Преследвачът

Втора глава

Веднага, след като запали колата си и потегли, мобифонът, монтиран на таблото, иззвъня. Той грабна слушалката и изрева:

— Брандън.

Тони можеше да чуе компютърния глас, който съобщаваше: „Имате съобщение. Моля, обадете се на сто двадесет и едно. Имате съобщение…“

Брандън свали телефона, натисна копчетата и отново го долепи до ухото си. Този път Тони вече не чуваше какво се говореше. След малко Брандън набра друг номер.

— Секретарката ми — обясни той кратко. — Извинявай за това… Ало, Мартина? Джон е. Ти ли си ме търсила?

Няколко секунди след отговора Брандън стисна очи, като че ли го прониза остра болка.

— Къде? — попита той с глух глас. — Добре, разбрах. Ще бъда там след половин час. Кой работи по него?… Добре, благодаря, Мартина. — Брандън отвори очи и затвори телефона. После внимателно върна слушалката на мястото й и се завъртя с лице към Тони. — Искаше да знаеш кога можеш да започнеш? Какво ще кажеш за веднага?

— Друго тяло?

— Да — съгласи се мрачно Брандън, обърна се напред и даде пълна газ на колата. — Как се чувстваш на мястото на престъплението?

Тони сви рамене.

— Вероятно ще се лиша от обяда си, но за мен ще бъде награда, ако успея да видя трупа в истинското първоначално положение.

— Няма нищо първично в начина, по който това смахнато копеле ги оставя — изръмжа Брандън, като спря на магистралата и зави в страничната улица. Стрелката на скоростта удари сто и петдесет, преди да отпусне педала на газта.

— Върнал ли се е обратно в Темпъл Фийлдс?

Брандън остана все така изопнат, но го стрелна с бърз поглед. Тони бе забил поглед напред, а тъмните му вежди бяха сбърчени в намръщено изражение.

— От къде знаеш?

Това беше въпрос, за който Тони не беше подготвен.

— Наречи го съвпадение. Мисля, че последния път се е уплашил, че в Темпъл Фийлдс може да стане доста напечено. Като захвърли третото тяло в „Карлтън Гардънс“, той измести фокуса, може би, за да заблуди полицията да не се съсредоточава в един район и вероятно за да намали малко бдителността на хората. Но той обича Темпъл Фийлдс. Или защото познава района достатъчно добре, или защото, поради някаква причина, е важно за фантазията му. Може би пък се опитва да покаже нещо, да се докаже — размишляваше Тони на глас.

— Винаги ли ти хрумват половин дузина различни хипотези всеки път, когато някой ти подхвърля факт? — попита Брандън и мигна с фаровете на едно БМВ, което не искаше да му отстъпи място в лентата за висока скорост. — Мърдай, копеле такова, преди да съм те изхвърлил от шосето — изръмжа той.

— Просто опитвам. Така си върша работата. Постепенно очевидното ме кара да изключа някои от първоначалните си версии. Накрая започва да се оформя някакъв модел.

Той замълча, защото фантазията му вече работеше върху това, което щеше да открие на местопрестъплението. Стомахът му се беше свил, а мускулите му трепереха като на музикант пред концерт. Обикновено всичко, което бе успял да види досега, бяха версии втора ръка на почистени вече сцени на престъпления. Независимо колко добри бяха снимките и докладите на съдебните медици и полицаите, това винаги си оставаше нечий друг поглед върху нещата, които той трябваше да си преведе. Този път той щеше да бъде толкова близо до един убиец, колкото винаги му се е искало. За човек, който е живял живота си ограден в обвивката на опознати поведения, проникването зад фасадата на един убиец бе единственото предизвикателство в града, което си заслужаваше.

Карол обяви за дванайсети път:

— Без коментар.

Пени Бърджес стисна ядосано устни и очите й отчаяно зашариха из мястото на престъплението, търсейки някой, който да е по-мек от каменната стена Карол. Попай Крос можеше да е една мъжка шовинистична свиня, но в снизходителните си коментари той винаги раздуваше малко запомнящи се цитати. Тя примигна и отново фокусира Карол.

— Какво стана с добрите ни отношения, Карол? — оплака се тя. — Прояви малко разбиране. Сигурно трябва да има нещо, което можеше да ми кажеш извън това „без коментар“?

— Съжалявам, госпожице Бърджес. Последното нещо, което вашите читатели очакват да чуят, е зле информирани, предварително написани спекулации. Веднага, след като намерим нещо конкретно, което можем да обявим, обещавам, че ще сте първата, която ще разбере — довърши Карол, като омекоти думите си с усмивка.

Тя се обърна да си тръгне, но Пени сграбчи ръкава на шлифера й.

