Поглед в бъдещето

ГЛАВА 27

Помещението бе извънредно дълго и тясно, може би петдесет на не повече от пет метра. Почти в дъното се виждаше масивен стол, обърнат с гръб към Мара. Пет метра зад него, досами стената, стояха шестима от синьокожите чуждоземци, облечени в прилепналите виненочервени униформи, същите както на придружителите й от ескалатора до тук. И също както ескортът й всеки от чуждоземните носеше имперски отличителни военни знаци на гърдите под високата якичка на униформата.

И макар Мара да забеляза всички тези подробности, вниманието й бе погълнато от мъжа в средата, който седеше в копие на празния стол, поставен на няколко метра срещу него. Косата му бе сива, кожата — прорязана от възрастта, но очите му бяха будни и проницателни, а гърбът — изправен и гордо изпънат. Носеше униформата и отличителните знаци на имперски флотски адмирал.

— Най-сетне пристигнахте, Мара Джейд — каза той и махна към празния стол със съсухрената си ръка. — Не може да се каже, че бързахте особено.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате — отвърна Мара със саркастична нотка в гласа и тръгна към него. Усещаше нервността и загрижеността на Люк в подсъзнанието си и се опита да го успокои, макар самата тя съвсем да не бе спокойна. Тези хора знаеха коя е и вероятно каква е. И все пак я допускаха да се приближи свободно до тях. Във всичко се Долавяше някаква небрежност и това изобщо не й харесваше. — Ако хората ви не бяха избързали толкова с употребата на оръжия, щях да съм тук преди доста време.

Адмиралът сведе глава.

— Приемете извиненията ми. Това беше злощастен инцидент. Моля, седнете.

Мара продължи напред с изострени сетива, като се опитваше да гледа всички присъстващи едновременно. Ако бяха заложили капан, той трябваше да щракне, преди да се приближи много… Без предупреждение, по средата на поредната крачка връзката й с Люк изведнъж изчезна. Мозъкът й се скова от ужас. Тя продължи механично да крачи напред. „Люк? Люк? Къде си?“

Отговор нямаше. Нямаше чувства, нямаше усещане за съзнание или мисли, нямаше никакво присъствие. Колкото и невероятно и невъзможно да беше, той бе изчезнал.

— Заповядайте, седнете — отново я подкани адмиралът. — Сигурно сте доста уморена след преживяното.

— Много сте любезен — отвърна тя. Думите прозвучаха далечни и странни в ушите й на фона на блъскащото се в гърдите й сърце. Тя се насили да продължи да се движи. „Какво се случи с Люк?“

Можеше да има само един отговор. По някакъв начин бяха преминали през джедайските му сетива, бяха проникнали през джедайските му сили и бяха извършили бърза, внезапна и неусетна атака. И Люк Скайуокър, майсторът джедай, бе в безсъзнание. Или мъртъв. Мисълта прободе сърцето й като нож. „Не… не може да бъде!“

Сивокосият мъж продължаваше да я гледа замислен. С болезнено усилие Мара отхвърли страха и болката от съзнанието си. Ако Люк бе само в безсъзнание, надежда имаше. Ако бе загинал, най-вероятно съвсем скоро и с нея щеше да се случи същото. И в двата случая моментът не бе подходящ да позволява на чувствата да замъглят разсъдъка й. Тя измина останалото разстояние до стола и се отпусна.

— Не се притеснявайте — успокои я адмиралът. — Не възнамеряваме да ви навредим.

— Разбира се — отвърна Джейд и долови горчивината в гласа си. — Също както нямахте миналия път, когато влязох в крепостта ви ли?

— Както вече отбелязах, това бе злощастен инцидент, за който съжаляваме — повтори той. — Стреляха по паразитите, които летяха около вас… Имаме си проблеми с тях. Влизат тук… Приемете най-искрените ми извинения.

— Извинението ви наистина ме успокоява — промълви Мара. — А сега какво ще правим?

Адмиралът сякаш се изненада.

— Ще говорим. Защо, мислите, ви дадохме местоположението си? Искахме да дойдете при нас.

— О! — възкликна Мара. Значи предположението й се бе оказало правилно. Корабите нарочно бяха позволили да проследят курсовете им.

Освен ако, разбира се, адмиралът не се опитваше да прикрие грешките на пилотите си.

— Можехте просто да ми изпратите покана — каза тя и леко сбърчи чело, когато се присегна със Силата към него. Странно. Дори не можа да го докосне. Нито него, нито чуждоземците, застанали от двете му страни. — Или това щеше да бъде твърде лесно?

