Поглед в бъдещето

ГЛАВА 42

Силното шуртене се превърна в тихо бълбукане, а водата продължаваше да се покачва бавно, но неотклонно. В равен ритъм прозвучаваха цопванията на камъчетата, които лазерният меч на Люк откъртваше от върха на купола.

— Според мен си губиш времето — каза Мара, след като един по-голям отломък цопна във водата и звукът му прокънтя в залата. — Нагоре е само скала.

— Май си права — призна Люк и се опита да я прегърне още по-плътно през раменете. Подгизнали до кости, двамата трепереха във влажния въздух. — Надявах се да стигнем до главния генератор, но явно не е тук.

— Сигурно е на двайсетина метра зад нас — каза тя. Зъбите й изтракаха. — Няма да успеем да стигнем навреме. Чувстваш ли болка в ушите?

— Лека — отвърна Люк, с нежелание деактивира лазерния меч и го повика отново в ръката си. Дупката в тавана бе последната му идея. — Въздухът се сгъстява. Допълнителното налягане би трябвало да позабави качването на водата.

— И да ни изкара очите от орбитите — Мара кимна към отсрещната стена. — Според теб има ли вероятност таванът на залата да е над равнището на езерото? В такъв случай можем да прокопаем хоризонтален тунел.

— А в противния ще ускорим удавянето си — отбеляза Люк. — Както и да е. Май не сме достатъчно високо.

— Съгласна съм — със съжаление призна Мара и се наведе над рамото му, за да погледне към астромеханичния дроид.

— Много жалко, че загубихме електронния бележник. Можехме да помолим Арту да направи някои сензорни проучвания. Пак можем да го помолим, но няма да можем да разберем резултатите.

— Почакай — каза джедаят. Изведнъж му хрумна още нещо.

— А проходът, през който влязохме първия път? Можем да изпратим Арту там с лазерния ми меч, за да го разшири.

— Няма да стане — поклати глава Мара. Няколко кичура мокра коса, разлюлени от движението, леко плеснаха Люк по бузата. — Цялата тази част е кортосна руда. Проверих я още първия път, когато минахме оттам.

Майсторът джедай направи физиономия.

— И на мен самия ми се стори твърде лесно.

— Нима не е винаги така? — попита Мара. Иронията прозвуча странно през тракащите й зъби. — Много лошо, че нямаме подръка тъмен джедай, когото да убием. Помниш ли експлозията, която предизвика Кбаот, умирайки?

— Да — механично отвърна Люк, загледан в пространството. Лудият джедай клонинг Хорус Кбаот, нает да се бори срещу Новата република от върховния адмирал Траун. Траун. Клонинг…

— Мара, ти каза, че структурата на кортосната руда не е много здрава. Каква точно е здравината й?

— Поддаваше под краката, докато вървяхме през прохода — отвърна тя и го погледна объркано. — Иначе нямам ни най-малка представа. Защо?

Люк кимна към големия воден басейн под тях.

— Разполагаме с много вода, а тя не се свива колкото въздуха. Ако успеем да предизвикаме достатъчно силен трус, ударната вълна трябва да стигне до тунела. Стига да е достатъчно силна, може да срути всичко.

— Звучи чудесно — съгласи се Мара. — Дребният проблем е: как да предизвикаме труса?

Люк събра сили.

— Ще прережем прозрачната стомана и ще наводним клонинговата ниша.

— О, звезди! — тихо простена Мара. И въпреки отпадналостта си усети как се сепна, щом осъзна смисъла на думите му. — Люк, вътре има фузионен генератор „Браксон Фипс 590“. Ако го наводниш, ще предизвикаш толкова силен трус, че няма да знаеш какво да правиш с него.

— Знам, че е рисковано — каза той. — Но мисля, че е единственият ни шанс — Люк пусна рамото й, потрепервайки от допира на мокрите си дрехи до кожата, и се изправи. — Чакай ме тук. Веднага се връщам.

