че се готвеше да се хвърли върху опонента си. — Загинал е! Всички имперски архиви го удостоверяват!

Миатамиа остана невъзмутим.

— Видях го, сенаторе, видях го и го чух…

— Лъжи! — прекъсна го Дксоно. — Лъжи, създадени, за да отвлекат вниманието ни от търсенето на справедливост.

Седнал в малката стая зад фалшивата стена, Бустър Терик поклати глава.

— Идиоти! — тихо каза той. — И двамата.

— Хайде, хайде, татко — смъмри го дъщеря му Миракс Терик Хорн и стисна ръката му. — Сигурно и двамата са искрени, всеки със своя гледна точка.

— Всички знаем докъде води искреността — кисело отвърна старият търговец на информация и погледна през рамо. — Къде е този проклет Бел Иблис? Имам работа.

— Имаш да прегледаш и да ремонтираш „Странстваща авантюра“. Това е единствената ти работа за следващите три седмици — каза Миракс. — При това присъствието ти не е наложително.

Бустър я изгледа строго без особено въздействие.

— Мислех, че дъщерите са извор на гордост и подкрепа за бащите си в старините им — тихо отвърна той.

— Когато остарееш, ще видя какво мога да направя по въпроса — обеща Миракс с усмивка, която обаче повехна, когато се обърна отново към фалшивата стена. — Нещата май започват да излизат от контрол. Чу ли, че сто системи са подали молби да се върнат в Империята?

— Източниците ми съобщават само за двайсет — каза Бустър. — Останалото са слухове.

— Колкото и да са, тенденцията е тревожна — в гласа на Миракс се прокрадна злокобна нотка. — Ако Траун наистина е още жив и ако целият този шум е в състояние да убеди хората, че искат зашитата му и се нуждаят от нея, Империята може да възвърне старите си територии без един изстрел.

— Съмнявам се, че могат да убедят толкова много системи — възрази баща й не съвсем уверено. — Е, не можем да направим кой знае какво по въпроса.

Вратата зад него се плъзна настрани.

— А… капитан Терик — възкликна генерал Бел Иблис, който влезе в малката стая и протегна ръка към контрабандиста. — Благодаря ви, че дойдохте. Надявам се, че ви е било забавно.

— Ако говорите за танците, виждал съм и по-добри — отвърна Бустър и посочи с палец разиграващата се в съседната стая драма, след като кратко стисна предложената от генерала ръка. Терик никога не се бе разбирал особено с властта. — Като казах танци, имаме да уредим сметките си за онези глупости в системата Сифкрик отпреди три седмици. Бюрократите още не са пуснали „Белята на Хупстър“.

— Не знаех — каза Бел Иблис, изключи високоговорителя, от който се носеше свадата в другото помещение, и взе единствения свободен стол. — Издал съм заповед да бъде освободен веднага щом свършим тук.

Търговецът го изгледа внимателно.

— Думата „свършим“ предполага, че ще започнем.

— Да — съгласи се генералът, премести стола си, така че да бъде с лице към гостите, и седна. — Не ви поканих тук, за да наблюдавате тайно посредническия талант на Гаврисом. Между другото едва ли е нужно да ви казвам, че трябва да приемете всичко, което чуете тук, като строго поверително.

— Така ли! — възкликна контрабандистът и погледна със замислена физиономия дъщеря си. — Ишорският сенатор крещи при обсъждане и иска да свали кожата от гърба на всеки ботанец, за да я даде на оцелелите каамасци. Диамала иска същото, но само от онези ботанци, които са помогнали за унищожението на Каамас, дори ако за целта се наложи да ги ексхумират. Е, стига да се разбере кои са били. На кого ли можем да продадем тези тайни, Миракс?

Тя изгледа търпеливо баща си и обърна очи към Бел Иблис.

— Разбрахме, генерале — каза тя. — Какво искате?

