Поглед в бъдещето

ГЛАВА 25

Както винаги на борда на „Странстваща авантюра“ цареше хаос, установи Бустър Терик. Макар и този път по-различен. Хиляди работници, техници и офицери на Новата република пъплеха из всеки ъгъл на звездния разрушител. Поправяха, прибавяха, изваждаха, подобряваха и от време на време, просто за удоволствие, променяха нещо. Собствените му хора бяха изместени, избутани, заменени или просто прегазени, когато този гигантски, приличен на ранкор екип нахлу на кораба му. А около центъра му като в окото на циклон се въртеше генерал Бел Иблис.

— Още пет бойни кораба са пристигнали снощи в системата — доложи нисичък адютант с разтревожен вид, който подтичваше, за да върви в крак с генерала. Бел Иблис забързано премина покрай щирбордовия коридор номер шестнайсет, отвеждащ към съответните картечни гнезда. С дългите си крака Бустър нямаше проблем с темпото на генерала. И все пак според него Бел Иблис бе особено енергичен за този час на сутринта. — „Гневът на свободата“, „Духът на Миндор“, „Звезден воин“, „Звезден страж“ и „Отмъщението на Уелинг“.

— Добре — каза генералът и спря пред един от екраните за контрол на турболазерите. — А „Гарфин“ и „Беледийн 2“?

— От тях още няма новини — отвърна адютантът и провери в електронния си бележник. — Чух да се говори, че и „Уебли“ е тук, но до момента не се е обадил.

— Тук е — намеси се Бустър. — Поне капитан Уингър е тук… Навред са разхвърляни празни кутии от бира със следи от механичните й пръсти.

Очите на адютанта се присвиха.

— Всички пристигащи кораби трябва незабавно да се обаждат…

— Всичко е наред — успокои го Бел Иблис. — Не се притеснявайте. Алекс сигурно е искала екипажа й да разпусне, преди заповедите да ги залеят.

— Не само те се нуждаят от почивка — промърмори Бустър.

Бел Иблис се намръщи леко, сякаш едва сега забеляза присъствието на едрия мъж.

— Какво да направя за вас, Терик? — попита той.

— Просто се чудех кога работата по кораба ми ще приключи — отвърна контрабандистът.

— Почти приключихме — каза генералът. — Лейтенант?

— Основният ремонт ще завърши след дванайсет часа — потвърди младият мъж, изучавайки електронния си бележник. — Може да останат някои довършителни работи, но те могат да бъдат завършени по пътя за Ята Минор.

Бел Иблис погледна Бустър.

— Нещо друго? — попита той.

— Да — отвърна търговецът на информация. Той спря и изразително погледна адютанта.

Генералът разбра намека.

— Лейтенант, проверете проектора на прехващащия лъч на гнездо номер седем — каза той. — Уверете се, че балансовите настройки са направени изрядно.

— Слушам, сър — отвърна адютантът. Той изгледа замислено Бустър и с бърза крачка се отдалечи по коридора.

— Защо не влезем тук — предложи Бел Иблис и прекрачи прага на една врата с яркочервения знак на медицинско отделение.

— Досега не сте казали много за плана си за набега — започна Бустър, след като вратата се затвори зад тях. — Мисля, че е време да чуя някои подробности.

— Няма кой знае какво за казване — отвърна генералът. — Със „Странстваща авантюра“ ще преодолеем изнесената линия на защитата, а надявам се и главния отбранителен периметър. Останалите единици от оперативната ми част ще излязат след нас от хиперпространството и ще нападнат по петите ни. Ако имаме късмет, имперските сили ще са така заети с тях, че повече няма да ни обърнат внимание.

— Стига първия път, когато ни обърнат, да не ни видят сметката — мрачно отбеляза контрабандистът. — И какво после?

— Доколкото знам, Минор е уникален сред имперските съоръжения — каза Бел Иблис. — Има чифт разузнавателни компютърни станции, поставени в края на тръбата на коридора пътека, която се простира на около сто метра извън централната орбитална база на Убикторат.

Бустър се навъси.

— Странна конструкция.

— Замисълът е да се даде достъп на високопоставени граждани изследователи до компютърната система на архива, без да се налага да влизат в самата база Убикторат — обясни Бел Иблис. — Великият моф Таркин прекарваше много от по-личните си дела през Ята Минор и не искаше политическите му противници да имат дори бегъл поглед върху онова, което правеше.

— Добре, значи има удобна отдалечена връзка с компютрите — каза Бустър. — Но едва ли има също толкова удобен док за скачване, който можем да използваме.

— Има докове за скачване, но за съжаление изобщо не са удобни — отвърна генералът. Гласът му стана сериозен. — Вероятно ще ни се наложи да пробием дупка в стената на тръбата и да вкараме хакера във вакуумен костюм.

Контрабандистът изсумтя.

— Да… пробием дупка в стената на станцията. Това определено ще остане незабелязано.

— Може да остане — каза Бел Иблис. — В това време основната част от военната мощ ще бъде заета с произвеждането на огневи валове от протонни торпеда. Дупката ще изглежда като направена от случайно отклонено торпедо.