— Извън написаното вече! — примоли се тя. — Само за мое сведение! Така че да не се довърша, като напиша нещо и изглеждам като пълен идиот. Карол, не е нужно да ти обяснявам какво всъщност става. Работя в офис, пълен с типове, които ме дебнат кога ще направя поредния си гаф, за да ме побъркат от подигравки!

Карол въздъхна. Трудно й бе да устои. Само мисълта какво щеше да направи Том Крос заради това в стаята за разбори задържаше все още устата й затворена.

— Не мога. Както и да е, що се отнася до мен, мисля, че добре си вършите работата. — Докато довършваше изречението, мерна познат „Рейндж Роувър“ зад ъгъла. — По дяволите! — измърмори тя и дръпна ръката си от репортерката. Точно това й трябваше сега — Джон Брандън да си помисли, че от нея изтича информация към „Сентинъл Таймс“, който увеличаваше истерията около серийния убиец.

Карол бързо се насочи към колата, която заби спирачки, изчаквайки някой да премести лентата, която държеше тълпата сеирджии настрана. Тя спря и зачака, докато полицаите хукнаха през глава да впечатлят шефа си с експедитивност. Роувърът си проби път напред, като даде възможност на Карол да зърне непознатия, който седеше на мястото до Брандън. Когато двамата мъже слязоха, тя огледа внимателно Тони, като се опитваше да запомни подробности. От доста време работеше по усъвършенстването на това качество. Човек никога не знае кога ще му се наложи да търси някого по словесен портрет чрез фотографски способи. Около метър и осемдесет, слаб, широки рамене, тесен ханш, пропорционално тяло, къса тъмна коса, разделена настрани, тъмни очи, вероятно сини, сенки под очите, светла кожа, среден нос, широка уста, долната устна по-пълна от горната. Никакъв усет за дрехи. Костюмът му беше даже по-старомоден от този на Брандън. Не изглеждаше овехтял обаче. Заключение: този мъж не прекарваше работното си време в костюм. А също, изглежда, не обичаше да хвърля пари на вятъра, така че одеждата му я чакаше перспективата да бъде носена, докато не се разпадне на парчета. Второ заключение: сигурно нито беше женен, нито имаше постоянна връзка. Всяка жена, чийто партньор се нуждаеше от прилично сако, щеше да го подтикне, уж случайно, да си купи нещо класически тип, за да не изглежда толкова смешно пет години след купуването му.

Когато стигна до това заключение, Брандън вече се намираше до нея, като посочи придружителя си, за да ги запознае.

— Тони, бих искал да ти представя главен следовател Карол Джордан. Карол, това е доктор Тони Хил от Министерството на вътрешните работи.

Тони се усмихна и подаде ръка. Привлекателна усмивка, добави тя към списъка от подробности, докато стисна ръката му. Приятно ръкостискане също. Кратко и твърдо, но не прекалено, както мъжкарите, които се опитват да ти строшат кокалите. За жалост повечето й колеги бяха точно такива расови мъжкари.

— Радвам се да се запознаем — добави Тони.

Изненадващо дълбок глас с лек северняшки акцент. Карол се въздържа от усмивка. Човек никога не може да бъде сигурен с тия от министерството.

— Аз също.

— Карол ръководи един от екипите по убийствата, с които работим по тези случаи. Номер две, нали, Карол? — попита Брандън, макар че знаеше отговора.

— Точно така. Пол Гибс.

— На Тони му е възложено от министерството да проучи възможностите за създаване на Национален център за изработване на профили към полицията. Помолих го да хвърли поглед на тези убийства, за да види дали опитът му може да ни даде някакви отправни точки.

Брандън пронизваше Карол с поглед, за да се увери, че е разбрала какво трябва да чете между редовете.

— Бих оценила всяка помощ, която доктор Хил може да ни даде, сър. От краткия поглед, който имам от местопрестъплението, не смятам, че имаме нещо повече, с което да продължим, както и в предишните подобни случаи. — Карол даде знак на Брандън, че е разбрала какво иска да й каже. Те и двамата вървяха по едно и също опънато въже, но от различните му краища. Брандън не биваше да подкопава авторитета на Том Крос, а ако Карол искаше добро отношение в полицията в Брадфийлд, не можеше открито да противоречи на прекия си началник дори висшестоящите да бяха съгласни с нея. — Ще желае ли доктор Хил да види мястото на престъплението?

— Ние всички ще огледаме. Можеш да ми докладваш, докато вървим. Какво имаме тук?

Карол следваше пътя.

