Преследвачът

Когато мярнах сержант Мерик в „Поразяващата ръка“, си помислих, че ще припадна. Наминах от там само защото знаех, че следователите от улица „Скаргил“ посещаваха тази кръчма. Исках да чуя какви клюки се носят из екипа, да ги слушам как си говорят за мен и постиженията ми. Последното, което очаквах, бе да видя едно такова познато лице, втренчено право в мен.

Седях в един закътан ъгъл, когато видях Мерик да влиза вътре. Колебаех се дали да не си тръгна веднага, но реших, че това можеше да ме изложи прекалено много на показ и той ще ме познае. А това е последното, което трябваше да ми се случи точно сега. Не смеех и да помисля, че можеше да ме последва, по каквато и да е причина. Освен това защо трябваше да позволявам едно ченге да ме прогонва от обедната ми почивка?

Но не можех да се успокоя — стомахът ми се беше свил на топка да не попадна в полезрението му, да се приближи и да ме заговори. Не се страхувах от него, но просто не исках да привличам вниманието върху себе си. За щастие той беше с двама колеги и бяха прекалено заети да обсъждат нещо. Мен вероятно. И пет пари не даваха за някой друг. Разпознах жената от вестниците. Следовател Карол Джордан. Изглежда далеч по-добре на живо, отколкото на снимка, сигурно защото косата й бе с някакъв прекрасен нюанс на русо. Другият не го разпознах, но запомних физиономията му за бъдещи срещи. Морковенорижа коса, бледа кожа, лунички, момчешки черти. И, разбира се, Мерик, който стърчеше с една глава над другите. Имаше някаква превръзка на главата си. Чудех се откъде ли си я е докарал.

Никога не намразих Мерик така, както мразех другите, въпреки че именно той ме бе вкарал в пандиза няколко пъти. Той никога не се отнасяше с мен с презрението, което показваха другите. Никога не ми се подиграваше, когато ме арестуваше. Но можех да схвана, че той все пак ме възприемаше като обект, незаслужаващ уважение. Никога не можа да разбере, че когато продавах тялото си на моряците, то беше целенасочено. Но каквото и да правех тогава, то нямаше нищо общо с живота ми сега. Бях вече друг човек, съвършено променен. Всичко, което се случи там, в Сийфорд, сега ми се струваше толкова далечно и чуждо, като нещо, видяно на кино.

По някакъв странен начин това, че бях именно сред ченгетата, които ме преследваха, бе невероятно вълнуващо. Изпитах истинска тръпка на самодоволство да седя на крачка от преследвачите си, които дори не подушваха своята плячка. Дори им липсваше достатъчно шесто чувство, за да осъзнаят, че става нещо изключително. Даже Карол Джордан спеше. А толкова много приказват за прочутата женска интуиция. Приех го като вид тест, проверка на способностите ми да ги заблудя. Идеята, че те могат да ме пипнат, беше толкова абсурдна, направа немислима.

На другия ден след тази среща се чувствах отлично, кипях от енергия и сила и затова вестникът ми подейства като удар с пясъчна торба. Вървях през главната компютърна зала, когато видях ранния брой на „Сентинъл Таймс“, захвърлен на едно от бюрата на младите инженери. „ИСТЕРИЯТА ОКОЛО СТРАННИЯ УБИЕЦ ОТНЕСЕ ПЕТАТА СИ ЖЕРТВА!“ — изкрещя в лицето ми гръмко заглавие.

Исках да беснея и да крещя, да хвърля нещо през прозореца. Как смееха?! Моите произведения са толкова индивидуални! Как можеха да сбъркат някакви тъпи малоумни подобия за мои деяния?!

Направо треперех от потиснатата ярост, когато се върнах в собствения си кабинет. Исках да помоля инженера да хвърля един поглед на вестника му, но не смеех да продумам. Изгарях от желание да хукна навън до най-близката будка за вестници и да грабна едно копие. Но това щеше да бъде непростима проява на слабост от моя страна. Тайната на успеха, казвах си аз, бе да запазя пълно спокойствие и да се държа нормално. Не трябваше да правя нищо, което би усъмнило колегите, че в живота ми става нещо по-особено.

„Търпението е главното качество“, успокоявах се тогава. Така че седнах на бюрото си и се заех с преработката на една програма, която трябваше да се препише. Но не работех от сърце и знам, че този следобед не оправдах заплатата си. Около четири вече не можех да издържам. Направо не ме свърташе на едно място. Грабнах телефона и набрах специалния номер, който предаваше новините по местното радио.

Историята беше водеща в новинарските емисии, както трябваше и да бъде.

Когато говорителят млъкна, усетих как гневът ми се разпиля, като сега празнината в мен стана още по-голяма.

Без да чакам повече, треснах слушалката. Най-после бяха разбрали нещо. Но аз минах през истински ад през последните четири часа заради тяхната грешка. Всеки час, който изстрадах, ще бъде допълнителен час към агонията на доктор Хил, заклех се аз.

Защото сега брадфийлдската полиция бе извършила пълен абсурд. Доктор Тони Хил, тъпакът, който дори не можа да разпознае, че всички мои престъпления ми принадлежаха, бе назначен за официален полицейски консултант в разследването на серийния убиец. Жалки заблудени глупаци! Ако това е последният им коз, тогава значи нямат никакви шансове!