Поглед в бъдещето

ГЛАВА 26

Странен аромат, сякаш не от този живот, пробуди сетивата на Мара и я извади от лечебния джедайски транс. Странен и в същото време смътно познат…

— Добро утро — дойде гласът на Люк през мъглата. Мара трепна и се събуди напълно.

И в този първи момент й се прииска да не се беше събуждала. Още щом отвори очи на мъждивата светлина, разгонваща мрака около нея, усети стотиците иглички, които безжалостно се забиха в мускулите на краката и гърба й и стигнаха чак до тила.

— Ох! — тихо простена тя.

Загриженото лице на Скайуокър се появи над нея.

— Още ли те боли рамото? — попита той.

Мара се намръщи. Мъглата, която обгръщаше съзнанието й, бавно започна да се вдига. Да… лошо обгореното й рамо. Тя обърна глава и погледна с още сънени очи към прогореното място на костюма си. И видя изгорения плат и гладката здрава кожа, която се показваше под него.

— Не — невярващо промълви тя. — Рамото ми е добре. Добре е… лечебният ти транс…

— Нормално е да си малко замаяна в първия миг — успокои я Люк. — Не се тревожи.

— Не съм се разтревожила — тя раздвижи рамене и се опита да пренебрегне допълнителната вълна иглички, която премина през гърба й. Люк подпря с ръка плещите й и й помогна да се изправи до седнало положение. — Сутрин ли каза, че е?

— Следобед е — поправи се той. — Но веднъж Хан ми каза, че когато и да се събудиш, всъщност е утро.

— Поредното негово обръщане на нещата — каза Мара. — Колко… в реално време… съм спала?

— Около пет денонощия — отвърна Люк. — Полека!

— Да, да — каза тя и потръпна, когато мускулите й се възбунтуваха срещу лошото отношение към тях. — Изумително! Дори вана с бакта нямаше да оправи толкова бързо нещата.

— Имаш голям дар в Силата — каза майсторът джедай и сложи ръка на рамото й. — Това обикновено ускорява лечебния процес.

— Трябва да го науча — решително заяви тя и се огледа. Ароматът, за който бе решила, че й се е присънил, още се носеше във въздуха…

— Някаква печена птица — обясни Люк и кимна към задната част на площадката. — Подарък за добро утро от ком джа.

— Така ли? — възкликна Мара, внимателно се изправи на крака и несигурно тръгна към мястото. Наистина беше печена птица, сервирана в тепсия. — Ужасно мило от тяхна страна. Къде намерихте печка?

— Изпратих Спазващия думата си до изтребителя ти за останалата част от комплекта за оцеляване — обясни Люк. — Бих предпочел да го изпратя до моя изтребител, защото комплектът, който Карде ми даде, е далеч по-пълен. Но след краткия ни сблъсък със заплашващите не изгарят от желание да се разхождат навън.

— И това е расата, която яде огнените трески сурови? — отбеляза Мара и седна до тепсията. — Доста избирателна плашливост.

— Малко по-сложно е — отвърна Скайуокър, седна със скръстени крака срещу Джейд и махна към храната. — Така се сдобихме с подаръка. Решиха, че си им спасила живота.

— Не знам как са стигнали до този извод — каза тя и си откъсна от птицата. — Стреляха по нас, не по тях.

Люк сви устни.

— Всъщност това не е съвсем сигурно. Режещия камъни смята, че заплашващите са стреляли по комджайците, не по нас, докато ти не откри ответен огън. И като си припомням нещата, май са прави.

Мара внимателно отхапа парче от печената птица. Месото бе малко препечено за вкуса й, но съвсем нелошо. А и както шумно й напомняше празният стомах, човек, който не е ял пет дни, много не придиря.

— Интересен извод — каза тя, — но не съм сигурна докъде отвежда. По когото и да са стреляли, факт е, че не харесват непознати.

— Може би — отвърна Люк с по-особен тон. — А може би не е така. Задавала ли си си въпроса, защо заплашващите не са дошли да те търсят в пещерата след злополуката?

— Сигурен ли си, че не са идвали? — попита Джейд с пълна уста.

— Комджайците казват, че не са — отвърна й той. — Прелетели са няколко пъти покрай пещерата и толкоз. Всъщност според Дете на ветровете дори не са претърсили около пещерата.

Мара замислено дъвчеше месото на печената птица, въздържайки се да уточни, че Дете на ветровете не е най-надеждният източник на информация.

— Добре — каза тя. — Да предположим, че заплашващите са загубили интерес към мен. Какъв е изводът?

— Ако просто са загубили интерес, не зная — призна Люк. — А ако не са го изгубили, а само са решили да изчакат, докато сама намериш пътя към Високата кула?

Мара отхапа друго парче месо. Мисълта бе смущаваща. Дори изключително смущаваща с това, че следваше плана, направен в началото на пленничеството й.

