Приключенията на трима руси и трима англичани

Глава 15Още един градус

След като комисията се раздели, астрономите подобриха още повече работата, но предприятието на експедицията не страдаше от това. Същата точност, същите проверки придружаваха измерването на I-вия меридиан, същите грижи трябваше да придружават всичко. Само че тримата англичани, след като си разделиха работата, трябваше по-бавно и с голяма мъка да вървят напред. Но те не се огорчаваха от това и вършеха същата работа на дъгата на новия меридиан, каквато русите вършеха на няколко мили от тях. Националното самолюбие им служеше за подкрепа в тази мъчна и сложна работа. Сега трима имаха да вършат работа, която по-рано се вършеше от шестима.

По такъв начин изникна необходимостта да се посветят изцяло на предприятието, като имаха пред себе си само една задача — да извършат работата колкото се може по-добре. Уйлям Еймери трябваше почти съвсем да се откаже от мечтите си, а сър Джон Мърей — от изучаването на Южна Африка с пушка в ръце.

Състави се нова програма, която възлагаше на всеки астроном известна част от работата. Сър Джон Мърей и полковникът поеха зенитните измервания и геодезичните наблюдения. Уйлям Еймери замени Николай Паландер, който водеше бележките и изчисленията. Задружно се решаваха само въпросите по избора на станции и по установяването на точки за визиране. За несъгласия и спорове между учените сега и дума не можеше да става.

Само Мокум, както преди, тъй и сега оставаше водач на кервана и ловец. Шестимата английски моряци, които образуваха част от екипажа на „Кралица и Цар“, естествено последваха началника си. Парната шалупа остана у руснаците, но англичаните взеха гумената лодка, която беше добра за преминаване през не много бързо течащи потоци. А пък колите и хранителните припаси бяха разделени по равно.

Разделянето на кервана срещна известни мъчнотии. Туземците, които бяха под началството на Мокум, с неудоволствие се разделиха на две равни части. Може би те бяха прави, като имаха предвид общата безопасност. Виждаха, че ги водят далече от реките, от пасбищата, от познатите места, на север, където чергаруват племена, които тъй враждебно се отнасят към южноафриканците. Напълно естествено е, че те с такова неудоволствие деляха силите си. Но най-после бушменът и водачът ги склониха да се разделят, като ги успокоиха, че ще вървят в една посока и че ще бъдат близо едни до други.

Като напусна Колобенг на 31 август, керванът на Еверест тръгна към хълма, който служеше за визирна точка при последните наблюдения.

Работата се почна на 2 септември. Скоро мрежата от спомагателни триъгълници беше завършена и полковник Еверест, след като се посъветва с другарите си и се ориентира по картата, избра нова дъга от меридиана, която по-късно трябваше да бъде измерена до двадесетия южен паралел. Този меридиан се намираше на един градус западно от първия, на двадесет и три градуса от Гринвичския меридиан. Англичаните работеха на шестдесет мили от русите, но това разстояние беше достатъчно за да не се пресичат триъгълниците помежду си. При тези условия споровете за тригонометричните измервания или избора на визирни точки ставаха вече немислими.

Местността, по която англичаните вървяха през септември, беше плодородна, хълмиста, но никак не населена. Всичко сякаш благоприятстваше за напредването на кервана. Небето беше чисто, светло, безоблачно. Наблюденията ставаха лесно.

Само нарядко се срещаха големи гори. Гъсталаците се редуваха с ливади и хълмове, по които лесно се установяваха точки за визиране, както за дневните, тъй и за нощните наблюдения. Освен това тази страна беше изобилно надарена от природата. Многото цветя пръскаха благоухание и привличаха цели рояци бръмбари и особено един вид пчели, които приличаха на европейските и вкусният бял мед на които можеше да се намери в дупките на дърветата или между скалите. Често се срещаха големи зверове, особено нощем: жирафи, разни видове антилопи, хиени, носорози, слонове често пъти нощем се приближаваха до лагера, но сър Джон се мъчеше да не се отвлича. При новите обстоятелства той заменяше пушката с далекогледа. Снабдяването на кервана с хранителни припаси лежеше на Мокум и на туземците, но сърцето на младия учен навярно силно биеше при звука на гърмежите. Под куршумите падаха големи степни биволи, бетжуанските bokolo-kolas, които достигаха четири метра от муцуната до опашката и два метра от копитата до плешките. Кожата им е черна с синкава отсянка. Това са ужасни животни със силни крайници, с малка глава, зли очи и здрави рога на челото. Вкусното им месо разнообрази масата на участниците в експедицията.

