Преследвачът

Глава първа

Тони Хил пъхна ръце зад главата си и заби поглед в тавана. Пред очите му изплува фина паяжина от пукнатини около сложната гипсова роза, която ограждаше полилея, но той беше забравил за нея. Бледата светлина на зората, обагрена с оранжевия блясък на уличните лампи, се процеждаше през триъгълния процеп в горния край на завесите му. Но това също не го впечатли особено. Подсъзнателно той отбеляза, че парното се е задействало, готово да стопи влажния зимен скреж, опасал рамките на прозорците и вратата. Носът му беше леден, очите зачервени. Не можеше да си спомни последния път, когато е спал като хората. Тревогите и грижите му за това, което трябваше да свърши през следващия ден, бяха част от причините за неспокойния му, накъсан сън. Но имаше още нещо. Много по-голямо.

Днес като че ли не му беше достатъчно само да се тревожи. Знаеше какво се очаква от него, но въпреки това ставаше друго. Останалите хора успяваха да се справят с тези неща само с леко вълнение в стомаха си, но не и Тони. Усилията му да поддържа фасадата, с която да успее да се справи с поредния ден, изстискваше всичките му сили. При тези обстоятелства той разбираше колко много черпи от метода на актьорите така да се вживяват в представлението, че да пленят публиката. Колкото до днес, очертаваше се поредният напразен опит да си докара осемчасов сън.

Завъртя се в леглото, измъкна едната си ръка и я прокара през късата си черна коса. Почеса наболата четина по брадата си и въздъхна. Знаеше какво му се искаше да прави днес, но в същото време добре съзнаваше, че това би било професионално самоубийство. Какво като знаеше за съществуването на истински сериен убиец в Брадфийлд? Не можеше да си позволи да бъде първият, който да го каже на глас. Празният му стомах се сви и той потрепери. С въздишка отметна завивката и стана от леглото. Разтърси крака, за да изправи набраните като хармоника крачоли на торбестата си пижама.

После се помъкна към банята и запали лампата. Докато изпразваше пикочния си мехур, той се протегна със свободната си ръка и включи радиото. Говорителят, който съобщаваше за трафика, разкриваше очакваните задръствания с такава бодрост, че сигурно никой шофьор не би могъл да седне зад волана, без да е глътнал здрава доза концентрат. Благодарен, че днес не му се налага да шофира, Тони се обърна към мивката. Вгледа се в дълбоките си сини очи, все още замъглени от съня. „Онзи, който е казал, че очите са огледало на душата, е бил наистина продавач на глупости“ — помисли си иронично той. Вероятно е така, иначе нямаше да има и едно здраво огледало в къщата. Откопча горното копче на пижамата си и отвори шкафчето, за да измъкне крема за бръснене. Забеляза, че ръката му трепереше, и спря за момент. После ядосано тресна вратичката, която изскърца високо, и грабна електрическата самобръсначка. Мразеше да се бръсне с нея, защото никога не оставаше у него усещането за свежест и чистота, както след бръсненето на мокро. Но по-добре да се чувстваш горе-долу бръснат, отколкото да заприличаш на подвижна илюстрация на усмъртен от хиляди резки.

Другото удобство на електрическата самобръсначка бе, че не трябваше да се съсредоточава толкова усилено върху това, което правеше, а оставяше мислите му да се реят напред в предстоящия ден. Понякога бе изкушаващо да си представи, че всички са като него — стават всяка сутрин и си избират образа, който ще бъдат през деня. Но той се бе научил през годините, в които изследваше мисленето на другите хора, че това не е така. За повечето хора възможният избор бе страшно ограничен. Някои безспорно щяха да бъдат благодарни за възможностите, които знанията, способностите и нуждата бяха донесли на Тони. Той не беше един от тях.

След като изключи самобръсначката, той чу дивите акорди, които предшестваха всички кратки новини по радиото. С лошо предчувствие обърна лице към апарата. Напрежението и безпокойството го държаха нащрек като бегач на дълги разстояния, който чака стартовия изстрел. В края на петминутния бюлетин той въздъхна с облекчение и дръпна завесата към душа. Очакваше разкритие, което щеше да бъде невъзможно да пренебрегне. Но засега броят на телата оставаше три.

