Поглед в бъдещето

ГЛАВА 31

Подготовката отне повече от шест часа. Кипеше усилена работа за бойното преоборудване на всеки годен да лети кораб в Ексокрон. Изтече още един час, за да се вдигне цялата армада в космоса, и още един, за да се подреди в някакво подобие на боен строй. Така изтече осемчасовият гратисен срок.

Цялата пиратска банда на Рей’кас идваше към тях, а най-жалката отбранителна флота, която Шада бе виждала в живота си, трепереше от страх, готова да защити света си или да умре за него. По-вероятно второто.

— Съобщение от долу, адмирал Давид — доложи Чин от комуникационната конзола на „Волният Карде“ и погледна към руля. — Според първи адмирал Дар сме в добри позиции. Освен това, ако пиратите ни преодолеят, въздушната флота е готова.

Застанал зад Данкин със скръстени зад гърба ръце, адмирал Трей Давид кимна.

— Много добре — каза той. В шлифования му глас се долавяше кипяща под повърхността енергия. — Дайте команда за готовност. Може да се появят всеки момент.

— Олеле — с нещастен глас възкликна Трипио, застанал до Шада при наблюдателната конзола. — Толкова мразя космическите битки.

— Май по този въпрос сме единодушни — съгласи се тя и погледна към контролните уреди.

Първоначално й бе чудно защо адмирал Давид бе поискал да ръководи битката от борда на „Волният Карде“ вместо от някой от бойните кораби на Ексокрон. След това посещенията й на борда на тези кораби и огледът на възможностите им й дадоха отговор.

Въздухът зад Шада се раздвижи.

— Сега ще си поиграем на нерви — каза Карде и приклекна до креслото й. — Какво смяташ?

— Нямаме шанс — откровено каза тя. — Освен ако Рей’кас не прати нещо дребно като ония корсари, с които ни нападна при Дайарк.

Мислеше, че само Карде може да я чуе, но явно Давид имаше добър слух.

— Не, ще пристигне с всичко, с което разполага — увери я адмиралът. — С цялата си армада. Със самия него начело. Отдавна иска да сложи ръка на богатствата на Ексокрон — Давид се усмихна. — Освен това разбрах от Енту Ний, че сте отвърнали на удара му при Дайарк. Ще се погрижи лично да присъства, за да задоволи желанието си за мъст.

Шада усети безмълвната въздишка на Карде като топъл полъх по бузата си.

— А това в последна сметка може да ни даде единствения реален шанс за победа — каза той. — Ако се престорим, че бягаме, може да увлечем след себе си достатъчно от противниковите сили, за да се справите с останалите.

— Възможно е — съгласи се Давид. — Не че от това ще произтече някаква полза за нас.

— Вината за идването му е моя — напомни му Карде. — Не е късно да се прехвърлите на друг кораб…

Хшиши, заела мястото си при сензорната конзола, изведнъж изръмжа.

— Идват — обяви тя. — Три сиенарски корвети клас „Мародер“, четири дауфермски нападателни кръстосвана клас „Дискрил“, четири бойно модифицирани леки товарни кораба „Ети“ и осемнайсет нападателни съда клас „Корсар“.

— Прието — каза Шада, оглеждайки наблюдателните екрани пред себе си. В стомаха й се загнезди неприятна тежест. „Волният Карде“ можеше да свали всеки от изброените кораби или да отблъсне всеки два от тях, но всичките заедно…

— Турболазерите готови! — заповяда Карде и се изправи.

— Турболазерите готови — потвърди Шада и прехвърли информацията за мишените към трите огневи гнезда. Безнадеждността на положението им не означаваше, че не трябва да направят всичко, което бе по силите им, за да се измъкнат. — Корсарите образуват щит около по-големите кораби.

— Капитане — провикна се Чин от комуникационната конзола. — Получихме послание от един от мародерите. Искаш ли да му отговориш?

Шада усети как напрежението в Карде нарасна.

— Да — каза той.

Чин включи уредбата на мостика…

— Ей, Карде, здрасти — изгърмя познат глас. — Нали ти казах, че ще се срещнем пак, преди да умреш?

— Да, Ксерн, каза ми — призна контрабандистът. Гласът му ни най-малко не издаваше напрежението, което, Шада знаеше, той изпитваше. — Изненадан съм, че си още жив след Дайарк. Явно Рей’кас се е размекнал, стареейки.

Чу се поток от родиански хули.

— Рей’кас казва, че този път може да те остави за десерт — предаде Ксерн.

В другия край на мостика Давид се прокашля.

— Рей’кас, говори адмирал Трей Давид, командващ обединената въздушно-космическа флота на Ексокрон.

— О, адмирал, а? — подигравателно отвърна разбойникът от другата страна. — Нима тази камара старо желязо заслужава цял адмирал?

— Нарушавате космическото пространство на Ексокрон — спокойно продължи Давид, пренебрегвайки обидата. — Предоставя ви се последна възможност да се изтеглите мирно.

Ксерн се изсмя.

— О, това ми хареса! Да, да, ще ви оставим за десерт. След това можем да ви изкормим и да ви дадем за храна на лешоядите.

Отново някъде отзад се чу изблик от родиански ругатни.

— Ей, трябва да тръгваме, Карде… време е да направим големия боклук на малки боклучета. До скоро, адмирале!