— Тук е, в задния двор на кръчмата. Местопрестъплението очевидно не е мястото на смъртта. Никаква кръв наоколо. Имаме бял мъж на около двадесет и седем-осем години, гол. Данни за самоличност липсват. Изглежда, е бил измъчван, преди да бъде убит. И двете раменни стави като че ли са извадени, а също бедрата и коленете. Няколко кичура коса от скалпа липсват. Лежи по корем, така че нямахме възможност да видим пълната степен на нараняванията му. Предполагам, че смъртта е причинена от дълбоката рана в гърлото. Струва ми се също така, че тялото е било измито, преди да бъде захвърлено. — Карол завърши монотонния си доклад пред портата на двора. Хвърли поглед към Тони. Единствената промяна, която думите й бяха предизвикали у него, бе стиснатите устни. — Готов ли сте?

Той кимна и пое дълбоко дъх.

— Ще бъда както винаги! — добави уверено.

— Стой зад лентата, Тони — помоли го Брандън. — Криминологичният екип все още има доста работа и няма нужда да оставяме допълнителни следи.

Карол отвори вратата и махна на двамата мъже да влязат. Ако Тони бе мислил, че думите й са го подготвили за гледката вътре, един поглед бе достатъчен, за да разбере, че греши. Беше странно; което се подсилваше още повече от неестествената липса на кръв. Логиката крещеше, че такова потрошено тяло би трябвало да изглежда като остров в море от съсирена кръв, като кубче лед в коктейл „Блъди Мери“5. Никога не бе виждал толкова чист труп извън погребална зала. Но вместо да лежи спокойно като мраморна статуя, това тяло бе извито в някаква жалка пародия на човешко подобие, с абсурдно изкривени крайници. Приличаше на разчленена марионетка, оставена да лежи, както е паднала, когато са отрязали конците.

Когато двамата мъже влязоха в двора, полицейският фотограф спря да снима и кимна на Джон Брандън, когато го позна.

— Добре, Хари — каза Брандън, очевидно неуплашен от гледката пред него. Никой обаче не можеше да види ръцете му, здраво стиснати в юмруци в джобовете на шлифера.

— Направих снимки на обстановката наоколо, господин Брандън. Тъкмо бях започнал тези в близък план — обясни фотографът: — Има много рани и натъртвания. Искам да съм сигурен, че не съм пропуснал някоя.

— Добре, момче.

Зад тях Карол добави:

— Хари, като свършиш с всичко това, би ли могъл да снимаш всички коли, паркирани в непосредствена близост в района?

Фотографът вдигна учудено вежди:

— Всичките?

— Всичките — потвърди тя.

— Добър ход, Карол — подхвърли Брандън, преди намръщеният фотограф да може да каже нещо. Винаги има възможност убиецът да е напуснал местопрестъплението пеша или с колата на жертвата. Може да е оставил неговата тук, за да я прибере по-късно. И снимките са много по-силен коз на обвинението, когато се разглежда делото в съда, отколкото показанията на един полицай.

С едно рязко поемане на дъх фотографът се обърна обратно към трупа. Кратката размяна на реплики бе дала време на Тони да стегне стомаха си, който бе започнал да се бунтува. Гадеше му се. Той направи крачка по-близо до тялото, като се опитваше да намери някакво примитивно разумно обяснение какво би могло да доведе един човек до такова състояние.

„Каква е играта ти? — зададе си той въпрос наум. — Какво означава това за теб? Какво е обяснението, което произтича между тази разкъсана плът и твоите желания? Смятах себе си за експерт в изясняването на тези неща, но ти си нещо по-различно, нали? Ти наистина си нещо специално! Ти си властният каприз на самоконтрола. Ще станеш един от тези, за които се пишат книги. Добре дошъл в голямото време!“

Усетил, че е стигнал опасно близо до възхищение пред един ум, така тревожно сложен, Тони си наложи да фокусира съзнанието си към действителността, която лежеше просната пред него. Дълбокият разрез на гърлото действително почти бе обезглавил човека, главата му висеше килната като прикачена на тила. Тони пое дълбоко дъх и каза:

— Вестник „Сентинъл Таймс“ твърди, че те всичките са умрели от прерязване на гърлата им. Така ли е?

— Да — потвърди Карол. — Всички са били измъчвани, докато са били живи, но именно раната на гърлото е фатална при всички случаи.

— И всички ли са били така дълбоки като тази?

Карол поклати несигурно глава.

— Аз съм напълно запозната само с втория случай и той нямаше нищо общо с тази свирепост тук. Пробождането бе малко. Но гледах снимките на другите двама и последният бе почти толкова зле, колкото и този.

„Благодаря на бога, че нещата са познати като по учебник“, помисли си Тони. Той направи две крачки назад и огледа внимателно района. Освен тялото нямаше нищо, с което да отличиш задния двор на тази кръчма от която и да е друга. Празни каси от бутилки бяха струпани до стената. Капаците на големите подвижни кофи за боклук бяха здраво затворени. Очевидно нищо не бе отмъкнато, нито явно нещо бе оставено, освен самия труп.

