Приключенията на трима руси и трима англичани

Глава 17Скакалци

След лова на орикси Мокум увери полковника, че керванът е следен, че го заплашва опасност и че моколосите само го чакат да отиде на север. Нападението в северните области е по-удобно, защото в тези места те са много повече.

Но нима трябваше да се върнат и да спрат работата? Нима африканските диваци ще попречат на английските учени да завършат предприятието си? Това трябваше да се обсъди.

Полковник Еверест помоли Мокум да му съобщи всичко, което знае за моколосите. И ето какво разказа бушменът:

Моколосите принадлежат към племето бечуани и чергаруват по пътя за екватора. В 1850 година доктор Ливингстон бил гостоприемно приет в Сезек, резиденция на Себитуан, главен вожд на моколосите, който притежавал голям ум и съединявал под властта си отделните племена. В 1853 година този забележителен вожд умрял в ръцете на Ливингстон. Неговият син Секелету отначало много покровителствал европейците, но след заминаването на Ливингстон отношенията към тях се променили. Той почнал да притеснява не само европейците, но и туземците. Грабежите ставали повечето между езерата Нгами и Замбези и затова било много рисковано за кервана да минава през тези области.

Ето накъсо онова, което бушменът разказа на полковник Еверест. Той прибави, че не преувеличава опасността, но че не се отказва, ако решат да вървят напред.

След едно съвещание беше решено да се продължи работата. Около пет осми от дъгата беше вече измерена и англичаните решиха да завършат работата.

На 27 октомври научната комисия пресече тропика на козирога, а на 3 ноември стана ясно от зенитните наблюдения, че измерването на меридиана е напреднало с още един градус.

Цял месец работата неспирно продължаваше. Мокум внимателно следеше какво ставаше наоколо. Всичко беше тихо, нищо не издаваше присъствието на моколосите и възможно беше опасенията на бушмена да не се оправдаят.

Въпреки всичко Мокум забелязваше безпокойство между бушмените, които знаеха за двете случки, станали накрай гората и при лова на орикси. Те бяха уверени, че не ще избегнат сблъскването с моколосите, а тъй като бяха непримирими врагове, не можеха да чакат милост от победителите. Керванът беше малоброен, особено след разделянето му на две части, поради обявяването на войната. Въпреки своевременните предупреждения на Мокум за мъчнотиите при пътуването, членовете на кервана често изказваха съжаление и роптаеха. Мокум се преструваше, че не забелязва това.

На 2 декември една случка едва не предизвика истински бунт. Небето се покри с облаци. Това бяха кумулуси, накъсани като бали памук, тъмносиви с жълтеникава отсянка. Слънцето стана бледо. Горещината беше нетърпима и нищо не нарушаваше тишината.

Макар и да виждаха това, астрономите не мислеха, че ще трябва да спрат работата. Уйлям Еймери, придружен от двама моряци и четирима бушмени, отиде на две мили източно от меридиана, за да побие стълб, който трябваше да служи за връх на нов триъгълник.

Тъкмо когато побиха стълба, неочаквано премина струя студен въздух и почти веднага се изсипа силен град. Зърната искряха — много рядко явление, и човек би казал, че това са парчета разтопен метал. Там, където падаха, се появяваха искри от земята. От металическите части на колата сякаш излизаха езици.

Градът стигна грамадни размери и стоенето под него ставаше опасно.

Уйлям Еймери остави работата и побърза да се скрие в колата. Но едва успя да слезе от хълма, блесна ослепителна светкавица и едновременно се разнесе страшен гръм.

Уйлям Еймери падна като мъртъв. Двамата моряци се спуснаха към него. За щастие, той не беше убит. Мълнията се плъзна по него и го обгърна с огнен стълб. Навярно електричеството беше отвлечено от железните краища на компасовата тринога, която беше в ръцете му.

Младият учен скоро дойде на себе си. Двамата туземци лежеха мъртви, при което тялото на единия беше съвсем черно. Трима души станаха жертва на един удар.