Връзката прекъсна.

— Не им липсва самочувствие — промърмори Шада.

— Да — съгласи се контрабандисткият шеф. Ръката му докосна рамото й, поколеба се за миг, след това почти неохотно се отпусна върху него. — Съжалявам, Шада — каза, така че само тя да го чуе. — Не трябваше да те забърквам в това.

— Няма нищо — отвърна тя.

Значи така: това беше краят на дългото пътуване. Тогава, изправена пред бластерите на ногрите в Планинската кула, Шада бе готова да умре. Всъщност дори се надяваше да я убият. Тогава смяташе, че това е по-лесният изход. Сега, изправена пред нападащите пирати, тя осъзна, че няма лесни изходи. Нямаше начин да умре, без да изостави отговорност или важна работа недовършена… Тя вдигна очи към Карде. Той гледаше през илюминатора. Лицето му имаше суров израз. Или да изостави приятели… Тя се запита откога бе започнала да мисли за търговеца на информация като за приятел. Нямаше представа, но всъщност отговорът нямаше значение. Важното бе да направят всичко, което бе по силите им, за да оправят бъркотията, която бяха създали. Тя насочи вниманието си обратно към екраните и започна да набелязва първичните и вторичните цели. Флагманските кораби почти бяха влезли в обхват…

— Съобщете на всички кораби — нареди адмирал Давид. — Отбой. Повтарям: отбой.

Шада го погледна изненадано:

— Какво?

— Казах отбой! — повтори адмиралът и на свой ред я погледна изненадан. — Има ли нещо неясно?

Тя понечи да каже нещо остро в отговор, но преглътна думите си, когато Карде леко я стисна по рамото.

— Шада имаше предвид, че „Волният Карде“ не е така маневрен в близост до гравитационното поле, както в открития космос — отвърна той вместо нея. — Както и повечето кораби във флотата ви.

— Това ми е ясно — отвърна адмиралът. — Заповедта остава. Отбой!

— Шефе — обади се Данкин.

Шада отново вдигна поглед. Търговецът на информация гледаше Давид, измервайки военния с очи.

— Предай заповедта, Чин — каза Карде. Гласът му изведнъж бе станал замислен. — Данкин, изтегли се, но остани във формация с другите кораби. Шада, артилеристите да са готови да открият прикриващ огън.

— Слушам — отвърна тя и натисна бутона на интеркома си.

Очите й не се откъсваха от екраните, докато се опитваше да разбере какво става. Обичайната тактическа причина за отбой бе да се примами врагът, за да навлезе в обхвата на наземно базирани оръдия или на наземна засада. Но всички кораби на Ексокрон вече бяха в космоса, а сензорите на Хшиши досега не бяха засекли наземно оръдие с мощност, която бе достатъчна да стигне толкова дълбоко в космоса.

Флотата започна да се изтегля към Ексокрон, както й бе наредено. Някои от въоръжените граждански кораби безполезно пилееха зарядите си по корсарите, които, без да отвръщат на огъня, се насочваха към тях. Шада погледна към Давид, но той или не бе забелязал това, или не го интересуваше. Дали за него гражданските кораби не бяха нищо повече от жертвени агнета?

— Продължете отстъплението — вместо това нареди той. — Всички кораби.

Корсарите вече почти бяха навлезли в обхват, а по-големите кораби зад тях се престроиха в чиста нападателна формация. Вероятно се готвеха да пробият отбраната и да прелетят над по-големите населени центрове на Ексокрон, разгромявайки пътьом жалката въздушна флота на адмирал Дар…

— Продължете отстъплението — повтори Давид. — Тактически екран, моля.

Хшиши изсъска утвърдително и тактическият екран се появи пред него. Защитниците бяха навлезли доста в гравитационното поле на Ексокрон. Вече беше доста късно който и да е от тях да промени решението си и да се опита да избяга в хиперпространството. Това ли целеше адмиралът? Да ги постави в позиция без друг избор, освен да се сражават до смърт?

Шада едва си бе помислила това, когато и последният от нападателите премина невидимата бариера. Сега вече всички бяха принудени да водят битка. Нито нападателите, нито отбранителите щяха да напуснат Ексокрон, без една от страните да бъде напълно унищожена.

— Започват — каза Давид.

Шада погледна към адмирала. На устните й спря горчив отговор. Разбира се, че започваха… И изведнъж Хшиши изръмжа невярващо. Шада се обърна отново към илюминатора. Пиратите нападаха. Но Давид нямаше предвид тях. Зад разбойниците се бе появило нещо друго.

Това, разбира се, беше космически кораб. Не приличаше на нито един от познатите й кораби. По форма машината наподобяваше яйце, бе два пъти по-голяма от машините на мародерите и бе покрита с метални плочи, който й придаваха вид на бронирано морско животно. От корпуса й се подаваха конични издатини, вероятно изпускателни отвори или тегличи, които не бяха разположени в някаква видима симетрия или схема. Върху един от екраните се появи увеличен образ на заплетената подредба на символите и чуждоземните глифографни знаци, покриващи корпуса. Отблизо самият фюзелаж смущаващо много приличаше на нещо живо…

На мостика някой изруга. Много тихо. Шада отново погледна през илюминатора точно навреме, за да види още три такива кораба, които изникваха в космическото пространство. Не изскачаха с характерното псевдодвижение на обикновения скок от хиперпространството, а просто изникваха.