На другия край на града Джон Брандън, заместник-началник на полицейското управление в Брадфийлд (криминален отдел), се наведе над мивката и се загледа мрачно в огледалото. Даже кремът за бръснене, покрил лицето му като брадата на Дядо Мраз, не му придаваше по-доброжелателен вид. Ако не беше избрал полицията, щеше да бъде идеален кандидат за кариерата на погребален агент. Бе висок метър и деветдесет, почти кожа и кости, с дълбоки тъмни очи и преждевременно посребряла коса. Дори когато се усмихваше, киселата му физиономия си оставаше все така меланхолична. Той си мислеше, че днес прилича на твърд и решителен копой. Поне за всичките му нещастия този път си имаше причина. Щеше да продължи курса на действия с цялата си педантичност на полицейски шеф и упоритостта на свещеник към Оранжистката ложа.3

Брандън въздъхна дълбоко и опръска огледалото с пяна. Дерек Армтуейт, неговият шеф, имаше изгарящи сини очи, но с отнесен мечтателен поглед, който не виждаше нищо прогресивно. Той беше от хората, които смятаха, че Старият завет е далеч по-подходящ наръчник за ченгетата, отколкото полицейския правилник. Вярваше, че повечето модерни полицейски методи са не само неефективни, но и еретически. Според неговото, често доста отвлечено мнение връщането на боя с пръчки и камшици би било далеч по-ефективно за намаляването броя на престъпленията, отколкото многото социални работници, социолози и психолози. Ако имаше и най-малката представа какво планираше Брандън за тази сутрин, щеше вече да го е прехвърлил в най-забутания отдел.

Преди потиснатото настроение да съсипе окончателно решителността му, Брандън бе стреснат от блъскане по вратата на банята.

— Татко! — извика голямата му дъщеря. — Колко време ще се бавиш?

Брандън грабна самобръсначката, потопи я в умивалника и застърга по едната си буза, преди да отвърне:

— Пет минути, Карън! Извинявай, скъпа!

В дом с трима тийнейджъри и само една баня рядко се отваряше възможност за размишления в тази поза.

Карол Джордан остави полуизпитото си кафе до мивката и се затътри към душа, като се спъна в черната котка, която се увиваше около глезените й.

— Минута, Нелсън — промърмори сънливо тя и затвори вратата след въпросителното му „мяу?“ — И не буди Майкъл!

Карол си бе представяла, че повишението й в главен следовател и съпътстващото излизане от графика на дежурствата щяха да й дарят непрекъснат осемчасов сън. Това беше постоянният й копнеж още от първата седмица, в която се присъедини към полицията. Само че късметът й изневери, защото повишението й по едно съвпадение дойде едновременно с това, което нейният екип наричаше помежду си „странните убийства“. Шефът й, Том Крос, можеше да крещи колкото си иска и на пресата, и в дежурната им стая, че няма никаква връзка между убийствата и нищо, което да подкрепи предположението за наличието на сериен убиец в Брадфийлд. Екипите, разследващи убийствата, мислеха другояче.

Докато горещата вода се изливаше върху Карол, напоявайки русата й коса, тя си мислеше, не за пръв път, че становището на Крос, както и това на шефа на полицията, служеше повече на предразсъдъците му, отколкото на обществото. Колкото по-дълго отричаше съществуването на сериен убиец, който нападаше мъже, зад чиято почтена външност се криеше таен живот на гейове, толкова повече хора щяха да умрат. Ако повече не можеш да ги разкараш от улиците, като ги арестуваш, остави един убиец да ти свърши работата. Няма много значение дали това ще стане, като ги убива или като всява страх.

Политиката, която той водеше, превръщаше безбройните нейни и на колегите й часове работа по разследването в пълна глупост. Не смееше и да си помисли за стотиците хиляди лири от парите на данъкоплатците, които струваха тези дела, особено откакто Крос настоя всяко убийство да бъде разглеждано като напълно отделен случай. Всеки път, когато един от трите екипа се натъкваше на някаква улика, която изглеждаше като връзка между убийствата, Том Крос я отхвърляше, като винаги намираше поне пет несъответствия. За него нямаше никакво значение, че всеки път връзката беше нещо различно, а несъответствията — все същата стара песен. Но Крос беше шефът й. А и ръководството си изми ръцете и се измъкна от създалата се конфликтна ситуация, като им обърна гръб.