— Не знам дали Карде ти е споменал — бавно каза тя, — но ние стигнахме до тази система, като проследихме векторите на два от неизвестните кораби, когато направиха скоковете си в хиперпространството. Тогава предположих, че просто не са знаели, че можем да проследим курса им за няколко микросекунди, след като преминаха на светлинна скорост, но сега вече не съм така сигурна.

— Смяташ, че са искали да дойдеш тук?

— Само така може да се обясни това, че не ме потърсиха, след като се приземих — отбеляза Мара. — Разбира се, ако продължим в тази посока, ще стигнем до въпроса, защо искаха да застрелят теб.

— Може би приемат гостите си само един по един — подхвърли Люк. — А може да не искат да се срещат с никого от Новата република, преди да говорят с теб.

Мара се взря в него. Нещо трепна в чувствата му…

— Това, без да се замисляш ли, го каза, или усети някакво смущение в Силата? — попита тя.

Той поклати глава, все още загледан в тъмнината.

— Не съм сигурен — отвърна Скайуокър. — Но имам чувството, че… няма значение.

— Какво няма значение? — попита Мара подозрително. — Хайде, нямаме време за игрички.

Едно мускулче на бузата му трепна.

— Имам чувството, че искат да видят теб — отвърна той. — Точно теб.

Тя вдигна вежди.

— Поласкана съм. Славата ми продължава да се носи.

— Гълтача на огнени трески каза, че ги чули да говорят за теб — припомни й Люк. — Много ми се иска да зная какво точно са говорили.

От стълбището се чу пляскане на криле. Появи се един от комджайците. Той проговори…

— Благодаря ти, Летящ през шипове — каза майсторът джедай. — Ще отидеш ли да попиташ дали Спазващия думата си е чул нещо ново?

Комджаецът му отговори, разпери крила и изчезна надолу по стълбището.

— Изпратих няколко комджайци да патрулират из по-горните етажи на стълбището и да слушат какво става от другата страна на вратите — обясни Скайуокър. — Летящия през шипове ми каза, че за малко тази сутрин на горните етажи имало раздвижване, но сега всичко отново било спокойно.

— А! — възкликна Джейд и с повече сила, отколкото бе нужно, откъсна още едно парче от печената птица. Проклетите комджайци и проклетите им гласове…

— Нещо не е наред ли? — попита Люк.

Мара го погледна ядно.

— Знаеш ли, Скайуокър, наистина е трудно човек да има някакви собствени мисли, когато си наоколо!

Той я погледна невинно, но и с весели искрици в очите.

— Странно. Спомням си, че не толкова отдавна нямаше търпение да насочиш към мен част от мислите си.

— Тази сутрин гледаме с повече насмешка на миналите си грешки, така ли? — намръщи се Мара.

Той също стана сериозен.

— С повече насмешка не — каза джедаят. — Просто се уча как да ги признавам, как да се поуча от тях и след това да продължа напред. Имах доста време за размисъл през последните пет дни.

— Стигна ли до някакви изводи?

Той я погледна в очите.

— Знам защо не си се обърнала към Тъмната страна — отвърна Люк. — И защо все се стараеш да стигнеш границите на възможностите си в Силата.

Мара отхапа още един къс месо с престорена небрежност и облегна гръб на каменната стена отзад.

— Слушам.

— Същността на Тъмната страна е егоизмът — каза Люк. — Издигането на собствената личност и собствените желания над всичко останало.

— Това е ясно — кимна Мара.

— През цялото време, докато си служила на императора, никога не си се ръководела от егоистични мотиви — продължи Скайуокър. — Ти си служила — пък било то и на Палпатин и егоистичните му цели. А да служиш на другите, е същността на джедаите.

Мара се замисли.

— Не — поклати тя глава. — Не ми харесва. Службата на злото пак е зло. Това, което каза, означава, че ако правиш зло, то не е зло, ако мотивите ти са добри. Това е глупаво.

— Съгласен съм — отвърна Люк. — Но не това имах предвид. Някои от нещата, които си направила, са лоши, но понеже не си ги правила за лични цели, самите деяния не са те отворили към Тъмната страна.

Мара се намръщи на храната си.

— Разбирам разликата — каза тя. — И въпреки това не ми харесва.

— Всъщност не е много по-различно от ситуацията с дженсарайците, в която бяхме изпаднали с Коран на Сусевфи — продължи Скайуокър. — Те не знаеха как да бъдат джедаи, но въпреки това служеха на идеята, доколкото им позволяваха силите.

— И с течение на времето така се посветиха на нея, че ти бяха нужни години да ги откажеш — кисело му напомни Джейд. — Все едно. Поне им остана споменът за образеца, който да следват, нали? На онзи джедай… как му беше името?

— Никое Тирис — отвърна Люк и кимна. — Това ме навежда на една още по-интересна мисъл. Може би и ти си имала образец, който да следваш.

Мара поклати глава.

— Не беше възможно. В двора нямаше нито един човек, който да притежава дори и помен от добродетел или морал.

— Може би е някой, когото си познавала, преди да те заведат на Корускант — предположи джедаят. — Родителите ти или някой близък приятел.