Едва ли не небрежно първият неизвестен кораб застана зад един от мародерите на Рей’кас и с блестящ филигранен синьо-зелен енергиен изстрел го разряза наполовина.

Хшиши изръмжа:

— Какви са тези?

— Наричат се монасите Айн Тий — отвърна Давид. В гласа му имаше странна смесица от доволство и благоговение. — Чуждоземни същества, които прекарват по-голямата част от живота си край Католската пукнатина. Не знаем много за тях.

— И въпреки това ви се притичат на помощ — обади се Карде. — По-важното е, че знаехте, че ще дойдат.

— Много е просто. Те мразят търговците на роби — каза адмиралът. — Рей’кас е търговец на роби.

Втори мародер избухна в пламъци и освободен въздух, след като друг кораб на монасите изпрати странна, приличаща на цвете енергия през него. Уверената бойна линия пред поразените кораби се разпадна, когато останалите нападатели се обърнаха, за да се изправят срещу новата заплаха, която така неочаквано се бе появила зад гърба им. Но напразно. Корабите на Айн Тий с лекота избягваха бесния турболазерен огън и систематично продължаваха да настъпват през редиците на неприятеля, като разрязваха по-големите и прегазваха по-малките кораби.

— Страхувам се, че не е чак толкова просто, — адмирале — каза Карде. — Според Бомбаса Рей’кас се е установил в този район от миналата година. Защо тези монаси са чакали толкова дълго, преди да тръгнат срещу него?

— Както казах, предпочитат да стоят близо до Католската пукнатина — отговори Давид. — Необходимо е нещо специално, за да дойдат дори до Ексокрон.

— С други думи — тихо каза контрабандистът, — ви е трябвал някой, който да примами Рей’кас на тяхна територия. И този някой сме били ние.

Давид не помръдна, но Шада долови известно напрежение, което се появи в лицето и стойката му. Може би се бе запитал какво щеше да стане с него, ако закоравелите контрабандисти на мостика се почувстваха обидени от използването им за примамка.

— Ние се възползвахме от действията ви, капитан Карде — каза той. — От решението ви да дойдете в Ексокрон и от неспособността ви да попречите на Рей’кас да ви последва. Не сме използвали конкретно вас — очите му пробягаха по мостика. — Нито пък някого от вас.

Дълго време мостикът остана тих. Шада погледна през илюминатора. Унищожението на пиратите бе почти приключило и само три от корабите на Айн Тий все още се виждаха. Докато ги наблюдаваше, още един потръпна и изчезна така мистериозно, както бе пристигнал. Последните два кораба останаха, за да довършат задачата си. След това и те изчезнаха в космическата бездна.

— Казахте „ние“ — отбеляза Карде. — Имате предвид себе си и ексокронската армия ли?

— Странен въпрос — уклончиво отвърна Давид. — Кой друг може да е замесен?

— Кой ли наистина? — промърмори контрабандисткият шеф. — Чин, трансмисионна честота до повърхността. Трипио, искам да предадеш съобщение на старотармидиански.

Шада го погледна. Лицето на Карде бе като от камък.

— Старотармидиански? — попита тя. — Езикът на Кардас?

Той кимна.

— Ето съобщението, Трипио: „Карде е. Искам разрешение да сляза и да поговорим отново.“

— Разбира се, капитан Карде — каза дроидът и тръгна към комуникационната конзола. Чин кимна и Трипио се наведе над рамото му. — Мерирао Карде тулиак — започна той. — Му паррил’ан се’туффриад моа суг по’пораи — след това погледна към Карде: — Нали знаете, че отговорът може да се забави…

— Се ро брус таи — изгърмя нечий глас от високоговорителя и накара дроида да подскочи.

Беше силен, жизнен глас, без следа от слабост или болест. Шада отново погледна към Карде. Лицето му бе станало още по-непроницаемо.

— Превод! — нареди той.

Трипио събра кураж.

— Той каза, сър… идвайте.

Енту Ний ги чакаше в кръг петнайсет на военното поле на град Ринтата, където „Волният Карде“ кацна повторно. Небрежното поведение на дребосъка, веселият брътвеж и пътуването с въздушната му шейна заедно с Шада и Трипио до бледосинята къщата при скалата бяха като призрачно повторение на предишното им пътуване отпреди няколко часа. С една голяма разлика. Тогава настроението на Карде се пораждаше от страх, ужас и болезнено очакване на собствената му смърт. Сега…

Сега не беше сигурен нито какво точно бе настроението му, нито какво го пораждаше или какви бяха очакванията му. Може би изпитваше объркване и неувереност, примесени с леко възмущение от това, че го разиграваха като марионетка. Но над всичко бе надвиснал възкресеният ужас. Кардас обичаше да разказва за хищниците, които играели с жертвата си, преди да я убият.

Самата синя къща не беше променена. Беше също толкова стара, запусната и прашна както преди. Но когато Енту Ний ги поведе към вратата на спалнята, търговецът на информация забеляза, че миризмата на старост и болест бе изчезнала. Този път вратата се отвори сама, когато се приближиха. Карде събра кураж, смътно си даде сметка, че Шада го е изпреварила с половин крачка, и двамата влязоха заедно в стаята.

