Поглед в бъдещето

ГЛАВА 24

При първото спиране, което „Волният Карде“ направи, след като напусна Дайарк, не видяха нищо. Нищо освен завихрените светлини на Католската пукнатина, пламтящите потоци от замръзнали облаци йонизиран газ и миниатюрните мъглявини, сякаш насила изтръгнати от тях. Така бе и при второто им спиране, и при третото, докато Шада не се запита дали изгубеният свят на Ексокрон наистина не е само мит. При петото спиране го намериха.

— Изглежда не зле — неуверено каза Трипио, застанал до нея, докато наблюдаваха през илюминатора на мостика малката планета, към която бързо се приближаваха. — Надявам се обитателите й да са приятелски настроени.

— Не се надявай на това — отвърна Шада и усети неприятна сухота в устата. Там някъде долу, ако Джейд и Калризиан бяха прави, ги чакаше Джори Кардас. Седнал пред руля, Одонл се извърна към мостика.

— Не трябва ли да подготвим турболазерите? — обърна се той към Карде. — Ако не погледнат с добро око на това, че нахълтваме в уединението им.

Карде прикриваше добре нервността си, но за Шада не беше проблем да я долови.

— Тук сме, за да говорим, не за да се бием — напомни той на Одонл. Гласът му не трепна. — Не искам никой да остава с друго впечатление.

— Да, но след Дайарк…

— Тук сме, за да говорим — повтори Карде с нетърпящ възражения тон. — Хшиши, засичаме ли някакви сензорни сонди? Чин, някакви съобщения?

— Няма сонди засега, водачо — отговори тогорианката.

Както Шада установи, козината й бе прилепнала към тялото. Явно бе прихванала от настроението на шефа си.

— Няма и съобщения, сър — добави Чин. — Може би още не са видели, че идваме.

— О, видели са — възрази търговецът. — Единственият въпрос е…

Думите му бяха прекъснати от избипкване от комуникационната конзола.

— Входящ кораб, говори адмирал Трей Давид, заместник на Хорзао Дар, първи адмирал на Обединената въздушно-космическа флота на Ексокрон — прозвуча учтив, но твърд глас. — Моля, идентифицирайте се.

Чин протегна ръка към таблото си…

¦ — Не, остави на мен — спря го Карде и видимо събра кураж, докато натискаше копчето на интеркома. — Адмирал Давид, говори Талон Карде, капитан на товарен кораб „Волният Карде“. Намеренията ни са изцяло миролюбиви. Искаме разрешение за кацане.

Настъпи дълга пауза, много дълга. Шада потърка кокалчетата на пръстите си, представяйки си разгорещения спор, който се водеше в щаба на Обединената въздушно-космическа флота на Ексокрон…

— „Волният Карде“, говори адмирал Давид — каза същият глас. — Известно ми е, че сте тук, за да се срещнете с Джори Кардас. Потвърждавате ли го?

Шада внимателно наблюдаваше Карде, но като се изключи мигновеното трепване на ъгълчето на устата му, той не реагира.

— Потвърждавам — отвърна Карде с глух, но овладян глас. — Спешно трябва да обсъдя с него жизненоважен въпрос.

— Разбрах — пак настъпи пауза, този път по-кратка. — Той очаква ли ви?

Още едно трепване на ъгълчето на устата.

— Не съм сигурен дали очаква е точната дума. Мисля, знае, че идвам.

— Нима! — каза Давид. В гласа му прозвучаха особени нотки. — „Волният Карде“, имате разрешение за кръг петнайсети на военното поле на град Ринтата. Изпращаме ви координатите.

— Благодаря — отвърна контрабандистът.

— Получих ги — каза Одонл и се вгледа в навигационния си екран. — Право пред нас е.

— Изпращаме ескорт — продължи адмирал Давид. — Мисля, няма нужда да уточнявам, че е във ваш интерес да сътрудничите с него.

— Не, разбира се — отвърна Карде. — Ще се видим ли долу?

— Съмнявам се — каза адмиралът. И този път в гласа му ясно се долавяше двусмисленост. — Но може би ще имаме късмет. Човек никога не знае. Край на връзката.

За кратко време мостикът остана безмълвен. Шада погледна към другите, към сериозните им лица, напрегнатите рамене и изпънатите гърбове. И да не са осъзнавали досега пред какво им предстои да се изправят, помисли си тя, вече знаят. Но на никого не му и хрумваше да се измъква. Истински верен, сплотен, съвършено предан на капитана си екипаж. Както някога Шада бе предана на идеалите на Мистрил. Дори когато другите почти бяха забравили за тях. И пред лицето на приближаващата опасност споменът за тази загуба й причини дълбока болка.