Брандън прочисти гърлото си:

— Е, тук, изглежда, всичко е под контрол, Карол. По-добре да ида и да кръстосам шпага с пресата. Видях, че Пени Бърджес се опита да ти откъсне ръкава на шлифера, когато пристигахме. Няма съмнение, че останалите хиени от глутницата я следват вече по петите. Ще се видим по-късно. Прескочи до кабинета ми. Искам да поговорим с теб за включване в екипа на доктор Хил. Тони, ще те оставя в способните ръце на Карол. Когато свършиш тук, може би ще можете да обсъдите с нея наличните материали по случая.

Тони кимна.

— Звучи добре. Благодаря, Джон.

— Ще бъда на разположение. Благодаря ти отново — довърши Брандън и изчезна, като затвори вратата зад себе си.

— Значи вие правите психологически портрети? — обади се Карол.

— Опитвам се — отвърна Тони предпазливо.

— Слава богу, че мъдрите глави най-накрая проумяха! — подхвърли тя сухо. — Бях започнала да мисля, че никога няма да се минат да признаят, че наистина имаме работа със сериен убиец!

— Значи и двамата сме били на едно мнение. Започнах да се тревожа след първия, но след втория вече бях убеден.

— И, предполагам, не е било твоя работа да им го казваш — допусна Карол уморено. — Проклета бюрокрация!

— Това е слабото им място. Дори когато създадем Национална полицейска служба за такива задачи, подозирам, че дълго ще трябва да чакаме следователите да се научат да идват при нас.

Отговорът на Карол бе прекъснат от хлопването на портата към двора. Двамата се завъртяха едновременно. На прага й стоеше един от най-огромните мъже, които Тони бе виждал някога. Той представляваше солидна телесна маса, която сякаш щеше да прелее. Биреното шкембе предхождаше масивните му рамене с петнадесетина сантиметра. Очичките му лъщяха като маслини на месестото лице, а от това бе тръгнал и прякорът на шефа на детективите Том Крос. Устата му, същата като тази на анимационния му прототип Попай, бе несъразмерно малка, като купидонов лък. Рехавата коса опасваше голото му теме като калугерска тонзура.

— Сър! — поздрави Карол появяването му.

Бледите вежди се сбърчиха в недоволна намръщена гримаса. Съдейки по дълбоките линии между веждите му, това явно бе обичайното му изражение.

— Кой, по дяволите, си ти? — извика той и посочи с къс дебел пръст към Тони.

Автоматично Тони забеляза огризаните нокти. Преди да успее да отговори, Карол бързо обясни:

— Сър, това е доктор Тони Хил от Министерството на вътрешните работи. Възложено му е да проучи условията за създаване на Национална служба към полицията за изработване на психологически профили. Доктор Хил, това е главен детектив Том Крос. Той отговаря за всички разследвания на убийства.

Втората част от въведението на Карол бе рязко прекъсната от цветистия отговор на Крос:

— Какво, по дяволите, си мислите, че правите, жено?! Това е местопрестъпление. Не може да позволявате на всякакви Сульо и Пульо или навлеци от министерството да се влачат и душат наоколо.

Карол затвори очи малко по-дълго от премигване. После каза с глас, чийто бодър тон озадачи Тони:

— Сър, господин Брандън доведе доктор Хил. От ръководството смятат, че той може да ни помогне да направим психологически портрет на нашия убиец.

— Какво имате предвид под „нашия убиец“? Колко пъти трябва да ви казвам?! Нямаме работа със сериен убиец, развилнял се из Брадфийлд! Имаме просто една гадна група от странни съвпадения и копия на убийствата. Знаете ли какви неприятности можете да ни докарате с вашите прибързани заключения? — изкрещя Крос и се надвеси заплашително над Карол.

— Сигурна съм, че вие ще ми обясните, сър — отвърна мило Карол.

Крос спря за момент, с леко объркания вид на куче, което може да чуе мухата, но не и да я види. После заключи:

— Вие всичките отчаяно се борите за слава! Искате възхищение и гръмки заглавия. Не щете безпокойствата на истинските ченгета. Не можете да си седнете на задниците и да работите по три случая на убийства, затова се опитвате да ги напъхате в едно, за да си спестите усилията и увеличите големината на статиите за себе си. А вие — завъртя се той към Тони — имате разрешението ми веднага да се разкарате от моето местопрестъпление. Последното нещо, от което имаме нужда точно сега, е един състрадателен психар да ни казва, че търсим някакъв окаян педераст, на когото не са разрешавали да спи с мечето си като дете. Негодниците не се хващат с дрънканици, а с полицейска работа.