— Не — каза Мара, изправи се и го хвана за ръката. — Аз ще го направя.

— Как пък не! — възрази Люк. — Идеята е моя. Аз ще го направя.

— Добре — каза Мара и скръсти ръце. — Кажи ми как ще направиш папарашки кръстосан разрез?

Той премига.

— Какво?

— Папарашки кръстосан разрез — повтори тя. — Това е техника за отслабване на стена под напрежение, така че да се срути минута-две след като си се оттеглил на безопасно разстояние. Палпатин ме научи да го правя, когато минавах курса по саботьорски умения.

— Добре — отвърна Люк. — Преподай ми го набързо.

— Да си чувал ускорен джедайски курс? — възрази тя. — Не е толкова лесно.

— Мара…

— Освен това — тихо добави Мара — когато онзи, който слезе долу, се върне, ще трябва бързо да бъде изтеглен от пътя на взрива от другия. А не мисля, че мога да те вдигна на такава височина толкова бързо — тя стисна устни за миг. — И честно казано, не искам да се провалям.

Люк се взря в нея. Беше права и те и двамата го знаеха.

— Нали знаеш, че това се нарича изнудване?

— Нарича се здрав разум — поправи го Мара. — Подходящият човек за съответната работа, нали помниш? — тя се усмихна леко. — Или имаш нужда от още една лекция на темата?

— Пощади ме — отвърна майсторът джедай с въздишка и прокара пръсти по бузата й. — Добре, ще те вдигна. И внимавай!

— Не се притеснявай — тя откачи лазерния меч от колана си. — Готова съм.

Люк се присегна със Силата, вдигна Мара над перилото и я пренесе до стената от прозрачна стомана. Съзнанието й докосна неговото, той разбра, че е готова, и той я спусна към водата. Мара си пое няколко пъти дълбоко въздух и потопи глава. Изрита веднъж с крака и изчезна под повърхността.

От другата страна на издатината Арту изпиука нервно. — Ще се справи — успокои го Люк, хвана перилото и се взря разтревожено в развълнуваната вода.

Улавяше мислите на Мара, докато тя се движеше напред-назад по стената и предпазливо правеше къси разрези с лазерния си меч. Майсторът джедай се присегна по-решително със Силата и усети промяната на налягането върху кожата й, когато водата започна да се просмуква през пукнатините. Ако равнището на водата от другата страна на прозрачната стомана се повишеше достатъчно, за да достигне генератора, преди да бе свършила…

— Хайде, Мара! — тихо я подкани Люк. — Достатъчно… Тръгвай…

Но Мара още не бе доволна от срезовете по стената. Люк потисна нетърпението и страха си. Пред очите му изплуваха лицата на Калиста и Гаериел. Само преди една седмица твърдо си бе обещал, че никога няма да си позволи да обича Мара, защото близостта и обвързването с него неизбежно щяха да я изложат на опасност. А сега се бе отметнал. И както с всички други жени в живота му действията и бездействия му я поставяха в смъртна опасност. Той усети промяната в чувствата й, която се смеси със страха и ужаса, надигащи се в него… И изведнъж главата й изскочи над повърхността.

— Готово — задъхано каза Мара.

Люк я хвана със Силата още преди да бе свършила, и я притегли решително. След това я прехвърли над парапета, постави я да легне по корем на подиума и я прикри с тялото си.

— Кога ще избухне? — Люк се присегна със Силата и се опита да създаде преграда около тях, която да им осигури поне минимална защита от предстоящата експлозия.

— Всеки миг — гласът й заглъхна в скалата, към която бе обърнато лицето й. — Между другото хрумвало ли ти е да не обикваш някого само защото се притесняваш, че може да пострада от това. Особено мен.

Люк се нацупи смутен.

— Не биваше да го чуваш.

