Поглед в бъдещето

ГЛАВА 39

Стражевият дроид продължи систематично атаката си срещу Мара. Лазерният й меч посрещаше изстрелите. Ръцете й се въртяха, обръщаха се и мушкаха, водени от Силата. Тя знаеше, че ръцете й се движат, зъбите й са здраво стиснати, а по лицето й се стичат едри капки пот, но не усещаше нищо. Съзнанието й бе така съсредоточено, така погълнато от страшната битка за оцеляване, че сякаш във вселената не съществуваше нищо, което да е в състояние да проникне през концентрацията й. Нито останалата част от залата, нито стражевият дроид, чиято фигура се виждаше неясно през ослепителния блясък на бластерните изстрели, нито дори собственото й тяло имаха значение. В съзнанието й съществуваха само лазерният меч и бластерните изстрели, които летяха към нея. И Люк.

Усещането е странно, даде си сметка някаква незначителна част от съзнанието й, която бе свободна да се занимава с такива неща. Двамата стояха с гръб един към друг, потънали толкова дълбоко в Силата, че съзнанията им буквално се сливаха, превърнали се бяха в единно цяло. Джейд усещаше психическото и физическото напрежение, които той влагаше в отбраната си, усещаше упованието му в Силата, отчаяното търсене на план за изход и дълбоката му загриженост за жената, попаднала с него в това положение. Изживяването бе сякаш логическо продължение на краткия емоционален контакт между двамата по време на пътуването им през пещерите. Но погледнато от друга страна, беше напълно ново усещане и не приличаше на нищо, което бе изпитвала дотогава.

Защото чрез тази дълбока душевна връзка Мара напълно бе разбрала Люк Скайуокър. Бе разбрала всичко за него: надеждите и страховете му, успехите и провалите, предимствата и слабостите, най-големите му радости и най-дълбоките му и скрити скърби. Бе видяла най-съкровеното в него, същността на съществото му. И Мара знаеше, че както той е отворен за нея, така и тя е отворена за него.

Но не беше така страшно и опасно, както бе очаквала. Напротив, беше много окриляващо. Мара никога не бе изпитвала такава дълбочина и откритост в отношенията с друг човек, който да я разбира така пълно, както и тя него. Никога не бе допускала, че такава връзка е възможна. И не си бе давала сметка, колко силно я желае.

Точно това бе най-изненадващото: след толкова години да осъзнае колко много я бе наранило собственото й решение да се затвори за другите. Осакатило я бе по същия начин, както упоритият й отказ да поеме отговорността за джедайските си способности, ограничили развитието й в Силата. Прозрението бе невероятно, при това дошло насред битка. Мара можеше само да съжалява, че не бе дошло по-рано. А идваше, когато й предстоеше да умре.

Защото смъртта наистина дебнеше да я грабне по един или друг начин. Мускулите й вече се уморяваха от непрестанното отбиване на яростното нападение и Мара разбра, че нямаше да може да издържи дълго, в най-добрия случай още няколко минути. Трябваше да действа сега, докато още имаше сили, или и Люк щеше да загине с нея.

Планът, който бе замислила, можеше да елиминира опасността от стража пред нея, но не и да обезвреди и двата му бластера достатъчно бързо, за да не допусне да я застигне фатален изстрел. За миг си помисли за Коран Хорн и способността му да поглъща и да разпръсква енергия. Мара никога не бе притежавала това умение и сега не бе времето да го овладява. Не, тя щеше да хвърли лазерния си меч по набелязаната цел, стражът щеше да стреля по нея и тя щеше да умре. Можеше само да се надява, че преди да издъхне, ще се вкопчи в живота достатъчно дълго, за да завърши това, което бе намислила.

Не, Мара, не!

Това нейна мисъл ли е? — запита се тя. — Или на Люк?

Трябва да го направя, Люк! Тази мисъл бе нейна. През собствените си страхове и разкаяния Мара усети вълната от отчаяние, която обзе Люк, докато трескаво обмисляше план, в който да не й се налага да умре.

Но такъв нямаше. Мара вече бе премислила всяка възможност. Просто нямаше начин Люк сам да отбива изстрелите на четири бластера, след като два от тях щяха да стрелят в гърба му. Но ако тя можеше да остане жива достатъчно дълго, за да може тялото й да го защити, докато стражът пред нея бъдеше елиминиран…

Докато още имам сила, напомни си тя. Моментът бе дошъл. Мара си пое дълбоко дъх…

Не! — негласният възглас премина през мрачната й решимост. — Чакай! Виж!