— Оставих ви да чуете част от този поверителен разговор, защото смятам, че ще ви помогне да осъзнаете сериозността на положението, в което се намираме — отвърна Бел Иблис и кимна към другата страна на фалшивата стена. — Непрекъснато се говори за струпването на бойни кораби около Ботауи. Световете и расите се редят зад Диамала и Ишори. Единственият начин да се справим с положението е да разберем точно кои са били ботанците, които са извадили от строя каамаския планетарен щит.

— Като танцьор, генерале, не сте много по-добър от тях — кратко каза Бустър. — На въпроса.

Бел Иблис го прикова с очи.

— Искам да наема „Странстваща авантюра“ — прямо отвърна той.

Търговецът на информация зяпна, твърде изненадан, за да се изсмее в лицето на генерала.

— Шегувате се — най-сетне проговори той. — Разбира се, че не можете да я наемете.

— За какво ви е? — попита Миракс.

Бел Иблис отмести очи към нея.

— Смятаме, че е възможно на базата Убикторат при Яга Минор да има пълно копие от документа за унищожението на Каамас — отвърна той. — Гаврисом реши да извърши информационен набег, за да се сдобие с него.

— Информационен набег към базата Убикторат? — повтори Бустър. — И на кой нещастен наивник се падна късата сламка?

Бел Иблис го изгледа студено:

— На мен.

За момент в стаята се възцари тишина. Контрабандистът изучаваше лицето на генерала, съжалявайки, че Бел Иблис не спусна завеса над фалшивата стена, когато изключи звука. Спорът от другата й страна, особено разгорещеното ръкомахане на ишорския сенатор, бе доста смущаващ.

— Добре — най-накрая каза Бустър. — Схванах. Искате звезден разрушител, за да се промъкнете през външната защита. Доколкото знам, Новата република има няколко в плен. Защо не използвате някой от тях?

— Поради две причини — отвърна генералът. — Първата е, че са прекалено добре известни. Преправянето на отличителните им знаци и идентификациите на двигателите ще отнеме твърде много време.

— И едва ли ще заблуди някого задълго — тихо добави Миракс.

Бустър я изгледа. На чия страна всъщност бе дъщеря му?

— Точно така — кимна Бел Иблис. — Второ, по-важното е, че не можем да изтеглим нито един от тях от патрулите на секторите, без незабавно всички да усетят липсата им. Знаете какви са информационните набези: ако доловят дори и намек за намеренията ви, сте загубени.

Търговецът на информация скръсти ръце.

— Съжалявам, генерале. Съчувствам ви, но няма да стане. Какво ли не преживях заради този кораб, та да го рискувам за налудничави идеи, които не са моя работа.

— Сигурен ли сте, че не са ваша работа? — наклони Бел Иблис глава.

Бустър се тупна по гърдите.

— Да виждате тук армейската емблема на Новата република?

— Виждате ли диамалския сенатор? — попита генералът. — С монкаламарианците са съюзници по ботанския въпрос, а знаете колко силно монкаламарианците ненавиждат контрабандистите. Ако избухне война, едно от първите неща, които по всяка вероятност ще направят, е да разгромят контрабандистките групировки, които докопат. Ако не за друго, то за да възпрепятстват потенциалните каперски тръстове, които противниковата страна би могла да използва — той вдигна вежди. — На кое ли място в списъка им ще бъдете, след като притежавате звезден разрушител?

Бустър направи гримаса.

— Някъде сред първите?

— Аз поне бих ви сложил там — отвърна Бел Иблис. — Така че във ваш интерес е да ми помогнете.

Контрабандистът трябваше да признае, че генералът има право. Бустър долови безмълвния укор в очите на Миракс, която го погледна, припомняйки му за прибързания коментар преди пет минути за това, че нямало какво да направи. И се досети за разлика от дъщеря си, на която все още не й бе хрумнало, че ако Бел Иблис тръгнеше за Ята Минор, съпругът на Миракс, Коран, и останалите от Червената ескадрила сигурно също щяха да потеглят с него.

И все пак да искат от него да рискува любимата си „Странстваща авантюра“, бе прекалено. Да, тя се разпадаше. Половината й системи или бяха под въпрос, или изобщо не работеха, а стойността на експлоатацията й би накарала и имперски барон да пребледнее, но си беше негова. Само негова…

Търговецът отпусна ръце, намести се по-удобно в стола и изгледа замислено генерала.