Карол разтърка шампоана, докато той се превърна в гъста пяна, и усети, че постепенно започва да се пробужда под топлите струи. Е, нейната посока на разследване нямаше да затъне в скалите на фанатичните предразсъдъци на Крос с прякор Моряка Попай. Дори някой от младите полицаи да бе склонен да прегърне тесногръдата хипотеза на шефа им като извинение за собственото им късогледо разследване, тя нямаше намерение да го търпи за по-малко от сто процента свършена работа в правилна посока. Беше си скъсала задника през последните девет години първо да вземе добра образователна степен, а после да оправдае мястото си по пътя към бързото издигане. Карол нямаше намерение да остави кариерата й да свърши в глуха улица само защото е сторила грешката да избере полицейско управление, оглавявано от неандерталци.

Събрала решителност, тя излезе от душа с изправени рамене и непокорен, предизвикателен блясък в зелените очи.

— Хайде, Нелсън! — извика тя, докато се намъкваше в роклята си. После грабна вързопчето черна козина. — Скачай на месото, момчето ми!

Тони проучва изображението на екрана над себе си няколко секунди. По-голямата част от аудиторията му вече бе изразила пълната си незаинтересованост към неговата лекция чрез очевидно неводене на записки. Тогава той реши да даде поне на подсъзнанието им максимална възможност да възприемат текущите таблици в процеса на създаване на психологически профил на престъпника.

Обърна се отново към аудиторията:

— Нямам намерение да ви казвам това, което вие вече знаете. Хората, които създават профилите, не хващат престъпниците. Това правят ченгетата. — Той се усмихна на слушателите си — висши полицейски служители и представители на Министерството на вътрешните работи, подканяйки ги да споделят мнението му. Няколко го сториха, въпреки че повечето останаха с каменни физиономии и нехайно обърнати настрана глави.

Колкото и да се стараеше, Тони знаеше, че не може да убеди по-голямата част полицаи, че не е някой надут университетски експерт, дошъл да им каже как да си вършат работата. Въздържа се от въздишка, хвърли поглед към бележките си и продължи, като се стараеше да поддържа колкото се може повече зрителен контакт, като имитираше с естествения език на тялото успешно изпълнил номера си клоун. Нещо, което беше изучил, докато работеше в северните клубове.

— Но понякога ние, хората, които правим профилите, виждаме нещата различно. И тази нова перспектива може да промени всичко изцяло. Един мъртвец наистина може да ви разкрие много неща. Но това, което е разказал на нас, не е същото, каквото и на полицаите. Един пример. Намерено е тяло в храстите на около три метра от пътя. Полицаят ще отбележи този факт. Ще провери земята наоколо за следи. Дали няма стъпки. Има ли нещо, захвърлено от убиеца. Има ли някакви конци, закачени по храстите. Но за мен този единствен факт е само стартовата точка за размишление дали, прибавен към останалата информация, която имам на разположение, би могъл да ме доведе до някакви полезни заключения за убиеца. Ще се запитам дали тялото преднамерено е било оставено там? Или убиецът е бил притеснен от нещо, за да го мъкне на друго място? Дали го е крил, или просто го е захвърлил? Искал ли е трупът да бъде намерен? Колко дълго е очаквал или е искал да бъде скрит? Какво означава това място за него? — Тони сведе рамене и задържа ръцете си в отворен въпросителен жест. Аудиторията му го наблюдаваше неподвижно. „Господи, с колко номера още трябваше да ги изработя, докато получа отговор?“ — мислеше си уморено той. Капчиците пот, които избиха по врата му, започнаха да се превръщат в струйки, които се стичаха по кожата и попиваха в яката на ризата му. Чувстваше се неудобно, защото това му напомняше кой всъщност бе той зад маската, която беше надянал за пред публика.

