Приключенията на трима руси и трима англичани

Глава 18Пустинята

Когато на 21 декември свършиха четиридесет и осмия триъгълник и се приближиха до западната страна на Карру, пътешествениците видяха пред себе си истинската пустиня. Нямаше никаква разлика между онази пустиня, която напущаха и онази, която сега се простираше пред тях, цяла изгорена от слънцето.

Животните в кервана страдаха много от липсата на храна. Вода също нямаше. Почвата жадно всмукваше последните капки. Покрита с песъчливи камъни, тя не можеше да задържа нито капка влага.

Това, навярно, беше една от онези местности, по които доктор Ливингстон е минал през своите богати с приключения пътешествия. Не само почвата, но дори и въздухът беше толкова сух, че железните предмети, оставени на открито, не ръждясваха. Според разказа на учения доктор, листата на дърветата били тъй сухи, че се набръчкали и завехнали; мимозите оставали цял ден свити, насекомите, оставени на пясъка, умирали след няколко минути; най-после термометърът, заровен на три дюйма в земята, показвал 134° по Фаренхайт.

Такива местности видял знаменитият африкански пътешественик и такива области, разположени между Карру и езерото Нгами трябваше да посетят английските астрономи.

Те се умориха страшно по пътя и се мъчеха от липсата на вода. Тази липса на вода се отразяваше силно и на животните, които се хранеха само със съвсем суха, рядко срещаща се трева.

Пустинята изглеждаше още по-мрачна, защото в нея нямаше никакво живо същество. Птиците бяха избягали от другата страна на Замбези, където в изобилие растяха дървета и треви. Дивите животни също бяха напуснали тази местност, тъй като не намираха храна.

Едва през първата половина на януари пътешествениците видяха стада антилопи, които могат да минат без вода дълго време — няколко седмици. Те принадлежеха към същия вид орикси, които толкова много разочароваха сър Джон. Още по-често се срещаха квамаси с пепелява козина и добри очи — животни, които предпочитаха пустинята пред плодородните местности.

Между това под лъчите на слънцето, в една атмосфера, която не съдържа никак влага и която дори вятърът не освежава, беше страшно уморително да се върши геодезичната работа. Малкият запас от вода се намаляваше бързо. В това отношение пътешествениците почнаха да правят най-голяма икономия. Но въодушевени от съзнанието за важността на задачата, те спокойно търпяха умора и лишения, въпреки мъчната и деликатна работа.

На 21 януари се свърши измерването на седмата част от меридиана, беше измерен още един градус с помощта на девет нови триъгълници, което общо правеше вече петдесет и седем триъгълници.

Астрономите минаха вече една голяма част от пустинята и мислеха да бъдат при езерото Нгами в края на януари.

Полковник Еверест и другарите му бяха твърдо убедени, че ще издържат това трудно преминаване. Но бушменът, който нямаше ободрителна цел, и наемните хора, още по-малко способни да се увличат от научни изследвания, с мъка понасяха лишенията из пътя. Те страдаха много от липсата на вода.

Вече няколко товарни животни, изтощени от глад и жажда, останаха по пътя и страшно беше, че числото на такива случаи само щеше да се увеличава. Негодуванията и оплакванията растяха заедно с умората. Всеки ден положението на Мокум ставаше все по-мъчно и влиянието му намаляваше. Ставаше ясно, че липсата на вода ще попречи да отидат на север и ще накара кервана или да се върне назад, или да завие надясно от меридиана, макар че тогава щеше да се срещне с руския керван.

На 15 февруари бушменът се оплака на полковник Еверест от онези мъчнотии, с които почти не можеше вече да се бори. Коларите не го слушаха. Всеки ден туземците все повече отказваха да се подчиняват. Тези нещастници, уморени от пътя, глада и жаждата, имаха плачевен вид. При това воловете и конете, като не намираха дори суха трева, съвсем отказваха да вървят напред.

Полковник Еверест напълно разбираше всичко това. Но строг към себе си, той се отнасяше също тъй и към другите. Той каза, че по никой начин не ще прекъсне работата, и ако всички дори откажат да вървят с него, ще тръгне сам. Двамата му другари мислеха също като него.

Бушменът с нова енергия запредумва туземците да вървят по-нататък. Според неговите пресмятания, те ще стигнат целта след пет-шест дни. Там конете и воловете ще намерят и гора, и трева, и пресни пасбища. Там хората ще намерят цяло море от вода и могат да почиват колкото си искат. Бушменът казваше на туземците, че всичко това ще намерят по-лесно, ако вървят на север. Наистина, ако вървят на запад, това значи да вървят наопаки. А ако се върнат, ще вървят през Карру, където няма растителност, нито извори. Най-после туземците отстъпиха и измъченият керван тръгна пак към Нгами.