Мара преглътна последната хапка от храната си и захвърли кокалите в ъгъла.

— Този разговор доникъде няма да ни доведе — решително заяви тя и изтри ръцете си в крачолите на костюма, откъдето мазнината и мръсотията щяха да лесно да се изперат. — Къде си прибрал бластера ми?

Люк не помръдна.

— Знам, че не си спомняш много от миналото си — тихо каза той. — Разбирам как се чувстваш.

— Благодаря — каза Мара. — Олекна ми.

— Би ли искала да си го спомниш?

Противоречиви чувства се сблъскаха в Мара.

— Какво имаш предвид? — предпазливо попита тя.

— Има техники, които джедаите използват, за да извикат погребани в подсъзнанието спомени — каза той. — А ти можеш да си джедай, Мара. Могъщ джедай.

— Да — отвърна тя. — Само трябва да заявя, че съм готова да служа на галактиката, нали?

Люк сбърчи чело и тя долови объркването му.

— Какво те плаши? — попита той. — Цял живот си служила и работила с хора — с Палпатин, Карде, Лея, Хан, с мен. Щом предложиш предаността си на някого, то е завинаги. Можеш да го направиш… знам го.

Мара стисна ръка в юмрук, твърдо решена да приключи с темата и никога вече да не я повдига. Но дълбоко в себе си знаеше, че той заслужава да получи отговор.

— Не мога да направя такова предложение — отвърна тя. — Мога да бъда предана, но само на хора, които съм избрала. Не съм готова да предложа лоялност на всеки новодошъл — Мара направи гримаса. — Освен това все си спомням истории за последната крачка към превръщането в джедай и за това, как тя обикновено се състои в това да направиш някоя върховна и доста неприятна саможертва. Не съм много въодушевена и от това.

— Невинаги е толкова лошо, колкото изглежда — каза майсторът джедай и Мара усети смущението му, предизвикано от собствените му лоши спомени. — Малко преди да почине, учителят Йода ми каза, че преди да стана истински джедай, трябва още веднъж да се изправя срещу Вейдър. Прибързано си направих извода, че това означава или аз да убия него, или той мен. В действителност не се случи нито едно от двете.

— Но трябва да си готов да направиш жертвата, ако се наложи — посочи Мара. — Благодаря, но не проявявам интерес.

— Тогава автоматично ограничаваш възможностите си — каза Скайуокър. — Ако не си готова да се обвържеш…

— Да се обвържа? — възмутено възкликна Джейд. — Ти ли ми говориш за обвързване? Ами Калиста? Или Гаериел, или някоя от другите жени, с които пътищата ви се пресякоха през последните десет години? Къде ти беше обвързването в тези случаи?

Вълната гняв, която го обзе, бе така внезапна и неочаквана, че физически го притисна към каменната стена.

— Нямаш право! — остро отвърна той. — А Ландо? А?

Известно време двамата просто се гледаха. Мара стаи дъх и се подготви за друго избухване. През главата й препускаха зловещи истории за неконтролируем джедайски гняв. Но вместо това усети как ядът му се уталожва, заменен от срам и дълбоко смущение.

— Извинявай — каза Люк и сведе очи. — Не исках.

— Аз трябва да се извиня — отвърна тя и се опита да прикрие собственото си чувство на вина, знаейки, че няма да успее напълно. Прекрасно знаеше, че не биваше да говори така. — Знам какво си изпитвал към тези жени и какво е станало с тях. Съжалявам.

— Няма нищо — промърмори Скайуокър. — Това, което се случи с тях, може би отчасти е по моя вина. Може би дори основно по моя вина. Аз се помамих към Тъмната страна, не те.

— Ти призна грешките си и се поучи от тях — напомни му Мара. — След това продължи. Сега също е време да продължим.

— Да — отвърна той. Без да я поглежда, джедаят се изправи. — Права си. Трябва да тръгваме. Комджайците направиха някои измервания, докато ти спеше. Вратата на горния етаж трябва да ни отведе на един от последните три етажа на крепостта. Да опитаме.

— Секунда — каза Джейд и го погледна. Сега, като погледнеше назад, виждаше, че доста високомерно си беше обещала да не му казва, докато не я попита направо. Но мълчанието й бе детинско. Обвинението, което бе отправил в лицето й, бе достатъчно. — Искаше да знаеш за Ландо и мен, нали?

Тя видя как той обърна глава в мрака.

— Не — отвърна Люк. — Не е моя работа.

— Въпреки това — каза Мара и също се изправи, за да го погледне в очите. — Между мен и Ландо… не е имало нищо.

В очите на Люк светна подозрение.

— Какво искаш да кажеш?

— Казвам това, че между мен и Ландо не е имало абсолютно нищо — повтори тя. — Карде искаше да изпълня една важна задача и понеже Ландо беше осигурил отправната точка, дойде и той. Личният аспект бе прикритие, за да не се досещат хората какво всъщност правим.