Тони прочисти гърлото си и се съсредоточи върху това, което обясняваше, защото бе по-важно от чувствата му, и продължи:

— Създаването на психологически профил е просто друго средство, което може да помогне на следователите да стеснят фокуса на провежданото разследване. Работата ни е да осмислим непонятното. Не можем да ви дадем името на нападателя, телефона или адреса му. Но това, което можем да направим, е да ви насочим в правилната посока — какъв тип е извършил престъплението и какви са специфичните му характеристики. Понякога можем да посочим предполагаемия район, където живее, или вида професия, която очакваме, че има. Знам, че някои от вас са разбрали необходимостта от създаването на Национална служба за изработване на профили към полицията. Вие не сте сами. Обществените организации за защита на човека настояват за същото.

Най-сетне Тони въздъхна с дълбоко облекчение. Усмивки и одобрителни кимания от аудиторията. Бяха му трябвали четиридесет минути, за да привлече вниманието им, но накрая все пак бе разбил нехайното им безразличие. Това, разбира се, не означаваше, че можеше да се отпусне, но поне намали чувството му на неудобство.

— Преди всичко — продължи той — ние не сме като американците. У нас няма серийни убийци, спотайващи се зад всеки ъгъл. Все още обществото ни е такова, че повече от деветдесет процента от убийствата са извършени от членове на семейството или хора, които са били познати на жертвата.

Сега вече напълно ги бе завладял. Забеляза няколко чифта некръстосани крака и ръце, стегнати като добре тренирани служители.

— Но създаването на един профил не означава да уличите следващия Ханибал4, че е канибал. Профилите могат да бъдат използвани в широк кръг престъпления. Вече имаме забележителен успех на летищата при пренасяне на наднормено количество алкохол, при залавянето на наркокуриери, при типове, изпращащи анонимни писма със заплахи, изнудвачи, серийни изнасилвачи, подпалвачи. И като много важен момент, не на последно място, създаването на профил бе използвано много резултатно да се даде съвет на полицаите в някои техники за разпитване на заподозрени в големи, престъпления. Не искам да кажа, че на вашите хора им липсват умения да провеждат разпит. Напротив, но нашият клиничен опит ни помогна да усъвършенстваме различни подходи и методи, които често могат да бъдат по-резултатни от познатите ни вече техники.

Тони пое дълбоко дъх и се наведе напред, сграбчил ръба на катедрата. Финалният му абзац звучеше добре пред огледалото в банята. Молеше се да удари на точното място, да не сбърка да ги настъпи по мазола.

— Моят екип и аз вече цяла година проучваме възможностите за създаване на Национална служба за изработване на профили към полицията. Вече предадох временен доклад до Министерството на вътрешните работи, които изразиха готовност да създадат такава служба веднага щом получат последния ми доклад. Дами и господа, тази революционна промяна в борбата с престъпността скоро ще бъде реалност. Имате една година да се уверите, че това става във форма, която е удобна за вас. Екипът ми и аз сме изцяло отворени към вас. Всички сме в един бизнес. Ние искаме да знаем какво мислите вие за всичко това, защото имаме желанието системата да заработи. Искаме опасните серийни нападатели зад решетките, точно както и вие. Вярвам, че бихте могли да ползвате помощта ни. Знам, че и ние можем да разчитаме на вашата.

Тони направи крачка назад, за да избегне бурята от аплодисменти не защото бяха особено ентусиазирани, а защото сигнализираха края на тези четиридесет и пет минути, от които се беше страхувал седмици наред. Обществените речи винаги са били твърдо извън границите на спокойствието му дотолкова, че обърна гръб на академичната си кариера, след като защити докторат. Не можа да свикне с постоянния театър на лекциите. Способността му да разяснява нещата сама по себе си не бе достатъчна, за да се занимава с това. Някак си да прекарва дните си в ровене из изкривените ниши на безумните мозъци му се струваше далеч по-безопасно.