— Съмнявам се, че щяхте да отговорите на открита покана — усмихна се адмиралът. — По-усложненият вариант ми се стори по-добър. Извинявам се, че не изпратих ескорт, който да ви посрещне. Между другото… приземяването ви малко ни изненада.

— Както и идването ви в крепостта предния път — намеси се чуждоземецът вдясно от адмирала. Гласът му бе плавен и обработен, а блестящите му червени очи не изпускаха Мара.

— Ако знаехме, че идвате, хората ни щяха да са много по-внимателни. Мога ли да попитам как успяхте да проникнете в крепостта, без да ви забележим?

— Превърнахме се в паразити и долетяхме. Как иначе! — отвърна тя. — Доста по-бързо, отколкото ако бяхме тръгнали пеша.

— Разбира се — каза адмиралът с усмивка. — А може би сте разбили някоя стена и сте се вмъкнали през дупката?

Джейд поклати глава.

— Съжалявам. Професионална тайна.

— А! — възкликна адмиралът с усмивка. — Няма значение Просто любопитствах. По-важното е, че сте тук, Мара.

Между другото мога ли да ви наричам Мара? Или предпочитате капитан Джейд или някое друго обръщение?

— Наричайте ме, както желаете. А аз как да се обръщам към вас? Или тук никой няма име.

— Всички мислещи същества имат имена, Мара — каза мъжът. — Аз съм адмирал Вос Парк. За мен е удоволствие най-сетне да се запозная с вас.

— За мен също — отвърна Мара.

Тя леко трепна от изненада. Вос Парк бе капитанът на звездния разрушител „Победа“, който бе намерил Траун в някакъв изоставен свят и го бе върнал в имперския двор. Пак той го бе последвал в срама на предполагаемото му изгнание извън Империята. Но мъжът срещу нея…

— Предполагам, че съм доста по-възрастен, отколкото сте си представяли — откровено каза Парк. — Ако изобщо сте си представяли нещо. Може би се надценявам, допускайки, че Ръката на императора ще си спомня за името, да не говорим за лицето ми.

— Помня и двете — отвърна Мара. — Вас всяка фракция в двора ви използваше като пример, какво не бива да се прави в една политическа борба — тя хвърли поглед към чуждоземните. — Но това бяха същите хора, които смятаха, че Палпатин е изпратил Траун тук за наказание. Какво знаеха те?

— А вие смятате, че задачата на Миттраунуруодо е била друга? — попита чуждоземецът вдясно от Парк.

— Знам, че е била друга — каза Мара и го изгледа от глава до пети. — Кажете ми, адмирале, цялата раса ли говори като Траун? Или това е специално обучение, на което подлагате служещите си, за да бъдат на висота, ако ги поканят на празничен коктейл?

Чуждоземецът присви очи…

— Успокойте се, Стент — сухо каза Парк и вдигна ръка. — Едно от най-изкусните оръжия на Мара Джейд винаги е бил талантът й да дразни хората. Раздразнените хора не мислят ясно.

— А може би просто не ви харесвам особено — каза Мара и сама усети леко раздразнение от бързото и небрежно прозрение на Парк. Обикновено противниците й не успяваха да схванат толкова бързо. Немалко изобщо не схващаха. — Но стига сме говорили за мен. Да чуем за вашия пробив в Непознатите райони. Отказахте се от много, от Корускант, от статута си в имперската флота и помощта й… — тя нарочно погледна към Стент. — От цивилизацията.

Чуждоземецът отново присви очи, а Парк се усмихна.

— Срещали сте се с Траун — каза той и гласът му омекна до благоговение. — Всеки истински воин би дал мило и драго за възможността да служи под командването му.

— Освен собствения му народ, доколкото разбирам — каза Джейд. — Или не съм наясно с истината за озоваването му на Корускант?

— Вероятно сте наясно — сви рамене Парк. — Но подобно на всичко, което хората си мислят, че знаят за Траун, и тази история е непълна.

— Непълна? — въпросително повтори Мара, облегна се в стола и кръстоса крака. Поза, която би трябвало с очевидната си безпомощност да успокои подозрителните. Със същото движение Мара леко разклати стола, опитвайки се да прецени тежестта му. Много тежък беше за жалост, негоден като оръжие. — Не бързам за никъде. Защо не започнете отначало?

Стент сложи ръка върху рамото на Парк.

— Адмирале, не съм сигурен…

— Спокойно, Стент — каза Парк, без да откъсва очи от Мара. — Едва ли би ни помогнала, ако не знае всички факти, нали?

— Да ви помогна? — събра вежди Мара.