Тя усети как Люк докосна съзнанието й.

— Можеше да ми кажеш — каза той не съвсем обвинително.

— Можеше да ме попиташ — отвърна тя. — Никога не прояви интерес.

Майсторът джедай свъси вежди и Джейд усети как го обля нова вълна от смущение.

— Не, не проявих — призна той.

— Поучи се и продължи — напомни му Мара. — Всъщност, ако се замислиш, ще видиш, че ти започна всичко. Спомняш ли си повиквача, който намери на Дагоба и занесе на Ландо на Нклон?

Люк я погледна.

— Да. Всъщност си мислех за това преди няколко дни. Чудех се защо изведнъж се сетих за това.

— Несъмнено заради подтик от Силата — каза Джейд. Това беше добър отговор. — Оказа се, че този повиквач е принадлежал на някого, който Карде е познавал, но е изчезнал преди няколко години. Човек на име Джори Кардас. Чувал ли си за него?

— Не — поклати глава Люк.

— Очевидно малцина са чували за него — каза Мара. — Това направи нещата още по-предизвикателни. Повиквачът бе отправната ни точка и Карде ме помоли да издирим притежателя му. И както казах, Ландо, който несъмнено надуши печалба, настоя да дойде.

— Трябва да е било дълго дирене — тихо промърмори Скайуокър. — Историите за теб и Ландо…

— Отне ни няколко години — каза Джейд. — Започвахме и спирахме — тя вдигна вежди. — Ако щеш вярвай, но романтичната част от прикритието ни ме подлудяваше. Само че намирането на Кардас бе важно за Карде и търпях. Както сам каза, лоялност — Мара тихо издиша между зъбите. — Въпреки че на моменти прикритието ни се оказа изключително смущаващо. Прекарахме една седмица на Мхаели. Ландо се опитваше да омагьоса вицебарона Сукариан, за да ни даде някаква нужна информация. Трябваше да се превърна в лекомислена, празноглава, привлекателна госпожичка, защото Сукариан автоматично определя този тип жени като недостойни дори за презрение, и така щях да имам свободата да се движа необезпокоявана. Най-лошото бе, че Соло ме хвана на местопрестъплението с комуникационен ретранслатор, докато си мислех, че се обажда Сукариан. Така и не събрах смелост да го попитам какво си е помислил.

— Едва ли си е развалил мнението за теб — каза Люк. В гласа му се усети странна смесица от подкрепа, галантност и смущението, което още не го бе напуснало. — Но смятам, че мнението на Сукариан за теб е непоправимо лошо.

— О, не мисля така — възрази Джейд. — Обикновено носех някоя от ризите на Ландо по време на късните посещения и обаждания на Сукариан и се погрижих да оставя една от тях да виси на отворената врата на касата в кабинета му. След като го обрах.

Люк се усмихна. Колеблива, в известна степен срамежлива, но въпреки това истинска усмивка. За момента достатъчна.

— Реакцията му трябва да е била интересна.

Мара кимна.

— Иска ми се да мисля, че е била такава.

— Да — майсторът джедай си пое дълбоко дъх. Мара усети как Люк отблъсна стари спомени и неприсъщи за него мисли. — Но както каза, имаме да вършим работа — бързо добави той. — Предстои ни дълго изкачване. Да си събираме нещата и да тръгваме.

Изкачването, както Люк бе заключил от данните на комджайците, наистина бе дълго. Почти толкова, колкото началото на тайното стълбище до първата врата. Като към това се прибавеха и мускулите на Мара, които още се възстановяваха от петдневното си бездействие, и Люк, който трябваше да крепи Арту и останалата им екипировка, би трябвало да бъде и доста изтощително.

За негова изненада обаче не беше. И нямаше нужда от дълбоко джедайско проницание, за да разбере защо. Преградата между него и Мара бе изчезнала. Странното бе, че изобщо не си бе давал сметка за нея. Общуването им… способността им да усещат чувствата и мислите си… бяха толкова ограничени, че той ги бе приел за предела. Но това бе грешка.

Усещането бе ведро и в същото време някак плашещо. От време на време му се бе случвало да има подобна връзка с други хора, но никога на такова равнище. Чувствата и мислите на Мара течаха през него. Интензивността им се определяше единствено от ограничението, което тя сама налагаше. Неговите чувства и мисли също течаха през нея. Между тях имаше нова връзка, задълбочаване на старите им отношения, за които майсторът джедай едва сега осъзнаваше колко много са му липсвали. Признание, извинение и прошка. Леля Беру обичаше да му напомня, че това са инструментите, които приятелите използват, за да съборят стените и да ги превърнат в мостове. Такъв ярък пример за тази проста истина в живота си бе имал много рядко, ако не и никога.

На преден план в съзнанието му стоеше грижата за физическото състояние на Мара. Затова настояваше групата им да почива често, което влудяваше Мара и още повече — комджайците. Но Люк настояваше и изкачването до следващата врата продължи почти час. Когато стигнаха най-сетне, Мара напълно бе възстановила формата си.