Изведнъж зад гърба му се чу пукане и водата започна да нахлува през счупената прозрачна стомана… Люк стисна здраво очи и въпреки това видя яркия взрив. Звукът от самата експлозия не бе толкова оглушителен, но ревът на вълната, която се разби над главите им, в голяма степен го компенсира. Хваната между стените на голямата зала, водата се надигна и заля всичко около тях. Люк отчаяно държеше Мара и със закъснение се ядосваше, че не бе вързал Арту за нещо.

И тогава също толкова внезапно, както бе започнал, бесът на водата се уталожи и тя ги остави понатьртени и мокри до кости, но иначе невредими. Люк отръска глава, надигна се на една ръка и погледна към залата със стаен дъх. Само един от осветителните панели бе останал невредим, но и в мъждивата му светлина Люк видя, че равнището на водата бързо спада.

— Мара… виж. Получи се!

— И сега какво? — попита тя, плюейки малко вода. — Скачаме и се понасяме по течението, така ли?

Люк се наведе през парапета, за да види дали тунелът е пълен догоре с вода… Пълен беше.

— Не е толкова просто. Течението ще ни отнесе до пещерите, но остава проблемът с преминаването през тунела и подземната зала.

— Защо не изчакаме, докато нивото не спадне достатъчно?

— Не можем — отвърна той. — Не зная защо.

— Тогава да се върнем в хибернационен транс — каза Мара.

— Колко време ще ти е нужно, за да ме поставиш в транс?

— Съвсем малко — отвърна Люк. — Поеми си няколко пъти дълбоко въздух и ми кажи с какво изречение искаш да те извадя от него.

— С какво изречение? — повтори тя, вдишвайки дълбоко.

— Дали ще можеш да изречеш например… — тя му каза изречението и се усмихна.

— Добре — отвърна Люк и се присегна към Силата.

След минута Мара дълбоко спеше в обятията му.

— Ти тръгни пръв, Арту — нареди Люк на дроида, вдигна го със Силата и го спусна от другата страна на парапета. — Ние идваме след теб.

Малкият дроид изчурулика и Люк го потопи във водата. Куполът на Арту заподскача над повърхността й и той се понесе към тунела. Люк прегърна Мара и скочи след него. Течението ги пое и ги понесе след подскачащия над вълните дроид. Стената и сводът на тунела изникнаха пред тях и малко преди да се блъснат, Люк си пое дълбоко дъх и се потопи заедно с Мара под водата.

Останалата част от пътуването бе неясна картина, размазана от скоростта, продължителното блъскане от водата, ударите в гладките стени и неравния таван и болката в очите и дробовете. Като в полуунес Люк долови, че излизат от тунела и са в подземната зала, но много по-ясно съзнаваше къде се бяха ударили в новоразширения участък в стената и защитните прегради от кортосна руда, докато въртопът ги запокитваше към скалата. Стремителният поток ги влачеше, въртеше и преобръщаше през пещерните зали и тунели, с такава мъка преодолени само преди няколко дни заедно с Дете на ветровете и комджайците. Като насън, задушавайки се бавно, майсторът джедай си помисли колко добре направиха, като отсякоха толкова много сталактити и сталагмити, които сега можеха да им препречат пътя… Изведнъж той се пробуди, полупотопен, опрял глава и гърди на голям, покрит с тиня камък. Арту френетично пиукаше в ухото му…

— Добре, добре — успя да изрече джедаят и тръсна глава.

В същия миг замръзна. Мара я нямаше. Отново тръсна глава и затърси фенерчето си с вкочанени пръсти, като в същото време търсеше нещо, на което да стъпеше. Оказа си, че водата стига едва до кръста му. Най-сетне намери фенерчето и го включи.

Установи, че се намира в едно езерце, образувано точно до последната от подземните реки, които бяха прекосили с Мара по време на пътуването им през пещерите. На пет метра вляво буйният поток, който ги бе довлякъл дотук от тайната зала, свършваше, оставяйки само вълничките на подземната река леко да къдрят водната повърхност. На два метра вдясно от него, полюлявайки се леко върху повърхността на водата, Мара се носеше към една назъбена скала. Очите й бяха затворени, ръцете и краката — отпуснати. Сякаш животът я бе напуснал. Беше точно копие на видението, което бе имал за нея на Тиерфон.