— А ако не се хванат?

Офицерът сви рамене.

— Тогава двамата с вас и останалите членове от екипажа на „Странстваща авантюра“ ще трябва да спечелим по трудния начин. Ще трябва да ги задържим достатъчно дълго, за да може хакерът да изтегли копие от документа за унищожението на Каамас и да го прехвърли на някой от нашите кораби.

Бустър отново изсумтя.

— Не се обиждайте, генерале, но май по-лощ план не съм чувал. Какво ще стане с нас, щом получим документа?

Бел Иблис го погледна право в очите.

— Няма значение, какво ще стане с нас — откровено отвърна той. — Ако приемат капитулацията ни, добре. Ако не… ще превърнат „Странстваща авантюра“ в скрап заедно с нас на борда й.

— Момент — каза търговецът на информация и се свъси. Скрита сред главозамайващо противната терминология на стратегията, той забеляза една изключително важна дума. — Какво имате предвид с това „нас“? Мислех, че вие ще бъдете с основната част на флотата.

Бел Иблис поклати глава.

— Този кораб е ключът за операцията — тихо каза той. — Това е корабът, който трябва да оцелее достатъчно дълго. Първо — за да стигне до документа за унищожението на Каамас и след това — за да го излъчи през заглушаването, което Империята ще наложи. Тук ще има най-голяма нужда от мен. И аз ще бъда тук.

— Чакайте само още една проклета минутка — тихо каза контрабандистът и се изпъна в целия си бой, дълъг метър и деветдесет. — Това е моят кораб. Казахте ми, че аз ще бъда капитанът му.

— Вие сте негов капитан — съгласи се генералът. — Аз съм само адмиралът.

Бустър изпусна дълга въздишка между зъбите си. Трябваше да се сети, че Бел Иблис не се бе отказал от нищо. Трябваше да се сети.

— А ако откажа да ви предам командването?

Генералът леко вдигна вежди. Бустър усети кисел вкус в устата си. Хората на Бел Иблис бяха навсякъде из „Странстваща авантюра“. При това положение не си струваше дори да отговаря на въпроса му.

— Да — промърмори контрабандистът. — Знаех си, че ще съжалявам за това.

— Можете да останете, ако желаете — предложи генералът.

— Сигурен съм, че Корускант ще ви възмезди за…

— О, не! — отсече Бустър. — Това е моят кораб и вие няма да го поведете в битка без мен. Точка.

Бел Иблис се усмихна.

— Разбирам — каза той. — Наистина ви разбирам. Има ли още нещо?

— Не, това е всичко засега — мрачно отвърна Бустър. — За три дни можете да обмислите по-добър план.

— Ще се опитам — обеща генералът, обърна се и закрачи към вратата…

— Един момент — спря го Бустър. Бе му хрумнало още нещо. — Казахте, че ще пробием дупка в стената на външната компютърна станция. Какво ще стане, ако вътре има някой?

— Не очаквам вътре да има някой — отговори Бел Иблис.

— Съмнявам се, че още се използва. Освен това не виждам друг начин да изпълним задачата си.

— И все пак какво ще стане, ако вътре има някой? — настоя Бустър. — Сам казахте, че мястото се използва само от граждани. Ако пробием дупка в стената, ще ги убием.

Сянка мина през лицето на генерала.

— Да — тихо каза той. — Знам.

— Е, — каза Клиф и погледна часовника си. — Минаха четири часа. Колко още според теб ще минат, преди да настъпи паниката?

Навет сви рамене и бързо сметна наум. Според Пенсин умелото подпъхване на малките органични бомби с часовников механизъм в дрехите на ботанските техници бе минало като по вода. Бяха минали четири часа, откакто техниците бяха влезли в сградата на древстранския генератор. Нужен бе още час, докато разберат за съществуването на проблема, и след това най-малко още два, за да осъзнаят напълно размера на неприятностите си и да изчерпят всички други възможни начини за справяне с тях…

— Предполагам поне още три… — отговори той на Клиф.

— Няма да бързат да се обадят за помощ на инопланетяни, които трябва да пуснат в сградата.

— Е, ние сме готови. Остава и те да се приготвят — каза Клиф и сви рамене.

Вратата на магазина се отвори и удари дразнещия звънец, закачен над нея. Навет направи физиономията, която Клиф би определил като „откровено глуповата“, и вдигна поглед. И усети как лицето му замръзва. Срещу него стояха двамата военни на Новата република. Клиф тихо се изкашля до него.

— Тихо — изшътка Навет, усмихна се глупаво в допълнение към физиономията, с готовност заобиколи щанда и се насочи към посетителите. — Ден на печалба и радост или както там се казва — каза той с приятния, но настоятелен глас на търговец, решен да направи продажба. — Какво обичате, моля?

— Просто гледаме, благодаря — каза единият, докато двамата минаваха покрай редицата клетки.