Тони се усмихна.

— Не мога да се съглася с вас, господине. Но вашият началник, изглежда, мисли, че мога да ви помогна да вършите полицейската си работа по-ефективно.

Крос беше стара пушка и смяташе, че любезният тон не му подхождаше.

— Аз ръководя най-ефективния екип в тази полиция — възрази той — и последното нещо, от което имам нужда, е някакъв проклет доктор да ми казва как да хвана група развихрили се педали. — Той се обърна отново към Карол. — Изведете доктор Хил извън охраняваната територия, инспектор. — Успя да докара такъв тон, че рангът й звучеше като обида. — И когато свършите с това, можете да се върнете и да ме осведомите какво сте успели да откриете около последния ни убиец.

— Много добре, сър. О, между другото сигурно бихте искали да се присъедините към шефа. Той дава импровизирана пресконференция някъде отпред. — Този път любезността й бе с оттенък на въздържана рязкост.

Крос хвърли повърхностен поглед към тялото, проснато и двора.

— Е, този няма да избяга никъде в крайна сметка, нали? — отбеляза той. — Добре, инспектор, очаквам доклада ви веднага след като свърша с Брандън и пресата.

После се завъртя на пети и се омете така шумно, както и пристигна.

Карол сложи ръка на рамото на Тони и го упъти към портата.

— Това заслужава да бъде видяно — промърмори тя в ухото му, като го насочваше надолу към алеята по дирите на Крос.

Половин дузина репортери правеха сега компания на Пени Бърджес зад жълтата найлонова лента. Джон Брандън, застанал с лице към тях, говореше. Когато се приближиха, те можаха да чуят какофонията от въпроси, с които пресата го заливаше. Карол и Тони останаха отзад, тъй като Крос избута един полицай, застанал до Брандън, и закрещя:

— Един по един, дами и господа. Всички ще бъдете изслушани!

С безизразно лице, полуобърнат към Крос, Брандън отсече:

— Благодаря, господин Крос.

— Сериен убиец ли вилнее из Брадфийлд? — извика Пени Бърджес с глас, който проряза моментната тишина като крясък на птица, носеща лоша поличба.

— Няма причина да допускаме… — започна Крос.

Брандън го сряза ледено:

— Остави това на мен, Том. Както казах преди малко, този следобед открихме тялото на бял мъж на около двадесет и девет, тридесетгодишна възраст. Твърде рано е, за да твърдим със сигурност, но има признаци, че това убийство може би е свързано с предишните три, които станаха на територията на Брадфийлд през последните девет месеца.

— Означава ли това, че разглеждате тези убийства като работа на един сериен убиец? — попита млад мъж, като протегна касетофона си напред като остен за добитък.

— Да. Все още проучваме възможността сериен извършител да е отговорен за всичките четири престъпления.

Крос изглеждаше така, като че ли едва се удържаше да не фрасне някого. Ръцете му бяха стиснати в юмрук, а веждите така сключени, че очите му се бяха превърнали в цепки.

— И все пак това си остава само предположение на този етап — възрази той бунтарски.

Пени отново се противопостави:

— Как ще се отрази това на подхода ви по разследването, господин Брандън?

— Засега ще обединим разследванията по предишните три случая с този, последния. Ще използваме главната компютърна система при Министерството на вътрешните работи. С нея ще можем да анализираме наличните данни и сме уверени, че това ще даде възможност да развием нов подход към случая — довърши Брандън с мрачна физиономия, която контрастираше с оптимизма в гласа му.

— Ха сега да те видим — промърмори Карол под носа си.

— Не се ли решихте малко късно? Не мислите ли, че убийствата се увеличиха, защото вие не си признавахте, че това е сериен убиец? — извика над врявата един ядосан глас.

Брандън изпъна раменете си нервно и погледна строго.

— Ние сме само полицаи, не ясновидци. Не правим изводи, преди да имаме доказателства. Когато се уверим в нещо, ще направим всичко, което е по силите ни, за да изправим този убиец пред правосъдието толкова бързо, колкото ни позволяват човешките възможности.

— Ще използвате ли човек, който да ви направи психологически портрет? — намеси се отново Пени Бърджес.

Том Крос хвърли убийствен поглед на Тони. Погледът му беше изпълнен с омраза.

Брандън се усмихна.

— Това е засега, дами и господа. По-късно ще има официално изявление от пресцентъра на полицията. А сега, ако ни извините, имаме доста работа за вършене — кимна той благосклонно към репортерите, после се обърна и се отдалечи, хванал здраво Крос за лакътя. Вървяха обратно към алеята. Брандън усещаше гърба му скован от ярост. Карол и Тони ги следваха на няколко крачки. Когато тръгнаха, гласът на Пени Бърджес прокънтя зад тях:

— Инспектор Джордан? Кой е новият младеж?