Люк се хвърли натам, вдигна главата й и се вторачи в лицето й, обзет от внезапен страх. Ако трансът не бе запазил живота й… ако се бе натъкнала на нещо остро, което да я убие, след като я бе изпуснал от прегръдката си… Арту изсвири нетърпеливо.

— Да — Люк обузда паниката си.

За да я извади от транса, трябваше да каже изречението, което бе избрала. Същото, което сякаш се страхуваше, че той няма да може… Люк си пое дълбоко дъх:

— Обичам те, Мара.

Тя премига и отвори очи. Веднага мигна отново, за да отръска водата от тях.

— Здрасти — дишайки тежко, Мара хвана ръката му и се изправи. — Както виждам, планът ти успя.

— Да — Люк я прегърна.

Напрежението и страхът му се бяха изпарили. Усети, че го обземат пълно спокойствие и облекчение. Видението бе отминало. Мара го бе преодоляла. И сега двамата бяха заедно. Завинаги.

— Да, завинаги — тихо каза тя.

Те отслабиха прегръдката си, съвсем леко… и застанали в студената вода, сляха устни в целувка. Сякаш мина цяла вечност, преди Мара внимателно да се дръпне от обятията му.

— Не искам да развалям момента — каза тя, — но и двамата треперим, а и ни чака още доста път, докато се приберем у дома. Всъщност къде се намираме?

— При подземната ни река — неохотно отвърна Люк и върна мислите си към настоящето.

— А! — Мара погледна към водата. — А какво стана с нашата река?

— Изглежда, е спряла — отговори Люк. — Може би сме източили изцялото езеро…

— Не е много вероятно.

— Така е — съгласи се той.

— Може би стената в залата е рухнала съвсем — предположи Мара и вдигна ръка, за да махне кичурчетата коса, залепнали на бузата й. — Или устройствата за клониране са препречили течението.

— Добре, че не чакахме по-дълго, за да излезем от там.

— Да — съгласи се Мара. — Удобно нещо са тези джедайски предчувствия. Ще трябва да ме научиш как става.

— Ще поработим — обеща й Люк и тръгна към края на езерцето. — Май комджайците споменаха, че тази река свършва с малък водопад.

— Звучи добре — каза Мара. — Хайде да го потърсим.

Покрай „Тираничен“ мина още една вълна от щурмови лодки тип „Отскачащ лъч“, обстрелвайки го яростно. След това се появиха два ишорски кораба, бълвайки още по-мощен турболазерен огън по предния ръб на звездния разрушител.

— Още две турболазерни гнезда са унищожени — напрегнато доложи офицерът за наблюдение на стрелбата. — Предният ръб е поразен. Екипажът го запечатва.

— Ясно — отвърна Налгол и чу как гласът му потрепери от безсилие и гняв.

Немислимо… флота от три имперски звездни разрушителя да се озове срещу жалка сбирщина от чуждоземци и поклонниците им и да й се налага да се бие за живота си. Но се бяха озовали именно в такова положение. Противниците им просто бяха твърде многобройни. И въпреки че се гордееше с кораба, с екипажа и империята си, Налгол бе в достатъчна степен реалист, за да разбере кога една битка е загубена.

— Предайте на „Заличител“ и „Желязна ръка“ — нареди той през стиснати зъби. — Да се оттеглят!

— Прието, капитане — отвърна свързочникът.

— По какъв курс, сър? — попита кормчията.

— Кратък скок в каквато и да е посока — отвърна Налгол и свирепо погледна през илюминатора. — След това въведете курс право към Бастион. Върховният адмирал Траун трябва да научи незабавно за това.

Наистина ще научи, обеща си капитанът на „Тираничен“. Да, наистина. Ще научи всичко.