— За съжаление, дори и да се съглася, няма да успеете да избягате с нея — натърти той. — Само да включите сензорите, и сляп ще разбере, че „Странстваща авантюра“ вече не отговаря на имперските стандарти. Ще ви трябват турболазери, подмяна на прехващащия лъч, ремонт на щитовете, смяна на цели системи… каквото и да добавите, все ще е вярно.

Погледът на Бел Иблис стана по-твърд.

— Разбрах — сухо отвърна генералът. — Ейрън Кракен ме предупреди за вас.

— Радвам се, че ме помни — сви рамене контрабандистът.

— От вас зависи, генерале. Ще ви дам кораба, но в замяна трябва да го поправите. Независимо от изхода на набега ви целият ремонт и всички вложени части остават за ваша сметка, след като свършите.

— Това много ще се хареса на монкаламарианците.

— Ако избухне война, монкаламарианците ще са последното, за което ще се притеснявам — откровено каза Бустър.

— Всеки малоумен пират и контрабандистка групировка ще поиска да сложи ръка на „Странстваща авантюра“. Това е моето предложение. Приемате или отказвате.

— Приемам — отговори генералът и стана от стола си. — Къде е корабът?

— Паркиран е във външната система на Мрист — отвърна търговецът на информация, който също стана, опитвайки се да не покаже изненадата си. Според всепризнатия му разнороден опит с чиновници от Новата република обикновено им бяха нужни повече предумване и доста повече уговаряне, преди да се предадат. Военните се славеха като още по-упорити. — Къде го искате?

— Ще ви кажа, щом се качим на борда — отговори Бел Иблис.

Бустър се свъси.

— Ще дойдете с нас?

— Заедно с двеста души от екипажа ми — отвърна генералът. — Ще ви помогнем в управлението на кораба, докато наберем подходящ екипаж на сборния пункт.

— Аз имам подходящ екипаж — отвърна търговецът. Трябваше да се сети, че Бел Иблис няма да се предаде толкова лесно.

— За поддръжката на подвижен контрабандистки склад може би — каза Бел Иблис. — Но не за пленяването на имперски боен кораб. Ще кача на борда пълен комплект схеми, преди да тръгнем към сборния пункт.

Бустър се изпъна.

— Да изясним едно нещо, генерале — твърдо каза той.

„Странстваща авантюра“ е мой кораб. Ако не я управлявам аз, никъде няма да ходи.

Бел Иблис го изненада още веднъж.

— Разбира се — спокойно отвърна той. — Другояче не бих приел. Совалката ни чака. Тръгваме веднага.

— Както кажете — отвърна контрабандистът, борейки се с лошото си предчувствие, че Бел Иблис всъщност изобщо не се бе предал.

— Миракс, ти също можеш да вземеш совалката и да си отидеш у дома.

Бел Иблис се прокашля.

— Какво? — подозрително попита Бустър.

— И Миракс ще трябва да дойде с нас — извинително каза генералът. — Жизненоважно е да гарантираме абсолютна сигурност, а това означава, че не можем да оставим никого, който е осведомен за операцията, да се разхожда свободно.

Търговецът на информация отново се изпъна.

— Ако смятате, че ще разреша дъщеря ми да дойде на набег срещу базата Убикторат…

— О, не, не! Съвсем не! — побърза да го увери Бел Иблис. — Тя и синът й ще останат на сборния пункт с резервния екипаж.

Още веднъж Бустър изпита неясното чувство, че губи почва под краката си.

— Така може — промърмори той. — Е, да тръгваме. Щом сте решили да влезете с маршова стъпка в имперска база, не е лошо да побързаме.

— Да — съгласи се генералът — Още веднъж ви благодаря за помощта. Не се притеснявайте. Всичко ще бъде наред.

— Не се и съмнявам — отвърна старият контрабандист и хвана дъщеря си за ръката.