Приключенията на трима руси и трима англичани

Глава 20Осем дни на върха на Скорцев

Останалите със свито сърце гледаха отдалечаващите се другари и си мислеха колко мъчнотии и опасности очакваха младите астрономи в непознатата страна.

Бушменът по всякакъв начин ги успокояваше, като говореше за ловкостта и смелостта на водача и като ги уверяваше, че младите хора не ще срещнат мокололоси. Дори той смяташе, че те са в по-голяма безопасност, отколкото останалите във крепостта — и не се излъга.

Нощем Мокум и моряците по ред пазеха крепостта. Тъмнината покровителстваше мокололосите. До сега тези „пълзачи“ — както ги наричаше Мокум — още не се изкачваха по склоновете на Скорцев, като навярно очакваха подкрепа, за да нападнат европейците от всички страни и да ги накарат да се предадат.

Както предлагаше ловецът, тъй се и случи. На другия ден полковник Еверест видя, че всред мокололосите цари голямо оживление и че те очевидно се готвят за нападение. За щастие, те не можеха да нападнат брега на Нгами и в случай на безизходна опасност можеше да се отстъпи към езерото.

Но за това никой не мислеше. Европейците заемаха научен пост — пост на чест и на слава за науката и за родината — и бяха решили в никой случай да не го напущат.

В това бяха единодушни и руси и англичани. Между полковник Еверест и Матвей Струкс сега нямаше вражда, те дори не споменаваха за войната, която в това време пламтеше между Русия и Англия. Учените вървяха към една цел. Те желаеха да принесат полза и слава на отечеството си и мислеха само за едно — колкото се може по-добре да изпълнят задачата си.

Докато чакаха да светне фенера на Валкирия, двамата астрономи завършваха измерването на предишния триъгълник. Когато тази работа се свърши, решиха през следните нощи да се заемат с наблюдаването на колкото се може повече звезди, за да могат с най-голяма точност да определят географската ширина на Скорцев.

Трябваше да се реши въпроса, за колко време младите астрономи могат при благоприятни условия да стигнат до местоназначението си. Мокум беше поканен да каже мнението си по този въпрос. Той каза, че, според него, за това ще бъдат потребни пет дни, а ако се вземе предвид, че учените вървят пеша, а местността е пресечена с много потоци, напълно е възможно и пет дни да не стигнат.

Във всеки случай приеха най-много шест дни и на тази основа разделиха наличната храна. Тя беше много малко, защото една част дадоха на заминалите, а останалата не би стигнала и за два дни, ако се даваха обикновени порции. Големината на порцията трябваше да се намали на една трета, за да стигне за шест дни, докато на хоризонта се покаже очаквания светлинен сигнал.

Всички останали страдаха от недостиг на храна, но не издаваха, че са недоволни.

— Но нали не е забранено да се отива на лов? — каза сър Джон Мърей на бушмена.

Мокум поклати глава. Съмнително беше да се намери нещо тука, но това не е причина да не вземат пушките си. А ловците отидоха да разглеждат планината, докато другите се заловиха да изчисляват измерванията, нанесени от Николай Паландер в двойния регистър.

В лагера на моколосите беше тихо. Както изглежда, те още не мислеха да нападат и навярно чакаха, че гладът ще накара обсадените да се предадат.

Излезлите от крепостта разгледаха планината. По нея растяха низки храсталаци, червенолистни или сребърнолистни. По стръмните склонове се срещаха бодливи дръвчета, високи десет фута, с гроздове от бели, миризливи цветове, на които Мокум не знаеше името6. От храстите изхвръкваха няколко-птици с тъмни пера и червени човки, които още при първия гърмеж, разбира се, изчезнаха. И тъй не можеше да се разчита на дивеч за изхранване.

— Но може да се улови риба — каза сър Джон Мърей като се любуваше на великолепния изглед на Нгами.

— Това ще бъде мъчно без мрежа и въдица. Но нека не се отчайваме — случайността много пъти ни е помагала, може би и сега ще ни помогне.