Водопадът бе далеч по-неприятен, отколкото Люк си бе представял. Вероятно отворът бе току-що разширен от напора на водата, а до изхода нямаше удобно място, на което да се задържат. Все пак в слабата светлина от звездите Мара забеляза на пет метра вляво една издатина. С помощта на Силата Люк вдигна първо Мара, а след това и Арту и ги пренесе върху нея. После доста по-несигурно Мара го придърпа при тях.

— Да имаш представа, от коя страна на крепостта се намираме? — попита тя и огледа потопената в мрак околност. — А след колко време ще съмне?

— Отговарям отрицателно и на двата въпроса — отвърна Люк и се присегна със Силата. Не усещаше никаква опасност в непосредствена близост. — Предполагам, че се намираме отвъд и че остават около два часа до разсъмване.

— Най-добре да ги оползотворим, като се скрием — предложи Мара и източи врат, за да се огледа. — Не държа да сме на открито, когато Парк изпрати отрядите си да ни дирят.

— Надявам се, че няма да намери кораба, който взехме — каза Люк. — Освен че ще има възможност да стигне до Бастион, ще ни лиши от единствения шанс да се измъкнем заедно от тук.

— Ако го намери, двамата с Арту ще трябва да вземете твоя изтребител и да отидете да доведете помощ — отвърна Мара.

— Искаш да кажеш, че ще отидете вие с Арту — твърдо я поправи Люк. — Говоря сериозно, Мара. Никакви спорове този път…

— Джедай Скап Уокър?

Той вдигна поглед. Десетина тъмни сенки изпляскаха с криле и кацнаха върху един голям камък над главите им. Гласът и съзнанието на едната от тях му бяха много познати.

— Да — каза Люк. — Ти ли си, Ловецо на ветрове?

— Аз съм — потвърди комкаецът. — Синът ми, Дете на ветровете, съобщи на всички близки гнезда за делата ви от тази вечер. Чакахме ви да се върнете.

— Благодаря — каза Люк. — Високо оценяваме усилията ви. Можете ли да ни заведете до някой заслон? Трябва да се скрием от заплашващите във Високата кула, докато успеем да се върнем при нашия кораб.

Ловеца на ветрове трепна с крила.

— Няма нужда от заслон, джедай Скай Уокър. Ще ви занесем до летящата ви машина, както са направили синът ми и приятелите му по-рано тази вечер.

Майсторът джедай се намръщи. След като така набързо и безцеремонно бяха отхвърлили него самия и мисията му при пристигането им с Арту, сега това великодушие някак не се връзваше с характера на договарящия комкаец.

— Много си любезен — внимателно каза Люк. — Мога ли да попитам защо ще поемате такъв риск?

Ловеца на ветрове отново трепна с крила.

— Говорих с договарящия на това гнездо на ком джа. Гълтача на огнени трески каза, че ще ви освободи от обещанието ви да ни помогнете да се избавим от заплашващите, ако незабавно напуснете нашия свят.

Люк усети, че лицето му пламна.

— С други думи, присъствието ни тук е станало бреме за вас.

— Дете на ветровете каза, че заплашващите няма вече да са ни врагове, ако не ги притесняваме — грубовато отвърна Ловеца на ветрове. — Заради това искаме да си тръгнете.

— А не защото сте много загрижени за нас — тихо каза Мара.

— Спокойно — каза Люк и нежно докосна ръката и съзнанието й, припомняйки й, че като се изключеха неудобството и прикритата обида, всъщност именно това искаше и тя.

Ком кае и ком джа щяха да оставят на мира Парк и чисите и синьокожите чуждоземци щяха да съсредоточат цялата си енергия в работата си в Непознатите райони.

— Добре — отвърна Мара. Джедаят усети неохотното й съгласие. — Но той вече не е Дете на ветровете. След всичко, през което премина, заслужава да има собствено име.

— Така ли? — каза Ловеца на ветрове и дълго и замислено се вглежда в нея. — И какво име предлагате?

— Онова, което си заслужи — меко отговори тя. — Приятел на джедай.