Поразени от смъртта на другарите си, бушмените хукнаха да бягат към лагера. Моряците пренесоха Уйлям Еймери и двамата убити бушмени в колата и сами се скриха там.

Бурята продължи три четвърти час. После времето почна да се изяснява.

Смъртта на двамата туземци страшно уплаши бушмените, които и без това се отнасяха със страх към непонятната им геодезична работа. Те се събраха на съвещание и някои заявиха, че не ще вървят напред.

Почна се бунт. Мокум трябваше да употреби всичкото си влияние, за да успокои туземците. Полковник Еверест обеща да увеличи заплатата. Съдбата на триангулацията беше съмнителна.

Най после тази мъчнотия и сега се отстрани. Когато погребаха двамата туземци, керванът се упъти към хълма, където бяха убити бушмените.

Няколко дни Уйлям Еймери не можа да се оправи. Лявата му ръка сякаш беше парализирана. Но полека-лека болестта премина и той можа пак да се залови за работа.

Следните осемнадесет дни не се случи нищо особено с кервана и всички почнаха да се успокояват. Макар че пустинята се намираше на петнадесет мили от тях, растителността беше разкошна и не се чувстваше липса на вода. Значи можеха да бъдат спокойни за храната на хората и на животните. Но сметката се правеше, без да се вземат предвид скакалците.

На 20 декември вечерта тримата англичани и Мокум седяха под едно дърво, почиваха и приказваха за бъдещите си планове. Духаше лек северен вятър.

Астрономите решиха да измерят през нощта височината на някои звезди, за да определят точно географската ширина на мястото. Небето беше съвсем чисто и следователно звездите щяха добре да се виждат. Но в това време Уйлям Еймери стана, показа на север и каза:

— На хоризонта има облаци и ние грешим, като разчитаме на благоприятна нощ.

— Наистина, грамаден облак се задава — каза сър Джон Мърей, — и при този вятър той скоро ще покрие цялото небе.

— Нима пак ще има буря? — попита полковник Еверест.

— Нищо чудно няма в това, защото се намираме в тропична област — отговори Уйлям Еймери. — Ние едва ли ще успеем да работим през нощта.

— Какво ще кажете за това, Мокуме? — попита полковник Еверест.

Бушменът погледна на север. Облакът, който се простираше на четири мили над хоризонта, беше черен като дим. Залязващото слънце се отразяваше в него по-скоро като в твърда маса, отколкото в пари.

— Чуден облак! — каза Мокум.

— А хищните животни?

— Този път хищните животни не ще посегнат на тях, защото ще бъдат заети с друго.

Туземецът си отиде. Полковник Еверест запита Мокум, какво означават думите му. Но Мокум мълчеше, погълнат от разглеждането на облака.

Облакът бързо наближаваше. Виждаше се, че минава низко над земята, и се чуваше някакъв чуден шум, който сякаш излизаше от облака. Под него се движеха черни точки, които ту потъваха в него, ту пак излизаха.

— Какви са тези точки? — попита сър Джон Мърей.

— Това са птици — ястреби, орли, соколи, които през всичкото време ще се движат с този облак.

— Но този облак…

— Е жив — това е облак от скакалци, — каза Мокум, като протегна ръка към него.

Ловецът не се излъга. Това бяха наистина скакалци, които за една нощ могат да унищожат всичката растителност и да обърнат най-плодородната местност в пустиня. Скакалците grylli devastatorii летяха с милиарди. На пътешествениците се беше случвало да виждат понякога как скакалците покриват едно пространство от петдесет мили с четири фута дебел пласт.

— Това е страшен бич за степите — каза Мокум, — и щастие ще бъде ако ни заминат.

— Но нали нямаме тука посети ниви и ливади? — каза полковник Еверест. — Защо ще се страхуваме от тях?