Вградените рафтове с всичките непотребни джунджурии и екзотични лекарства бяха изчезнали. Болничното легло и купищата одеяла също. Застанал на мястото на леглото, все така стар, но жизнен както някога, стоеше Джори Кардас.

— Здравей, Карде — мрежата от бръчки по лицето му се раздвижи, когато се усмихна. — Радвам се да те видя.

— Не че мина кой знае колко време — сковано отвърна контрабандистът. — Поздравявам те за удивителното ти възстановяване.

Усмивката на лицето на Кардас не трепна.

— Ядосан си ми — каза той. — Разбирам. Но скоро всичко ще ти се изясни. Междувременно… — той се извърна и махна към задната стена. Изведнъж тя изчезна. На нейно място се появи дълъг тунел с четири релси, които се губеха в далечината. На мястото на стената чакаше пътническо вагонче.

— Елате да ви заведа в истинския си дом — продължи Кардас.

— Много по-приятен е — той махна с ръка към вагончето и страничната врата подканващо се отвори. — Моля!

Карде погледна вратата и усети, че сърцето му се стяга в странно напрежение. Хищници, които играят с жертвите си…

— Защо не отидем само двамата? — предложи той. — Шада и Трипио могат да се върнат на „Волният Карде“…

— Не — твърдо заяви Шада. — Щом искате да разведете някого из дома си, изберете мен. След това, ако… ако… реша, че е безопасно, ще пусна Карде да дойде.

— Нима? — възкликна Кардас и я изгледа с такава явна насмешка, че Карде почувства как сърцето му отново се свива. Надсмиването над Шада не беше от най-здравословните занимания. — Толкова бързо и безпрекословно вдъхваш лоялност в хората си, Карде!

— Тя не е от хората ми — бързо отвърна търговецът. — Висшият съветник на Новата република Лея Органа Соло я помоли да дойде с мен. Тя няма абсолютно нищо общо с мен или с някакви мои действия в миналото…

— Моля те! — прекъсна го Кардас и вдигна ръка. — Признавам, че сте крайно забавна гледка, но в интерес на истината и двамата се притеснявате напразно — той погледна Карде право в очите. — Аз не съм човекът, когото познаваше, Талон — тихо каза той. — Моля те, дай ми възможност да ти го докажа.

Карде отмести поглед от прикованите в него очи. Хищници, които си играят с жертвата… Но ако Кардас наистина искаше да ги убие, нямаше да има никакво значение, дали щяха да му играят по свирката или не.

— Добре — съгласи се той. — Хайде, Шада.

— Извинете, сър — колебливо се обади Трипио. — Да смятам ли, че повече няма да ви трябвам?

— Не, не, моля те — бързо каза Кардас и махна на дроида да се качи във вагончето. — Много бих искал после да седнем да си поприказваме… Много отдавна не съм си говорил с някого на старотармидиански — той се усмихна на Енту Ний. — Енту Ний се опитва, но не е същото.

— Вярно — със съжаление призна дребосъкът.

— Моля те, ела с нас — добави Кардас към Трипио. — Между другото дали случайно не знаеш чинчерски диалект?

Протоколният дроид светна.

— Разбира се, че го знам, сър — каза той. Гордостта му временно измести нервността. — Владея над шест милиона…

— Отлично — доволен го прекъсна Кардас. — Да тръгваме тогава.

Минута по-късно всички седяха в пътническото вагонче, което плавно се понесе в тунела.

— Вече не общувам с никого — каза Кардас, — но от време на време ми се налага да се разправям с ексокронските власти. За срещите си с тях използвам предната къща. По-удобна е и не се плашат от истинския ми дом.

— Знаят ли кой сте? — попита Шада. — Кой сте в действителност?

Кардас сви рамене:

— Знаят това-онова за миналото ми. Но както ще видите след малко, голяма част от тази история вече няма значение.

— Е, преди да стигнем до историята, нека се спрем на настоящите събития — каза Шада. — Можем да започнем с монасите Айн Тий. Давид може да си говори колкото си иска за омразата им към търговците на роби, но всички знаем, че това не е всичко. Вие ги повикахте, нали?

— Имам известни връзки с тях — призна Кардас. Набръчканото му лице бе замислено. Изведнъж той се усмихна. — Но това също е история, нали? Всичко с времето си.

— Добре — каза Шада. — Да опитаме отново. Давид каза, че не сте ни използвали, за да примамите Рей’кас. Според мен ни използвахте.

Домакинът погледна към Карде:

— Тя ми харесва, Талон. Има дух — Кардас отмести очи към Шада. — Едва ли ви интересува предложение за нова работа, или греша?

— Пропилях десетина години с една контрабандистка банда, Кардас — тихо отвърна Шада. — Не ме интересува работа в друга.

— А! — кимна той. — Моля за извинение. Пристигнахме.

Тунелът завършваше в малка, добре осветена стая. Кардас отвори вратата и леко скочи от вагончето, докато то плавно спираше.

— Елате! — подкани той спътниците си. — Мястото много ще ти хареса, Талон. Всички ли сте готови? Да вървим.

И почти подскачайки с детинско нетърпение, ги поведе към една врата в малко сводесто преддверие. Той махна, докато приближаваха, и също както стената в синята къща вратата просто изчезна. Зад нея се откри бленуван свят.