— Инструкции, капитане? — тихо попита Одонл.

Карде не се поколеба.

— Кацане — отвърна той.

Ринтата се оказа среден по големина град с военни постройки и между тях петдесетина площадки с различна големина, на много от които имаше готови за излитане кораби. Военните райони на свой ред бяха обградени от широк кръг граждански постройки — общински, жилищни и служебни сгради. Всичко това бе сгушено в полите на невисоко, но острозъбо планинско било, което опасваше града от едната страна, а от другата се простираше тучна равнина.

Този път нямаше изнудвания като на Пембрик 2. Нито пък към „Волният Карде“ бяха предявени някакви митнически или други изисквания, докато корабът приближаваше към планетата. Двата стари патрулни кораба, които адмирал Давид изпрати, придружиха товарния съд до определения му за кацане кръг, изчакаха го да се приземи и без никакъв коментар се насочиха обратно към космоса. Стотици мъже и жени и десетки малки превозни средства около другите кораби бързаха по свои задачи, напълно пренебрегвайки чуждоземния кораб, кацнал сред тях. Като че целият Ексокрон, помисли си Карде, докато слизаше с другите по рампата на кораба, си дава вид, че не съществуваме. С едно ярко изключение.

— Добър ден, капитан Карде — поздрави ги Енту Ний, застанал в основата на рампата на „Волният Карде“. — Добре дошли на Ексокрон. Виждам, че успяхте да ни намерите и без моята помощ. Здравей, Шада. Здравей, Трипио.

— Здравей, господарю Енту Ний — отвърна протоколният дроид. В гласа му се усещаше сдържано облекчение от срещата с познато лице. — Не очаквах да ви видя тук.

— И вашето присъствие е донейде изненада — весело отвърна Енту Ний. — Когато за последен път ви видях на Дайарк, ми се стори, че ви нападнаха пирати — той пристъпи към рампата и надникна към вътрешността на кораба. — Очарователната ви тогорианка ще дойде ли с вас?

— Не, Хшиши ще остане на кораба — отвърна Карде и изгледа позачуден дребосъка.

Хшиши ставаше все по-ценен член на екипажа му, но май не би му хрумнало да я нарече очарователна.

— Много жалко — каза Енту Ний и отново погледна към Шада и Трипио. — Само вие ли ще дойдете? Не искате ли да вземете още някого?

Карде усети как мускулите му отново се стегнаха. Разбира се, че искаше да вземе още хора. Целия екипаж на „Волният Карде“ плюс този на „Звезден лед“, „Небесен път“, цялата оперативна част на генерал Бел Иблис, Червената ескадрила и към четири клана ногри. Но и да разполагаше с всички тези сили, те нямаше да му помогнат. Кардас чакаше него. Да поведе повече хора, би означавало само да ги изложи на опасност, а търговецът на информация не беше тук за това.

— Не — отвърна Карде на Енту Ний. — Толкова сме. Вие ли ще ни отведете при Джори Кардас?

— Стига да желаете — отвърна дребосъкът и замислено погледна лицето на контрабандиста. Както и на Дайарк, през внимателно изградената фасада на безобидност се прокраднаха проблясъци от личността на истинския Енту Ний.

— Е, тръгваме ли?

Той ги поведе към открита въздушна шейна, паркирана на края на площадката за кацане. Карде забеляза, че въпреки явната изненада на Енту Ний от малобройния състав на групата машината бе само за четирима пътници. Дребосъкът майсторски се промъкна през натовареното движение и се отправи към планините.

— Какво става? — попита Шада, докато Енту Ний задминаваше една особено бавно движеща се цистерна.

— Мисля, че се подготвят маневри — отвърна той. — Военните все маневрират нанякъде.

— Колко остава до мястото, където ще се срещнем с Кардас? — попита Карде, не особено заинтересуван от програмата на Обединената въздушно-космическа флота на Ексокрон.

— Близо е — успокои го дребосъкът. — Виждате ли светлосинята сграда право пред нас… онази малко нагоре по склона? Там е.

Карде закри очи от слънчевата светлина. Поне от това разстояние въпросната сграда не се отличаваше с нищо особено. Не беше крепост, дори не беше голяма къща. След като Енту Ний напусна военния район и пое през по-малко оживената гражданска част на града, с приближаването светлосинята постройка все повече заприличваше на обикновена непретенциозна къща. Шада явно мислеше същото.

— Кардас там ли живее, или само ще се срещнем там с него? — попита тя.

Енту Ний й хвърли бърз поглед.