— Случайността — извика сър Джон Мърей, — когато бог я напътва, тя е най-добрия приятел на човека! Случайността ни доведе при нашите приятели русите, а тях ги насочи там, където отивахме ние. И нека се надяваме, че тя ще ни помогне да свършим работата си.

— А тази случайност ще ни нахрани ли? — попита бушменът.

— Ще ни нахрани безспорно — отговори сър Джон, — и тя ще изпълни само дълга си, като направи това!

Тези думи дишаха такава увереност, че дори бушменът повярва, че случайността наистина е техен верен слуга, който чака от тяхна страна само известно съдействие, за да се прояви.

Денят на 25 февруари не донесе никаква промяна в положението на обсадени и на обсаждащи. Моколосите оставаха в лагера си. Воловете и овците пасяха в полите на Скорцев, а заграбените коли бяха откарани в лагера. Понякога някои от моколоските вождове, които се отличаваха с богатото си облекло, се опитваха да разгледат удобните за изкачване пътечки, но веднага биваха поразени от куршумите на европейците. Тогава моколосите изпускаха войнствени викове, хвърляха стрели и заплашително размахваха копията си.

Но на 26 февруари туземците започнаха нападение: петстотин души почнаха бързо да се изкачват от всички страни по планината. Гарнизонът на крепостта се настани по стените. Шестима мокололоси бяха убити с един залп, а останалите хукнаха да бягат. Но тъй не можеше да продължава: много мъчно беше да се защищават от няколкостотин души.

Сър Джон Мърей предложи да вземат от парната шалупа картечницата и да я пренесат на укрепения фронт. Моколосите скоро почувстваха гибелността на това оръжие.

През нощта астрономите необезпокоявани се занимаваха с определянето височината на звездите. Географското положение на Скорцев се оказа 19°37’38"265 — значи беше изчислено с точност до хилядни части от секундата, т.е. почти до един метър. Въз основа на това лесно беше да се определи, че пътешествениците се намират на по-малко от половин градус от северния край на дъгата за измерване, следователно и триъгълникът, върхът на който искаха да поставят на Валкирия ще бъде последен в тригонометрическата мрежа.

От 26 до 27 опитите за нападение не се подновиха. Денят на 27 протече бавно и се показа безкраен на малкия гарнизон: този ден заминалите астрономи трябваше, според пресмятанията, да стигнат Валкирия и следната нощ можеше да се очаква светлината на електрическия фенер.

Полковник Еверест и Матвей Струкс нагласиха инструментите и насочиха далекогледа към върха. Ако на върха се покаже светлината, ъгълът бързо ще бъде определен.

Сър Джон Мърей, който претърси всички храсталаци и високата трева, не намери нищо. Дори птиците, уплашени от присъствието на хората, се бяха изпокрили. Ловецът беше страшно ядосан, защото сега ловът за него не беше удоволствие, а pro domo sua7, ако тази латинска пословица можеше да се приложи за стомаха на един англичанин. Сър Джон, който притежаваше великолепен апетит, беше страшно гладен. Моряците и бушменът страдаха не по-малко от него. Колкото за учените, те по-малко понасяха глада, като го заменяваха, по примера на Паландер, с едно или две уравнения от втора или по висока степен.

Скоро се изчерпиха всички запаси: оставаха само за един ден. През нощта на 27 срещу 28 върху върха на Валкирия не се забеляза най-малък знак от светлинен сигнал. Обаче, беше се минал най-късия срок, за който Уйлям Еймери и Михаил Цорн можеха да стигнат определеното място, следователно, нямаха причина да се отчайват. На 28 изядоха всичко, но смелите учени оставаха спокойни. Те твърдо бяха решили да свършат работата и да не се мърдат от това място, дори ако стане нужда да се хранят с трева.

През нощта на 28 февруари срещу 1 март нищо не се случи. Два пъти на астрономите се стори, че виждат светлина на планината. Но след като проверяваха, оказваше се, че това беше звезда.