Първото впечатление на Карде бе, че влиза в грижливо поддържана градина. Отпред се ширна пространство от стотина квадратни метра, засадено с цветя, дребни растения и храсти. През градината минаваше вита алея с каменни пейки. Едната страна на градината отстъпваше пред гора от високи дървета, представители на десетина различни вида с различни цветове на листата, от тъмносиньо до искрящо червено. От гората се чуваше ромон на поток, който течеше по покрито с дребни камъчето корито.

Едва когато вдигна поглед към върха на високите дървета, Карде видя небесносиния купол над главите им. Купол, който се сливаше с дискретните стени зад дърветата…

— Да, всичко това е вътре — потвърди домакинът им. — Съвсем вътре. Всъщност се намираме под една от планините източно от Ринтата. Красиво е, нали?

— Сам ли я поддържаш? — попита Карде.

— В голяма степен — отвърна Кардас и тръгна към алеята. — Но имам и няколко помощници. Насам.

Той ги поведе към една врата в другия край на градината, скрита между две червенокори дървета.

— Трябва да е било доста трудно да се направи такова нещо — каза Шада. И тази врата изчезна, след като Кардас махна с ръка към нея. — Може би вашите приятели монасите Айн Тий са ви помогнали?

— Непряко — призна Кардас. — Това е залата ми за беседи. По неин си начин е не по-малко красива от градината.

— Вярно е — съгласи се Карде. Залата за беседи бе в алдерански стил, облицована с тъмно дърво и украсена с увивни растения, и създаваше същото чувство на простор както градината. — Какво искаш да кажеш с непряко?

— Всъщност е доста смешно — отговори домакинът и тръгна към една врата в дясната стена. — Когато пристигнах на Ексокрон, започнах да строя дома си под тези планини, воден от чисто отбранителни съображения. Сега, когато отбраната вече не е нужна, открих, че мястото ми харесва заради усамотението, което предлага.

Карде погледна към Шада. Отбраната вече не е нужна?

— Толкова опасен ли беше Рей’кас?

— Рей’кас? О, не, Талон, не ме разбра. Рей’кас беше доста опасен, но само за останалата част на Ексокрон. Помогнах да се отървем от него само за да защитя съседите си. Аз самият изобщо не бях застрашен. Ела! Ти специално много би искал да видиш това…

Кардас махна с ръка, вратата изчезна и той ги покани. Карде пристъпи през прага… И спря смаян. Стоеше в края на кръгла зала, по-обширна от градината. Подът се спускаше амфитеатрално към центъра, където имаше работна станция или компютърно бюро. Подредени в концентрични кръгове и разделени от тесни пътеки, се издигаха двуметрови стелажи, на чиито рафтове в няколко реда бяха подредени кутии. Всяка кутия бе пълна с информационни чипове. Стотици хиляди чипове.

— Знание, Талон — тихо каза Кардас, застанал зад него. — Информация. Моята някогашна страст. Моето оръжие, защита и утеха — той поклати глава.

— Да — тихо отвърна Карде. Библиотеката на Кардас… и документът за унищожението на Каамас.

— Значи Енту Ний ни излъга — обади се Шада. Нервността в гласа й наруши възхитата на Карде. — Каза ни, че не знае какво е станало с библиотеката ви.

— Енту Ний! — извика Кардас. — Излъгал ли си ги?

— Съвсем не, Джори — възрази далечният глас на Енту Ний. Карде се обърна и видя дребосъка в другия край на залата да пълни чаши. — Просто казах, че каквото и да си направил с библиотеката си, е станало, преди да съм постъпил на служба при теб.

— Това е самата истина — съгласи се Кардас и махна с ръка, канейки ги да излязат от библиотеката. — Да седнем. Зная, че искате да ме питате за много неща.

— Да започнем с най-важния въпрос — каза Карде, без да мръдне. — Причината за идването ни е един изключително важен исторически документ. Той съдържа…

— Зная — прекъсна го домакинът им с въздишка. — Документът за унищожението на Каамас.

— Знаете за него? — попита Шада.

— Аз не съм болнавият старец, прикован за леглото, когото видяхте преди няколко часа — меко й напомни Джори. — Все още имам няколко източника на информация и се старая да съм в течение на събитията, които стават у дома — той поклати глава. — За съжаление не мога да ви помогна. В първия момент, когато възникна каамаският въпрос, проверих файловете си, за да видя дали имам копие. Май нямам.

Сърцето на Карде замря.

— Напълно ли си сигурен?

Кардас кимна.

— Да, съжалявам.

Карде кимна. След толкова усилия и опасности, през които бяха минали, за да стигнат дотук… Краят на пътя им бе ознаменуван с неуспех. Шада обаче не искаше да се откаже толкова лесно.

— А ако сте намерили копие? — попита тя. — Можете и да сте в течение на събитията, но истината е, че през последните двайсет години си живеете спокойно тук, а други вършат цялата работа.

Джори вдигна вежди.

— Недоверчива и непримирима — отвърна той. — Много тъжно. Съществува ли някой или нещо, на което имате доверие?

— Аз съм професионален телохранител — отсече Шада. — Доверието не е част от работата ми. И не се опитвайте да смените темата. Не сте взели участие в бунта, да не говорим за осуетяването на първия опит на Траун да спечели властта. Защо?

Нещо неразгадаемо премина през лицето на домакина им.