Туземците приготвят това месо по особен начин, който е много разпространен всред северните индийци. Приготвеното по такъв начин месо може да се запази много дълго време. Европейците прибягнаха към този начин на приготвяне, макар отначало да се отнасяха с отвращение към него. Месото на бивола трябва да се нареже на тънки резени и да се остави на слънцето да съхне, после го слагат в кожа и почват да го бият с чук, докато се обърне в плътна маса. После тази маса я стриват на прах, слагат я в кожени торби и я заливат с биволска мазнина. Тази мазнина прилича повече на сало и я приготвят предварително, като прибавят в нея мозък от кости и особен вид ягоди, захарната месеста част на които малко хармонира с азотистото вещество на месото. После смесват всичко в едно, стриват го и, след като изстине, получават твърда като камък маса.

Когато приготвянето на месото се свърши, Мокум помоли астрономите да опитат това ядене. Европейците трябваше да се съгласят. Първите хапки се показаха неприятни на англичаните, но като свикнаха на това ядене, те намериха, че има чудно приятен вкус. Наистина, такова ядене можеше да се смята неоценимо за кервана, защото често пъти се случваше да минава по такива места, където съвсем няма пресни продукти. Това ядене е лесно смилаемо, дълго време не се разваля и съдържа много хранителни вещества. Ловците приготвиха много стотици килограми от този пемикан и в това отношение керванът беше осигурен за дълго време.

Дните се изнизваха един след друг. Понякога наблюденията се вършеха и нощно време. През всичкото време Уйлям Еймери мислеше за приятеля си Михаил Цорн, като се ядосваше на тази случайност, която стана причина да се разделят. Да, Михаил Цорн би делил с него впечатленията си от тази величествена южна природа.

Колкото за полковник Еверест, той продължаваше да бъде същия типичен англичанин, който беше равнодушен към всичко и който се интересуваше само от тригонометричните си изчисления. Сър Джон не се оплакваше, но и не скриваше съжалението си за изгубената свобода. Но все пак от време на време щастието му се усмихваше. Ако той сам нямаше време да ходи из гъсталаците и да преследва зверовете, това не пречеше на животните да се приближават до станциите и да го откъснат от работата му. В такива случай в него веднага се събуждаше ловеца. Той намираше за необходимо да се защищава.

Веднъж му се случи да срещне един носорог. Тази среща стана на 12 септември и му струваше доста скъпо, както ей сега ще видим.

От няколко дни това животно скиташе около кервана. То беше грамадно шукуро, както го наричат туземците, което стигаше шест фута височина и четиринадесет фута дължина. По черния цвят на кожата му и по-малката му набръчканост от азиатските му родственици бушменът веднага би познал един опасен враг.

Този ден сър Джон Мърей и Мокум отидоха на шест мили от станцията да прегледат една височина, на която полковник Еверест предполагаше да постави стълб. По някакво инстинктивно предчувствие сър Джон взе със себе си карабината с коническите куршуми, а не обикновената ловджийска пушка. От два дни носорогът не се показваше край лагера, но все пак той смяташе да не се отдалечава без оръжие на голямо разстояние. Мокум и другарите му бяха стреляли вече в носорога, но възможно беше грамадното животно да не се е отказало от намерението си.

Сър Джон не изпита съжаление, че е взел тази предпазна мярка. До височината нищо не се случи, но щом стигнаха върха й, в полите на хълма, накрай гората, се показа шукуро. На Джон, който го виждаше за първи път от толкова близо, животното му се стори крайно необикновено. Малките очички на звяра светнаха. Почти правите, слабо завити назад рога представляваха много страшно оръжие.

Бушменът пръв забеляза животното, което се беше скрило зад дърветата на около половин миля от хълма.

— Сър Джон — каза той, — съдбата ви покровителства! Ето шукуро.

— Носорога! — извика сър Джон, при което очите му веднага светнаха.

— Да, сър Джон — отговори ловецът, — То е, както виждате, великолепно животно, но се готви да ви пресече пътя на отстъплението. Защо ли толкова се е озверило срещу нас? То е тревопасно животно, но все пак трябва да го изпъдим.

— Може ли да се покатери до нас? — попита сър Джон.