— Добре, ето какъв е планът — каза й Люк и се присегна със Силата. Доколкото можеше да съди, районът от другата страна на вратата бе чист. — Ще оставим Арту и комджайците тук, а ние ще направим едно малко разузнаване.

— Звучи добре — отвърна тя, извади бластера си и го провери. Люк се бореше с неохотата от повторното завръщане. — Дали да не им оставим един от предавателите си?

— Чудесно — съгласи се той, откачи уреда от колана си и го сложи в механичната ръка на Арту. — Не забравяй да го изключиш — предупреди той дроида.

Арту изпиука възмутено. Преводът се изписа на екрана на електронния бележник.

— Знам, знам — отвърна Скайуокър. — Шегувах се.

— Какво? — попита Мара.

— Каза, че изключването на предавателите в критични моменти е специалитет на Трипио — обясни Люк. — Имаме си такава шега. Готова ли си?

Усети как Мара се присегна за спокойствие към Силата.

— Готова съм — отговори тя. — Да тръгваме.

Тайната врата, също като предишната, се отвори леко.

Люк мина пръв и после двамата я затвориха плътно след себе си.

— Това — прошепна Мара в ухото му — е като крепостта на Хиджарна.

Люк кимна и се огледа. Намираха се в просторна зала. Стените, които свързваха пода с относително ниския таван, бяха построени сякаш без никакъв план или симетрия. Блестящото покритие на стените, сложната схема на плочките на пода и стенните свещници на по-долния етаж тук липсваха. Вместо тях имаше обикновен гладък черен камък. Въпреки това залата изглеждаше някак особено просторна.

— Май нашите приятели от долния етаж не използват това място — каза Скайуокър. — Защо ли?

Мара направи няколко крачки към една от стените и посочи зад ъгъла й.

— Там е отговорът… — каза тя. — Да видим.

Мара изчезна зад стената. Майсторът джедай я последва и едва сега усети свежия полъх, който идваше от там. Зад стената другият край на залата от черен камък бе отворен към небето.

— Обзалагам се, че това е вторично поражение от битката, която е отнесла кулата — каза Мара, която вече бе отишла до срутената стена.

— Внимавай — предупреди я Люк и забърза да я настигне.

— Да, да — отвърна Джейд, стигна до руините и внимателно погледна надолу. — Права съм — каза тя и посочи. — Ето я. Останките от нея.

Люк стигна до ръба и наведе очи. Пред него се разкри обширен кръгъл покрив, който се спускаше надолу под доста остър ъгъл. Основите на срутената кула лежаха вляво, на осемдесетина метра пред тях. Разстоянието и мъждивата слънчева светлина затрудняваха преценката, но на Люк му се струваше, че краищата на порутената кула са леко разтопени.

— И твърдиш, че този камък поглъща турболазерните изстрели? — попита той.

— Като гъба — мрачно потвърди Мара. — Които и да са били строителите, явно са имали много силен враг.

— Да се надяваме, че той се е задоволил с разрушаването на тази кула и си е отишъл — каза джедаят и набързо, но внимателно огледа останалата част от наклонения покрив.

Симетрично разположена, в дясната му част се намираше друга кула. За разлика от първата тя не бе повредена и извисяваше деветдесетметровата си снага към небето, увенчана с кръг настръхнали издатини, несъмнено някакво защитно съоръжение. В другия край на покрива, на около двеста метра от тях, Люк видя две кулички, вероятно караулки. Нататък през неравното планинско било забеляза тясна гладка ивица, която можеше да бъде единствено път. В средата на крепостта се намираше трийсетметрова постройка, чийто покрив завършваше със стряха. Тя приличаше на клин със заоблени ръбове, посаден от строителите в последния миг.

— На покрива има площадка за кацане — каза Мара и посочи клиновидната постройка. — Маркировката се вижда.

Люк кимна. Макар неясна, маркировката се различаваше достатъчно, ако човек знаеше за нея.

— Сигурно включват светлини, когато идва приятел.

— И подготвят турболазерите на върха на постройката, ако приятелят се окаже не толкова приятелски настроен — Мара се прехвърли през руините на стената, направи няколко крачки по покрива и се взря в площадката. — Онова помещение пред площадката изглежда отворено — съобщи тя. — Вероятно е хангарът. Може да се окаже удобно убежище, ако ни засекат и сме далеч от нашия изход — Мара се обърна… и дъхът й секна от изненада. — О! — възкликна тя. — Ела да видиш!

Люк също се прехвърли през руините, отиде при нея и се обърна. От покрива на залата, от която току-що бяха излезли, се издигаше още една кула. При това не беше единствена. Нататък от покрива стърчаха още три. Дори от мястото, което му предлагаше коса перспектива, майсторът джедай ясно виждаше, че тези четири кули са по-дебели и с по двайсет метра по-високи от другата под тях. И също като нея бяха увенчани с кръг от оръжейни гнезда.

