Преследвачът

Това е смехотворно! Наели са човек, който дори не може да разбере кога съм извършила по-специално наказание. Извикали са го, за да им помогне да ме хванат. Могли са поне да си направят труда да ми демонстрират малко уважение, като ангажират някой с повече репутация. Опонент, достоен за способностите ми, а не някой идиот, който никого не е срещал човек от моя калибър.

Вместо това те ме обидиха. Предполага се, че доктор Тони Хил е правил психологически профил на личността ми, като се е основавал на анализите си от убийствата ми. Този разказ ще бъде отпечатан след години, когато умра в леглото си от естествена смърт, и историците ще имат възможност да сравняват профила му с реалността. Ще се надсмиват на грубите грешки на неговата псевдонаука.

Той никога няма да приближи истината. Заради точността реших да я изложа аз.

Родена съм в йоркширското пристанище Сийфорд, един от най-оживените рибарски и търговски докове в страната. Баща ми беше търговски моряк, първи помощник-капитан на петролни танкери. Обикаляше по целия свят. После се връщаше у дома. Но майка ми бе толкова лоша съпруга, колкото майка. И досега си спомням вечния хаос, който цареше в къщата. Ястията бяха доста редки като явление и отвратителни на вкус. Единственото нещо, в което си я биваше и което си пасваха и двамата, беше поркането. Ако имаше олимпиада за надпиване, те несъмнено щяха да спечелят златото.

Когато бях на седем, баща ми престана да се връща вкъщи. Разбира се, майка ми ме обвини, че не съм била достатъчно добър син. Упрекваше ме, че аз съм го прогонила. Каза ми, че сега аз съм мъжът в къщата. Но никога не успях да й угодя. Не оправдах очакванията й. Винаги изискваше от мен повече, отколкото можех да й дам. Управляваше ме с чувството за вина, което успя да ми създаде, а не с похвали. Прекарах заключена в гардероба повече време, отколкото палтата на хората за целия им живот.

Без баща ми, който плащаше сметките, тя беше захвърлена на улицата и се наложи да разчита на средствата, отпускани от „Социални грижи“. Те обаче едва стигаха, за да живеем, да не говорим пък за пиене. Когато общината си взе обратно къщата, ние заминахме да живеем при роднини в Брадфийлд за известно време. Но тя не можа да се справи с вечните им укори, така че се преместихме обратно в Сийфорд. Тогава тя се отдаде на другата процъфтяваща промишленост в града — проституцията. Израснах в обичайната обстановка на върволицата гнусни поркани моряци, които се влачеха през непрекъснато сменящите се мърляви апартаменти и стаички-спални, където живеехме. Вечно закъснявахме с наема и обикновено изчезвахме в полунощ, точно преди търпението на хазаите да се е изчерпало до крайност.

Намразих грозното мърморещо съвкупление, на което бях постоянен свидетел. Оставах извън къщата, колкото ми бе възможно, като често дори заспивах направо на земята край доковете. Свикнах да тероризирам по-малките хлапета и да ги обирам. С парите им можех да си позволявам да ям. Сменях училищата почти толкова често, колкото и къщите, така че никога не блестях със знания. Въпреки това осъзнавах, че мога да въртя на малкия си пръст останалите, които просто бяха тъпанари.

Когато станах на шестнайсет години, напуснах Сийфорд. Нямаше раздяла, защото заради постоянното местене не успях никога да завържа приятелство. Видях достатъчно от мъжете, за да разбера, че не исках да пораствам такъв като тях. Чувствах се по-различен отвътре. Мислех си, че като се върна обратно в някой по-голям град като Брадфийлд, ще ми бъде по-лесно да направя това, което исках. Един от братовчедите на моята майка ми намери работа в електронната фирма, където работеше.

Някъде по това време открих, че обличането в женски дрехи ми доставя удоволствие. Наех си собствена стая, където можех да го правя винаги, когато пожелаех. Това много ме успокояваше. Започнах да изучавам компютърни технологии във вечерно училище и накрая получих една прилична квалификация. По това време майка ми наследи къща в Сийфорд от брат си.

Отново имах шанса да си намеря работа в Сийфорд. Станах оператор в компютърната система на местната частна телефонна компания. В действителност съвсем не исках да се връщам пак там, но работата бе прекалено изкушаваща, за да я отхвърля. Никога не приближавах майка си. Не мисля, че и тя знаеше за пребиваването ми наоколо.

Едно от малкото добри неща на Сийфорд беше удобството да се ползва фериботът до Холандия. Обичах да ходя там всеки уикенд, защото в Амстердам можех спокойно да се разхождам в женски дрехи, без това изобщо да направи впечатление на някого. Именно там срещнах много транссексуални и травестити, и колкото повече говорех с тях, толкова повече се убеждавах, че аз бях точно като тях. Осъзнах, че съм жена, попаднала в капана на едно мъжко тяло. Това обясняваше защо винаги ми бе липсвал кой знае какъв сексуален интерес към момичетата. И въпреки че ме привличаха мъжете, знаех, че не съм педераст. Те ме отвращаваха с претенциите си, че връзката им с друг мъж е нормална, макар всички да знаеха, че единствено мъж и жена можеха да си паснат както трябва.

Отидох да се срещна с докторите в една клиника в Лийдс, където се правят всички операции за смяна на пола в северния район. Но те не ме одобриха и ме отхвърлиха. Техните психолози бяха толкова тъпи, тесногръди и ограничени, както всички себеподобни докторчета от тяхната прослойка. Все пак успях да намеря един частен лекар в Лондон, който ми предписа хормоналното лечение, от което се нуждаех.

Разбира се, не можех да продължавам да ходя на работа, докато протичаше процесът на промяна. Но след като поговорих с шефа си, той обеща да ми даде добри препоръки за друго място, след като ми направят операцията, за да бъда вече жена.

Заради самата операция трябваше да замина в чужбина. А всички разходи по нея бяха далеч по-скъпи, отколкото бях очаквала. Отидох при майка ми и я помолих да ипотекира къщата, за да ми заеме парите, но тя само ми се изсмя в очите.

Така реших да направя това, което бях научила от нея. Започнах да се продавам по доковете. Учудващо е колко много пари са готови да плащат моряците за травестит. Те направо откачат от възбуда при мисълта за някой, който едновременно има и гърди, и член. Но в същото време не бях като другите курви. Не духах за поркане, за дрога или за някой сводник. Заделях всичко настрана, докато успях да събера сумата, за да си позволя операцията.

Когато пристигнах в Сийфорд, дори собствената ми майка не можа да ме познае, виждайки ме за пръв път. Бях там само няколко дни, когато й се случи онзи трагичен инцидент — пое свръхдоза алкохол и хапчета. Естествено, никой не бе изненадан от случилото се. Да, докторе, можете да я добавите в списъка.

С моята квалификация, опит и препоръки, нямах никакъв проблем да си намеря отново работа като младши аналитик по системите в телефонната компания на Брадфийлд. Парите, които взех от продажбата на къщата в Сийфорд, ми помогнаха да си купя сегашния си дом в Брадфийлд. След това си поставих задачата да намеря мъж, който да ме заслужава, за да споделя живота си с него.

А доктор Тони Хил си въобразява, че ме познава, без да знае нищо от всичко това. Е, след много кратко време ще споделя цялата си история с него. Колко жалко за Тони, че няма да има възможността да си я запише сам.