— Траун — тихо каза той. Очите му бавно се плъзнаха из библиотеката. — Изключително интересна личност. Имам по-голямата част от живота му в Империята. Наскоро вадих файла и го препрочитах. В тази история има повече, отколкото личи на пръв поглед… Много повече.

— Не отговорихте на въпроса ми — настоя Шада.

Кардас вдигна вежди.

— Не знаех, че съм бил запитан — отвърна той. — Чух само обвинения, че съм оставил другите да вършат цялата работа. Ако това беше въпрос… — домакинът се усмихна. — Мисля, че в известна степен е истина. Но само в известна степен. Просто оставих другите да си вършат работата, докато аз си вършех моята. Но елате… руските, които Енту Ний ни е приготвил, ще изстинат.

Той ги заведе до другия край на залата за беседи при по-ниския кръг. Енту Ний търпеливо чакаше. Подносът с чашите беше на масата.

— Какво си казал на дамата за мен, Талон? — попита Джори и им махна да седнат.

— Разказах й основното — отвърна Карде и предпазливо седна. Въпреки сърдечността на домакина им не можеше да се отърве от чувството, че на втори план се развиват някакви събития. — Как основа организацията и след това внезапно изчезна преди двайсет години.

— А каза ли й за похищението ми от тъмния бпфашки джедай? — попита Кардас със странен глас. — Всъщност всичко започна тогава.

Карде хвърли поглед към Шада.

— Да, споменах й.

Джори въздъхна и не вдигна поглед към Енту Ний, когато дребосъкът постави в ръцете му чаша с димяща ароматна напитка.

— Беше ужасно преживяване — тихо каза той, загледан в чашата. — Това вероятно беше първият път в живота ми, когато почувствах истински ужас. Беше полуобезумял от ярост, дори съвсем обезумял. Притежаваше силата на Дарт Вейдър, но не и неговия самоконтрол. Разкъса един член на екипажа ми, буквално разчлени тялото му, и пречупи психически другите трима. Изкриви и проми съзнанията им и ги превърна в свои живи копия. Мен… — Кардас внимателно отпи от чашата си. — Мен остави като цяло на мира — продължи той. — Още не съм сигурен защо. Може би е смятал, че познанията ми за космодрумите и космическите коридори ще са му необходими за бягството му. А може би просто е искал на борда на кораба му да има нормално съзнание, което да схване силата и величието му и да изпита ужас от тях — Джори отново отпи. — Поехме през космическите коридори, като отбягвахме силите, които се събираха срещу него. Докато пътувахме, мислех само как да го победя. Нито един план не премина най-първоначалната си фаза, защото той знаеше за него едва ли не преди мен самия. Имах чувството, че жалките ми усилия го забавляват невероятно. Най-сетне, не ми е съвсем ясно защо, се отправихме към малка затънтена система, неотбелязана на космическите карти. Кацнахме на една от планетите й, където имаше само блата, усойни гори и замръзнала киша. Казва се Дагоба.

Карде кихна заради някаква екзотична подправка в питиетата, вдигна поглед и видя, че Енту Ний му подава чаша. Обичайната весела гримаса бе изчезнала от лицето на дребосъка и бе заменена от сериозно изражение, каквото Карде не бе виждал дотогава у него.

— Не знам дали Тъмният джедай очакваше да бъде съвсем сам там — продължи Кардас. — Ако е било така, разочарованието дойде много бързо. Едва бяхме напуснали кораба, когато забелязахме малко смешно същество с големи остри уши. Стоеше в края на поляната, на която бяхме кацнали. Беше майсторът джедай Йода. Не знам дали това бе домът му, или бе долетял специално за случая, но беше там и ни чакаше — странна тръпка премина през слабото тяло на Джори. — Изобщо няма да се опитвам да ви разкажа за битката им — тихо продължи той. — Дори след четирийсет и пет години размисъл не съм сигурен, че ще бъда в състояние да я опиша. Цял един ден и половина блатата се озаряваха от огньове и светкавици, каквито не бях виждал. Накрая Тъмният джедай се превърна в огромен син пламък — Джори си пое дъх на пресекулки. — Никой от екипажа ми не оцеля след тази битка. Не че бяха останали много. Аз самият не очаквах, че ще оцелея. Но за моя изненада Йода пое грижата да ме върне към живота.

— Виждал съм малко от постиженията на Люк Скайуокър с лечебен транс — кимна Карде. — В някои случаи се справя по-добре от ваната с бакта.

— В моя случай тя щеше да е напълно безполезна — изсумтя Кардас. — Излезе, че Йода е употребил доста време, за да ми върне здравето. Все още не знам колко. След като се възстанових, успях да закърпя кораба, колкото да може да излети, и се добрах до дома. Едва когато се върнах в организацията, разбрах, че по време на всички тези събития част от мен е била променена — Джори погледна към Карде: — Сигурен съм, че си спомняш, Талон. Бях придобил способността да предвиждам ходовете на противниците си, да отгатвам стратегиите и плановете им. Знаех кога някой от тях възнамеряваше да направи нещо срещу мен и какво. Предполагам, че съм възприел тези способности от Йода по време на лечението ми — той вдигна поглед към тавана. В очите и гласа му гореше нов огън. — И изведнъж разбрах, че това, което мога, няма граници. Никакви. Започнах да разширявам организацията си, като поглъщах всяка групировка, която можеше да бъде полезна, и премахвах другите. Жънех победа след победа… където и да отидех, завладявах всичко. Видях престъпните картели на хътяните и направих план, как да ги завзема, предвидих концентрацията на власт около сенатор Палпатин и пресметнах къде и как най-добре бих могъл да се вместя в предстоящата борба, за да извлека най-голяма полза. Нямаше какво да ме спре. И аз, и вселената го знаехме — изведнъж огънят в очите му угасна. — И тогава — тихо каза той — без предупреждение всичко изчезна — Кардас отпи голяма глътка от чашата си.