— В разцвета си трябва да е била страховита крепост — каза Мара. Гласът й не трепна, но Люк знаеше, че и тя изпитва същата неясна тревога като него. — Също като Хиджарна. Много ми се иска да зная какво е трябвало да пази.

Люк огледа отново покрива. Никакви светлини, никакво движение, никакви признаци на живот.

— Да се прибираме и да намерим пътя за надолу — каза той.

Пътят за надолу бе умалено копие на спираловидния ескалатор, по който бяха слезли в жилищния отсек по-долу. За разлика от него този не се движеше.

— Или е повреден, или са го спрели, понеже не го използват — каза Мара и предпазливо надзърна над перилата. — Долният етаж изглежда необитаем.

— Сигурно цялата тази част не се използва — каза Люк и тръгна надолу. — Ако се съди по наклона на покрива, всеки от по-долните етажи трябва да е по-обширен.

— Логично — съгласи се Мара. — Да продължим, докато стигнем до работещ ескалатор. Той сигурно ще е в най-горния обитаем етаж.

И наистина, колкото повече слизаха, толкова повече етажите се разширяваха. Четири етажа по-надолу до ушите на Люк достигна лекото бръмчене на работеща техника.

— Май стигнахме — тихо каза джедаят, хвана дръжката на лазерния си меч и се присегна със Силата. Наоколо нямаше никой.

— Така изглежда — съгласи се Джейд и сложи ръка зад ухото си. — Прилича ми на ескалатор. Да погледнем ли?

Люк кимна.

— Аз съм пръв. Стой зад мен.

Той тръгна напред, движейки се безшумно из празното пространство, което представляваше поредният етаж на крепостта. Опитваше се да не обръща внимание на раздразнението, което усещаше у Мара. Стигна до една от доста отдалечените на този етаж къси стени и надзърна иззад ъгъла. Разположен до срещуположната стена, се намираше спираловидният ескалатор, който бе чул.

— Добре — тихо каза Люк през рамо. — Много внимателно, сега…

Майсторът джедай усети зова на Мара, но той не идваше зад него. Той се огледа и усети вълната на раздразнение да се надига в него, когато видя Мара на двайсет метра вляво от него. Тя му правеше бърз нетърпелив знак с ръка. Изведнъж в чувствата й се появи внезапен изблик на ужас… Люк стигна до нея за по-малко от десет секунди.

— Какво има? — прошепна той.

Тя кимна към стената.

— Там — прошепна Мара в отговор.

Стиснал дръжката на лазерния си меч, с пръст на копчето за активация, Скайуокър надникна иззад ъгъла. Видя просторно помещение, подредено като команден център, но празно както всички останали в крепостта. Екраните на двата кръга командни конзоли мигаха към празните столове срещу тях. В единия край забеляза по-голям и по-хубав стол, заобиколен от собствен кръг екрани. И столът, и екраните бяха разположени на платформа с височина един метър.

В средата имаше нещо, при вида на което го полазиха студени тръпки по гърба: холографска карта на галактиката със секторите на Новата република, Империята и останалите познати райони, отбелязани със зашеметяващо богатство от цветове. Пъстрата мозайка се простираше върху една четвърт от огромната галактическа спирала и потъваше в бяло там, където териториите на Външния ръб отстъпваха пред безбрежността на Непознатите райони. Това беше копие на холографската галактика, която император Палпатин имаше в тронната си зала в планината Тантис.

Люк преглътна и откъсна очи от холограмата, за да огледа по-добре оборудването. Да, конзолите наистина бяха имперско производство, снети от звездни разрушители и други големи кораби. Креслата пред тях също бяха свалени направо от траповете на звездните разрушители. А креслото на наблюдаващия и заобикалящите го екрани принадлежаха на имперски флотски адмирал. Като онези, които използваше върховният адмирал Траун. Люк усети раздвижването на въздуха, когато Мара се приближи към него.

— Мисля, че намерихме търсената връзка с Империята — каза той. — Може би дори Палпатин е имал пръст тук.

Косата й докосна рамото му, когато Мара поклати глава.

— Изпускаш най-важното, Люк — тихо отвърна тя. — Погледни холограмата. Добре я погледни.

Люк се взря в холографичната спирала на галактиката. За какво говореше Мара? И изведнъж дъхът му секна. Не… привиждаше му се. И все пак не му се привиждаше. В края на познатата галактика, където на холограмата на Палпатин имаше само бели звезди, означаващи Непознатите райони, тук имаше една напълно нова област. Голям нов район.

— Странно, нали — каза Мара. Ужасът още бушуваше в нея. — Той беше изгонен от имперския двор. Изхвърлен безцеремонно.

— Кой? — попита Люк.

— Върховният адмирал Траун — отвърна тя. — Бил заел неподходяща страна в една от непрестанните политически битки, които се водеха, и загубил. Всички други били понижени в чин, арестувани или преназначени в полуизолационните зали за мъчения, каквато представляваха гарнизоните по Външния ръб. Но дори Външният ръб бе твърде добро място за неблагодарния чуждоземец Траун, допуснат в имперското общество и отплатил се с плесница. Не, за него трябваше да измислят нещо много специално.