Мара нямаше възможност да отделя никакво внимание освен на стражевия дроид и бластерите му. Но и не се налагаше. Люк вече бе съзрял новия критичен фактор в битката и образът му премина в съзнанието й чрез Силата.

Вдясно от Мара, протегнал напред като оръжие малкия си електрически оксижен, Арту решително се придвижваше на колесната си система към нейния нападател.

Първата мисъл, преди да си даде сметка, колко малко време бе изтекло от започването на битката, беше какво бе забавило толкова много астромеханичния дроид да си вдигне металната задница и да се притече на помощ. Втората й, малко непочтителна мисъл бе, че Арту е избрал да атакува нейния нападател вместо нападателя на Люк, и Мара се запита дали прекомерната покровителственост на Скайуокър не се бе пренесла и върху него. Третата й мисъл бе, че майсторът джедай е прав. Това можеше да е мигът, от който имаше нужда, възможността да изпълни плана си, без да й се налага да загива.

Арту вече бе стигнал почти до стражевия дроид. Между полюсите на оксижена му прескачаше синя искра. Стражът, разбира се, много добре долавяше присъствието му.

Въпросът беше какво щеше да направи… В съзнанието на Джейд мина видение. В него двамата с Люк лежаха на пода сред преплетените нишки. Тя усети как ахна. Това видение от бъдещето ли беше? Как лежат мъртви на пода? Беше ли планът й обречен на неуспех?

Видя ли? — стигна до нея въпросът на Люк през внезапно обзелия я страх. — Разбра ли?

И тогава видението изчезна и Мара разбра какво имаше предвид той. Не видение за смърт, а надежда за живот: приносът на Люк към плана й.

Разбрах — отвърна тя.

Готова…

Мара усети как стисна зъби още по-силно. Без да спира да отбива изстрелите с лазерния си меч, тя се подготви. Арту почти бе стигнал до дроида. Между полюсите на оксижена му все така прехвърчаха искри…

С небрежна и презрителна лекота стражът завъртя лявата си ръка, стовари приклада на бластера, който държеше в нея, върху купола на малкия си събрат и го повали по гръб. За тази част от секундата стреляше само единият от бластерите му.

Сега!

Мара реагира мигновено. Десният й крак се подви и тя залитна надясно. Люк направи същото, притиснал гръб о нейния, докато летяха към пода. Двамата паднаха на земята. Сигурно рамото я бе заболяло от удара, но тя не усети. Люк се завъртя по гръб, за да се обърне с лице към тавана.

Така изведнъж вече нямаше две атаки, които идваха от две напълно противоположни посоки. Вече бяха две атаки, идващи от двама, поотдалечени един от друг противници, които се намираха право пред Люк. А с това вече майсторът джедай можеше да се справи.

Хайде! — изкомандва той. Зелено-белият лъч на меча му прелетя над главата й, парирайки един изстрел, насочен към лицето й. Мара нямаше нужда от подканата. Лазерният й меч вече летеше към стражевия дроид. Едно бързо движение и бластерът в дясната му ръка стана неизползваем. Оръжието в другата му ръка вече се обръщаше към Мара. Лазерният меч промени посоката си и отново удари, превръщайки и втория бластер в неизползваемо желязо.

Големият дроид нададе кратък тътнещ рев — очевидно притежаваше достатъчно чувствителност, за да се раздразни от това, че бе надхитрен така. Но беше и достатъчно умен, за да знае, че преимуществото на неприятеля му е само временно и че лазерният меч не може пряко да му навреди, поне не достатъчно бързо, за да бъде от полза за противника му. Създателите му очевидно се бяха подготвили за такива случаи. Две отделения в долната част на торса му са отвориха и ръцете на стражът извадиха от там други оръжия, които да заменят унищожените.

Но с малко късмет те можеха никога да не му влязат в употреба. Мара вече бе извъртяла лазерния си меч пред стража. Тя простена от усилието, което й струваше това, и замахна с оръжието си. Но не към дроида и кортосната му броня, а покрай него. Джейд заби синьо-белия лъч в мократа стена зад противника си.