— Ако се изсипят тука, ще изядат всичко, без да оставят нито едно листенце. Какво ще стане тогава с нашите коне и биволи?

Бушмените не сваляха очи от облака. Шумът ставаше все по силен, неистинският облак ставаше все по-голям. Чуваха се крясъците на орлите и ястребите, които поглъщаха с хиляди от тези насекоми.

— Мислите ли, че ще се изсипят тука? — обърна се Уйлям Еймери към Мокума.

— Страхувам се, че ще се случи това: вятърът ги носи насам, влагата прави крилата им тежки. Мисля, че те ще се изсипят на ливадите и тогава…

Бушменът не завърши мисълта си, когато грамадният облак внезапно падна на земята. Всичко се покри с насекоми — и палатките, и колите. Образува се черен пласт, дебел цял фут. Англичаните потънали до колене в тази маса от насекоми, ги мачкаха с хиляди при всяко движение. Но какво значение имаше това в сравнение с милиардите, които образуваха облака?

Но скакалците си изпащаха здравата от всички. Птиците с прегракнали крясъци се спускаха върху тях и ги ядяха. Под тях се появиха змии, които също лакомо унищожаваха тази вкусна храна. Конете, биволите, мулетата и кучетата също ядяха с голямо удоволствие. Степния дивеч, дивите животни, лъвовете, хиените, слоновете гълтаха цели крини от нея. Най-после и бушмените, полакомени от „въздушните скариди“, с удоволствие ги ядяха, като манна небесна. Но тука имаше не само външно нападение, защото насекомите сами се изяждаха едни други.

Като отстъпиха на молбите на бушмена, англичаните решиха да опитат тази храна, която им падна от небето. Няколко хиляди насекоми бяха сварени със сол, пипер и оцет, при което бяха избрани най-хубавите, младите, които се отличават със зелен цвят и мекота, докато старите стигат четири дюйма дължина. Любителите на това ядене особено ценят тези, които не са снесли яйцата си и които са дълги петнадесет-двадесет линии, а дебели колкото молив.

След три четвърти час, крайно апетитното месо беше готово. Скакалците с откъснати глави, крачка и криле приличат много на скариди и са много вкусни. Сър Джон Мърей, който изяде няколкостотин от тях, помоли да направят запас, което съвсем не беше мъчно да се направи, защото за това трябваше да се наведат.

Нощта настъпи, всички отидоха по местата си. Но колите също бяха пълни с тези насекоми. Невъзможно беше да се стъпи, без да бъдат мачкани стотици и хиляди. При такива условия не беше особено приятно да се спи. Небето беше ясно, звездите светеха на небесния свод, и тримата астрономи прекараха цялата нощ в определяне височината на звездите. Това беше по-добре, отколкото да спят всред скакалците. Освен това европейците навярно не биха могли да спят при страшния рев на хищните зверове, които бяха привлечени тука от скакалците.

На другия ден слънцето изгря на ясния хоризонт и денят обещаваше да бъде горещ. Няколко часа след изгряването му се чу глух шум: дигаха се скакалците, които се готвеха да хвърчат по-нататък, за да направят опустошения на други места. В осем часа сутринта над земята се дигна една черна завеса, която скоро закри слънцето. Наоколо стана тъмно, като нощ. Вятърът странно движеше този грамаден облак. Два часа скакалците хвърчаха със страшен шум над лагера, като закриваха светлината, а най-после изчезнаха зад хоризонта.

И когато стана светло, видя се, че печалните предсказания на бушмена се бяха точно сбъднали. Нито едно листенце по дърветата, нито едно стръкче трева по ливадите. Всичко беше унищожено. Земята беше станала жълта и сякаш се беше покрила с кал. Голите клони имаха плачевен вид. Това бе зима всред лято, пустиня в плодородна страна. И веднага в ума изникваше източната поговорка: гдето мине турчин трева не никне. Също тъй няма трева и там, гдето са се струпали скакалци.