Подхождат си, отбеляза Навет. И двамата бяха ниски, с леко прошарени кестеняви коси. Онзи, които беше отговорил, имаше черни очи, а другият — зелени. И сега, след като имперският агент ги приближи, черноокият му се стори познат.

— Разбира се, разбира се — отвърна Навет и заприпка наоколо им като типичен продавач. — Нещо определено ли търсите?

— Не точно — отговори зеленоокият и погледна към клетката на полпианците. — Това полпианци ли са?

— Разбира се — каза Навет. И двамата имаха лек корелиански акцент. — Познавате питомните животни.

— Донякъде — отвърна зеленоокият и го погледна с блясък в очите, за който Навет не даваше пукната пара. — Мислех, че ботанците са алергични към тях.

— Да, някои ботанци наистина са алергични — сви рамене Навет.

— И въпреки това сте ги донесли на Ботауи?

Навет направи изненадано изражение.

— Ами да — каза той и се опита гласът му да прозвучи леко докачено. — Това, че едни са алергични към нещо, не означава, че други няма да искат да си го купят. Не всички ботанци са алергични към тях, а и тук има доста други раси… — кихавицата на черноокия прекъсна думите му. — Ето…

виждате ли? — каза Навет и го посочи с пръст, сякаш кихавицата бе някакъв вид оправдание. — Сигурно тук има нещо, към което и той е алергичен. Но въпреки това влязохте, нали? И се обзалагам, че мога да намеря нещо, към което истински да се привържете.

Звънчето на вратата отново се обади. Навет се обърна и видя в магазина да влиза слаба възрастна жена. Дали не беше джебчийката, за която говореше Клиф?

— Здравейте — поздрави я той. — Ден на печалба и радост. С какво мога да ви помогна?

— Надявам се да можете — каза тя. — Имате ли ратер тистсти?

Гърлото на Навет пресъхна. „Какво пък беше ратер тистсти?“

— Май не съм чувал за такъв вид — предпазливо отвърна той. Глупаво беше да се преструва, че има познания, които нямаше. — Но мога да проверя в списъка и да видя дали не можем да ви ги доставим. Що за твари са?

— Немного разпространени — отвърна жената. Гласът й бе небрежен, но тя го наблюдаваше не по-малко внимателно от зеленоокия. — Малки и чевръсти, с жълто-кафяви райета по гърба и прибиращи се нокти. Понякога ги използват като пазачи на жива стока в планинските райони.

— Разбира се! — възкликна Клиф от другия край на магазина. Вторият имперски агент стоеше небрежно облегнат в ъгъла на тезгяха, а пред него нямаше и следа от електронния бележник, който без съмнение се намираше под горния плот. — Имате предвид кордулиански криси.

— О! Кордулиански криси! — възкликна Навет и кимна разбиращо. И за тях не бе чувал, разбира се. — Естествено! Просто не бях чувал за другото им име. Клиф, можем ли да ги доставим?

— Да проверя — отвърна другият агент и се престори, че едва сега вади електронния си бележник и го включва.

— Какви са тези животни? — попита черноокият, който стоеше пред аквариума на маукрените и ги гледаше някак злобно.

— Новородени маукрени — отвърна Навет, застана до него и с обич погледна през прозрачната пластмаса на терариума към малките гущерчета, които неуморно се боричкаха. — Излюпиха се тази сутрин. Сладки са, нали?

— Очарователни са — каза черноокият. Думите му съвсем не прозвучаха искрено.

— Ето ги — извика Клиф. — Кордулиански криси. Да видим…

Предавателят на Навет избипка.

— Извинете — каза той и извади уреда. Внезапно го обзе ужас. Ако това бе обаждането, което чакаха… — Ало.

— Търся собственика на търговския център за екзотични животни Навет — каза скован, но тревожен ботански глас.

— Аз съм — отвърна Навет, борейки се гласът му да прозвучи с неподправено глуповата жизнерадост. Това беше очакваното обаждане. И с проклетия им късмет идваше точно когато двама агенти на Новата република бяха при тях и слушаха. — Какво мога да направя за вас?

— Имаме малък, но неприятен проблем с инсектно нашествие — отговори ботанецът. — Досегашните ни опити да се справим бяха неуспешни. Сметнахме, че като търговец на екзотични животни може да имате предложение, как да се справим с проблема.

— Възможно е — отвърна Навет. — С Клиф се занимавахме известно време с унищожаване на насекоми, преди да се заемем с търговията. Какви са вашите?

— Непознати за специалистите ни — отвратено отвърнаха от другата страна. — Съвсем дребни, не се поддават на нито един от опитите за унищожаване и през произволни интервали всички започват силно да бръмчат.

— Може би са скронки — неуверено предположи Навет. — Те издават дразнещи звуци. Или афрени… един момент. Бас държа, че са металмити. Имате ли някаква електроника или големи машини?

От предавателя дойде сподавен звук.

— Да, имаме немалко — каза ботанецът. — Какво правят металмитите?

— Изяждат метала — отвърна Навет. — Естествено, не точно „изяждат“ метала, а извличат от него ензими, които…

— Не ми трябват физиологични подробности — прекъсна го ботанецът. — Как да ги елиминираме?