— Боже мой, тази жена не пропуска нищо! — измърмори ядосано Карол.

— Тогава по-добре да не й се мяркам пред очите — отбеляза Тони. — Може да се окаже, че си подритвам здравната книжка, ако ме лепнат в новините на първа страница.

Тя забави крачка.

— Искаш да кажеш, че убиецът може да те вземе на прицел?

Тони се ухили:

— Не. Искам да кажа, че твоят шеф ще получи удар.

Неудържимият вътрешен подтик да отвърне на усмивката му порази Карол. Този човек не приличаше на сухарите от Министерството на вътрешните работи, с които се беше сблъсквала. Не само че имаше чувство за хумор, но не му пукаше, че се излага на риск. И в заключение, той определено спадаше към категорията, която приятелката й Луси описваше като „нещо свежо“. Проявяваше признаци да е първият интересен мъж, който се беше появявал в работата от доста време насам.

— Може би си прав — бе всичко, което каза тя, като успя да докара достатъчно неангажиращ тон, та думите й да не бъдат използвани срещу нея.

Те достигнаха завоя на алеята точно навреме, за да видят как Том Крос се нахвърля върху Брандън.

— С цялото ми уважение към вас, сър, вие току-що опровергахте всичко, което им бях казал за педалите, преди да започне този панаир.

— Време е за различен подход, Том — отвърна хладно Брандън.

— Тогава защо не го обсъдите с мен, вместо да ме правите на идиот пред онази тълпа? Да не споменете дори на хората ми! — Крос се наведе напред войнствено. Ръката му замахна нагоре с насочен показалец, като че ли с намерението да промуши Брандън в гърдите. Но здравият разум надделя над кариеризма и ръката му се отпусна свободно до тялото.

— Да не смяташ, че ако съм имал готово решение, нямаше да те повикам в кабинета си и да ти го кажа?

Зад мекотата в гласа му Крос долови стоманени жилки. Долната му челюст се изнесе напред.

— Все пак решенията за следствените действия са в моята компетенция!

Зад тази нескрита войнственост Тони си представи малко момче, агресивен побойник, негодуващ срещу възрастните, които все още имат властта да го командват.

— Но като началник на криминалния отдел аз поемам отговорността за взетите полицейски решения. Току-що реших нещо, което случайно касае и твоята сфера на действие. От сега нататък това е един-единствен главен случай на разследване. Ясен ли съм, Том? Или искаш да продължа с разясненията?

За пръв път Карол разбра за себе си как Джон Брандън се бе изкачил толкова високо по хлъзгавия склон на властта в полицията. Заплахата в гласа му не бе само безсмислено голо позьорство. Той очевидно беше готов да направи каквото се наложи, за да постигне целта си, и действаше с цялата увереност на човек, свикнал да побеждава. Том Крос нямаше къде да ходи.

Тогава Крос се нахвърли към Карол:

— Няма ли какво по-добро да правите, инспектор?

— Чакам да докладвам, сър. Вие ми казахте да ви изчакам след пресконференцията.

— Преди да започнете работа… Том, позволи ми да ти представя доктор Тони Хил — каза Брандън и направи знак на Тони да се приближи.

— Вече се запознахме — промърмори Крос, гузен като виновен ученик.

— Доктор Хил се съгласи да ни сътрудничи в това разследване. Той има по-голям опит в създаването на психологически портрет на серийни нападатели, от когото и да е друг в страната. Съгласи се също така да запази в тайна включването му в екипа.

Тони се усмихна дипломатично.

— Точно така. Последното нещо, което искам, е да се превърне разследването ви в панаирджийско представление. Ако има някакво признание или похвала, когато пипнем това копеле, искам те да бъдат за вашия екип. Все пак именно те ще са тези, които ще изнесат работата.

— Тук не грешите — промърмори Крос. — Не искам да ни се мотаете в краката.

— Никой от нас не иска това, Том — намеси се Брандън. — Точно затова помолих Карол да действа като свръзка между Тони и нас.

— Не мога да си позволя да загубя старши полицай точно сега — протестира Крос.

— Ти не я губиш — обясни Брандън. — Ти печелиш сътрудник с уникален поглед върху всички случаи. Може да излезе безценен, Том. — Той хвърли поглед към часовника си. — По-добре да тръгвам. Шефът ще иска да чуе накратко за последния случай. Дръж ме в течение, Том — каза Брандън, махна с ръка и се упъти обратно към улицата, докато изчезна от поглед.