— Всичко започна преди половин век — пренебрегна адмиралът въпроса й. — Точно преди началото на „Изходящ полет“ и Войните на клонингите. Много преди да се родите, разбира се… не знам дали изобщо сте чували за него.

— Чувала съм за „Изходящ полет“ — отвърна тя. — Група майстори джедаи и други решили да отидат до друга галактика и да видят какво има там.

— Да, целта им наистина е била друга галактика — кимна Парк. — Но преди да започне експедицията, било решено да изпратят тях и кораба им на… как да кажа… импровизирано пътуване: голяма обиколка из Непознатите райони на собствената ни галактика — той махна с ръка към Стент и останалите стражи. — По път, пресичащ контролираните от чисите територии.

„Чиси. Значи така се наричаха.“ Мара напрегна паметта си да си спомни нещо, което императорът може би бе казал някога. Нищо не можа да си припомни.

— Но точно този ден на чисите не им било до гости ли?

— Всъщност управляващите родове на чисите нямали възможност да вземат решение — отвърна Парк. — Палпатин вече бил решил, че джедаите са голяма заплаха за Старата република, и изпратил нападателна част, която трябвало без много шум да се погрижи за „Изходящ полет“, когато се появи в този район.

— И те били заети с устройването на засадата, когато Траун ги видял?

Адмиралът поклати глава.

— За да схванете, трябва напълно да сте наясно с положението, Мара. От едната страна били подбрани части от тайната армия на Палпатин, снабдени с петнайсет първокласни бойни кораба, а от другата — командир Миттраунуруодо начело на чиската разширена отбрана с десетина малки и незначителни патрулни кораба.

— Вече съм наясно — отвърна Мара. — Какво поражение им е нанесъл Траун?

— Пълно — каза Парк. По лицето му пробяга едва доловима усмивка. — Май само един от корабите на Палпатин бил в състояние да лети, и то защото Траун искал някой от нашествениците да разкаже за случилото се. За нещастие на този пощаден кораб и може би впоследствие за нещастие на цялата галактика сред оцелелите бил и водачът на оперативната част, един от съветниците на Палпатин. Мъж на име Кинман Дориана.

Мара преглътна. Помнеше това име. Беше един от най-приближените хора на Палпатин. Смяташе се, че е един от главните архитекти на пътя му до властта.

— Чувала съм за него — каза тя.

— Предполагах — кимна адмиралът. — Таен съветник… Малцина са чували името му, а още по-малко са били осведомени за истинското му положение и власт. Но сред тези хора се носеше мълвата, че смъртта му е оставила празнина, която Палпатин опитал да запълни с други трима: Дарт Вейдър, върховния адмирал Траун… — Парк отново се усмихна — И с вас.

— Много мило от ваша страна — с равен глас отвърна Джейд, без да усети ни най-малка гордост. Значи бе имала в очите на Палпатин повече положение и тежест, отколкото бе предполагала. Но това нямаше значение. Тази част от живота й бе умряла неоплакана преди много време. — И сте много добре осведомен.

— Това бе личната база на Траун — продължи адмиралът и махна с ръка. — А информацията, както навярно знаете, бе една от маниите му. Базите данни долу, във вътрешността на крепостта, са най-обширните в галактиката.

— Убедена съм в това — каза Мара. — Много жалко, че всичките му познания не можаха да го предпазят от гибел.

Надяваше се да предизвика някаква реакция. За нейна изненада никой дори не трепна. Всъщност Парк се усмихна.

— Да не изпреварваме събитията, Мара — каза той. — Докъде бяхме стигнали?

— До Дориана и „Изходящ полет“ — отвърна тя.

— Благодаря — каза адмиралът. — Дориана обяснил положението на Траун и го убедил, че „Изходящ полет“ трябва да бъде унищожен. Две седмици по-късно, когато корабът навлязъл в чиското космическо пространство, Траун го очаквал.

— Сбогом, „Изходящ полет“! — каза Джейд.

— Да — съгласи се Парк. — Но това е бил не само краят на „Изходящ полет“, но и началото на неприятностите за Траун. Чиската военна философия не признава правото на изпреварващ удар. Това, което направил Траун, в очите на народа му било равносилно на убийство.

Мара тихо изсумтя.

— Не се обиждайте, адмирале, но как може избиването на шепа майстори джедаи, тръгнали да си вършат работата, да се приеме другояче освен като убийство?

Парк я погледна озадачено.

— Ще разберете, Мара — каза той. Гласът му потрепера. — С времето ще разберете.

Джейд се намръщи. Или адмиралът бе прекрасен актьор, или в цялата работа се криеше нещо, което го плашеше до смърт. Тя отново се присегна към него със Силата и отново не можа дори до го докосне. С явно усилие Парк събра сили.