— Ами да видим — каза Навет и потърка замислено брадичката си заради агентите на Новата република. В очите на зеленоокия отново светна същият блясък… — Първо трябва да напръскате… Имате ли… да видя… „Кортрехан“? Това е кродиолин трехансикол, ако искате да знаете пълното му име.

— Не знам — отговори ботанецът. — Но съм сигурен, че можем да забъркаме.

— Преди да започнете, се уверете, че ще го прави някой, който е наясно — предупреди Навет. — Няма да постигнете нищо, ако издушите персонала си.

Последва кратка пауза.

— Какво имате предвид?

— Имам предвид да не издушите персонала си, какво друго да имам предвид? — отвърна Навет. В гласа му се прокрадна леко нетърпение. — Трябва да напръскате всичко, което могат да изядат, но също така трябва да оставите и ненапръскани места… — той въздъхна. — Вижте, това не е работа за аматьори. Ние имаме оборудване за пръскане. Използваме го за дезинфекция на клетките. Осигурете ни кортрехана, а ние с Клиф ще свършим останалата работа.

— Невъзможно — остро отвърна ботанецът. — Тук не могат да влизат инопланетяни.

— О! Добре! — Навет сви рамене. Очакваше автоматичното отхвърляне на предложението му. — Просто исках да помогна. Разполагате с достатъчно време да се отървете от едно люпило, преди да е нанесло огромни щети — той се намръщи, сякаш току-що му бе хрумнало нещо. — Само едно люпило е, нали? Когато бръмчат, един тон ли издават или няколко различни?

Отново последва пауза.

— Няколко различни тона — отвърна ботанецът. — Пет, може би шест.

Навет подсвирна.

— Пет!? О, Боже! Ей, Клиф… пет различни люпила. Е, успех! Искрено се надявам да успеете да се справите, преди да започне война между люпилата — и той изключи предавателя. — Пет люпила — тихо повтори имперският агент и поклати глава. — Олеле!

— Ужасно! — каза зеленоокият. Блясъкът в очите му все още не беше изчезнал. — Доста странни животни са тези металмити.

— Понякога идват с корабите — каза Навет и му се щеше да може да разгадае лицето му. Зеленоокият без съмнение изпитваше подозрения. Но дали само по отношение на Навет или и по отношение на металмитите? — Чувал съм, че идват и с миноците.

Предавателят му отново избипка.

— Извинете ме отново — каза той и отново извади уреда. — Ало?

— Отново е полеви диспечер Трибиа — с отвращение каза съшият ботански глас. — Говорих с вас преди минута.

— Да, спомням си — отвърна Навет. — Какво мога да направя за вас?

— Колко ще искате, за да ни отървете от металмитите? — отговори Трибиа.

— О, не много — каза Навет и внимателно потисна усмивката си. От тона на ботанеца бе ясно, че внезапната промяна на решението не бе негова идея. — Всъщност, докато пръскате с кортрехан… ами вижте… служителят от митниците каза, че ни е необходимо специално търговско разрешително, за да продаваме извън Древстран. Осигурете ни разрешителното и ще го направим безплатно.

— Безплатно? — подозрително повтори диспечерът. Интонацията на гласа му спадна с няколко тона. — Защо сте толкова щедър?

— Виждал съм на какво са способни металмитите — сериозно отвърна Навет. — Нямам никакво желание да печеля в град, където се установяват. И колкото по-скоро започнем, толкова по-добре. Извадете ни разрешителното и пригответе препарата и сме си уредили сметките.

— Сигурно можем да го уредим — с нежелание отвърна Трибиа. — И вие, и техниката ви трябва да преминете през пълна проверка, преди да влезете в сградата.

— Разбира се — отвърна Навет. — Всъщност ще бъде забавно… като в доброто старо време. Кога искате да дойдем?

— След половин час ще дойде да ви вземе въздушна шейна — отвърна ботанецът. Той все още не бе приел изцяло решението, но в гласа му прозвуча известно облекчение. — Бъдете готови за тръгване.

— Ще бъдем — обеща агентът.

Ботанецът прекъсна връзката, без да си направи труда да каже довиждане.

— Човек никога не знае какво ще стане — философски отбеляза Навет и пъхна предавателя в джоба си. — Съжалявам. Искате ли да ви доставим от тези криси, госпожо? Клиф, намери ли нещо в списъка?

— Можем да ги вземем от доставчик на Ейсло… ще пристигнат за два-три дни — отвърна Клиф. — Можем да ги поръчаме и направо от Корду. Така сигурно ще ви излязат по-евтино, но ще се забавят малко повече.

— Днес ли искате да ги поръчате? — с надежда в гласа попита Навет. — Трябва само да ни оставите една десета от стойността.

Възрастната жена поклати глава:

— Първо ще проверя дали ги няма накъде в наличност.

— Ако не ги намерите, заповядайте пак — провикна се Клиф след тримата клиенти, които заедно се отправиха към изхода. — Можем да осигурим експресна доставка на прилична цена.