Струята, която изби, бе внезапна и силна. Част от нея стигна до мястото, на което лежаха двамата с Люк, на трийсет метра от стената. Мара изпита внезапен уплах от напора на водата, но вече бе късно да я спре. Тя задържа лъча в стената и го завъртя, образувайки десетсантиметрова дупка в нея. Дръжката на оръжието й неведнъж изчезваше от погледа й потопена от водата, която се лееше от разширяващия се отвор. Стражевият дроид обърна глава, за да види какво става, и вдигна бластерите си към лазерния меч… Събирайки последни сили, Мара довърши разреза.

Водната струя изригна от стената със силата на протонно торпедо, удряйки стража право в едрото туловище. Тя помете безпомощния голям дроид от подиума и го повали долу. Мара зърна къс изкривен метал. Водната струя се бе устремила над главата й към другия край на залата… После разпенената вълна я заля от противоположната посока.

Съзнанието й все още бе ограничено от отбранителната работа със Силата и вълната я свари неподготвена. Тя усети как водата я вдига и понася. По някакъв начин краката й се бяха освободили от оплетените нишки и Мара лудо се бореше да се хване за нещо. С лявата ръка улови една от нишките и отчаяно се вкопчи в нея, опитвайки се да се ориентира. В това време я заля друга вълна, Мара изпусна нишката и отново се озова във водовъртежа. Тя изплува на повърхността и си пое глътка въздух, смесена с пяна, избърса водата от очите си и видя трета вълна да се носи към нея…

И тогава две ръце я хванаха под мишниците и с рязко движение, което сякаш щеше да скъса тялото й на две, я изпратиха във въздуха. Мара се удари в нещо твърдо… едната от двете ръце, които я държаха, я пусна, а другата я прехвана по-здраво…

— Дръж се — извика Люк в ухото й.

Мара се извърна в прегръдката му, видя перилото на подиума до себе си и го сграбчи.

— Хванах се.

— Дръж се… връщам се за Арту.

Люк пусна перилото и се хвърли обратно във водата.

С усилие Джейд се прехвърли през парапета и се отпусна тежко. Под нея залата се превръщаше в развълнувано запенено езеро. Водата се качваше бързо. Извънредно бързо. Мара изведнъж разбра защо. Малката дупка, която бе пробила в стената, вече не беше малка. Под напора на водата бяха поддали четири-пет квадратни метра от стената и Езерото на малките риби сега се изливаше в залата. Равнището вече се бе качило до половината подиум…

Вниманието й бе привлечено от някакво движение в другия край на залата. Люк се бе уловил за някаква скална издатина и й махаше.

— Тук съм — извика тя през рева на водата. — Какво искаш?

В отговор сред разпенената вода се появиха няколко сантиметра от купола на Арту. Мара събра сили, присегна се към Силата и придърпа малкия дроид към себе си. Беше доста по-трудно, отколкото бе очаквала. Дроидът се издигаше над водата мъчително бавно. На два пъти почти го изпусна. Очевидно битката със стражевите дроиди й бе отнела повече сили, отколкото бе предполагала.

В крайна сметка успя и Арту застана, тъжно чуруликайки до нея. Беше очукан от подхвърлянето на водата и останал без електронния си бележник за превод на по-сложните изречения, но иначе изглеждаше добре. Мара затърси с очи Люк… Нечия ръка хвана долната пръчка на перилото.

— Извади ли Арту? — задъхано попита той.

— Тук е — тя се пресегна над парапета, за да му помогне. — Как си?

— Добре — задъхано отвърна той, докато се прехвърляше над парапета и тежко се отпусна на пода до нея. — Урок номер едно — добави Люк между глътките въздух. — Джедаят се нуждае от въздух, за да изпълнява задълженията си правилно.

— Ще си запиша — каза Мара и погледна под перилото. — Какво стана с втория страж?

— Погрижих се — отговори Люк. Вече дишаше по-леко. — Ето меча ти — той извади и двете оръжия изпод туниката си и й подаде нейното. — Между другото, добра работа със стената.

— О, страхотна! — възкликна Джейд. — Какво по-добро от план, който завършва с удавянето ти! И като заговорихме за планове, не трябва ли да излезем от тук, преди водата да се покачи още?