Когато кратките ръкопляскалия замряха, наблюдателят на Тони от Министерството на вътрешните работи скочи на крака от стола си на първия ред. Докато Тони провокираше премереното недоверие на полицейската част от аудиторията си, Джордж Расмасън се бе развълнувал доста. Нетърпеливата му усмивка разкри твърде много зъби и обезпокояваща прилика с Джордж Формби, която не отговаряше на такъв отговорен държавен служител. Беше облечен елегантно, в сиво сако на тънко райе, а крещящият му акцент на възпитаник на богаташко частно училище бе толкова преувеличен, че Тони бе убеден в снобското му образование. Слушаше го с половин ухо, докато си събираше записките и ги подреждаше в папката. Благодарности за великолепната проницателност, дрън, дрън… за възможностите да зададе неофициални въпроси, дрън, дрън… с дължимото уважение към доктор Хил…

Шумът от тътрещи се крака заглуши останалото от речта на Расмасън и словоохотливостта му секна. Когато се стигна до момента да избира между благодарностите на държавния служител и чашата кафе, за Тони нямаше спор. Дори и заради държавните служители. Той пое дълбоко дъх. Време беше да свали маската на лектор. Сега трябваше да бъде очарователният, добре информиран колега, достатъчно търпелив да те изслуша. Трябваше да осмисли и да си създаде от новите контакти усещането, че наистина е на тяхна страна.

Джон Брандън стана и отстъпи встрани, за да позволи на другите хора от неговия ред да излязат. Докато наблюдаваше представяното от Тони Хил, той разочаровано бе установил, че липсваше повечето информация, на която се беше надявал. Разбира се, научи много за психологическия профил, но почти нищо за човека, освен че изглеждаше доста самоуверен мъж, без да е арогантен. Последният един час не го беше убедил, че това, което планира, е правилната посока на действие. Но не можеше да види някаква алтернатива. Като се придържаше близо до стената, Брандън се придвижи напред срещу потока от хора, докато се изравни с Расмасън. Като го видя, държавният служител рязко прекрати речта си и изключи сияйното си изражение. Докато Расмасън събираше бумагите си, които разпиля по стола, Брандън се шмугна покрай него и пресече залата, за да хване Тони, който оправяше катарамите на смачканата си чанта.

Брандън прочисти гърлото си и попита:

— Доктор Хил?

Тони вдигна глава с любезно въпросително изражение на лицето си. Брандън преглътна безпокойството си и продължи:

— Не сме се срещали преди, но сте работили на моя територия. Името ми е Джон Брандън…

— Отдел „Престъпления“? — прекъсна го Тони, а в очите му проблесна лека усмивка. Беше чувал достатъчно за събеседника си и знаеше, че той е човек, когото искаше да има на своя страна. — Радвам се да се запозная с вас, господин Брандън! — поздрави го той с най-топлия си глас, който можа да измъкне.

— Джон. Просто Джон — каза Брандън по-рязко, отколкото възнамеряваше. Осъзна с изненада, че бе нервен. Имаше нещо в спокойната увереност на Тони Хил, което го правеше несигурен.

— Чудя се дали бихме могли да разменим няколко думи?

Преди Тони Хил да може да отговори, Расмасън се намести между тях.

— Моля да ме извините — подхвърли той, без ни най-малко притеснение, надянал отново усмивката си. — Тони, ако сега дойдеш с нас в кафенето, знам, че приятелите ни от полицията ще са нетърпеливи да поговорят с теб по-задълбочено. Господин Брандън, ако желаете, може да се присъедините!

Брандън усети, че го обзема яд. Осъзнаваше, че е почти невъзможно да води поверителен разговор в стая, пълна със сърбащи кафе ченгета и любопитни важни клечки от Министерството на вътрешните работи.

— Бих ли могъл да разменя само няколко думи с доктор Хил насаме?

Тони хвърли поглед към Расмасън и забеляза лекото смръщване на успоредните линии между веждите му. Обикновено в такива случаи го засърбяваше да се измъкне от ситуацията. Сега му се искаше да приключи с Расмасън и да продължи разговора с Брандън. Винаги го беше забавлявала превзетата надутост, която превръщаше позирането пред него в безпомощност. Доста дълго за днес удържа успеха при словесните си дуели с другите полицаи, затова реши да се лиши от това удоволствие. Той се отдалечи преднамерено от Расмасън и каза:

— Джон, нали се връщаш обратно към Брадфийлд след обеда?