— Ще го имаме предвид — обеща черноокият. — Благодаря. Може и да се върнем — един зад друг те преминаха покрай витрината и изчезнаха от погледа на Навет, докато предната врата бавно се затваряше след тях.

— Не се съмнявам — тихо прошепна имперският агент.

Той поклати глава и пропъди тримата посетители от мислите си. В момента джебчиите и агентите на Новата република нямаха абсолютно никакво значение. Това, което имаше значение в момента, беше, че малките им бомби с часовников механизъм, вкарани в сградата на генератора с дрехите на техниците, си бяха свършили работата. И беше време с Клиф да свършат своята.

— Да се приготвим — каза той и делово тръгна към задната стаичка. — Не бива да караме ботанците да чакат.

— А това — каза генерал Хестив и набра комбинацията на ключалката — е мястото, кьдето ще работите.

— Добре — отвърна Гент и нервно погледна назад по протежение на дългия коридор зад тях.

Намираха се далеч от главната база и Хестив го увери, че тук вече не идва никой. Но зад гърба му се намираше цялата имперска база Убикторат и младият хакер не можеше да се отърве от усещането, че го наблюдават хиляди неприятелски очи. Вратата се отвори и в лицето го лъхна леко застоял въздух.

— Заповядайте — каза Хестив и махна подканящо.

Момчето влезе в стаята и хвърли кос поглед към генерала. Адмирал Пелаеон бе гарантирал за него. Но въпреки това той си оставаше имперски генерал, а Гент — компютърен специалист от Новата република. Ако този моф Дизра искаше да приключи с него, мястото беше идеално за целта. Хакерът обходи с поглед стаята…

— Това е новият ви временен дом — продължи Хестив. — Какво мислите?

Гент едва го чу. Не можеше да повярва на очите си. Натъпкани в малката стая, се намираха „Еверест 448“, чифт федукови кодиращо-дешифриращи устройства, пет високомощни периферни процесора „Уикстром К220“, един пълноспектров цифров анализатор „Мериланг 1221“…

— Тази техника вероятно не може да се сравнява с онова, на което сте свикнали — извиняващо завърши генералът. — Но се надявам да ви свърши работа.

…А в средата стоеше не какво да е, а чисто нов терминал „Рикос 70“. „Рикос-70“!

— Не съвсем — промълви Гент, все още невярващ на очите си. И щяха да му оставят цялата тази техника? Само за него? — Но ще свърши работа.

— Добре — каза Хестив, прекоси стаята и отвори друга врата, която смаяният хакер не бе забелязал досега. — Жилището ви е тук. Така че няма да ви се налага да напускате помещението. Всъщност може да смените кода на ключалката, след като си тръгна, за да не може никой да влезе, дори случайно.

— Разбира се — отвърна момчето, вече забравило за притесненията си относно сигурността. — Мога да направя кода непробиваем. Кога започвам?

— Когато решите — отговори Хестив. Смътно Гент усети, че генералът го гледа особено. — Знаете как да са свържете с мен, ако ви потрябва нещо. Успех!

— Благодаря — отвърна хакерът, докато офицерът излизаше от стаята.

Лек полъх на въздуха погали лицето на момчето и то остана само. Гент пусна сака си на пода и го бутна с крак към жилищното отделение. Имперските мофи, дебнещите опасности, дори евентуалната гражданска война, заплашваща Новата република, бяха забравени. Той дръпна стола пред „Рикос 70“ и седна. Това щеше да е истинско удоволствие.

Измина цял час в сканиране и проверки под бдителните погледи и недотам внимателните ръце на огромен брой охранители. На Навет му се стори, че го провери едва ли не половината контингент на древстранската сигурност. Най-сетне с очевидната неохота на човек, комуто ситуацията изобщо не допада, но няма възможност за избор, полевият диспечер Трибиа поведе двамата търговци на екзотични животни към по-ниските равнища в сградата на генератора. Към самото сърце на древстранската система за отбрана.

— Внушително — каза Навет на зорките си стражи, докато небрежно оглеждаше залата. — Сега разбирам защо искате бързо да се отървете от тях — и намести банката с кортрехан малко по-високо на рамото си. — Добре — продължи той и размаха тънкия пистолет за пръскане в ръката си. — Първо трябва да ми покажете всички деликатни и важни места, до които не искате да стигнат.

— Не искаме да стигат доникъде — остро отвърна Трибиа. Козината му се наежи.

— Да, да, разбира се — успокои го Навет. — Исках да кажа, откъде да започнем да пръскаме? Най-напред трябва да обработим най-чувствителните части.

Козината на диспечера отново се наежи.

— Има логика — недоволно се съгласи той. Очевидно последното му желание бе да посочи най-важните части на безценния генератор на планетарния им щит на двама човеци. — Насам.

Не че имаше значение, какво искаше ботанецът. Навет бе съвършено наясно с целия комплекс и нито той, нито Клиф имаха нужда ботанците да им показват слабите му места. Но би било нормално един откровено глуповат собственик на магазин за домашни любимци да зададе такъв въпрос. А и му беше интересно да види докъде можеха да стигнат ботанците в искреността си при такава ситуация.