Крос издърпа пакет цигари от джоба си и запали.

— Знаете ли в какво е бедата ви, инспектор? Вие не сте толкова умна, колкото се мислите. Една издънка само, госпожице, и ще ви го изкарам на носа. — Той дръпна силно от цигарата и се наведе напред, за да издуха дима в лицето на Карол. Намерението му се провали от внезапния порив на вятъра, който разпиля дима, преди да достигне до нея. Очевидно възмутен, Крос се завъртя на пети и се упъти обратно към мястото на престъплението.

— Имаше щастието да срещнеш един първокласен представител на професията ни — усмихна се Карол.

— Сега поне знам накъде духа вятърът — отвърна Тони. Докато казваше това, той усети една дъждовна капка на лицето си.

— По дяволите! — извика Карол. — Точно от това се нуждаем сега! Виж, можем ли да се видим утре? Мога да взема всички материали по този случай и да ги прегледам набързо предварително. После можеш да ги прелистиш и ти.

— Добре, в моя кабинет в десет, става ли?

— Прекрасно. Как да те намеря?

Тони даде напътствия на Карол и остана да я наблюдава, докато тя се отдалечаваше надолу по алеята. Интересна жена. А също и привлекателна. Повечето мъже биха се съгласили с него. Имаше моменти, когато почти желаеше да може да намери не толкова сложен отзвук в себе си. Но той бе копнял прекалено, докато стигна точката, отвъд която не би допуснал да бъде привлечен от жена като Карол Джордан.

Минаваше седем, когато Карол успя най-после да се върне в централното управление на полицията. Когато позвъни на вътрешния номер на Джон Брандън, бе приятно изненадана да го открие все още на бюрото му.

— Качвай се.

Горе почудата й бе още по-голяма, когато се появи на вратата на секретарката и го намери да пълни с конска доза кафе две димящи чаши.

— Мляко и захар?

— Не, благодаря. Това е неочаквано удоволствие.

— Отказах пушенето преди пет години — довери й Брандън. — Сега единственото, което ме поддържа, е кофеинът. Влез насам.

Карол пристъпи в офиса, горяща от любопитство. Никога преди не бе прекрачвала този праг. Тапетите бяха в кремав пастелен тон, мебелите, същите като тези в офиса на Крос, с тази разлика, че тук дървото блестеше и липсваха одрасквания, изгаряния от цигари и издайнически кръгове от горещи чаши. За разлика от другите шефове Брандън бе лишил стените си от украсата на полицейски снимки и поставени в рамка отличия и грамоти. Вместо това беше избрал пет-шест репродукции на картини от началото на века, изобразяващи улиците на Брадфийлд. Все пак гамите бяха мрачни, често почти просмукани от дъжда, и отразяваха грандиозната гледка от прозореца на седмия етаж. Единственото нещо в стаята, което съвпадна с очакванията й, се оказа снимката на жена му и децата му, подпряна на бюрото. Дори тя не бе направена в дървена поза пред обектива във фотото, а бе увеличено копие от ваканционен миг, запечатан на борда на една яхта. Заключение: въпреки впечатлението, с което Брандън се опитваше да заблуди другите, че е едно честно, обикновено ченге, всъщност бе далеч по-сложен и сериозен под повърхността.

Той махна на Карол, посочи й двата стола пред бюрото си, после седна от другата страна.

— Има едно нещо, за което искам да сме наясно — започна Брандън направо. — Ти докладваш на шефа на отдела ти, Крос. Той отговаря за тази операция. Обаче искам за мен копия от всички твои доклади, както и тези на доктор Хил. Освен това искам да знам всяка теория, до която вие двамата достигнете, дори още да не сте готови да я напишете на хартия. Мисля, че ще успееш да се справиш с това.

Карол повдигна вежди.

— Има само един начин да разбера, сър.

Устните на Брандън трепнаха в полуусмивка. Винаги бе предпочитал честността пред глупостите.

— Добре. Сега искам да се увериш, че имаш достъп до всички материали по тези убийства. Ако имаш някакви проблеми с това или имаш усещането, че някой се опитва да пречи на теб и доктор Хил, искам да ми кажеш незабавно, независимо кой е виновен. Ще говоря утре сутринта лично с екипа, за да се уверя, че никой не се съмнява в това, какви са новите правила. Имаш ли нужда от нещо, с което да мога да ти помогна?

Следващите дванайсет часа от деня щяха да бъдат началото, помисли си Карол уморено. Да обичаш предизвикателствата винаги е било добре. Но този път, изглежда, тази любов щеше да бъде трудна битка.