За пореден път Ловеца на ветрове трепна с криле.

— Ще помисля. Но сега да тръгваме. Нощта свършва, а вие искате да си тръгнете преди изгрев слънце.

— С нетърпение очаквам този момент, сър — каза Флим, докато Карде заобикаляше свода към мостика на „Неумолим“.

— Да — отвърна Пелаеон. — Аз също.

Адмиралът се обърна, когато контрабандисткият шеф застана до него.

— Закъсняхте — меко отбеляза върховният командващ.

— Наблюдавах турболифта — обясни Карде. — Мислех, че Флим и приятелите му ще се опитат да извикат щурмоваци, за да подсилят аргументите си в спора.

— Можеха да го направят — призна Пелаеон. — Благодаря ви.

— Няма защо — Карде огледа мостика. Клонингът на майор Тирс лежеше на пода, Шада бе при другите две мистрили, актьорът Флим чакаше със заучена незаинтересованост в края на командната пътека, а моф Дизра бе застанал малко встрани, изпълнен с толкова надменност, невъзмутимост и превъзходство, колкото можеше да събере човек, изправен пред собствения си край. — Освен това, изглежда, присъствието ми не е било необходимо.

— В определено отношение не — отвърна адмиралът. — Уменията на приятелката ви Шада са доста впечатляващи. Едва ли би я заинтересувало предложение за работа.

— Търси възвишена цел, на която да служи — отвърна му контрабандистът. — Ако трябва да бъда откровен, едва ли Империята е такава цел.

Пелаеон кимна.

— Може би ще успеем да внесем промяна.

— Адмирал Пелаеон — обади се нечий глас от трапа. — Свързах се с генерал Бел Иблис.

— Благодаря — върховният командващ погледна към Карде. — Не си отивайте… искам след малко да поговоря с вас.

— Разбира се.

Адмиралът тръгна по командната пътека и отмина Флим, без да го поглежда. Карде хвърли последен поглед към Дизра и пристъпи до Шада и Кароли, които помагаха на по-възрастната жена да седне.

— Как е тя? — попита търговецът на информация.

— Не е толкова зле, колкото смятахме — отвърна Шада, изучавайки подгизналата с кръв туника. — Успяла е почти докрай да се отдръпне от пътя на изстрела.

— Добри рефлекси — отбеляза Карде. — Мистрил докрай.

Ранената Палома Дасима го изгледа злобно.

— Много добре сте информиран — тихо каза тя.

— За доста неща — спокойно отвърна търговецът. — Например и за това, че Шада с нещо е спечелила неодобрението ви.

— И смятате, че това го овъзмездява ли? — презрително попита тя.

— А не ли? — възрази Карде. — Ако Шада не бе спряла Тирс, двете щяхте да последвате Пелаеон в смъртта. Вие бяхте най-непосредствената заплаха до него.

Дасима изсумтя.

— Аз съм мистрил, Талон Карде. С радост съм предоставила живота си в служба на народа ми.

— Нима! — контрабандистът погледна към най-младата жена от трите. — И вие ли не смятате, че животът ви заслужава малко признателност?

— Не намесвайте Кароли — отсече мистрилската ръководителка. — Тя няма какво да каже по този въпрос.

— А! — каза Карде. — Войници без глас и мнение. Удивително близки до философията на имперските щурмоваци.

— Кароли веднъж вече остави Шада да избяга — отвърна Дасима и изгледа ядно Кароли. — Има късмет, че не е наказана за това.

— О, да — тихо каза Карде. — Какъв късмет!

Очите на ранената жена проблеснаха.

— Ако сте свършили…

— Не съм — прекъсна я търговецът. — Изглежда, смятате, че животът на мистрилите не струва нищо. А репутацията им?

Тя присви очи.

— Какво искате да кажете?

Той махна към Флим.

— Щяхте да се съюзите с тези хора. Щяхте да бъдете измамени от сладки приказки, прах в очите и един актьор.