— Можете да започнете оттук — каза Трибиа, спря и посочи една съвършено маловажна резервна комуникационна конзола.

— Добре — отвърна Навет.

Пръскаха петнайсетина минути, полагайки сложните преплетени химически следи, които бяха единственият начин за ефикасно унищожаване на металмитите, когато нещата най-сетне започнаха да стават интересни.

— След това тук — каза Трибиа и покровителствено положи ръка върху една от конзолите, които поддържаха честотата на тока, протичащ между пилоните на планетарния щит.

— Добре — каза Навет. Сърцето му започна да бие по-силно, когато се приближи към конзолата. Това беше началото: първият удар в сърцето на расата, чиито действия бяха стрували на Империята толкова много. Ботанските техници вече бяха свалили предпазните панели. Премествайки леко хватката си на пистолета, докато клякаше, Навет насочи дюзата към плетеницата от електроника и леко я напръска.

Само че този път остави нещо повече от убиващия металмитите кортреханов разтвор. То трябваше да кондензира по платките и бавно да започне да капе по захранването и вентилационните кутии. Страничният натиск по дръжката на пистолета позволи на малкия резервоар, вграден в нея, да отдели част от специалната смес, с която бе пълен.

Едночасовата проверка при влизането им бе подложила тях и оборудването им на щателно сканиране за всичко, което можеше да роди параноичното ботанско съзнание: оръжия, техника за шпиониране, експлозиви, отрови, приспивателни, киселини и може би още петдесет други потенциални опасности. Но никой не се сети да направи проверка за храна. Не че някой в цялата сграда на генератора, дори металмитите, би намерил точно тази смес даже за съмнително апетитна. Всъщност след като малките паразити бяха изиграли ролята си, бе време да умрат.

Двамата с Клиф прекараха последните два часа в системно пръскане из целия комплекс на генератора, оставяйки отровните следи навсякъде из него. На двайсетина внимателно подбрани места оставиха и от течната храна. Когато свършиха, тежката миризма на кортрехан бе почти като физическа преграда, която трябваше да бъде преодолявана, докато се връщаха към изхода.

— Добре — весело каза Навет, след като най-накрая ги придружиха до охранявания район на входа. — Първата стъпка е направена. Сега трябва да поставите високоговорители, които да увеличат звуците на различните люпила. Така няма да се смесват и няма да се размножават много бързо и ще имат време да се бият помежду си. Дайте време на кортрехана да подейства. Разбирате ли?

— Да — отвърна Трибиа. Сега, когато инопланетяните вече не бяха в пряк контакт с безценната му техника, той не изглеждаше така недоволен. — Колко време ще е нужно?

— О, една седмица сигурно ще е достатъчна — отговори Навет. — Осем-девет дни при всички случаи. Някои люпила се унищожават по-трудно от други. Не се притеснявайте… през това време няма да изядат нищо. Само ще умират.

— Много добре — неохотно каза диспечерът. — Имам само още един въпрос. Казаха ми, че тези животни са доста редки. Как са успели да влязат в сградата?

Навет сви рамене възможно най-небрежно. Основата бе положена, но това не означаваше, че всичко е приключило. Ако ботанците решеха да се върнат и да почистят всичко, което двамата с Клиф бяха напръскали, цялата им работа щеше да е напразна.

— Да сте внасяли нова техника през последните една-две седмици?

Козината на ботанеца настръхна неуверено.

— Преди две седмици дойдоха две апаратури. Но и двете бяха сканирани щателно, преди да бъдат внесени.

— Да, но се обзалагам, че скенерите ви не са настроени за улавяне на форми на живот на метална основа — посочи Навет. Това бе сигурно предположение. Ботанските скенери не реагираха на тварите в дрехите на техниците. — Да ви кажа право, едва ли някой знае откъде идват или как се промъкват. Просто понякога се появяват и създават главоболия. Въпреки това предполагам, че са влезли с апаратурата. Може да хванете няколко и да препрограмирате скенерите си, за да не ви създават повече главоболия.

— Благодаря ви — леко докачено отвърна Трибиа.

Явно ботанците с неговия статут не бяха свикнали недостатъците да им се посочват недвусмислено.

— За нищо — весело отговори Навет. Искрен, но глупав, той беше от типа хора, които приемаха всичко за чиста монета, без да забелязват никакви задни мисли у другите. — Радвам се, че можахме да помогнем. Нали ще ни извадите онова разрешително за търговия?

— Ще направя каквото мога, за да ускоря нещата — каза ботанецът.

А това, забеляза Навет, не беше първоначалното му обещание. Но нямаше значение. След шест дни, ако всичко вървеше по план, Трибиа щеше да престане да съществува заедно с Древстран и онази част от ботанската раса, която звездните разрушители в космоса над планетата успееха да избият. Намерението на Навет бе в този ден да наблюдава унищожаването от борда на един от звездните разрушители и да се посмее от сърце. Но засега бе още рано за смях.