— И това нещо е било изгнание в Непознатите райони?

Мара кимна.

— Ако Външният ръб бе зала за мъчения, Непознатите райони бяха яма, гъмжаща от ранкори — каза тя. — Затова с доста уговаряне накараха Палпатин да го качи на борда на един звезден разрушител и да го изпрати на еднопосочно пътуване отвъд Външния ръб — изсмя се Мара. — И за да сложат сол в раната, нарекоха това пътуване „картографска експедиция“. Само си представи. Един от най-добрите стратези, които Империята е имала, да бъде сведен до картограф!? Да съсипят живота и репутацията му с един удар. Обзалагам се, че са хихикали години наред.

Скайуокър поклати глава.

— Май не разбрах шегата.

— Както и те — отвърна Мара. Мрачното й настроение стана още по-лошо. — Шегата е там, че, изглежда, на никого не му е минало през ума, че Палпатин винаги беше една крачка пред всичко, което ставаше в двора. И ако той беше една крачка напред, стратег като Траун бе най-малко две.

Устата на джедая пресъхна.

— Искаш да кажеш, че Траун и Палпатин са планирали всичко от самото начало?

— Разбира се, че са го планирали — Мара махна към холограмата. — Погледни само! Виж територията, която е открил. Не би могъл да го направи сам, с един звезден разрушител. Сигурно през цялото време Палпатин му е изпращал хора и кораби.

— Но всичко това не може да бъде имперска територия — каза Люк. — Искам да кажа…

— Защо? — възрази Мара. — О, съгласна съм. Там едва ли има повече от десетина колонии. Но можеш да се обзаложиш, че из цялата територия има имперски гарнизони плюс разузнавателни центрове, ретранслационни постове и вероятно няколко корабостроителници. И ако добре съм опознала Траун, вероятно е изградена цяла мрежа от съюзници на Империята.

— Но ако това е имперска територия, защо Империята не се възползва от нея? — попита Люк. — Виждал съм данните, Мара… от там не идва практически нищо.

— Не е ли очевидно? — тихо попита тя. — Не я използват, защото не знаят, че съществува.

Дълго време никой от двамата не проговори. Люк гледаше холограмата, заслушан в тихото далечно бръмчене на спираловидния ескалатор. Територията, която нежно бляскащите светлинки очертаваха, бе равностойна на двеста и петдесет сектора — почти трийсет пъти повече от настоящата площ на Империята. А дали имаше на нея трийсет пъти повече бойни кораби, войници и корабостроителници от тези, с които разполагаше Империята в момента? Нищо чудно! Ако всичко това попаднеше в ръцете на Бастион…

— Трябва да научим повече — каза Люк и тръгна към конзолите. — Да видим дали има компютърен вход, в който Арту може да се включи.

— Много е рисковано — предупреди Мара. — Това е команден център, а командните центрове винаги имат алармени системи срещу нежелан пробив.

Люк спря. Имаше право за съжаление.

— Какво предлагаш? — обърна се той към нея.

— Да отидем право при източника — Мара си пое дълбоко дъх. — Ще сляза долу и ще говоря с тях.

Люк отвори широко очи.

— А казваш, че моите предложения са рисковани…

— Имаш ли по-добри?

— Не подлежи на обсъждане — тихо отвърна той. — Ако някой ще слиза долу, това ще бъда аз.

— Не — твърдо каза Мара. — Първо, стреляха по теб, когато идваше. Второ, сам каза, че имаш чувството, че искат да видят мен. Трето, ако се стигне до необходимост от помощ, джедайските ти умения са далеч по-добри от моите и ще се справиш по-добре. И, четвърто… — с лека усмивка тя откачи лазерния си меч и приближи към Люк. — Може изобщо да не знаят за възможностите ми в Силата — довърши тя и му подаде оръжието. — Ако стане напечено, това може да ми бъде от полза.

Люк пое меча и усети познатата хладина. Това бе неговият собствен меч, който бе получил от Оби Уан и бе дал на Джейд на покрива на двореца в Корускант. Майсторът джедай бе по-млад от нея, когато за първи път влезе в битка с него. По-млад, по-неопитен и по-прибързан. И все пак…

— И последното, от което имам нужда сега, е да започнеш да ме покровителстваш — добави Мара. В очите й блесна лек предупредителен намек. — Години наред се оправям прекрасно без теб, ще се оправя и сега.

Люк я погледна право в очите. Как можах да забравя — помисли си той — колко искрящо зелени са. Може би беше от светлината.

— Невъзможно ли е те убедя да не ходиш? — за последен път попита той.

— Освен ако не измислиш по-добър план — отвърна тя и извади предавателя и скрития в ръкава си бластер. — Ето… няма защо да ги нося. Тъй или иначе ще ми ги вземат. Ще задържа само бластера. Ще събудя подозрения, ако се появя съвсем невъоръжена.