И не си правете труда да отричате: член на единайсетте не пътува от Емберлене ей така, за да си поддържа формата.

Дасима отмести очи от него.

— Решението все още подлежи на разискване — тихо отвърна тя.

— Радвам се, че е така — каза контрабандисткият шеф. — Защото, дори ако собствената ви репутация не означава нищо за вас, помислете си какво би означавало да свържете Мистрил с отмъстителен човек, като моф Дизра. Колко време смятате, че щеше да мине, преди да ви превърне в лични командоси на смъртта?

— Това никога нямаше да стане — категорично отговори Кароли. — Никога не бихме паднали толкова ниско, дори под заплаха.

Шада се раздвижи.

— А защо искаше да ме спреш на покрива на комплекса „Резинем“? — тихо попита тя.

— Това е друго — възрази Кароли.

Шада поклати глава.

— Не е друго. Опрощаването и съдействието при убийство са равносилни на извършването му.

— Права е — каза Карде. — Веднъж тръгнали по този път, щяхте да сложите край на Мистрил. Щяхте да изгорите мостовете към всеки потенциален клиент и когато сапуненият мехур на Флим се спукаше, а това неизбежно щеше да стане, щяхте да останете с празни ръце. А с края на Мистрил щеше да дойде и краят на Емберлене.

Той кръстоса ръце и зачака. След няколко секунди мистрилската ръководителка се намръщи и попита:

— Какво искате?

— Искам да приберете отрядите, които търсят Шада — отвърна контрабандистът. — Каквото и да е предполагаемото й престъпление срещу вас, то трябва да бъде опростено и смъртната й присъда отменена.

Дасима изкриви уста.

— Искате твърде много.

— Дадохме много — припомни й Карде. — Договорихме ли се?

Тя се поколеба, след това кимна с нежелание.

— Добре. Но тя няма да бъде възстановена като мистрил нито сега, нито когато и да било. И никога няма да се върне на Емберлене — и обърна гневен поглед към Шада. — Отсега тя е жена без дом.

Карде погледна към Шада. Лицето й бе изпънато, устните здраво стиснати. Тя отвърна на погледа му, без да трепне, и кимна.

— Значи — каза той — ще трябва да й намерим нов дом.

— С вас ли? — Дасима изсумтя. — С контрабандист и продавач на информация? Ето колко ниско може да падне един мистрил.

На Карде не му се наложи да измисля отговор. Край него настъпи оживление и той бе внимателно, но решително изместен от медицинския екип, който наобиколи ранената жена. Контрабандисткият шеф направи път и прехвърли вниманието си към охранителния отряд, който също бе пристигнал на мостика. Съвършено професионално охранителите претърсиха Флим и Дизра за скрити оръжия, сложиха им белезници и ги отведоха към задния турболифт. Втората група от тях отнесе тялото на Тирс.

— Карде.

Той се обърна и видя върховния командващ, който крачеше към него по командната пътека.

— Трябва да отида на „Странстваща авантюра“ да разговарям с генерал Бел Иблис — каза Пелаеон, докато се приближаваше. — Но преди това исках да обсъдим цената на информацията за Тирс и Флим.

Търговецът на информация сви рамене.

— За пръв път в живота си, адмирале, не знам какво да кажа — призна той. — Информационният чип ми беше подарък. Струва ми се малко недостойно да взема от вас пари за него.

— О! — Пелаеон го погледна замислено. — Подарък от онези същества, чийто кораб изкара ума на сензорния ми офицер при Бастион ли?

— От техен партньор — уклончиво отвърна Карде. — Нямам право да обсъждам подробностите.

— Ясно — каза адмиралът. — Все пак, като оставим етиката… което намирам за похвално… бих искал да ви благодаря с нещо по-конкретно от думи.

— Ще гледам да измисля нещо — контрабандистът махна към звездния разрушител от другата страна на илюминаторите на „Неумолим“. — Междувременно мога ли да попитам какво ще обсъждате с генерал Бел Иблис?