— О, не! — отвърна ловецът. — Тук е много стръмно за неговите къси крака. То ще ни почака долу!

— Нека чака! — каза сър Джон. — Ние най-напред ще изследваме станцията, а после ще го изпъдим.

Сър Джон Мърей и Мокум продължиха прекъснатото изследване. Те внимателно разгледаха върха и избраха място за стълба.

Следните височини на северозапад позволяваха да се построи нов триъгълник и при най-благоприятни условия.

Когато свършиха това, сър Джон се обърна към Мокум и каза:

— Е, какво, Мокуме?

— На вашите услуги съм!

— Нали носорогът все още ни чака?

— Да, чака ни.

— Добре, тогава да слезем долу. Колкото и да е силен, един куршум от карабината ми ще му свети маслото.

— Един куршум! — извика бушменът. — Вие значи не знаете, какво нещо е шукурото. Тези животни са крайно издръжливи. Още не е имало такъв случай, когато да падне от един куршум.

— О! — усмихна се сър Джон. — То е, защото не са употребявали по-рано конически куршуми.

— Конически или кръгли, няма значение — с един куршум не може да се убие такова животно.

— Е добре, мили ми Мокуме — отговори сър Джон, ловджийското самолюбие на когото се засегна, — аз ще ви покажа преимуществото на европейското оръжие, в което се съмнявате!

И като каза това, сър Джон напълни карабината, за да стреля веднага, щом разстоянието позволи.

— Позволете да ви попитам — каза малко засегнатият бушмен, — не желаете ли да се обзаложим?

— Защо не? — последва отговор.

— Аз не съм богат, но се обзалагам на една лира за първия ви куршум.

— Чудесно! — каза сър Джон. — Ако първият ми куршум не убие носорога, ще ви дам една лира.

— Поддържате ли?

— Да, поддържам.

Двамата ловци слязоха от хълма и скоро се намериха на петстотин крачки от носорога, който продължаваше да стои неподвижен. Неговото положение беше много удобно за сър Джон; той можеше да се прицели, където си иска.

Англичанинът беше толкова уверен в успеха, че, преди да стреля, обърна се към бушмена и каза:

— Още ли поддържате баса?

— Да — спокойно отвърна Мокум.

Носорогът стоеше неподвижно като прицелна точка. Сър Джон можеше да се цели, където си иска, за да повали животното.

Той реши да цели в главата му, подтикван от ловджийско самолюбие, особено внимателно се целеше, като беше напълно уверен в точността на оръжието.

Чу се гърмеж, но куршумът, вместо да се забие в месо, удари в рога, краят на който се счупи и отхвръкна. Животното като че ли дори не почувства изстрела.

— Този изстрел не се брои — каза бушменът, — защото не улучихте месестата част.

— Не, този изстрел се брои и аз ви дължа една лира, но искам да повторя на една лира. Или ще се квитосаме или ще ви дължа две лири.

— Както искате, сър Джон, но ще изгубите!

— О, колкото за това, ще видим!

Сър Джон пак напълни карабината и гръмна втори път, като този път се целеше в бедрото. Но куршумът попадна на място, където кожата образува бръчка, отскочи и падна на земята. Носорогът бавно отстъпи на няколко крачки.

— Две лири! — каза Мокум.

— Искате ли да се обзаложим пак на двойно? — попита сър Джон.

— На драго сърце.

Този път сър Джон почна вече да се сърди. Като събра всичкото си хладнокръвие, той се прицели в челото. Куршумът отиде там, където мереше, но отскочи като от металическа броня.

— Четири лири — спокойно каза бушменът.

— Още на четири! — едва ли не в отчаяние извика сър Джон.

Този път куршумът се заби в бедрото на носорога, който направи грамаден скок. Но вместо да падне мъртво, животното с неописуема ярост почна да скубе храстите.

— Струва ми се, че още мърда, а? — пошегува се ловецът.

Сър Джон не можеше да се владее. Хладнокръвието му съвсем го напусна. Той заложи на петия куршум изгубените осем лири. И пак загуби.

Той пак удвои залога и най-после, едва след деветия изстрел, животното падна.

Сър Джон извика „ура“ от възторг. Той забрави облога, разочарованието, той съзнаваше само едно, че е убил носорога.

Но животното, както сър Джон по-късно сам разказваше в клуба, му излезе соленичко: то му струваше тридесет и шест лири — грамадна сума, която бушменът спокойно прибра в джоба си.