— Отново изпреварвам събитията. Както казах, действията на Траун не били добре приети от управляващите чиски родове. Успял да ги убеди в правотата си и да запази поста си, но от този момент нататък го наблюдавали много внимателно. Веднъж при стълкновение с чиски врагове отишъл малко по-далеч. Предявили му обвинения, разжалвали го и го изпратили на ненаселен свят в покрайнините на имперското космическо пространство в изгнание.

— И кой друг би го намерил там, ако не звездният разрушител „Победа“ — каза Мара. — Командван от човек, който с охота би поел риска да го отведе на Корускант — тя повдигна вежди. — Само че не това бил рискът, за който всички си мислели, нали?

Адмиралът се усмихна.

— Съвсем друг беше — призна той. — Всъщност по-късно научих, че през годините Палпатин е правил най-малко два неуспешни опита да се свърже с чисите и да предложи на Траун пост в бъдещата си Империя. Беше много доволен от подаръка ми, но заради политическата обстановка в двора трябваше да прикрива доволството си.

— А Траун преминал военно обучение и се издигнал до най-високия пост, който Палпатин можел да му предложи — довърши Мара. — И после? Уредил да бъде върнат тук, за да си го върне на управляващите чиски родове ли?

Парк я погледна слисан.

— Разбира се, че не. Чисите са неговият народ, Мара… той нямаше никакво желание да им вреди. Всъщност тъкмо обратното. Дойде тук, за да ги защити.

— От какво?

Стент изсумтя.

— От какво ли!… — дрезгаво отсече той. — Да не си мислите, че галактиката е безопасна, само защото можете да се мотаете нехайно из спокойните светове, охранявани от бойните ви кораби? От другата страна има стотици гибелни опасности, които биха смразили кръвта в жилите ви, ако знаехте за тях! Управляващите родове не могат да ги спрат, нито някоя друга сила в региона. Защитата на нашия народ зависи от нас.

— А кои сте вие?

Стент се изпъна.

— Ние сме Несъкрушим братски обединен фронт на Миттраунуруодо — каза той, преливащ от гордост. — Живеем само за да му служим. И чрез него да служим на чиския народ.

— Независимо дали искат помощта ви или не — добави Джейд, забелязвайки сегашното време в думите на чуждоземеца. И повторното изказване на предположението или вярата, че Траун не е мъртъв. — Те изобщо знаят ли, че сте тук?

— Знаят, че силите на Империята са в космоса — отвърна Парк. — И докато управляващите родове се преструват, че не знаят, обикновеният чис е наясно, че Стент и неговата част работят с нас. В базите ни непрекъснато постъпват млади чиси, за да попълнят наборите.

Мара стисна устни. Значи наистина имаха бази.

— Палпатин едва ли би се зарадвал с имперските му сили да се смесват чуждоземци — посочи тя. — Съмнявам се, че и сегашният режим на Бастион одобрява това.

Лицето на Парк стана сериозно.

— Да — каза той. — Така стигаме до настоящия проблем. Преди много години Траун ни каза, че ако чуем за смъртта му, да продължаваме работата си в Непознатите райони и да чакаме завръщането му след десет години.

Мара премига недоверчиво. Очевидно бяха изостанали с новините.

— Дълъг период — каза тя, като се опита гласът й да не звучи саркастично. — Той е прободен в гърдите. Острието на ножа минало през облегалката на командното му кресло. Повечето хора трудно биха се възстановили след такава травма.

— Траун не е повечето хора — напомни й Стент.

— Не беше повечето хора — поправи го Мара. — Не „не е“, а „не беше“. Той умря при Билбринджи.

— Наистина ли? — попита Парк. — Вие видяхте ли тялото? Чули ли сте нещо, което да е дошло не от информационните източници на Империята?

Джейд отвори уста… и замълча. Адмиралът се наведе към нея. В очите му блестеше очакване.

— Това реторичен въпрос ли беше? — попита тя. — Или очаквате да ви дам истински отговор?

Той се усмихна и отново се облегна в стола си.

— Нали ви казах, бързо реагира — погледна той към Стент. — Надявахме се, че можете да ни дадете истински отговор. Все пак сте имали пълен достъп до информационната мрежа на Талон Карде. Ако някой знае истината, това сте вие.

Внезапно Мара разбра за какво всъщност ставаше дума.

— Вие не сте търсили връзка с Империята, когато прелетяхте покрай базата на пиратите Каврилу и звездния разрушител на Терик, нали? Търсили сте мен?