— Все задавате въпроси… аналитично съзнание.

— Част от работата ми е да задавам въпроси — сряза го тя. — А вие не ми отговорихте.

— Не е част от работата ми да отговарям на въпроси — на свой ред я отряза дребосъкът. — Хайде… няма смисъл да ставате нетърпеливи… още малко остава. Отпуснете се и се любувайте на пътуването.

Колкото повече приближаваха, толкова по-обикновена и непретенциозна ставаше къщата пред тях — по-малка, по-непретенциозна, по-стара и по-запусната.

— Както виждате, гърбът на къщата опира в скалата — посочи Енту Ний, докато отминаваха последните къщи на града към тучното поле, през което течеше пенест ручей. — Мисля, че първият й собственик е смятал, че така ще има допълнителен завет през зимните месеци.

— Какво е станало с лявата й страна? — попита Шада. — Да не би едното крило да се е срутило?

— Не, не е било построено — отвърна дребосъкът. — Веднъж Кардас започна да я достроява, но… е, ще видите.

Карде усети неприятни тръпки по гърба си.

— Какво искате да кажете с това „ще видите“? Какво го е спряло?

Енту Ний не отговори. Карде погледна към Шада и видя, че тя го наблюдава със странно изражение. След минута пристигнаха. Енту Ний плавно спря въздушната шейна пред някога бяла врата с олющена и избледняла от времето и немарливостта боя.

— Води ни — подкани Шада дребосъка и ловко застана между Карде и къщата. — Аз ще бъда след теб, а Карде след мен.

— О, не! — възрази Енту Ний и поклати глава с бързо нервно движение. — Само капитан Карде и аз можем да влезем.

Шада присви очи.

— Нека се изразя по друг начин…

— Няма нужда, Шада — прекъсна я търговецът на информация, заобиколи я и направи крачка към къщата. Извън центъра на групата, без нещо да стои между него и къщата, той се почувства неприятно изложен на опасността. — Ако Кардас иска само да говори с мен, така трябва да бъде.

— Не! — равно отвърна Шада, хвана ръката на Карде и физически го принуди да спре. — Енту Ний, или и аз идвам с него, или никъде няма да ходи.

— Шада, така не ми помагаш — тихо каза контрабандистът и я изгледа строго. — Ако искаше да ме убие, можеше да го направи в която и да е точка на пътуването ни. И със сигурност тук.

— Знам — отвърна тя. — Това няма значение. Тръгнах като твой телохранител и точно това ще правя.

Търговецът на информация се взря в нея. По гърба му пробяга тръпка. В апартамента в Планинската кула на срещата му с Калризиан, Соло и Органа Соло Шада бе обявила намерението си просто да дойде и да му помогне. Кога през изминалите оттогава две седмици и половина това намерение се бе превърнало в далеч по-дълбокия и обвързващ ангажимент на телохранител?

— Шада, оценявам грижата ти — тихо, но твърдо каза той, протегна ръка и хвана дланта й. — Но трябва да вземеш предвид цялостната картина. Животът ми и това, какво ще стане с него, не са най-важните неща в момента.

— Аз съм твой телохранител — отвърна Шада, също толкова тихо и твърдо. — Това са най-важните неща за мен.

— Ако обичате… — обади се Енту Ний. — Май не ме разбрахте. Капитан Карде и аз трябва да влезем първи, а вие можете да влезете след нас. Това е… видяхте ли?

Шада не беше доволна и от това, но кимна неохотно.

— Само помнете, че ако нещо се случи — предупреди тя, — вие лично ще сте на мушката ми. Влизате първо вие двамата, после — аз и след това — Трипио.

— Господарке Шада, едва ли е нужно да идвам и аз — побърза да се обади блестящият протоколен дроид и направи крачка назад към въздушната шейна. — Някой трябва да пази шейната…

— Всъщност може и да ни потрябва — каза Енту Ний и се усмихна успокоително. — Ела, Трипио. Спокойно.

— Да, господарю Енту Ний — отвърна примирено дроидът. Простенвайки тихо, той тръгна на половин метър след Шада.

— Но трябва да кажа, че имам лошо предчув…

— Добре — весело продължи дребосъкът. Краткият миг на сериозност отмина и от Енту Ний отново струеше обичайната безобидност. — Да вървим.

Вратата не беше заключена. Когато пристъпи прага на усойната тъмна стая след Енту Ний и слънчевата светлина остана зад гърба му, Карде се почувства особено уязвим.