— Какво стана? — попита Шада в настъпилата тишина.

Карде я погледна косо, леко изненадан от пълната встрастеност, която изразяваше цялото й същество. Въпреки открито заявеното й недоверие към домакина историята му явно я бе погълнала.

— Здравето ми се влоши — отвърна той. — Само за няколко седмици младостта и енергията, които Йода бе влял в тялото ми, се изпариха — той погледна към Шада. — Много просто, умирах.

Карде кимна. Последната тайна на онзи повиквач, който бе намерен на Дагоба, най-сетне бе разкрита.

— И се върна при Йода, за да го помолиш за помощ.

— Да го помоля? — Кардас се изсмя самоосъдително. — Не да помоля за помощта му, Талон, да я изискам — Джори поклати глава, припомняйки си случката. — Трябва да съм изглеждал доста смешен. Изправен с бластер в едната ръка и с повиквач в другата над това ниско сбръчкано създание, което се подпира на пръчка, да заплашвам, че ще повикам страховито въоръжения си кораб, за да се нахвърли върху него. Разбира се, аз бях създателят на най-великата контрабандистка организация на всички времена, а той беше един най-обикновен майстор джедай — Кардас отново поклати глава.

— Изненадана съм, че не ви е убил на място — каза Шада.

— После ми се прииска да го бе направил — спокойно отвърна Кардас. — Щях да бъда далеч по-малко унизен. Вместо това той просто взе повиквача и бластера от ръцете ми и ги запрати в блатото, след това ме вдигна на няколко сантиметра от земята и ме остави да крещя и да се мятам, докато имам сили. И когато най-накрая ги изчерпах, ми каза, че ще умра — Енту Ний безшумно застана до него и повторно напълни чашата му с ароматна напитка. — Мислех си, че първата част е била унизителна — продължи Кардас. — Но втората се оказа още по-лоша. Седнах задъхан на един камък. Водата на блатото обливаше ботушите ми, а той болезнено подробно ми разказа как съм прахосал живота, който ми бе върнал като дар преди четвърт век. Как съвършено егоистичното ми преследване на лична власт и богатство са ме лишили от дух и основания — той погледна към Карде. — Когато Йода млъкна, разбрах, че никога няма да мога да се върна в организацията и отново да се изправя пред някого от вас.

Карде сведе поглед към чашата си, изведнъж осъзнал, че я стиска силно.

— Тогава ти не… тоест ти…

— Да съм ти сърдит? — попита Джори вместо него и му се усмихна. — Тъкмо обратното, стари приятелю. Ти беше единственият светъл лъч в цялата история. За пръв път, откакто бях напуснал Дагоба, се замислих за всички хора в организацията си, които изоставях на произвола на междуособната борба, която заместниците ми, обзети като мен от егоизъм, щяха да поведат за разпределянето на тлъстото парче бруалки, което бях създал — той отново поклати глава. Старческите му очи бяха замъглени. — Не те намразих за това, че пое организацията ми, Талон. Съвсем не. Ти я запази цяла, отнесе се с хората ми с уважението и почитта, които заслужаваха. Уважението и почитта, които аз никога не си направих труда да им засвидетелствам. Ти превърна егоистичната ми амбиция в нещо, с което да се гордея. От двайсет години искам да ти благодаря за това — и за изненада на Карде той стана и прекоси кръга. — Благодаря ти — простичко каза Кардас и му подаде ръка.

Карде се изправи. Ужасна тежест се свлече от раменете му.

— Няма за какво — тихо каза той и стисна подадената длан. — Хубаво щеше да е, ако го знаех по-рано.

— Така е — каза Джори, пусна ръката му и се върна на мястото си. — Но както казах, през първите години бях твърде засрамен, за да се появя пред очите ви. А след това, когато Мара Джейд и Ландо Калризиан дойдоха да ме търсят, предположих, че скоро ще се появиш и ти.

— Щях — призна си Карде. — Но не изгарях от желание.

— Разбирам — каза домакинът им. — Вината за това е колкото твоя, толкова и моя — той махна. — Но ето че идването ти стана повод да премахнем заплахата от Рей’кас и пиратите му — Кардас посочи към тавана. — Всъщност това е едно от многото неща, които научих от монасите Айн Тий. Въпреки че не всичко е предопределено, все пак всичко се направлява. Още не го разбирам напълно, но се старая.

— Прилича на думи на джедай — каза търговецът на информация.

— Подобно е, но не е същото — съгласи се Кардас. — Монасите Айн Тий разбират Силата, но по различен начин от джедаите. А може би просто това е различен аспект на Силата. Не съм много сигурен кое е точно. Виждате ли, Йода не можа да ме излекува. Или по-точно — нямаше необходимото за лечението ми време. Каза ми, че трябва да се подготви за „може би най-важното обучение през последните сто години“, както той се изрази.