За щастие, в тази равна долина геодезичната работа се вършеше много лесно с помощта на стълбове. За да спечелят време, астрономите работеха денем и нощем, с помощта на електрически лампи. Големините на ъглите се получаваха съвсем точно, а това е най-важното в триангулацията. Мрежата от триъгълници постоянно се увеличаваше, защото работата вървеше задружно и правилно.

На 16 януари керванът смяташе да срещне вода, на която природата в тази местност е толкова скъперница.

Най-после на хоризонта се показа едно езеро дълго две мили.

Лесно може да си представи човек радостта на пътешествениците. Всички бързо се спуснаха към тази посока, където под слънчевите лъчи светеше желаната вода.

Стигнаха езерото едва към пет часа вечерта. Конете скъсаха юздите, изскубнаха се от ръцете на коларите и се понесоха в галоп към тъй дълго очакваната вода. Скоро след това те вече стояха във водата до шия.

Но почти веднага бедните животни бързо изскочиха на брега; тази вода не можеше да угаси жаждата им. Тя беше толкова солена, че съвсем не можеше да се пие.

Разочарованието и отчаянието бяха ужасни. Какво по-лошо може да има от излъгани надежди?

Мокум вече си мислеше, че не ще може да отведе туземците от това езеро. Но, за щастие, керванът се намираше вече близо до голямото езеро Нгами и до реката Замбези, гдето можеше да се снабдят с вода — и едничкото спасение беше веднага да вървят напред. След четири дни керванът трябваше да бъде при брега на Нгами, ако геодезичната работа не го задържи.

Продължиха пътя си. Полковник Еверест се възползва от равната местност, като строеше триъгълници с дълги страни, което намаляваше спиранията. Тъй като наблюденията се вършеха и нощем, огнените сигнали се виждаха чудесно и можеха безпогрешно да се визират с помощта на теодолита.

Това беше голяма икономия на време и на сили. Но трябва да се признае, че без чужда помощ те все пак биха загинали по пътя.

На 21 януари равнината почна да се разнообразява. Към десет часа сутринта на северозапад, на около петнадесет мили, се показа една малка планина, висока петстотин-шестстотин фута. Това бе планината Скорцев.

Бушменът внимателно разгледа местността, протегна след това ръка и каза:

— Нгами е там!

— Нгами, Нгами! — завикаха туземците, като се разлудуваха от радост.

Бушмените поискаха да тръгнат веднага и тичешката да изминат петнадесетте мили, които ги деляха от езерото. Но ловецът успя да ги задържи, като им каза, че не трябва да се делят, защото тази страна е пълна с мокололоси.

Но и полковник Еверест искаше да ускори пристигането на малката група при Нгами и реши да съедини с един само триъгълник станцията, която заемаше, и планината Скорцев. Инструментите бяха поставени и работата започна.

Макар да изгаряше от нетърпение да пристигнат до бреговете на Нгами, Мокум установи временен лагер. Той се надяваше, че ще стигнат тъй желаното езеро, преди да настъпи нощта. Но все пак не пренебрегна обикновените предпазни мерки и обиколи местността заедно с неколцина туземци. От лова на орикси не бяха срещани никакви следи от мокололоси и шпионирането на кервана като че ли беше изоставено, но бушменът не се доверяваше и искаше винаги да бъде на щрек, за да отбие всяко ненадейно нападение.

Докато ловецът бдеше, астрономите строяха новия си триъгълник. Според пресмятанията на Уйлям Еймери, този триъгълник щеше да ги заведе до двадесетия паралел, при който стига крайната точка на дъгата, която бяха дошли да измерват в тази част на Африка. Още малко работа отвъд Нгами, и осмата част от меридиана щеше да се получи. А скоро след това, след като направеха проверка на изчисленията, голямото предприятие трябваше да се свърши. Лесно можеше да се разбере, с какъв жар работеха тези смелчаги, които виждаха, че постигат целта си.

А в това време какво правеха русите? Дали бяха изложени на същите грижи и лишения? Дали моколосите не бяха се спуснали подир тях, ако са изоставили преследването на английската експедиция?

Винаги погълнат от работа, полковник Еверест не мислеше, или не искаше да мисли, за тези неща. Но сър Джон Мърей и Уйлям Еймери често си приказваха за съдбата на бившите си другари. Дали им е писано да се срещнат пак? Дали русите ще постигнат успех в работата си? Освен това Уйлям Еймери мислеше за своя приятел, за раздялата с когото тъй много скърбеше, защото добре знаеше, че и Михаил Цорн не ще го забрави никога.

Между това измерването на ъгловите разстояния се почна. За да се получи ъгъла, който се опира на станцията, трябваше да визират два сигнала, единият от които беше конусообразния връх на Скорцев. А за другия сигнал на ляво от меридиана избраха един остър хълм, който се намираше на четири мили от тях.