Брандън кимна.

— Тогава сигурно би могъл да ме закараш? Дойдох с влак, но ако нямаш нищо против, предпочитам да не се боря с британските железници и на връщане. Винаги можеш да ме оставиш в покрайнините на града, ако не искаш да бъдеш видян да се сприятеляваш с Джак Изкормвача.

Брандън се усмихна и мрачното му лице се нагъна в маймунска физиономия.

— Не смятам, че това ще е необходимо. Ще бъда щастлив да ви оставя в Централното управление на полицията.

Той се отдръпна назад и загледа Расмасън, който тикаше Тони към вратата и се суетеше по целия път. Не можеше да се отърси от леко объркващото усещане, което го обзе от срещата с психолога. Може би просто защото бе свикнал да контролира всичко в своя свят и молбата за помощ му бе толкова чужда, че автоматично го караше да се чувства неудобно. Очевидно нямаше друго обяснение. Брандън сви рамене и последва тълпата в кафето.

Тони закопча колана и се наслади на удобството на лъскавия „Рейндж Роувър“. Не каза нищо, докато Брандън маневрираше, за да излезе от паркинга на Главното полицейско управление в Манчестър. После се насочи към градската мрежа, силно съсредоточен да не пропусне верния път в непознатия град. Докато кръстосваха по хлъзгавите пътища надолу и се вляха в летящия поток коли, Тони наруши тягостното мълчание:

— Ако това ти помага, мисля, че вече знам за какво искаше да поговорим.

Ръцете на Брандън се изопнаха на кормилото.

— Мислех, че сте психолог, не медиум — пошегува се той. Изненада се от себе си. Хуморът не беше в стила му. Обикновено прибягваше до него, когато беше под силно напрежение. Брандън не осъзнаваше колко нервен беше в действителност, като поиска тази услуга.

— Някои от колегите ти щяха да ме забележат със сигурност, ако бях такъв — подхвърли Тони сухо. — Така че искаш ли да направя предположение и да поема риска да изляза пълен глупак?

Брандън хвърли бърз поглед към психолога. Той се беше отпуснал с ръце на бедрата и кръстосани в глезените крака. Изглеждаше като че ли е у дома си по дънки и пуловер, а не в костюм, който дори Брандън намираше за доста старомоден. Това го впечатли, защото си спомни суровите коментари на собствените си дъщери, които редовно получаваше по адрес на непретенциозните си дрехи. Изведнъж той се отприщи и изплю камъчето:

— Мисля, че имаме работа със сериен убиец, който се е развихрил в Брадфийлд.

Тони пусна една малка въздишка на задоволство.

— Бях започнал да се чудя дали някога ще забележите — каза той иронично.

— Това обаче съвсем не е единодушно мнение — уточни Брандън, почувствал за нужно да предупреди Тони, преди дори да го е молил за помощта му.

— Събрах достатъчно впечатления от пресата. Ако това е някакво успокоение за теб, от материалите, които прочетох, съм сигурен, че изводът ти е правилен.

— Останах с друго впечатление от онези ваши цитати в „Сентинъл Таймс“ след първото убийство.

— Работата ми е да сътруднича на полицията, а не да уронвам авторитета й. Допусках, че имате някакви професионални причини да не правите версията си за сериен убиец публично достояние. В действителност подчертах, че това, което казвам, е само неофициално предположение, базирано на достъпната информация — добави Тони с някак мек тон, който явно противоречеше на неочакваното напрежение в пръстите му, които си играеха с панталона и го мачкаха на плисета.

Брандън се усмихна, незабелязал нищо друго, освен гласа на събеседника си.

— Добре. Заинтересован ли сте да ни подадете ръка?

Тони почувства разливащото се в него задоволство. Беше копнял за този момент седмици наред.

— На няколко мили от тук има едно крайпътно ресторантче. Какво ще кажеш за едно кафе?