За негова изненада стаята, в която влезе, май не бе използвана от доста време. Малкото мебели в нея бяха стари и прашни и носеха същите признаци на продължителна немара, както и външният вид на къщата. Трите прозореца, които отвън му се сториха тъмни и заплашителни, отвътре се оказаха просто невероятно мръсни, украсени с фина дантела от прах и песъчинки. На слънчевите лъчи, които успяваха да пробият през мръсотията, се виждаха дълги паяжини, увиснали от столовете.

— Насам — тихо каза Енту Ний. Гласът му прокънтя в мрачната атмосфера. Дребосъкът ги поведе през стаята към една затворена врата в другия край. — Той е тук, капитан Карде. Моля, подгответе се.

Контрабандисткият шеф си пое дълбоко въздух. Зад себе си чу тихия скърцащ звук от изваден от кобура бластер.

— Готов съм — каза той.

— Да — Енту Ний се пресегна и докосна копчето за отваряне на вратата. С тихо изскърцване тя се плъзна настрани.

Първото, което Карде усети, бе миризмата. Силен, едва поносим лъх на старост, отдавнашни спомени и изгубени надежди, на болест и умора. На смърт.

Стаята бе малка. Доста по-малка, отколкото Карде бе очаквал. Вградени рафтове покриваха стените от двете му страни. Лавиците им бяха отрупани със странна смесица от предмети на изкуството, безсмислени дрънкулки, разни мускали и медицински уреди. Огромно легло запълваше по-голямата част от останалото пространство. То свършваше на метър от вратата и оставяше място, колкото да се проврат двама души.

В леглото, завит с куп одеяла и тананикащ си нещо тихо, с прикован в тавана поглед лежеше старец.

— Джори — тихо повика Енту Ний и влезе в стаята. Тананикането спря, но очите на стареца си останаха вторачени в тавана. — Джори, дошли са ти гости.

Карде влезе в стаята, вмествайки се в малкото останало пространство. Мислите му препускаха с бясна скорост. „Не, това не може да е Джори Кардас. Това не е енергичният, избухлив, амбициозен мъж, който едва ли не сам създаде една от най-големите контрабандистки организации във вселената.“

— Джори — внимателно се обади търговецът.

Набръчканото лице се смръщи и старецът вдигна глава от възглавницата.

— Мертан — попита в отговор той с треперещ глас. — Мертан. Ти ли си?

Карде издиша безшумно. Гласът и очите… Да, той беше.

— Не, Джори — тихо отвърна контрабандистът. — Не е Мертан. Карде съм. Талон Карде. Помниш ли ме?

Старецът премига няколко пъти.

— Карде? — каза той със същия несигурен глас. — Ти ли си?

— Да, Джори, аз съм — потвърди търговецът на информация. — Помниш ли ме?

Колебливата усмивка, която се появи върху лицето на стареца, изчезна, сякаш мускулите му бяха твърде уморени или твърде стари, за да я удържат по-дълго.

— Да — каза той. — Не. Кой каза, че си?

— Талон Карде — повтори контрабандистът.

В устата му се появи горчивият вкус на поражение, огорчение и всепоглъщаща умора. Целият този път… Изминаха целия този път, за да се срещнат с Кардас и да го помолят за помощ. Страховете на Карде от срещата… покаянията, вината… всичко това за нищо. Джори Кардас, който толкова години му бе вдъхвал тих ужас, отдавна си бе отишъл. На негово място имаше празна черупка. Смътно, през мъглата на разочарованието и спомените търговецът усети някой да полага ръка на рамото му.

— Хайде, Карде — тихо каза Шада. — Нищо не можем да направим.

— Карде беше, нали? — попита старецът. Тънката му ръка се подаде изпод одеялата и опипа възглавницата, за да я подпъхне по-плътно под главата. — Тарон Карде?

— Талон Карде, Джори — поправи го Енту Ний. Гласът му бе на търпелив родител, говорещ на малко дете. — Да ти донеса ли нещо?

Кардас се намръщи. Главата му падна обратно на възглавницата. Очите му отново се приковаха в онова, което съзираше на тавана.

— Шем-мебал осторан се’митас Мертан аниал? — едва чуто промърмори той. — Кар-мида Давид шумидас крее?

— Старотармидиански — тихо обясни Енту Ний. — Езикът на детството му. Напоследък все по-често говори на него.

— Трипио — повика Шада.

— Пита дали Мертан е идвал днес — преведе дроидът, без този път да спомене колко вида комуникации владее. — Или любезният адмирал Давид.

— Не, никой от тях не е идвал — отвърна Енту Ний на стареца в леглото и махна на Карде да излезе от стаята. — Ще се върна скоро, Джори. Опитай се да поспиш.