— Много добре — кимна адмиралът. — Всъщност, когато ви забеляза до звездния разрушител, Дрил реши, че може би двамата с Траун сте постигнали споразумение. Това е било причината да излъчи съобщение с молба към Траун да се обади.

Мара поклати глава.

— Вижте, знам, че сте били тук дълго време, и разбирам, че сигурно не ви е било леко, но е време да приемете фактите, каквито са. Дали ви харесва или не, Траун не е жив.

— Наистина ли? — отново попита Парк. — Тогава защо Холонет гъмжи от съобщения, че се е върнал и прави нови съюзи?

— И че много планетарни и секторни предводители са го видели — добави Стент. — Включително диамалският сенатор в Корускант и бивш генерал Ландо Калрзиан.

Мара го погледна невярващо.

— Ландо? Не! — каза тя. — Грешите. Блъфирате!

— Уверявам ви… — адмиралът не довърши.

Той отмести очи някъде зад нея. Лекото раздвижване на въздуха й подсказа, че вратата зад гърба й се е отворила. Мара се обърна и видя в стаята да влиза, леко накуцвайки, младолик мъж на средна възраст, който тръгна покрай лявата стена на дългата стая към мястото й. Въпреки възрастта си носеше униформата на имперски пилот изтребител. Прошарената му козя брадичка и също така посребрената му тъмна коса открояваха черна превръзка през дясното око.

— Да, генерале — обърна се Парк към него.

— Съобщение от Сорн, адмирале — каза мъжът. Единственото му око се прикова в Мара, докато я отминаваше. — Прелитането му покрай Бастион е неубедително. Много слухове и предположения, но никакво твърдо доказателство — той спря. — Но според слуховете в момента Траун е там.

— Един момент — намеси се Мара. — Вие знаете къде е Бастион?

— О, да — отвърна Парк. — Траун бе предвидил, че столицата ще се мести периодично, и искаше да знаем къде е във всеки момент. Затова направи специално търсещо устройство и го инсталира във фиктивен файл в библиотеката на Централните имперски архиви, като смяташе, че щом столицата се премести, библиотеката скоро ще я последва.

— Чиско устройство — добави Стент с явна гордост. — Напълно неактивно, освен когато е в хиперпространството. А това е момент, в който никой няма да се сети да прави проверки за такива неща. С голям интерес следихме движенията на Бастион от система на система.

— Да — адмиралът отново погледна пилота. — Сорн прибира ли се?

— Ще бъде тук след около три часа — мъжът кимна към Мара. — Даде ли ви нещо полезно?

— Не особено — отвърна Парк и погледна към Мара, махвайки към новодошлия. — О, забравям възпитанието си. Мара Джейд, това е генерал барон… — той направи драматична пауза — Сонтир Фел.

Лицето на Мара остана безизразно. Барон Сонтир Фел, легендарният пилот изтребител, обърнал гръб на Империята, за да стане член на Червената ескадрила. Изчезнал преди години, след като попаднал в капан, поставен от шефа на имперското разузнаване Исард. Оттогава нищо не се бе чуло за него. Общото мнение бе, че Исард го е екзекутирал за предателство по бързата процедура. А ето че очевидно летеше с имперските сили. И бе станал генерал.

— Генерал Фел — сведе глава в поздрав Мара. — Да разбирам ли от тона на адмирала, че съм арестувана?

Предполагаше, че младият Фел мигновено ще се засегне от думите й, но мъжът пред нея само й се усмихна.

— Няма време да си играем на гордост, Джейд — дрезгаво каза той. — Щом се присъедините към нас, ще разберете.

— Сигурна съм — отвърна тя, скръсти ръце на гърдите си, стисна здраво юмруци и се присегна с всички сили. Силата потече през нея. Но незнайно защо не можа да докосне никого от присъстващите, нито чие, нито човек. Усещането напомняше потискащия Силата ефект, който причиняваха онези седящи миркриски същества, йосаламирите. Но не можеше да са те, защото Мара идеално чувстваше Силата. Освен това в стаята нямаше никакви йосаламири.

Тя преглътна с мъка и потисна горчивата си гримаса. Почувства се като пълна глупачка, когато спря очи върху Парк и опрелите гръб в стената чиски воини зад него. Разбира се, че в стаята нямаше йосаламири. Те бяха в съседната стая, притиснати до стената, така че да предпазят разпитващите я от проникване в съзнанията им. Сигурно бяха разположили съществата и по протежение на другата стена, което обясняваше защо Фел така внимателно се придържаше към нея, докато приближаваше. Може би имаше няколко дори на тавана…

Тя си пое дълбоко дъх. Голяма част от напрежението, което притискаше гърдите й, внезапно я напусна. Разбира се, че имаше йосаламири и на тавана. Това бе причината, поради която връзката й с Люк така рязко прекъсна. Значи той е жив! Мара отново си пое дъх и изведнъж си даде сметка, че Фел и Парк я гледат втренчено.