Главен следовател Карол Джордан гледаше втренчено хаоса от разпокъсана плът, която някога е била човек, и се бореше решително да фокусира погледа си поне малко встрани. Искаше й се да не се тревожи, че бе грабнала онзи стар сандвич с кашкавал от лавката. Някак си бе приемливо за млад мъж полицай да повърне, когато се окажеше лице в лице с жертва на насилствена смърт. Те дори си спечелват съчувствие. Но въпреки факта, че жените винаги са били смятани за страхливи, когато жена полицай напусне мястото на престъплението още преди да го е приближила напълно, тя веднага губи всякакво уважение, което някога е спечелила. По-лошото — става обект на пренебрежение и посмешище за всички мъже, от шефа й до последния в лавката. Опитваше се да вникне в логиката на това отношение. Докато горчиво размишляваше, тя здраво стискаше зъби. Мушна ръце дълбоко в джобовете на шлифера си и сви юмруци така силно, че ноктите й се забиха в дланите.

Карол почувства нечия ръка върху своята точно над лакътя. Благодарна за възможността да откъсне хипнотизирания си поглед от страшната гледка, тя се обърна, за да открие лицето на един полицай, което изплува пред нея. Дон Мерик се извисяваше с две педи над шефа й и всеки път, когато разговаряше с нея, добиваше някаква странна нагърбена поза. В началото тя намираше, че е достатъчно разтоварващо да се напие с приятели или да се съберат на случайна вечеря, когато успее да измъкне някоя свободна вечер. Сега дори не се сети за подобно нещо.

— Мястото вече е отцепено с кордон, мадам — каза той с мекия си акцент от щата Джорджия. — Патологът е на път. Какво мислите? Дали този е номер четири?

— Внимавай да не те чуе шефът какви ги говориш, Дон — подхвърли тя полушеговито. — Макар че и аз бих казала същото.

Карол се огледа наоколо. Намираха се в района Темпъл Фийлдс, в задния двор на някаква кръчма, която обслужваше главно типове от гей занаята, в един бар на горния етаж, който три пъти в седмицата беше притежание на лесбийките. Въпреки мераците на расовите мъже, с които си беше имала работа покрай съдействието им в разследванията, Карол никога не бе имала причина да влезе в подобен бар. — Какво ще кажеш за вратата?

— Залоства се — отвърна лаконично Мерик. — Не е свързана с алармена система.

Карол разгледа високите, контейнери с боклуци и натрупаните празни щайги.

— Изглежда, няма причина да слагат такава. Какво казва собственикът?

— Уейли говори сега с него, мадам. Изглежда, снощи е затворил около седем и половина. Имат подвижни контейнери на колела зад оградата за празните бутилки и когато затварят, просто ги преместват там, в задния двор. — Мерик махна към задната врата на кръчмата, където стояха три сини найлонови чувала, всеки с размер на количка от супермаркет. — Не ги махат до следобеда.

— И това е времето, по което са го намерили? — попита Карол, като посочи с палец през рамото си.

— Просто е лежал там, така да се каже.

Карол кимна. Побиха я тръпки, но това нямаше нищо общо с острия североизточен вятър. Направи крачка към вратата.

— Добре. Нека засега оставим това на хората от лабораторията. Ние само им пречим.

Мерик я последва по тясната алея, водеща зад кръчмата. Беше широка колкото едва да се провре една кола. Карол огледа уличката нагоре и надолу. Сега тя бе затворена от полицейските оградителни ленти и охранявана в двата й края от по двама униформени полицаи.

— Познавал е добре територията си — размишляваше тихо тя на глас. Вървеше надолу по алеята, като държеше непрекъснато под око вратата на кръчмата. Мерик я следваше неотлъчно и чакаше следващата серия заповеди.

В края на алеята Карол спря и се завъртя, за да огледа улицата. Срещу алеята се издигаше висока сграда, бивш склад, превърнат сега в занаятчийска работилница. През нощта той ще бъде пуст, но в късния следобед почти на всеки прозорец висяха любопитните лица на сеирджиите, които зяпаха от топлото вътре към драмата долу.

— Предполагам, няма много шансове някой да е гледал през прозореца в критичния момент — отбеляза тя.