Майсторът джедай не отговори веднага.

— Всъщност…

Тя го погледна. Сърцето й се сви от внезапен страх.

— Какво има?

Той хвана ръката й.

— Съжалявам, Мара — каза Люк. — Водата вече е над нивото на коридора. Подземната зала е наводнена.

Мара се взря в лицето му… нямаше представа, че водата нахлува толкова бързо.

— Добре — каза тя, налагайки си да звучи спокойно. — Значи залата се пълни с вода. Ако можем да се доберем до стълбището, ще можем да се изкачим в крепостта, нали?

На бузата му трепна едно мускулче.

— Не ме разбра — отвърна той. — Водата вече е заляла коридора. Това означава да изминем стоте метра без въздух. А по всяка вероятност и целият път до подземната зала.

— Ами ако изпаднем в хибернационен транс? — подхвърли Мара. — Като онзи, в който изпадна, когато трябваше да стигнеш от базата на пиратите до „Звезден лед“.

Джедаят поклати глава.

— Подземната зала се наводнява, а може би вече е наводнена. Течението по коридора едва ли е достатъчно бързо, за да ни изтласка навреме.

При това нямаше да могат да плуват, докато са в транс. Мара махна едно кичурче мокра коса от лицето си и се опита да помисли.

Арту нервно изпиука.

— Виждам — отвърна Люк.

— Какво виждаш? — попита Мара.

— Водата отново се покачва — с нежелание отговори той. — Това означава, че подземната зала вече е пълна. Единственият дренаж, с който разполагаме, са двете дупки, които направихме — едната в стълбището и другата в пещерите.

Мара преглътна.

— Малки са.

— Да, твърде малки, за да поемат дебита, който влиза — съгласи се Люк. — Страхувам се…

Той не довърши. Мара се взря във водата, която вече бе достигнала равнището на отвора, през който продължаваше да се излива. Ясно личеше по вълничките на повърхността.

— Когато дойде за първи път — каза тя, — ти казах, че ако искаш, можеш да се върнеш на Корускант и да оставиш на мен и комджайците да се оправим с крепостта. Ти отказа и ми отговори, че трябва да си тук и да не питам защо.

Люк си пое дълбоко дъх.

— На Тиерфон имах видение за теб. Още преди да разбера, че си изчезнала. Видях те във вода, обградена от нащърбена скала — Люк се поколеба. — Приличаше…

— На удавена?

Той въздъхна.

— Да.

Известно време двамата седяха, без да говорят. Единствено плискащата се вода нарушаваше тишината.

— Е, значи това е краят — най-сетне каза Джейд. — Поне разполагам с малката утеха, че сама си го направих.

— Не се предавай толкова бързо — каза Скайуокър. Но тя не долови в гласа му никаква особена надежда. — Сигурно има начин да се измъкнем от тук.

— Не съм ти го казвала… — отвърна Мара. Погледът й се плъзна по чертите на лицето му. — След като те взехме от пиратската база на Каурон, Фаун ми каза, че двамата с теб сме добър екип. Права беше. Наистина бяхме добър екип.

— Наистина сме добър екип — поправи я джедаят и я погледна почти нервно в очите. — Знаеш ли, докато се биехме със стражевите дроиди, нещо стана с мен. С нас. Бяхме толкова близо един до друг в Силата, като един човек. Беше… беше много особено.

Мара повдигна вежди. В изключителната сериозност на положението им се мярна някаква искрица веселие. На лицето му бе изписана странна стеснителна откровеност.

— Наистина ли? — попита тя. — Колко особено?

Люк се намръщи.

— Нямаш ли милост? — тихо попита той.

— Кога съм била милостива с теб? — престорено обвинително възкликна Мара.

— Немного често — призна Люк. Видимо събирайки смелост, той се пресегна и отново взе ръцете й в своите. — Мара… ще се омъжиш ли за мен?

— Имаш предвид, ако излезем живи от тук?

Люк поклати глава.

— Без значение, дали ще излезем живи от тук.

При други обстоятелства сигурно щеше да се сметне за задължена да го накара поне малко да се изпоти. Но водата се вдигаше и изглеждаше безсмислено. Нямаше и смисъл от стария отбранителен модел на поведение.

— Да — отвърна тя. — Ще се омъжа за теб.