— Толкова мила покана — каза тя и се опита да продължи разговора, преди мълчанието й съвсем да натежи. — Съжалявам, че ще ви разочаровам, но вече си имам работа.

Но беше твърде късно.

— Виждам, че е разбрала — разговорливо каза Фел.

— Да — отвърна адмиралът. — Всъщност съм малко изненадан, че й отне толкова време. Особено след като забеляза ефекта от йосаламирите веднага щом влезе в обсега им. Видях как крачката й се поколеба.

— Това поне доказва, че има джедайски способности — отбеляза Фел. — Добре, че бяхме подготвени.

— Поздравявам ви за предвидливостта — каза Мара, влагайки известна насмешка в гласа си. — Вие действително сте истински наследници на гения на Траун и на военното му могъщество. Да престанем да си играем, какво ще кажете? Какво точно искате от мен?

— Както генерал Фел вече каза — отговори адмиралът, — искаме да се присъедините към нас.

— Шегувате се — присви очи Мара.

— Съвсем не — отвърна Парк. — Всъщност…

— Адмирале — прекъсна го Стент. Той леко бе навел глава на една страна, сякаш слушаше нещо. — Току-що някой се опита да влезе в компютъра на горната командна зала.

— Скайуокър — кимна Фел и кимна. — Много мило от негова страна, че ни спести труда да го търсим. Наредете да го доведат тук, Стент. Напомнете им, че само онези, които имат йосаламири, могат да се приближат до него.

— Слушам, сър — Стент мина покрай барона и забърза към вратата, говорейки на родния си език. Докато минаваше покрай Мара, тя мерна малко устройство в ухото му. Без съмнение чиска версия на предавател.

— Ще бъде тук след няколко минути — каза Фел и погледна към Мара. — Трябва да имате много високо положение в очите на Корускант, за да изпратят лично Люк Скайуокър да ви спасява. Надявам се, че няма да се съпротивява толкова, че да принуди чисите да му навредят.

— За доброто на чисите се надявам да не са отхапали по-голям залък, отколкото могат да преглътнат — отвърна тя, опитвайки се да прозвучи по-уверено, отколкото се чувстваше. На Люк и преди му се бе случвало да се намира под въздействието на йосаламири, но това бе преди много време. — Като заговорихме за увреждания, генерале, какво е станало с лицето ви? Или носите тази превръзка само за да впечатлявате местните жители?

— Загубих окото си в последната битка срещу един от многото военни диктатори — отвърна баронът. Гласът му остана спокоен, но все пак в него се доловиха нотки на раздразнение. — Медицинските ни възможности бяха ограничени и реших да се въздържа от ново око в полза на пилотите ми, които можеха да имат нужда от операция. Освен това дори и с едно око пак съм най-добрият пилот.

— Не се съмнявам в това — каза Мара. — Но помислете какво ще бъде, ако отново сте с две. Войната с Новата република практически е затихнала и Империята сигурно има излишък от протези. Трябва само да отидете и да си поискате — тя погледна към Парк. — Но това, разбира се, ще означава да разкриете на Бастион тайната си, което очевидно не желаете. Защо?

Адмиралът въздъхна.

— Защото всичко, което сме направили тук… всичко, което имаме… всъщност принадлежи на Траун. И честно казано, в момента, не знаем на коя страна от конфликта ще премине.

Мара премига.

— Моля? Говорим за имперски върховен адмирал, а вие не знаете на коя страна ще премине?

— Империята се състои от осем сектора — напомни й Фел.

— От военна гледна точка тя не представлява сила, която си струва да се има предвид.

— И както вече отбелязахте, все още има проблем с античуждоземните предубеждения — добави Парк. — От друга страна, Корускант има свои собствени сериозни проблеми, които се състоят изключително в невъзможност да наложи мир между членовете си.

— И точно тук се намесвате вие — каза баронът. — Като Ръка на императора знаете много за Империята и управниците й. От друга страна, като приятелка на Скайуокър сте добре запозната и с режима в Корускант — той се усмихна.

— И, разбира се, като заместничка на Талон Карде знаете много за всичко останало. Помощта ви за прекратяването на този конфликт, обединяването на региона и подготовката за предстоящите предизвикателства ще бъде неоценима.