— Даже и да са гледали, едва ли са обърнали внимание — подхвърли Мерик цинично. — След края на работното време улиците тук оживяват. Във всеки вход, алея или полупаркирана кола има по една двойка педали, които си чешат задниците. Нищо чудно, че шефът нарича Темпъл Фийлдс Содом й Гомор.

— Знаеш ли, често съм се чудила. Съвършено ясно е какви са ги вършили в Содом, но какъв, предполагаш, е бил грехът на Гомор? — попита Карол.

Мерик изглеждаше объркан. Това увеличи приликата му на лабрадор с тъжни очи, обезпокоително тъжни.

— Не съм на вашето мнение, мадам.

— Няма значение. Изненадана съм, че господин Армтуейт не ги е прибрал още заради порочно поведение.

— В действителност той опита преди няколко години — довери й Мерик. — Но полицейската комисия заяви, че това били глупости и безсмислени акции. Той се бори с тях, но накрая те го заплашиха с Министерството на вътрешните работи. И след аферата с тройката от Холмуд той знаеше, че засяга деликатен въпрос за политиците, така че беше принуден да се откаже. Въпреки всичко това не го спря да ги хули всеки път, когато имаше възможност.

— Е, добре, надявам се, че този път нашият квартален убиец ни е оставил малко повече, за да можем да продължим. В противен случай любимият ни вожд просто ще има следващия си порочен обект за оплюване. — Карол изпъна рамене. — Добре, Дон. Искам сега да се мине от врата на врата при всички от околните къщи, а тази нощ ще излезем по улиците, за да поразпитаме хората от бранша.

Преди Карол да може да довърши инструкциите си, един глас зад лентата я прекъсна:

— Следовател Джордан? Пени Бърджес, „Сентинъл Таймс“. Какво открихте до тук?

Карол затвори очи за момент. Едно от досадните й и изнервящи задължения като главен следовател бе да се оправя с неконтролируемите маниаци. Проблемът с пресата бе безкрайно по-труден. Сега й се искаше да бе останала в двора със зловещия труп, но вместо това пое дълбоко дъх и се насочи бавно към кордона.

— Нека го кажем направо. Искаш да се кача на борда, докато трае разследването по това убийство, но не желаеш да казвам на никого? — Насмешливият блясък в очите на Тони бе маската, зад която скри гнева си от нежеланието на един влиятелен полицай да приеме стойността на това, което може да направи за тях.

Брандън въздъхна. Тони никак не го улесняваше. Пък и защо трябваше да го прави?

— Искам да избягна възможността пресата да научи, че работиш за нас. Единственият шанс, който имам да те привлека официално към разследването, е да убедя шефа, че няма да откраднеш величието му и да засенчиш подчинените му полицаи.

— И така няма да стане обществена тайна, че Дерек Армтуейт, дясната ръка на Бога, се е обърнал към един куку за помощ — каза Тони с такава нотка в гласа, която издаваше повече, отколкото искаше.

Лицето на Брандън се изкриви в цинична усмивка. Почувства се добре от откритието, че не е невъзможно да разрови тази гладка фасада.

— Ти го казваш, Тони. Технически това е въпрос на организация на операцията. Предполага се, че всъщност той няма да се намеси поне докато не направя нещо, което да е в ущърб на политиката, водена от полицията и Министерството на вътрешните работи. А това е тяхна политика — да използват съдействието на експерти винаги, когато е подходящо.

Тони се изкикоти.

— И смяташ, че ще ме приеме като „подходящ“?

— Мисля, че той не би искал друг сблъсък с Министерството или полицейския комитет. Трябва да се пенсионира след осемнадесет месеца и води отчаяна борба за рицарско звание. — Брандън не вярваше на ушите си, че изрича тези думи. Не бе споменавал на глас дори пред жена си тази нелоялност към шефа си. А и през ум не му бе минавало да го прави пред някакъв непознат. Как Тони Хил успя да го накара да се отпусне така леко и бързо? Трябва да има нещо все пак в този психологически майтап. Брандън се успокояваше, че поне бе успял да впрегне това нещо в служба на правосъдието. — Е, какво ще кажеш?

— Кога започвам?