Карде кимна. Още една част от мозайката дойде на мястото си.

— Люк Скайуокър.

— Той ли е бил? — попита Джори. — Винаги съм го подозирал, но никога не можах да намеря потвърждение, че се е обучавал на Дагоба. Във всеки случай Йода ми каза, че единственият начин да отложа смъртта си е, като намеря монасите Айн Тий при Католската пукнатина, които биха могли… да имат желанието да ми помогнат.

— Очевидно са го имали — каза Карде.

— О, да. Имаха го — охотно се съгласи домакинът. Устата му се изкриви в кисела гримаса. — Но на каква цена…

Търговецът на информация потръпна. Обля го студена вълна.

— Каква цена?

Кардас се усмихна.

— Животът ми, Талон — отвърна Джори. — Животът ми трябваше да бъде посветен на изучаването на тяхното разбиране за Силата — той вдигна ръка. — Моля, не ме разбирайте погрешно. Това не беше тяхно условие, а мое желание. Винаги съм ценял предизвикателствата… колкото по-големи, толкова по-добре. Щом усетих вкуса на това, което бяха открили… — той махна с ръка из стаята. — Това беше най-голямото предизвикателство, пред което се бях изправял. Как можех да го подмина?

— Мислех, че е необходимо определено количество неизявена дарба, за да бъдеш джедай — посочи Шада.

— За да бъдеш джедай, може би — кимна Кардас. — Но както вече казах, тези монаси имат различно разбиране за Силата. Не… на бяло и черно, а по начин, за който обичам да си представям като дъга. Сега ще ви покажа. Би ли преместил подноса си, Енту Ний?

Дребосъкът вдигна подноса и остави масата празна. Кардас остави чашата си на пода до себе си.

— Сега гледайте! — каза той и потърка ръце. — Да видим дали ще мога да го направя — Джори изпъна рамене и се вторачи в масата…

Изведнъж с резкия пукот на освободен въздух върху масата се появи малка кристална гарафа. Карде потрепери от главата до петите. Напитката му се плисна над ръба на чашата и се разля по пръстите. Никога в работата си с Мара или Скайуокър не бе виждал такова нещо.

— Съжалявам… — каза Кардас, — не исках да ви стресна.

— Вие ли я създадохте? — смаяно попита Шада.

— Не, разбира се — увери я Кардас. — Просто я преместих тук от кухнята. Един от малките номера, на които ме научиха монасите. Виждате стаята и след това си я представяте с гарафата… — той не довърши изречението си. Взе чашата си от пода и стана. — Съжалявам. Цял ден мога да ви говоря за монасите Айн Тий и за Силата, но и двамата сте уморени, а аз забравям задълженията си на домакин. Нека ви заведа по стаите и да ви оставя да си починете, докато аз се погрижа за храната.

— Много мило от твоя страна — каза Карде, стана и изтръска капките от ароматната напитка от пръстите си. — Но се опасявам, че няма да можем да се възползваме от гостоприемството ти. Ако не можеш да ни дадеш копие от документа за унищожението на Каамас, трябва незабавно да се върнем в космическото пространство на Новата република.

— Разбирам чувството ти за дълг, Талон — каза домакинът им. — Но вероятно можеш да си позволиш една нощ почивка.

— Много ми се иска — отвърна Карде, опитвайки се да не говори твърде припряно. — Наистина ми се иска, но…

— Освен това, ако тръгнете сега, ще ви е нужно повече време, за да се приберете — добави Кардас. — Говорих с монасите и те се съгласиха утре да изпратят кораб, който да отнесе „Волният Карде“, където пожелаете.

— Какво печелим от това? — попита Шада.

— Техните двигатели са много по-различни от нашите — обясни Джори, — както навярно сте забелязали по време на битката. Вместо да използват обикновеното пътуване през хиперпространството, корабите им могат да правят мигновен скок до която точка поискат.

Контрабандисткият шеф погледна към Шада:

— Ти беше на датчиците. Това ли правеха?

Тя сви рамене.

— Почти всяко обяснение би могло да свърши работа — призна тя. — Хшиши сне данните. И тя не беше наясно какво става — Шада погледна с подозрение Кардас. — Защо не могат да изпратят кораба сега?

— Защото им казах, че няма да ви трябва до утре — отвърна той с усмивка. — Хайде, задоволете желанието на стареца за малко компания! Сигурен съм, че и екипажът ви с радост ще се наслади на една хубава почивка след всичко преживяно по време на пътуването ви.

Карде пораженчески поклати глава:

— Все същият майстор манипулатор.

Кардас се усмихна широко.

— Човек не може да се промени чак толкова — добросърдечно каза той. — И докато те се освежават — добави домакинът им, обръщайки се към Трипио, — ела да си поговорим и да ми помогнеш с готвенето.

— Разбира се, сър — весело отвърна дроидът. — Знаете ли, станах доста добър готвач по време на службата си при принцеса Лея и семейството й.

— Чудесно — каза Кардас. — Ще ми кажеш някоя и друга рецепта. Защо не се обадиш на кораба си, Талон, за да кажеш на екипажа си, че тази вечер няма да пътуват? А след това ще ви отведа с дамата по стаите ви.