— Много благодаря — весело каза той. — Ако имате нужда от още нещо, обадете ни се.

Двамата с Клиф не размениха и дума по обратни път до магазина. Продължиха да мълчат и когато стигнаха, и не си казаха нищо съществено, докато не се претърсиха един друг с шпионодетектора, скрит в двойното дъно на куфарчето с инструментите им. Претърсването не даде никакъв резултат.

— Немарлива работа — изсумтя Клиф, докато връщаха детектора на мястото му.

— Сигурен съм, че са проверили досиетата ни, преди да ни се обадят — каза Навет и подсмъркна с отвращение, пляскайки се по ризата. Проклетият кортрехан бе попил навсякъде. — Успя ли да видиш къде излиза електропроводът? Аз не бях в тази част на сградата.

— Видях го — отвърна Клиф. — Даже са направили разклонение на един от кабелите, сигурно за новата апаратура, за която спомена Трибиа.

— Но не са отворили стената?

Клиф поклати глава.

— Не са толкова глупави. Не, цялата стена е непокътната.

— Добре — каза Навет и сви рамене.

Щеше да е хубаво да има една еднометрова подсилена, укрепена, многослойна, непробиваема стена по-малко на пътя им. Но така или иначе тя нямаше да ги спре.

— Просто се притеснявам, че може да ни трябват още шест дни преди да успеем — продължи Клиф. — Сигурен ли си, че сместа няма да се разгради за това време?

— Не — увери го Навет. — Сега номерът е да подкопаем електрокабела от заведението на Хо Дин и след това да го срежем, без да активираме сензорите от тук до Одвестарн.

— Мислиш, че са сложили сензори и по кабелите?

— Ако аз отговарях за тях, бих им сложил — отвърна Навет.

— Хорвик и Пенсин ще ни вкарат в заведението, след като го затворят, но няма да разполагаме с безкрайно време. Ще напредваме бавно и сигурно. Шест дни ще ни стигнат.

— Надявам се — каза другият. — Реши ли какво ще правиш с агентите на Новата република? — изведнъж той щракна с пръсти. — По дяволите! Най-накрая се сетих! Уедж Антилис!

— Прав си — каза Навет и се намръщи, когато свърза името с лицето на черноокия. Генерал Уедж Антилис, командир на проклетата Червена ескадрила. Една незначителна група изтребители, която бе причинила повече щети на Империята от всички ботанци, взети заедно. — А това усложнява нещата. Дори и да не са толкова видни фигури от Новата република, едно тройно убийство би предизвикало голям шум — той огледа магазина. Антилис едва ли бе доловил нещо заплашително в един магазин за домашни любимци. Но те стояха до него, когато предавателят му звънна, и разбраха, че двамата с Клиф са поканени в сградата на генератора. — Но пък и едва ли можем да си позволим да ги оставим да душат наоколо — призна той. — Май е време да ги отстраним.

— Това се казва приказка — каза Клиф с мрачно одобрение.

— Искаш ли да се погрижа?

— Сам ли? — повдигна вежди Навет.

— Че те са обикновени дървеняци! — отвърна той. — Поне Антилис. Извън пилотските си кабини са безпомощни.

— Може би — каза Навет. — Но ни намериха. И онази старица изглежда с ума си.

— Тоест?

Навет се усмихна:

— Тоест няма да се справиш сам с тях. Ще действаме заедно.

Моранда отпи от синьо-зеления си ликьор.

— Не знам — поклати тя глава. — Не бих казала, че някой от тях скочи и ми махна.

— Може да се каже и така — кисело отвърна Уедж, който масажираше пулсиращите си слепоочия. Петдесет различни магазини, офиси, сервизи и закусвални. Всичките установени в Древстран, откак бойните кораби бяха започнали да се събират над планетата, всичките посетени лично от него, Коран и Моранда през последните четири дни. Бизнесоборотът в Ботауи би трябвало да е астрономичен. — Но може да се каже и че просто ударихме на поредния камък.

— Аз не бих се изказал толкова категорично — бавно каза Коран, докато въртеше чашата си. — Имаше няколко места, на които явно настръхнаха повече. Онзи мешакийски бижутер например.

— Защото търгува с крадено — каза Моранда и пропъди образа на бижутера с вяло движение на китката. — При това веднага забеляза, че не сме обикновени клиенти. Трябва да се научиш да криеш стойката си на човек от охраната, Коран. Този изправен гръб непрекъснато те издава.

— И онова кафене на Хо Дин — продължи Коран, като пренебрегна забележката й и прокара пръст през списъка им. — Точно под него минава един от електропроводите за сградата на генератора.

— Е да, но то си е там от десет години — напомни му старицата.

— Управителят спомена, че съвсем скоро са наели двама човеци за късната смяна на чистачите, забрави ли? — контрира я командирът от Червената ескадрила. — Нещо ме притеснява…

Уедж го погледна. Той знаеше, че Коран никога не се бе справял толкова добре, колкото Люк и Лея, с онзи аспект на Силата, който засягаше разчитането на съзнания. Но дори и да не можеше да се добира до мислите на другите, все пак можеше да извлича впечатления и представи от тях. В съчетание с предишното му детективско обучение, получено в охраната на Корелиан, това означаваше, че всяко нещо, което го притесняваше, си струваше да бъде взето под внимание.