На 1 март нямаха вече какво да ядат. Полковник Еверест и другарите му, които напоследък бяха навикнали малко да ядат, лесно понасяха това, но утре, ако бъде същото, щяха да изпитат мъките на глада.

На другия ден гладът се продължи. Сър Джон Мърей и Мокум страшно страдаха. Очите им добиха див израз. Струваше им се, че в стомасите им дращят котки.

— Ако имахме стомаси на тревопасни — каза сър Джон, — бихме могли да се нахраним на това пасбище!

Като мислеха така, сър Джон и бушменът гледаха езерото, в което не успяха да уловят нито една риба.

Уморени и измъчени, двамата ловци легнаха на тревата под един малък хълм, висок пет-шест фута. Те заспаха тежко, сякаш изпаднаха във вцепенение. Колко време се продължава това, не можаха да разберат. Изведнъж сър Джон в съня си усети ужилване. Той не искаше да се събуди, но ужилванията упорито продължаваха, додето съвсем не го събудиха.

И тогава видя хиляди бели мравки, които бягаха по лицето му, по дрехите му и които го покриваха от краката до главата. Веднага скочи бързо и събуди бушмена, който също цял беше покрит с мравки. Но, за учудване на англичанина, бушменът лакомо ги заяде, вместо да ги пъди.

— Мокуме, това е гадно! — извика сър Джон.

— Яжте, яжте и вие, това е бушменски ориз! — отговори ловецът, като не преставаше да яде.

Наистина, тъй туземците наричаха тези мравки, които представляваха за тях лакома храна. Единственият им недостатък е, че трябва да се ядат в голямо количество, за да се утоли глада. Африканците обикновено ги смесват със смола от мимоза и получават по-насищаща храна. Но мимоза нямаше и ловците трябваше да се задоволят с ориз в „естествен вид“.

Въпреки отвращението, сър Джон реши да опита „ориза“, взе една шепа и я поднесе към устата си: вкусът на мравките беше възкисел и приятен. Той продължи да яде, при което болките в стомаха му почнаха полека лека да изчезват.

Мокум изтича в крепостта и доведе до там целия гарнизон. Моряците веднага се нахвърлиха на „ориза“, а учените известно време не се решаваха. Но гладът и примерът на сър Джон Мърей ги насърчи.

Една неочаквана случайност скоро им достави много по-хранително ядене.

Мравунякът представляваше конусообразен хълм, около който имаше още няколко други по-малки. Мокум искаше да разрови големия мравуняк, за да събере повече мравки. Той удари с брадвата си няколко пъти, когато ненадейно отвътре се чу шум, приличен на ръмжене.

Ловецът се спря и започна да се ослушва. Другарите му го гледаха мълчаливо. Той удари още няколко пъти, като се мъчеше да направи дупка, широка около един фут. Скоро от отвърстието се показа едно чудно животно с дълга муцуна, малка уста, прави уши, къси крака и дълга остра опашка. Дълги сиви косми покриваха тялото му, а лапите му се свършваха с грамадни нокти. С удар по главата Мокум уби животното.

— Ето ви и печено, господа! — извика той. — Дълго време чакахте, но затова пък ще видите, колко е вкусно! Накладете огън, вместо шиш, ще набучим месото на харбията на пушката и ще обядваме с голям апетит!

Мокум бързо изтърбуши животното. То беше мравояд, страшен враг на мравките, известно на бурите под името „земно прасе“. Ако не може да влезе в мравуняка, животното пъха дългия си и лепкав език, по който се полепват стотици мравки.

Печеното беше почти готово. То трябваше още малко да се допече, но изгладнелите пътешественици нямаха търпение. Веднага изядоха половината от животното и, макар че месото беше малко твърдо и миришеше на мравчена киселина, всички го намериха за много вкусно. Яденето възстанови силите, подигна духа и закрепи надеждата на европейците.

А надеждата беше необходима, защото и следната нощ не се показа светлина върху върха на Валкирия.