— Опитът и знанията ви са много важни за нас — допълни Парк. — Вниманието ни по необходимост бе насочено другаде. В резултат малко изостанахме от събитията в тази част на космическото пространство. Нуждаем се от някого, който да запълни този пропуск.

— И, естествено, се сетихте за мен — насмешливо каза Мара.

— Не бъдете така саркастична — меко я посъветва Фел.

— Не съм саркастична, скептична съм — отвърна тя. — Не мисля, че Траун би одобрил намерението ви да ме наемете за съветник по местните въпроси.

— Тъкмо обратното — възрази адмиралът. — Траун ви ценеше високо. Знам със сигурност, че смяташе да ви предложи пост при нас, щом Империята възвърнеше териториите си.

Един от чисите до Парк се раздвижи и наведе глава, както Стент бе направил преди малко.

— Адмирале — тихо каза той, клекна до стола и каза нещо в ухото му.

Парк му отвърна и в продължение на минута двамата водиха тих разговор. Мара огледа Фел и петимата чиси, решавайки как да ги неутрализира, ако се стигнеше до битка.

Но това бе само умствено упражнение и тя прекрасно го знаеше. Очите им бяха приковани в нея, ръцете им лежаха върху кобурите на оръжията и тя нямаше никакъв шанс да ги обезвреди. Поне без помощта на Силата. Разговорът свърши, воинът се изправи и бързо тръгна покрай стената.

— Моля, простете ни за прекъсването — извини се адмиралът, докато воинът напускаше стаята.

— Моля ви — отвърна Мара. Оставаха четирима чиси плюс Парк и Фел. Шансовете пак не бяха на нейна страна. — Проблеми с намирането на Скайуокър ли?

— Не съвсем — отвърна Парк.

— Радвам се да го чуя — каза тя и с всичка сила си пожела да долови нещо от мислите му. Начинът, по който излезе войникът, не говореше, че за тях всичко е наред. Ако поне имаше някаква представа, какво бе намислил Люк… — Значи Траун е смятал да ми предложи пост, така ли?

— Да — отвърна адмиралът. — Той знаеше кои са най-добрите както с бойните си умения, така и с психическата твърдост — Парк махна към барона. — Генерал Фел е добър пример. Бунтът му срещу Исард нямаше значение за Траун. Важното бяха чувствата му към народите и световете на този регион. Така че, след като Исард го плени по заповед на Траун…

— Момент — прекъсна го Мара. — Траун е имал пръст в това пленяване?

— Целият план бе негов — отвърна Фел. — Нали не мислите, че Исард би могъл да измисли нещо толкова умно? — баронът стисна устни. С единственото си око се загледа замислено в пространството. — Той ме заведе там — тихо каза генералът. — Показа ми срещу какво сме изправени и какво трябва да направим, за да го спрем. Показа ми, че дори и силите на Империята и Новата република да се обединят и да минат под неговото командване, пак няма гаранции за победа.

— Тъкмо обратното. Вече бе направил евентуалните планове за действия при поражение — добави сериозно Парк. — Преди десет години внедри групи агенти, съставени от клонинги на най-добрите му войници, из Новата република и Империята, готови да формират ядрата на местната съпротива, ако Бастион или Корускант паднат. Мъже, които обичат домовете, земите и световете си и биха пожертвали живота си за тях.

— Да — потвърди баронът. — Щом разбрах… щом наистина разбрах… не ми остана друг избор, освен да се присъединя към него.

— Както ще направите и вие — добави адмиралът.

— Съжалявам. Имам други планове — поклати глава Мара.

— Ще видим — спокойно отвърна Парк. — Може би Траун ще успее лично да ви убеди, когато се върне.

— А ако не се върне? — попита Мара. — Ако слуховете се окажат само слухове?

— О, ще се върне — възрази адмиралът. — Каза, че ще се върне, а той винаги спазва обещанията си. Единственият въпрос е дали точно този слух е пуснат от него — той погледна към Фел. — И при дадените обстоятелства смятам, че единственият начин да разберем е, като най-сетне отида до Бастион. Ако Траун наистина е установил щаб там, това ще даде отговор на въпроса, на коя страна ще застане.

Мара стисна юмруци.

— Не знаете какво говорите — каза тя. — Не можете просто да предадете всичко това на Империята. Всички тези източници, бази, съюзници…

— Там няма да злоупотребят с тях — сурово отвърна Парк. — Ние ще се погрижим за това. Задачата, която стои пред нас, е далеч по-сериозна, за да губим време с такива жалки неща, като политически амбиции и лични облаги.