Той излезе след контрабандиста и натисна копчето за затваряне на вратата.

— Да спя? — изсумтя старецът и се изкикоти. — Не мога да спя сега, Мертан. Имам много работа. Изключително много…

Вратата се затвори и милостиво прекъсна останалата част от думите му.

— Сега видяхте — тихо каза дребосъкът.

Карде кимна. Усети вкус на пепел в устата си. Толкова години…

— Откога е в това състояние?

— И защо изобщо ни доведе? — попита Шада.

— Какво да ви кажа? — отвърна Енту Ний. — Той е стар… много стар… с многобройните и разни отклонения, които възрастта носи — блестящите му очи се преместиха към Шада.

— Доведох ви, защото вие поискахте.

— Искахме да видим Джори Кардас — отвърна остро Шада.

— Онова вътре не е това, което търсехме.

— Спокойно, Шада — каза Карде. Толкова години… — Вината е моя, не на Енту Ний. Трябваше да дойда преди години — той премига. В очите му внезапно избиха сълзи. — Мисля, че остана само още един въпрос, Енту Ний. Някога Кардас имаше огромна библиотека от информационни чипове. Имаш ли представа, къде е?

— Каквото и да е направил с нея, е било много преди аз да постъпя на служба при него — сви рамене дребосъкът.

Търговецът на информация кимна. Това беше краят на надеждата им да намерят копие от пълния документ за унищожението на Каамас. Напразни страхове, а сега и напразно пътуване. Изведнъж се почувства много стар.

— Благодаря ти — каза той и извади предавателя си. — Данкин.

— Тук съм, шефе — отривисто се обади Данкин. В гласа му се усети леко напрежение. — Как върви?

— Доста безпроблемно, благодаря — отвърна шефът му, давайки паролата за преминала опасност. — Мисията ни приключи. Приготви кораба. Тръгваме веднага щом се върнем.

— Това може да се окаже малко трудно — каза Данкин. Гласът му стана суров. — Нещо се готви, шефе. Нещо сериозно. Всички кораби около нас се стягат за битка.

Карде се намръщи.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно — отвърна Данкин. — Качват на борда сандъци с ракети, артилерийски вакуумни костюми… всичко. Въоръжават и много граждански кораби.

— Рей’кас и пиратите му — тихо каза Енту Ний до Карде.

— Изглежда, някой от тях ви е проследил дотук.

Контрабандистът се намръщи. Още една част от старателно изградената въображаема картина се срина. Бе така сигурен, че Рей’кас работи за Кардас!

— Не е възможно — каза той на дребосъка. — Непрекъснато наблюдавахме гърба си.

— Не знам как са го направили, но е факт — сви рамене Енту Ний. — Според адмирал Давид цялата пиратска флота е напуснала тайната си база и е на път за Ексокрон.

— И вие сте знаели това, преди да кацнем? — попита Шада.

— Защо не казахте?

— Какво трябваше да кажа? — възрази дребосъкът. — Злото вече е сторено. Намериха Ексокрон — той махна с ръка към небето. — Всъщност това бе причината, поради която исках да ви доведа до тук от Дайарк, капитан Карде. Нямаше да могат да проследят моя кораб.

Карде свъси вежди. Сякаш му бе малка останалата вина, а сега и това!

— Колко има, докато пристигнат?

— Извинете — изпревари отговора Трипио. — Ако пиратите идват, не е ли редно да помислим за заминаването си?

— Прав е — съгласи се дребосъкът. — Но не е нужно да бързате. Трябва им най-малко още осем часа преди да стигнат Ексокрон. Може би и повече.

— Ами вие? — попита Шада.

Енту Ний сви устни.

— Сигурен съм, че ще се оправим. Казвали са ми, че Обединената въздушно-космическа флота е доста добра.

— Може би, когато става дума за случайни контрабандисти или пирати — мрачно отвърна Шада. — Но сега става дума за Рей’кас.

— Той е наша грижа — твърдо отговори Енту Ний. — Най-добре се подгответе за заминаване.

Предавателят бе все още включен, осъзна Карде.

— Данкин — каза той. — Чу ли разговора?

— Чухме, шефе — потвърди Данкин. — Още ли искаш да подготвя кораба?

Контрабандистът отмести поглед покрай Енту Ний към затъмнените прозорци на стаята. Зад тях се намираха хора, които действията му, макар и непреднамерени, бяха изложили на смъртна опасност. Което означаваше, че нямаше какво да решава.

— Да, подготви го — отговори той на Данкин, — но за битка — Карде погледна отново към Енту Ний. — Ще останем и ще се сражаваме.