Тони затвори вратата зад себе си. Пусна папката и се облегна на стената. Имаше това, което бе искал. Сега вече предстоеше борба на нерви и надхитряне. Неговата проницателност и усет срещу барикадата на престъпника. Някъде в мотива на тези престъпления лежеше пътят през лабиринта, който водеше право в сърцето на убиеца. Тони трябваше да попадне някак на този път, като се пази от заблуждаващи сенки, и да внимава, за да не се загуби в коварните шубраци.

Той се отлепи от стената, внезапно почувствал се много изтощен, и се запъти към кухнята, като развърза вратовръзката и разкопча ризата си в движение. Една студена бира и после можеше да прегледа малобройната си колекция от вестникарски изрезки от предишните три убийства. Тъкмо бе отворил хладилника да грабне една бира „Бодингтън“, когато телефонът иззвъня. Блъсна вратата, за да се затвори, и вдигна слушалката, докато си играеше с кутийката в другата си ръка.

— Да?

— Антъни? — запита един глас.

Тони едва преглътна.

— Това не е най-подходящото време да се обадиш — сряза той ледено дрезгавия алт, който нахлу от слушалката.

Остави кутийката на шкафа и издърпа пръстена с една ръка.

— О, правим се на недостъпни? Е, това е част от забавлението, нали? Смятах, че вече съм те излекувала от манията ти да ме отбягваш. Мислех, че сме оставили всичко това зад нас. Не ми казвай, че ще започваме отначало и отново ще ми затваряш! Само това искам от теб! — Гласът беше дразнещ, а едва сдържан смях клокочеше под повърхността му.

— Не се правя на недостъпен, но наистина моментът не е подходящ.

Той вече усети лекото жегване на гнева, който се надигаше в стомаха му.

— Това ти е работата. Ти си мъжът. Ти си шефът. Освен ако разбира се, не искаш да направиш нещата различни, за разнообразие. Ако схващаш какво имам предвид! — Гласът бе почти въздишка, дразнещ с неуловимостта си. — В крайна сметка това е точно между теб и мен. Съгласие между възрастни, както се казва.

— Тогава аз нямам ли право да кажа не? Не точно сега? Или това е запазено право само за жените? — попита той, като улови напрежението в гласа си, докато ядът му се надигаше в гърлото му.

— Господи, Антъни, гласът ти става толкова секси, когато си ядосан! — измърка тя.

Не знаейки какво да отговори, Тони отдалечи слушалката от ухото си и се втренчи в нея, като че ли бе предмет от друга планета. Понякога се чудеше дали това, което излизаше от устата му, бяха същите думи, които чуваха ушите на тези, който го слушаха. Не успяваше да се отнася с неочакваните й обаждания с клинична безпристрастност. Забеляза, че така силно се бе вкопчил в слушалката, че пръстите му бяха побелели. След малко върна слушалката до ухото си.

— Само като чуя гласа ти, и се навлажнявам, Антъни! Не искаш ли да знаеш с какво съм облечена, какво правя точно сега? — Гласът бе прелъстителен, дишането по-осезаемо доловимо, отколкото беше в началото.

— Виж, имах тежък ден. Сега ме чака цял куп работа и колкото и да се забавлявам от нашите малки игри, тази вечер не съм в настроение.

Твърде възбуден, Тони огледа отчаяно кухнята, като търсеше някакво спасение.

— Звучиш толкова напрегнато, скъпи! Остави ме да те освободя от напрежението. Нека поиграем! Мисли за мен като техника за отпускане. Знаеш, че ще работиш по-добре след това. Прекрасно осъзнаваш, че ти давам най-приятно прекарване, което някога си имал. С такъв жребец като тебе и кралица на секса като мен няма нищо, което да не можем да направим! И като начало ще те даря с най-мръсното, сексапилно и възбуждащо телефонно обаждане, което някога сме споделяли!

Изведнъж гневът му намери слабо място във възпиращия го бент и той избухна.

— Не тази вечер! — извика Тони и тресна слушалката толкова силно, че бирената кутийка подскочи. Бялата пяна се надигна и излезе през триъгълния отвор отгоре. Той я погледна с отвращение, после, вбесен, я грабна и запрати в мивката. Кутията издрънча в безупречно чистия метал и се затъркаля от единия до другия край. Бира и пяна пръснаха на кафяви и бели струйки. Тони падна на колене и се сви с отпусната глава, заровил лице в шепите си. Тази вечер се опитваше да се взре в тъмнината на нечии други кошмари и последното нещо, което искаше, бе неизбежният сблъсък със собствените му слабости, които тези телефонни обаждания винаги разбуждаха. Телефонът отново иззвъня, но той остана неподвижен, със силно стиснати очи. Когато телефонният секретар се включи, линията прекъсна.

— Кучка! — изсъска той злобно. — Кучка!