— Ако мислите така, сте изостанали от времето — остро отвърна Мара. — Спомнете си двора на Палпатин и в какво превърна онези хора вкусът на властта. Личните облаги са единственото, за което много от тях мислят.

— Трябва да поемем този риск — твърдо каза адмиралът. — Ще бъдем внимателни, разбира се… ще говорим със Сорн, след като се върне, и ще пресеем информацията, която е събрал при полета си през системата на Бастион. И освен ако слуховете за завръщането на върховния адмирал не бъдат със сигурност отхвърлени от нещо, трябва да направим тази връзка.

— Не мога да ви позволя да го направите — заяви Мара.

— Не можете да ни позволите ли? — учтиво попита Фел.

— Да — отговори Мара. — Не мога. Ако предоставите всичко това на Бастион, първото, което ще направят, е да го обърнат срещу Корускант.

— Не се притеснявайте — успокои я Парк. — Няма да им дадем нищо, докато не се убедим със сигурност, че Траун е на тяхна страна.

— От друга страна, няма да сбъркаме, ако започнем да се притесняваме за нея, адмирале — каза баронът и изгледа замислен Мара.

— Сигурно сте прав — с неохота се съгласи Парк и се наведе, за да стане от стола си. Един от чисите се приближи до него и му предложи ръка. — Страхувам се, Мара, че вие и Скайуокър ще трябва да ни погостувате известно време.

— А ако Траун се върне и въпреки това не пожелая да се присъединя към вас? — попита тя. — Тогава какво ще стане?

Адмиралът стисна устни за миг.

— Сигурен съм, че няма да се стигне дотам — отвърна той. Но очите му не избягнаха нейните, докато изричаше тези думи. — До няколко дни всичко ще се изясни. А в най-лошия случай няма да отнеме повече от месец.

Джейд изсумтя.

— Не говорите сериозно. Наистина ли мислите, че няколко йосаламира ще удържат мен и Скайуокър толкова дълго?

— Права е, адмирале — съгласи се Фел. — Йосаламирите няма да са достатъчни, за да ги удържат мирни.

Парк замислено се вгледа в лицето на Мара.

— Какво предлагате?

Баронът махна към един от чисите.

— Брош, подгответе второ ниво.

— Един момент — бързо каза Мара и скочи на крака. Чисът вече бе извадил оръжието си. За миг я завладя вихрушка от чувства… „Стой! — настоятелно изскочи в съзнанието й… — Един момент! Аз съм невъоръжен арестант!“

Другите чиси също извадиха оръжията си.

— Знам — отвърна Фел. В гласа му се долавяше искрено съжаление. — И дълбоко съжалявам, че трябва да го направя. Но имам известен опит с джедаите и единственият начин, за който се сещам да ви задържа мирни за няколко дни, е да ви принудя да изпаднете в лечебен транс — той погледна към Брош…

— Момент! — отново извика Мара. „Стой, стой, стой!“ — Казахте, че искате да направите сделка с мен, нали? Е, със сигурност мога да ви уверя, че прострелването ми не е добро начало на преговорите за вас. Така окончателно ще ме откажете да работя за вас…

— Няма да се откажете — мрачно я увери пилотът. — След като научите за пълния размер на опасностите, надвиснали над нас.

— Това може и да ме убеди, а може и да не ме убеди — възрази Мара. — И не забравяйте за Карде. Ако наистина искате информация, ще трябва да се разберете с него. А Карде никак не се отнася добре с онези, които са превърнали хората му в мишена. Виждала съм го да унищожава цели организации за такива неща. Имаше една хътянска групировка…

— Да, сигурен съм — прекъсна я Парк и се свъси. — Мара, преигравате. Изгарянията са наистина лоши, но това едва ли е проблем за някого, който владее джедайските техники за потискане на болка и лечение. А и генерал Фел е прав: трябва да ви удържим мирна за известно време.

— Разбрах — отвърна тя. — Блестяща идея, няма що! Има само един малък проблем. Не умея да потискам болката и да изпадам в лечебен транс.

— Хайде, хайде! — каза адмиралът и посочи черната дупка в костюма й. — Рамото ви говори за обратното.

— Скайуокър ме постави в транс — бързо каза Мара и съзнателно отпусна мускулите си в очакване. — А сега го няма. Мога да умра от шока или от загубата на кръв…

— Няма да умрете — увери я Фел. — Познавам мощта и възможностите на чиските оръжия. Приемете го като допълнителен стимул за Скайуокър да се предаде.

Той улови погледа на Брош и кимна. Чисът кимна в отговор и вдигна оръжието… От дулото му излетя блестящ зелен заряд.