— И, разбира се — добави Коран, — приятелите ни в търговския център за екзотични животни.

Антилис погледна Моранда в очакване на опровержение. Но тя не каза нищо.

— Да, наистина — след известна пауза се обади тя и се намръщи. — Те изобщо не ми харесаха.

— Не каза ли, че никой от тях не е скочил? — попита Уедж.

— Не, не подскочиха — съгласи се старата жена. — Точно там е работата. Държаха се идеално. Но колко собственици на магазини за домашни любимци познаваш, които са и специалисти по унищожаването на паразити? Екзотични паразити. Като металмитите например.

— Трябва да проверим за подобна специализация в досиетата им — каза Коран, който в никакъв случай не изглеждаше по-радостен от Моранда. — Къде ли точно са се появили тези металмити?

— Трябва да е в участък с много висока степен на сигурност — предположи Уедж. — Първоначално дори не искаха да ги пуснат да влязат.

— Но пък това решение бе отхвърлено много бързо — кимна Моранда. — Трябва да е място със свръхвисока степен на сигурност и в същото време изключително чувствително и важно.

За момент тримата се спогледаха. Коран пръв наруши мълчанието.

— Сградата на генератора — каза той. — Нищо друго не съвпада.

— Съгласна съм — каза Моранда и отпи от питието си. — Въпросът е дали нахлуването на металмитите е нападението или примамката? Ако е нападението…

Скрит дълбоко в джоба на Уедж, предавателят му тихо избипка и тя не довърши изречението си.

— Кой знае, че си тук? — попита старицата.

— Совалката ни — той извади малкия комуникационен уред. — Поставихме ретранслатор за всички входящи съобщения — Уедж включи предавателя, намали звука и каза паролата: — Давай, Червен две.

Съобщението беше много късо.

— Татко е — чу той познатия глас на Бел Иблис от другата страна. — Прощавам ви всичко. Прибирайте се у дома.

Уедж силно стисна предавателя.

— Разбрано — каза той. — Тръгваме.

След това изключи уреда и вдигна поглед. Коран го гледаше втренчено.

— Татко ли беше?

— Да — кимна Антилис. — Време е да се прибираме.

— Тоест? — попита Моранда.

— Тоест трябва да тръгваме — отвърна й Уедж. — Веднага.

— Чудесно! — възкликна старата жена и го погледна ядно.

— Ами генераторът?

— Оттук насетне ботанците трябва да се оправят сами — отвърна Уедж, пресуши чашата си и остави няколко монети на масата. — Съжалявам, бяхме тук за малко.

Моранда се намръщи.

— Разбирам — каза тя. — Е, беше приятно.

— Може би трябва да се обадиш на ботанската отбрана — предложи Антилис и стана. — Насочи ги към приятелите ни от магазина за домашни любимци.

— Добре — каза старицата и махна с ръка. — Лек полет.

— Благодаря — отвърна Уедж. — Хайде, Коран.

— Момент — каза Коран, без да помръдне от стола си. В очите му имаше странен блясък, когато погледна към старата жена. — Искам да знам какво ще прави Моранда сега.

— О! — махна тя с ръка. — Ще се оправя.

— С други думи, ще продължиш? — попита той.

— В охраната ли те научиха така да разпитваш? — повдигна тя вежди.

— Не отговори на въпроса му — каза Уедж и отново седна.

— Нали ще се обадиш на отбраната?

— И какво да им кажа? — сопна се тя. — Нямаме абсолютно никакво доказателство. Още по-лошо… вероятно вече са проверили Навет и приятеля му и въпреки това са ги пуснали в сградата на генератора.

— Тогава какво ще правиш? — настоя Антилис. — Сама ли ще продължиш?

Моранда стисна челюсти.

— Възложена ми е задача, Уедж — тихо каза тя. — Трябва да остана тук и да наблюдавам действията на „Мъст“ срещу Ботауи.

— Не е добро решение — поклати глава Коран. — Ако „Мъст“ се направлява от Империята…

— А вие къде отивате? — попита старицата с пренебрежение. — На ваканция по плажовете на Бърчест ли? Обзалагам се петдесет към едно, че където и да сте, ще бъде много по-опасно от това, което аз ще правя тук. Каквото и да е то.

— Моранда… — започна Уедж.

— Освен това нямате време да спорите — прекъсна го тя. — Ако „татко“ е този, за когото си мисля, няма да се зарадва много на евентуалното ви закъснение. Затова тръгвайте. И двамата. Благодаря за всички питиета.

Уедж неохотно стана. Тя, разбира се, беше права, и със сигурност беше достатъчно голяма, за да вземе такова решение. Но това не означаваше, че то му харесваше.

— Хайде, Коран. Моранда… пази се.

— И вие — каза тя и се усмихна. — Не се тревожете за мен. Ще се оправя.