Пелаеон леко присви очи, но след това сви рамене.

— Все още е строго поверително, разбира се. Но като ви познавам, не може съвсем скоро да не научите. Предлагам мирно споразумение между Империята и Новата република. Време е тази дълга война най-сетне да свърши.

Карде поклати глава.

— Виж ти какви неща стават, когато ме няма в известните райони на галактиката — философски отбеляза той. — Адмирале, подкрепям идеята ви от все сърце. И ви желая успех.

— Благодаря ви — отвърна Пелаеон. — Чувствайте се свободен да си тръгнете, когато пожелаете. Дотогава позволете на екипажа си да се възползва от удобствата на „Неумолим“. И още веднъж ви благодаря.

Той тръгна към турболифта. Карде го изпрати с поглед, след това се обърна към Шада. Медицинският екип бе приключил предварителната си работа и помагаше на ранената да легне на носилка. Шада остана на командната пътека, загледана след тях. На лицето й бе изписана неподправена болка. Болката на човек, който гледа как последният член от семейството му си отива.

И изведнъж на Карде му хрумна нещо. Нещо голямо, бе казала Шада на Кардас. Нещо, за което да се държи, на което да служи и да се уповава. Нещо по-достойно и благородно от контрабандисткия живот. Нещо различно…

— Адмирал Пелаеон — извика търговецът на информация и забърза към задния мостик. — Адмирале!

Върховният командващ спря при отворените врати на турболифта.

— Моля?

— Мога ли да дойда с вас на „Странстваща авантюра“? — Карде пристъпи до него. — Искам да ви направя едно скромно предложение.

Последният страх на Люк бе, че часовите на оръжейните кули на Ръката на Траун щяха да ги забележат, докато издигат похитения кораб от скривалището му, и излитането от Нираван щеше да се окаже още едно състезание със смъртта. Но очевидно чисите още се занимаваха с последиците от унищожението на хангара и работата бе погълнала цялото им внимание.

И двамата с Мара се издигнаха в космоса, без да срещнат никакви препятствия. Мара премести ръчките на хипердвигателя и звездите се превърнаха в линии, които преляха в многоцветната палитра на хиперпространството. Най-сетне поеха към къщи.

— Следваща спирка Корускант — обяви Люк с въздишка и уморено се отпусна в седалката на втория пилот.

— Следваща спирка най-близката база на Новата република или някой от предните постове на Карде — поправи го Мара. — Не знам за теб, но аз искам душ, чисти дрехи и обяд, който да не е от хранителен концентрат.

— Имаш право — съгласи се майсторът джедай. — Май винаги ти си практичната.

— А ти винаги си идеалистът — каза тя. — Сигурно затова работим толкова добре заедно. Като стана дума за практичност, помниш ли, когато Арту се разпищя в залата за клониране?

— Точно преди да се появят стражевите дроиди ли?

— Да. Така и не разбрахме защо се разпищя.

— Ами да разберем тогава — каза Люк, надигна се от седалката и тръгна към дроидната ниша, където бяха свързали малкия астромеханичен дроид с корабния компютър. — Арту, чу дамата. Какво в данните за Непознатите райони те накара да реагираш така?

Арту изчурулика. Думите му се изписаха на екрана на компютъра.

— Казва, че няма нищо общо с Непознатите райони — предаде Люк. — Между другото за тях имало само общи данни.

— Не се надявах да намери много — със съжаление каза Мара. — Не остана достатъчно дълго свързан с компютъра, за да изтегли всичко.

— Е, засега няма да се връщаме за останалото — каза Люк, четейки думите на компютърния екран. — Но има нещо, на което се е натъкнал в един от другите файлове…

— Какво е то? — попита Мара.

— Не може да бъде! — прошепна той, докато четеше. — Мара, той го е намерил. Намерил го е!

— Чудесно. Какво е намерил?

— Как какво? — погледна към нея Люк. — Копието на Траун за унищожението на Каамас.