Люк пое предавателя и малкия бластер. Ръката му се задържа на нейната, преди тя да я отдръпне. Пусна я с особена неохота.

— Защо оставихме другия предавател на Арту! — възкликна той. — Можеше ти да вземеш този, а аз по другия да слушам какво става.

— Ако нещо стане, може да се наложи бързо да повикаш комджайците — напомни му Джейд. — Можеш ли да ме следиш със Силата?

— Мога да следя присъствието ти — отвърна джедаят. — Мога да следя чувствата ти и вероятно да видя някои неща. Но няма да мога да чуя много.

— Много жалко, че не си Палпатин — каза Мара, докато сваляше кобура от китката си. — С него можех да говоря без проблеми.

Люк усети прилив на вина и срам заради обвинението, което му бе отправила в началото на подземното им пътешествие, за залитането му към Тъмната страна на Силата. Тя усети чувствата му или по-точно, улови изражението на лицето му, и се усмихна леко.

— Ей! Шегувах се — каза Мара и му подаде кобура. — Проследи каквото можеш. Ще ти дам пълен доклад с подробностите, като се върна.

— Добре — каза Люк. — Внимавай!

За негова изненада тя се пресегна и хвана ръката му.

— Ще се оправя — повтори и стисна ръката му за малко. След това я пусна и каза: — Хайде до скоро.

С тези думи Джейд се обърна и се насочи към ескалатора. Люк отиде до най-близката къса стена и притисна гръб към гладкия черен камък. След това затвори очи за по-добра концентрация и се присегна със Силата.

Преди, на Дагоба, Тиерфон и други места, успя да използва Силата, за да зърне бъдещи места и събития. Сега, докато Мара вървеше към ескалатора, Люк се опита да обхване събитията от настоящето. Образът на Мара и на средата, в която се движеше, бе мъгляв и неясен, оцветен от чувствата й и променящото се душевно състояние. Замъглявай бе от изменчивостта, която, изглежда, бе характерна за джедайските видения. Но уловен за съзнанието на Мара като за котва, Скайуокър бързо успя да превърне образите в нещо поне смътно различимо.

Ескалаторът имаше горе-долу същия размер както онзи, по който слязоха от последния етаж. Мара се качи на вътрешната част и пое надолу, без да прави опит да се прикрива. Липсата на всякакви внезапни реакции в съзнанието й, когато стигна долния етаж, показа, че не е видяла никого. Въпреки това Люк имаше чувството, че Мара чува далечен шум.

Тя не направи опит да слезе на този етаж и продължи с ескалатора надолу. На следващия също не се случи нищо. Никой не се приближи към ескалатора. Джедаят усети недвусмисленото раздразнение, което започна да се прокрадва през бдителността на Мара, породено както от липсата на интерес от страна на чуждоземните към нея, така и от пълната им некомпетентност по въпросите на вътрешната охрана. Тя отмина този етаж и долния, и по-долния. Пое към поредния… Изведнъж през чувствата й като земетресение премина зашеметяващ удар, придружен от кратка болка.

Люк се вцепени, отвори очи и се хвърли напред. В същия момент улови краткото уверение на Мара, че е добре, и обяснението за случилото се. Без предупреждение ескалаторът бе променил посоката си и помитайки краката под тялото й, я бе съборил ничком. И докато моментът на зашеметяване отминаваше, бойните й рефлекси преминаха към пълна готовност. Тя не беше сама.

Люк безсилно сви ръце в юмруци, докато се опитваше да премине през мъглата на видението с помощта на чувствата й. Около нея стояха няколко души от същата раса, с която вече се бяха срещнали. И доколкото Люк можеше да разбере от трептящото видение, един от тях викаше Мара по име.

Той продължи да й говори още няколко секунди и въпреки че не можеше да разбере думите му, Люк остана с усещането, че чуждоземецът я канеше да ги придружи навътре в крепостта. Тя се съгласи. През чувствата й мина усещане за неизбежност, когато взеха бластера й. След това цялата група се отправи по коридора, който според Мара бе украсен както коридорът от жилищния отсек по-долу.

Скоро групата стигна до отворена врата. Проведе се още една размяна на думи, придружена от потиснатата вълна на безпокойство от страна на Мара, и тя премина сама през вратата. От мислите й Люк заключи, че в стаята я чакаха други представители на неизвестната раса. Когато тя пристъпи в стаята, един от тях я повика, а може би и повече от един. Джейд му отвърна, приливи и проблясъци на чувства означиха информация, която майсторът джедай да разчете. Мара продължи навътре в стаята…

И без предупреждение по средата на поредната крачка връзката със съзнанието й внезапно прекъсна и остави Люк безмълвно да съзерцава светлините на командния център. Сърцето му заби по-силно. Той се присегна със Силата и се опита да възстанови връзката. „Мара! Мара!“

Не получи отговор, обратна връзка нямаше, нямаше усещане за присъствието й. Абсолютно нищо.

Мара беше изчезнала.