Въпреки нетърпението на туземците, безстрастният полковник Еверест извърши всичката тази работа със същата грижливост, с каквато би я вършил в обсерваторията си в Кембридж. Целият ден на 21 януари мина тъй и едва към пет и половина часа полковникът свърши.

— На ваше разположение съм, Мокуме! — каза той тогава на бушмена.

— Не свършихте бързо, господин полковник — отговори Мокум. — Съжалявам, че не свършихте преди да се мръкне, защото тогава бихме се опитали да пренесем лагера на брега на езерото.

— Но какво ни пречи да тръгнем сега? Петнадесет мили дори в мрачна нощ не могат да ни спрат. Пътят е прав и няма никаква опасност да се заблудим.

— Да… тъй е… — отвърна бушменът, който в същото време мислеше. — Може да ни се случи нещо. Аз бих предпочел да пътуваме денем из тези места около Нгами! Хората ни с нетърпение гледат да стигнат колкото се може по-скоро там. Добре, да тръгнем, господин полковник!

— Когато пожелаете, Мокуме! — отвърна полковник Еверест.

Всички одобриха това решение. Мокум даде нареждане да се приготвят за тръгване и в седем часа вечерта, подтикван от жажда, керванът тръгна право към езерото Нгами.

По инстинкт на скитал много човек, бушменът замоли тримата европейци да си вземат пушките и да си приготвят куршуми.

Нощта беше тъмна. Гъсто було от облаци закриваше звездите. Но нямаше никаква мъгла в най-близките до земята пластове.

Надарен със силни очи, Мокум наблюдаваше кервана отстрани и отпред. Няколкото думи, които каза на сър Джон, доказваха, че не смята околността за напълно сигурна. За това и сър Джон беше готов за всеки случай.

Керванът вървя три часа в северна посока, но не напредна много, защото беше уморен и изтощен. Често пъти той трябваше да се спира, за да дочаква изостаналите. Изминаваха три мили на час. Към десет часа вечерта още шест мили ги деляха от бреговете на Нгами.

Скоро хората и животните се проточиха в дълга върволица, макар че бушменът препоръчваше да вървят стегнато. Някои волове дори паднаха из пътя. В единадесет часа вечерта колите, които вървяха напред, се намираха на три мили от Скорцев. Ако Мокум не се лъжеше, Нгами трябваше да се намира зад него.

Бушменът и тримата европейци излязоха начело на кервана и се готвеха да завият на ляво, за да заобиколят планината, когато ясни, далечни гърмежи ги спряха внезапно. Англичаните веднага си приготвиха пушките и заслушаха с лесно обяснимо безпокойство. Пушечните гърмежи бяха нещо необикновено в една страна, гдето туземците си служат само с лъкове и стрели.

— Какво е това? — попита полковник Еверест.

— Гърмежи! — извика полковникът. — В каква посока?

Бушменът, на когото бе зададен този въпрос, отговори:

— Тези гърмежи идат от върха на Скорцев. Мокололосите навярно нападат част от европейците.

— Европейците ли? — обади се Уйлям Еймери.

— Да, господин Уйлям — отвърна Мокум. — Само от европейски оръжия могат да излизат такива бляскащи изстрели.

— Тези европейци да не са…

Но полковникът го прекъсна:

— Господа, трябва да отидем на помощ на тези европейци, които и да са те!

— Да, да, хайде да отидем! — повтори Уйлям Еймери, сърцето на когото се свиваше от болка.

Преди да тръгнат към планината, бушменът за последен път поиска да събере малката група, която можеше да бъде нападната от някои плячкаджии. Но когато ловецът остана назад, керванът беше вече пръснат, конете — разпрегнати, колите — изоставени, а някои сенки из полето се губеха вече на юг.

— Страхливци! — извика Мокум. — Избягаха, като забравиха всичко: и жажда, и умора. — После се обърна към англичаните и храбрите им моряци и каза: — Напред, ние сами!

Европейците и ловецът веднага препуснаха конете си на север. След двадесет минути почнаха да се чуват ясно виковете на моколосите. Тези местни разбойници навярно нападаха планината Скорцев, върха на която беше осветен от огньове.

За десет минути те стигнаха на върха, при обсадените, които излязоха русите.

Те всички бяха там: Матвей Струкс, Николай Паландер, Михаил Цорн, петимата им моряци. Но от туземците беше останал само верният им кормчия. Окаяните бушмени бяха изоставили и тях, когато надвиснала опасността.

Когато полковник Еверест се показа, Матвей Струкс се показа от една малка стена, която обграждаше върха на планината.

— Вие, господа англичани! — извика той учудено.

— Да, ние, господа руси — важно отговори полковник Еверест, — но тука няма нито руси, нито англичани. Тук има само европейци, които трябва да се съединят, за да се защищават.